Световна класика: Алберт Щеффен за оформянето на човека

Алберт Щеффен през 1950 г.

Природонаучният мироглед, който се опира на сетивните наблюдения на разсъдъка, води чрез своите познавателни пътища още от началото към едно противоречие. В наблюденията на външния свят, отправени към камъните, растенията, животните; към водата, облаците и небесните тела, никъде не се открива човешкото. И тези изследвания изковават формулата: природата не е човек. От друга страна обаче в човека може да бъде видяна цялата чиста природа. Той приема от земята вещественото, расте заедно с растенията и чувства като животните. Тези изследвания сами по себе си водят до извода: човек обхваща цялата природа. Човекът е природа. Природата не е човек. Следователно човекът не е човек. Значението или незначителността на такова заключение може само да ни разсмее. Въпреки това е нужно да признаем: логиката е състоятелна; ние можем да констатираме това противоречие, но не и да го отменим. Наистина, човекът, който се уповава само на сетивните наблюдения и интелекта, не е човек.
Какво е той тогава? – гласи следващият въпрос.
И агностическата природна наука отново отговаря съвсем логично: животно, надарено с интелект. И тя вярва, че може да използва аргументите на анатомията и физиологията. Това “интелигентно животно” е обособено да изучи законите на природата. То изчислява пътя на слънцето, часовете на деня, годишните времена, световните периоди. И ако тази творческа сила се означи с думата “Бог”, може да предяви претенцията, че е нещо божествено.
Законите, господстващи във вселената, са живи, но в човешкия разсъдък те са мъртви. Интелектът взима част от космическата сила, но не като съзидателна, а като разрушителна: тя развива в човешкия организъм смъртни процеси и ги пренася във външната природа (посредством техниката например). Бихме могли да кажем, че човек, който носи в себе си само природонаучното, е един унищожен бог.
Отново стигаме до потенциалното противоречие. Човекът не е човек, а едно интелигентно животно или един унищожен бог. С това са означени двете заблуди на човечеството, въздействащи така силно в днешната епоха. В миналото, когато човек е живеел без природонаучните знания, е било все още възможно, чрез своите природни способности, да остане човек; той е бил, казано на религиозен език, придружаван от Бога. Днес хората са се оставили да бъдат водени от интелекта си, който е проникнал и във възпитанието. Разсъдъкът, заложен в него още от училище, трябва да реши дали ще разглежда човека като високо развито земно създание, или като ниско паднало небесно същество; дали човек да се отдава на инстинктите (това го принизява до природата), или да го осъжда (така избягва от земята); дали човек е животно, или е ангел. И двата начина всъщност са загуба за човечеството.
Противоречието се преодолява единствено, ако човек приеме познанието, че чрез интелекта не се достига до човешката същност. Към нея принадлежи волята. Човек трябва да може да взима самостоятелни решения, без да му въздействат инстинкти (отвътре – навън) или заповеди (отвън – навътре), а само собствения му Аз. Свободата прави от човека човек. В нашата епоха той трябва да се приобщава към хората, като от своя Аз работи в свобода за качествата и способностите, имащи връзка с природните същества; за своето физическо тяло и всичко, което той изживява с него; той трябва да твори за своята душа, за мислите, чувствата и волята си, за своята цяла съдба. Всеки миг, в който иска да изостави тази своя цел, го грози заплахата да загуби в хода на развитието придобитата си човечност.
Когато той обаче превърне природата, която носи в себе си, във високо развита, постига съвсем друго отношение към външната вселена; той се прави сам инструмент, за да възприеме природата не само като станала, но и като ставаща. Той приема част от нейните жизнени, а не само от нейните смъртни процеси; той е сам вътре в творческия порив и вече по никакъв начин не може да се каже, че не е в природата; защото той живее със своите собствени творчески сили в нея, издигнал себе си в по-висша степен.

Алберт Щеффен

______________________________
Алберт Щеффен е роден през 1884 г. във Винау, Швейцария. Записва медицина в Женева, където се запознава с творчеството на Ницше и Достоевски, но завършва история, социални науки и история на изкуството в Цюрих. Там написва и първия си роман “От Алоис и Верелше”, издаден през 1906 г. от издателство “Фишер” в Германия. В Берлин Щеффен се запознава с трудностите на живота в големия град и придобива трансцедентния опит, че всеки човек носи в себе си злото. Преобразуването на злото в добро става една от най-важните му задачи като поет. През 1907 г. се запознава в Швейцария с Рудолф Щайнер и започва обучението си по антропософия. По негово желание от 1921 до края на живота си през 1963 г. Алберт е главен редактор на седмичното списание “Гьотеанум”, а от 1925 г. е и председател на Всеобщото антропософско общество.