Гост: Камелия Кондова - "Животът е хубав в ъгълчето на устните"

Камелия Кондова

По хората ходи
Хайде, нищо ново под небето.
Срути се, но не последен замък.
Само се страхувам за сърцето си -
още малко и ще стане камък.
А сърце ми трябва, да обичам
простички неща като тревата,
бялата невинност на кокичето,
шарената лудост на децата ми...
Трябва ми сърцето, за да мога
утре (ще се случи да го срещна) -
да изплача нямата тревога
на един пияница и грешник.
Да намеря слънце да го сгрея.
Като теб и той да си повярва,
че до мен и с мен ще остарее -
сто живота даже ако трябват...
После... нищо ново под небето.
Слабостта, страха и... много здраве.
Затова ми трябваше сърцето -
да се пръсне.
И да те забравя.

Усмивка
Боже, колко загубих... и колко още имам да губя.
Но във шепата стискам едно снежно разплакано чудо.
То от никъде падна, ала точно в моята шепа.
А пък пръстите вярват, че е всъщност сълза на поет.
Тя е може би Петина - седемнайсетгодишна и синя.
Или тази на татко - той мълчи от двайсет години.
Или тази на мама, която нощем се рови в римите ми
да научи оттам на душата ми другото име.
А аз не знам това на белия лист изкуство ли е?!
Но живота е хубав.
В ъгълчето на устните.

Провинция
         На Ганчо Пехливанов
Еднакво е, когато ръкопляскат -
или размахват пръстче за поука.
Отдавна съм приела като ласка
плесницата на уличната клюка.
Защото имам по-сериозни грижи
от суетата да ви се харесвам.
Аз трябва и да гледам - и да виждам.
Освен това - да ми се пеят песни.
А пък за песен трябва да е чисто
и светло пред очите и в душата.
Понякога наистина ми писва
да ви броя - приятел след предател...
И затова, каквито сте - такива,
в неделя изпълзели на площада.
Аз просто преминавам и отивам
на срещата със следващата младост.
Защото есента ми е красива.
(И още на любимия съм мила).
А нежността, която ви убива,
отдавна в моя дом съм приютила.
Защото и небето притъмнява,
когато му потъна във очите -
вместо плесник (простете) - ви прощавам.

Но зная, че не можете да спите.

Предчувствие
Когато се родя - ще бъде късно.
Отдавна слънце и луна ще има.
Паркетът в хола ще е лъснат.
На закачалката - палто за зимата.
Любимият тогава ще е женен.
И в парка двете му деца ще тичат.
Часовникът на други ще е верен.
Ще има смях за другите момичета.
Когато се родя - ще бъде зима.
След нея есен. После - зима, есен.
И някой друг ще се нарича с името ми.
И някой друг ще е написал песните.
И тъкмо да открадна нещо пролетно.
И тъкмо чудо някакво да стане.
И тъкмо да река - това е мое.
Ще си отида.
А ще бъде рано.

Стихове Камелия Кондова
Още поезия от Камелия и интервю с нея четете тук