С Април 1876-та влязохме в голямата политика като мъченици

Априлското въстание принуди света да се разкае, че не ни забелязва. Но историята дава надежда. А една история трябва да се забрави, само когато е запомнена!

Моменти от възстановките на Априлската епопея в Панагюрище

Проф. Андрей Пантев
___________________________

Годишнината от Априлското въстание носи неясни очаквания. Ритуалите са познати, фактографията, общо взето, известна, остава да се насочим към същността. Как да потвърдим синовна признателност към нашите самотни мъченици и да прескочим произнасянето на проклятие спрямо онова, срещу което те са се изправили така юнашки. Може ли една историческа реалност да бъде замразена в миналото, за да не излъчва съвременни сигнали? Всяко историческо противопоставяне може да носи напрежение. Цялата разлика е в мъдростта на приемниците потомци. Защото великите дати маркират повече край отколкото начало. Началото тръгва в други посоки и с други дела. Как да напомним за бунта на нетърпеливите априлци, след като те отхвърлят съветите за въздържане и предписанията за благоразумие. Съзаклятия, кръвопролития, героизъм, издайничества, палежи, кланета. После хладен поглед на  европейската дипломация, отразил прагматичния цинизъм на стабилитет чрез покорство.
Репортажите за нашите мъки в онази пролет на 1876 г. бяха окачествени в Лондон като "празни  приказки по кафенетата". В индустриалния век Европа още имаше много лица. Този път, след толкова нехаене, едно от тях се обърна към нас. Пробългарската агитация в Европа доведе страни като Англия до състояние на мирна гражданска война. Викът на бунтовниците достигна френския парламент, германската преса и Трафалгарския площад.
Така връхлетяхме в европейската политика. Така "вързахме" ръцете на онези, които можеха да осуетят благородната мисия на Русия. В началото бяхме само страдалци. Започнахме с Батак, а стигнахме до Одрин!
В живота на всеки народ лежи някаква обединителна епопея. Нейното обаяние обикновено е обгърнато в романтичен трагизъм. Героична, идеализирана, мащабна, понякога силно преувеличавана. Тя налага събитийна канава, върху която никне рационалното и поетичното зърно на хомогенната етнокултурна сплав. Така Април 1876 г. бе дълбоко вкоренен в нас.
Как да го пропуснем през филтрите и лупите на съвременния културно-политически климат? Целият този незабравим епос срещаме в страхопочитание за пръв път на училищния чин. А после го възпроизвеждаме стотици пъти в пламнало въображение, с епизоди повече от литературата, отколкото от историографията. Дали при това поражение не тръпнем повече пред името България, отколкото при победите на Крума и Симеона? Защото разгромът донесе триумф.

Част от костите на погиналите панагюрци днес се пазят в храм "Св. Въведение Богородично"

Да пресечеш Ламанша и дори Атлантика като национално-политически проблем, като индикатор за човечност, като гражданско-религиозна дилема, поставила темата за моралното здраве на цивилизованото общество, се оказва не по-малко значимо, отколкото да се изправиш в обречено бойно предизвикателство пред триконтинентална имперска сила. Ако не се случи така, българските мъченичества щяха да се влеят отново в досадата от поредните изколвания на Балканите. Те понякога предизвикваха рутинен спазъм на съчувствие, но с това милостта приключваше. Значи има и друго, не по-малко важно обяснение на чудото на българските въстания.
Нашето внезапно излизане пред европейската преса и дипломация не бе инцидент, нито каприз на случайността. Прекалено дълго бяха мълчали за нас, за да могат да кажат, че нe ни е дошъл редът. Това бе закъсняло разкаяние за това, че в продължение на столетия се правеха, че ни няма! А също повеля на времето, в което българите записаха с кръвта си поредното си, този път забелязано участие. С драма, непозната дотогава на балкански терен. Въпреки че въстанието не бе толкова изява на рационални методи и форми на национална воля, колкото доказателство, че ни има. А такава културно-етническа наличност е част от онази Европа, за чиято духовна хомогенност се бе вече заговорило. Ние направихме така, че думите християни и българи станаха еднозначни.
Трябваше да изкрещим, за да чуят това.
Но как се случи така?
Началото бе вестникарска сензация, тръгнала от Пловдив и стигнала до Лондон със зловещото начало: "Странни слухове се носят в Цариград..." Последваха посланическа конференция в Цариград, която очерта границите на българския етнос, ожесточени обществено-политически преговори, дипломатически комбинации и накрая - часът на избавлението. Може и да е случайно всичко това, но то трябваше да се случи поне преди сто години.
По-важно обаче бе кой се обърна към нас. Не Европа на колониализма и ретроградността, а Европа на прогреса, културата и християнските добродетели. Без да сме го търсили, ние бяхме моралният лакмус на показателно различие за добро и зло. Търсачите на чудеса в нашето минало още слабо са забелязали, че именно България бе създадена не толкова като дипломатическо творчество или като резултат от военно-политически конфликт. Тя се появи на европейската политическа карта под натиска на общественото мнение. На това, което днес наричаме гражданско общество. Със силата на пресата, със славни имена на журналисти, които рискуваха живота си, за да изнесат пред подозрителния елит истината за нашето невъзможно състояние. Именно така, с една фраза, която тепърва ще покори света. "Днес единственият трон в Европа - пише известният журналист Уилям Стед - е тронът на издателския директор." Това бе казано за нас и заради нас.

