"Прекланям се пред мъчениците,
не обичам героите…"
Атанас Далчев
Родихме се късно.
Седемдесет и шеста беше история.
И петстотин…
и хиляда осемстотин…
и хиляда деветстотин,
а българското робство все не свършваше.
Не свършва…
Родихме се късно.
С най-театрални жестове,
с най-силни думи,
с най-тежки книги
бяха се заклели
в кръвта,
в герои,
в идеали,
а също тъй в патриотизма,
в трагедиите на дедите ни… тогава млади.
Родихме се късно.
Оставаше ни
не да се кълнем,
а да кълнем и псуваме
от толкова предъвквана история -
щом искаме да бъдем оригинални…
като ония пишещи, нарекли се априлски,
обрекли Старото на премълчаване,
увлечени в себичен активизъм,
телесно горди (о, илюзии!),
че младите ще преуспеят в странство,
по мисии я в Лондон, я във Скопие,
заливащи с престъпно безучастие,
примесено с обикновена глупост,
пределите на новата голяма
родина европейска и световна...
побългарили даже Водолея.
Не е ли време, о, родени къснo...
(понеже първородно не е дадено
да можем да сменим ни корена, ни темата)…
Не е ли време, казвам,
да се усмихнем като Шута Шекспиров,
а също с Дон Кихот, Захария и Гоголя
и с още техни волноистинни читатели,
споделящи балканските ни пътища,
спасяващи със искреност душите
от глупавото, безпросветно нищо.…
Не е ли време, казвам,
по-малко да говорим, пишем
и суетим край вечните огньове,
та да остане време да разчитаме
и да живеем със достойнство свободата?
Нали дедите ни…тогава млади,
това и точно тъй поискаха. И искат!...
И нека, прочее,
да си садим градините,
каквито няма ни в Израил, ни в Палестина,
ни другаде, в коя да е пустиня,
препълнена с оръжия последни,
с пари, жени и гледки ненагледни…
Но без тракийско злато и без дух,
макар със енто поколение компютри.
Но нека, прочее,
да преоткрием името на розата,
а също на трендафила и ментата –
тютюна по-встрани да пооставим
и всякаквите там опиянения…
А също да ценим и плодовете,
имотите и всичкото имане,
и ценното, което струва повече…
тъй, както знаеха… тогава младите.
И чистото да дишаме, да пазим,
в реките бистри смело да нагазваме,
тъй както боси идем, за да си отидем
пак необути след естествената временност.
И да се молим, както някога, на птиците,
които пак се връщат утринно след зимата.
Април е име на събуждане и живост.
И повече от писани истории...
И повече от идолоподобни паметници,
които всеки неграмотен би задигнал,
защото тук отколе за неукия
по ценна и от здраве е прехраната
и все накрая друг му е виновен...
Родени късно…
Няма други избори,
освен да знаем себе си... И мъката,
с която първородно са орисани
окаяните, знаещи за рая.
Но нека да възкръсваме след края!
Стихове Румен Спасов, 2006 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар