(Из „Записки по бългрските въстания” от Захари Стоянов)
Една българка във вихъра
на Априлската епопея
 |
| Мария Сутич |
А знаем ли достатъчно за личността и подвига на тази млада българка, чието име остава в историята на националните борби?
Родена е в квартал Вароша на Пазарджик през 1856 година в скромното семейство на абаджията Ангел хаджи Петров и жена му Елена.
Около 1870 година поради семейни причини тя е изпратена в роднинското семейство на Георги Консулов (1840- 1902) да помага за отглеждане на децата. Този заможен пазарджиклия, уважаван от местната турска управа, и неговият брат въртят успешна търговия. Но всъщност семейството му е опора на Васил Левски при създаване на революционните комитети в района. Колкото и тайни да са събранията, домашните му знаят какво става късно вечер в техния дом, в това число и Мария, която няма и 15 години.
Мария, наричана галено по местния обичай Ньонка (умалително от Мария ), е дребничка, с приятно лице и нежни очи. Тя посреща и изпраща посетители и гости, черпи ги с домашно сладко и баклава. И добре знае да държи устата си заключена.
Един млад далматинец, дошъл на строежа на железницата от Дубровник, иска ръката й и те се венчават в дом, съседен на консуловата къща, който нейният покровител им отрежда. Кратко е щастието им, Априлското въстание избухва. На 27 април Георги Бенковски връхлита с конницата си – посрещнат е най-тържествено и поканен на закуска точно в дома на Иван и Мария Сутич. Там, на стената, Бенковски забелязва колекция от пищови и саби.
"После пушките затрещяха и станцията пламна от четирите страни. Заптиите бидоха избити. Находящите се в Белово европейци искрено или от страх и проста учтивост не закъсняха да дойдат на посещение, облечени парадно, без да знаеха, че нямаше кой да обърне внимание на техните вратовръзки... Много подарки, състоящи се от оръжия, телескопи, седла, коне и пр. приехме ние от европейците... Когато поискахме оръжието и на далматинеца Иван Шутича, хубаво лафоше и револювер, които се виждаха закачени на стената, за да ни ги продаде, той отговори че по-скоро би склонил да даде главата си, отколкото своето любимо оръжие. - Защо ти е тебе оръжие, когато ти ще да вървиш за Одрин?- казаха няколко гласа от дружината. - Да вървя за Одрин? Това е унижение за мене, господа! - извика Иван Шутич малко сърдито. - Да вървя за Одрин, значи да бягам от защитниците на свободата, от моите братя славяни! Аз напущам и къща, и работа и заедно с жена ми ще дойда с вашата чета!“ Бенковски, както и всички, пламнахме от радост, като видяхме, че не само чужденците съчувстват на нашето дело, но и техните жени." Така Захари Стоянов описва тази сцена в „Записките“.
Кратко трае еуфорията. Започва един тежък поход за конницата от около 75 души, особено след 2 май, когато се прощават със злощастното Панагюрище и потеглят през шубраците на Тетевенския Балкан. Преходът е едва поносим за мъжете, а какво да кажем за крехката Мария с нейните леки одеяния и дори чадърче, които скоро се превръщат в парцали. Няколко пъти Бенковски подканя семейството да се върне в Белово, но те продължават. Така Мария става свидетел и участник в битки и поражения, които смразяват кръвта на къде по-закоравели поборници от една българка на 19 години. Някои от четниците негодуват, че са я взели, дори тайно искат да се отърват от нея, като я убият. Подразбрал това, Беновски бди над нея.
След едно сражение край Тетевен тя и мъжът й са заловени от турците и затворени първо в Орхание (Ботевград), а после в Черната джамия в София – тя е измъчвана и разпитвана нееднократно. От нея се опитват да изтръгнат признания за четниците и за съпруга й, но напразно. За щастие австрийският консул в София, се застъпва за семейство Сутич, тъй като съпругът й е австро-унгарски поданик и най-сетне ги освобождават.
След Освобождението през 1878 г., в следствие на мъченията в турския зандан, умира Иван Сутич и тя остава съвсем сама, без средства.
На 19 април 1901 г., в чест на 25-та годишнина от Априлското въстание, княз Фердинанд учредява възпоменателен медал за поборниците и тя го получава, но без материално покритие. Материално я подпомагат близки. Мария е на 50 години, когато се жени за наскоро овдовелия началник на пощата в квартал Кършияка в Пловдив Димитър Овчаров и отглежда като родна майка двете му деца - Борис, роден на 17 март 1898 г., и невръстната Мария, родена на 26 август 1906 г.
В последните години от живота си, Мария Сутич се радва на всеобща почит от страна на близки и далечни роднини, и на най-вече на пловдивските ученици, на които разказва за онези времена на борби, с особено преклонение пред Бенковски.
Обличала се в скромни тъмни дрехи, с неизменния часовник на дълга верижка, а тръгнела ли на разходка, носела чадърче и дантелени ръкавици. Преживявала оскъдно, но имала една любима фраза, която помнела още от конницата: „Корем пенджур (прозорец) няма“, ще рече „И да си гладен, и беден, не се вижда, бъди горд - не се оплаквай, не се предавай”.
Умира на 75 години, а на гроба й в централните пловдивски гробища има скромна плоча с надпис Мария (Ньонка) Ангелова Сутич (1856-1932), родена в град Пазарджик – участничка в Хвърковатата чета на Бенковски.
Текст Спаска Костуркова
______________
ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ.
This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It
is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable
people. See it and love it.
Няма коментари:
Публикуване на коментар