Жените в априлското въстание - от амазонките до новомъчениците

На страниците на общодостъпната историография женските присъствия в страшната 1876 не са откроени фигури – най-често те са мимолетни споменавания или призрачни силуети. Наистина, преди да пукне първата пушка и да бъде написано кървавото писмо, срещаме хиперболични допускания за включването на жени в предстоящото въстание, изречени с неакадемично-родолюбив тон от проф. Марин Дринов, по това време извън България: „Твърде интересно е, а още повече и твърде радостно за нас е, че и самият женски пол взима участие в туй движение. Бае Иван (Джуджев - б.а.) ми приказва, че от селото Мечка са молили панагюрския център до 20 моми, прави амазонки, да ги приемат и те с тях да воюват. Туй им се е дозволило, и в употреблението на пушка са доста вещи. Мога да вярвам, че техният пример са последвали и много други такива исполинки, които нашият балкан има доста много“.
Макар и с късна дата, от мрака на историята изплуват сенките на титанични духом жени, не само сподвижнички в приготовленията, но и решени да държат оръжие и да пролеят кръв за националната кауза.
Разполагаме обаче с няколко панагюрски сюжета, които свидетелстват за женска героика. Мина Балиндрекова разказва през 1902 г. за трагическата отбрана на дома им и гибелта на съпруга й хаджи Стоян, наречен от изследователите „панагюрският Балканджи Йово“... Нейното съучастие е не само трогателно –безпомощният акт да хвърля червен пипер връз аскера, докато той ги обсипва с куршуми, но и в храбростта й да остане докрай в невъзможната съпротива на хаджията, споделено лапидарно: „Аз му пълнех пищовите“. Подобно е женското участие и при защитата на още няколко панагюрски къщи –крепости, например в Дудековата (част от ансамбъла на днешния Исторически музей на града), където в леенето на куршуми се включва и Нена Дудекова... Чудно е защо потресаващият мемоар на Мина Балиндрекова е останал извън популярните страници на историята? Ето прочее фрагмент от него: „Турците разбиха портата и навлязоха в двора. Стоян стреля и удари един, след това втори турчин. Аз му пълнех пищовите. Един куршум улучи Стоян в лявата страна. Няколко души навлязоха в стаята и се започна борба с ръце и ножове. Един замахна и отсече лявата ръка на Стоян. Той продължаваше да се бори. Друг замахна и му разсече челото. Стоян успя ...да излезе на двора. Там един турчин му отсече главата и я хвърли...“ Разказът секва дотук, без продължение, което да повествува за собствената участ на юначната жена... Вероятно Мина Балиндрекова е считала, че то не си заслужава?!
И все пак именно на фона на поголовното осквернение още повече се извисяват женски персонажи като този на Знаменоската. Показателно е, че той търси изказа на монументалното дори в масовата култура, в артефактите, които обикновено подминаваме, когато мислим за високите пространства на подвига. В една от най-тиражираните юбилейни пощенски картички, емисия послучай 25 –годишнината на въстанието, Райна Княгиня е наречена „геройка“ – в сякаш еднократно и специално изкован за нея женски род на думата...
Когато учителката Екатерина Балтова я сравнява в словото си със Св. Женевиева и Жана д’Арк, Княгинята простичко отсича: „Сърдечно благодаря, но чудно ми е, защо ми се устройва такова царско посрещане. Подвиг не съм извършила, чудо не съм сторила. Изпълнила съм само един скромен дълг на българка и панагюрка.“
Нека се вгледаме в саморъчните спомени и на Цвета Зографска, останала в сянката на своята съгражданка, възпята в популярната и до днес песен за Райна Попгергьова. Ще осъзнаем, че „Иванчовица“, освен дето също е шила знамена заедно със съпруга си, зограф и съзаклятник, проявява велика женска солидарност към окаяната си по-млада посестрима, с която биват затворени в обща килия в Пловдив. Благодарение на Цвета, Княгинята остава жива...

Катя Зографова

Със съкращения от книгата "Жените в априлското въстание" ("Изток-Запад", София. 2012). Книгата е част от подготвяния ІІ том от книгата „Многоликата българка. Забележителни жени от древността до наши дни“.