Ето така се раждаше България, тръгнала от Панагюрище и Перущица.
С нас бе Виктор Юго, който след изгнаничеството си бе  станал моралният законодател на Франция. С нас бяха Тургенев и Достоевски, Аргайлският херцог и Батският маркиз, писателят Антъни Тролоп, нежният поет Уилям Морис и художниците прерафаелити Джузепе Гарибалди и Чарлз Дарвин, академични и религиозни авторитети на просветена Европа.
Ние предизвикахме онази "политика на праведна страст" по думите на викторианския колос Уилям Гладстон, която бе противопоставена на геополитически и търговски фактори. Политика, твърде различна от интелектуалния климат в кампаниите при обединението на Германия и Италия пет години по-рано.
Колко странно. Трябваше да ни възприемат за жертва, за да се сетят, че сме исторически фактор. Дотогава българския исторически живот познаваха само редките и тънки познавачи на Изтока. А две години след април 1876 г. Уилям Морфил открива в Оксфорд лекторски курс по български език, специално за британската консулска служба. Така пробихме онзи леден похлупак на преднамерено или невежествено мълчание.
Какво следва от всичко това? Една от задачите на всяка история е да дава надежда. Надеждата е, че малко от онази историческа кръв е останала във вените ни. Че въпреки величието и страданието, пред които се прекланяме, славната история следва да се приема почтително, но не бабаитски. Че премеждието, което сме преживели, е донесло неизбродими нещастия и за обикновените хора от друг произход и вяра. Че който не признава величието, той не трябва изобщо да се обръща към историята. Че това величие не означава мания за величие. Че източниците на зло и добро никога не свършват. А най-вече, че когато една история трябва да се забрави, това става само тогава, когато е запомнена!
___________________________

Андрей Пантев е виден български историк, роден на 26 март 1939 г. в с. Раковица, област Видин. През 1984 г. става доктор на науките. Специализира в Англия през 1969 г. и в САЩ през 1979 г. В периода 1982-1984 г. преподава балканска история в САЩ. Бил е гост-професор във ВТУ, Националната художествена академия, УНСС, ПУ, ЮЗУ и др. През 1985 г. е избран за професор в Историческия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Президент е на Българската асоциация за американистика от 1990 г., а от 1999 г. е председател на гражданското обединение "Св. Георги Софийски". Става депутат в 39-то, а след това е избран отново в 40-то и в 41-то Народно събрание от гражданската квота на "Коалиция за България". На 14 юли 2009 г. той ръководи първото заседание на 41-то Народно събрание, за избиране на председател на парламента.
През март 2008 е един от „100 български интелектуалци“, подписали открито писмо срещу признаването от страна на българското правителство на независимостта на Косово от Сърбия. В писмото се говори за сърбите като за „братя по кръв и вяра“ и завършва с въпроса „Луди ли сте, слепи ли сте, или само купени?“
Андрей Пантев е автор на над 300 публикации на български, английски, руски, испански, немски; на около 40 книги, съставител и редактор е на исторически сборници и енциклопедии.
През 2002 г. е удостоен с наградата „Голям Платонов Нобел на века“ на Световната академия „Платон“.