Георги Гемиджиев - в антология на българската поезия

Георги Гемиджиев, рисунка Ст. Гарноев

Провинция
Провинцийо,
ти раждаш свобода
и временни, но огнелики столици.
На бунта с нажежената следа
писа некороновани истории.

Ти -
майко за рождение и смърт,
ти -
мъка, отчаяние и вяра!
Целувам панагюрската ти пръст,
засеяна с кости на бунтари.

Живееш в мене с огнена черта
на стреме,
екнало като камбана.
И литваш като вятър по света
с пламъците на едно въстание.

Априлий мой,
на тебе ли дължа
аз дръзката си обич към България?
Април е пак.
И никаква межда
не ме дели от твоя свят пожарен.

И славата ти като въглен жив
аз нося в родословния си корен.
И в паметта на мойта кръв тежи
априлската ми свята непокорност.

За идеала
Ти такъв остани си -
недокоснат и бял,
мое цвете лъчисто,
мой красив идеал.

Бе в простреляно знаме
и поставян на трон,
през красиви измами
оцеля от погром,
устоя зад решетки,
оживя посред кръв
и сред златните сметки
на предателска стръв.

Не затрупа с богатство
моя беден народ.
Но човешкото братство
беше твой небосвод.

Ще те пазя до края,
ако дръзне вандал
в монумент да те вае
от съвременна кал.
Ще те пазя в душата,
недокоснат и бял.
Теб - безбожно разпятие,
мой красив идеал!

Средна гора
Широкопола, широколиста, с широко сърце
и потайна, и светла като клетва хайдушка,
пазиш гордия дъх на обарутена цев
и опален куршум на комитска пушка.

Ти вековно стоиш под това висине
и вековно отглеждаш стада и овчари,
но роди и Април с хвърковати коне
и запали душите ни с бунт и пожари.

Моя Средна гора, идвам с чисти ръце,
коленича пред храма хайдушки,
до сърцето си нося обарутена цев
и опален куршум от комитска пушка.

Предреквием
Аз бавно приближавам към смъртта,
предречен край на моето начало.
Създадено библейски от пръстта,
на пръст ще стане тленното ми тяло.

Аз бавно приближавам към смъртта.
Но всеки ден съзиждам върху камък
надежда крехка с чиста белота
на гълъб, кацнал върху мойто рамо.

Аз бавно приближавам към смъртта,
неукротимо вкопчен във живота.
Сред шум на повседневна суета
стремя се към недостижима кота.

Аз бавно приближавам към смъртта.
А се събуждам сутрин упорито
не с мисъл да преобразя света,
но с мисълта поне да се опитам.

Аз бавно приближавам към смъртта
и да не мисля за това не мога.
Посреща ме на пътната врата
родителският поглед в некролога.

Аз бавно приближавам към смъртта.
Все още сутрин слънцето ме гали.
И чака недокосната пръстта.
Вървя непримиримо!
Докога ли?

Сякаш
Отминава ноември.
Късен есенен вятър.
Сякаш
глухо безвремие
населява душата.

Много есени мои
отмиляха без време.
Сякаш
винен запой
същността ми отнема.
Не съм пленник на гордост,
не мечтая за слава.
През ръмжащо
покорство
моят ден преминава.

И кого да отмина,
и кого да забравя?
Сякаш
в лепкава глина
паметта ми остава.

И защо есента е
сън от минало лято?
Сякаш
всичко това е
тъжен миг в кръговрата.
               Сякаш.

* * *
Колко тегне една сълза?
Страшно много, ако е искрена,
непосилно, ако е мъжка.

Колко тегне една забрадка?
Страшно много, ако е черна,
непосилно, ако е майчина.

Колко тегне шепа пръст?
Страшно много, ако е свята,
непосилно, ако е родна!

Колко тегне една смърт?
Старшо много, ако е в битка,
непосилно - за свободата.

Стихове Георги Гемиджиев
(Из стихосбирката "Лирика", ИК "Кънчев и сие", София, 2006)
___________________________________

Стихове за най-високите стелажи в библиотеката-пантеон на българската лирика

Удивително!
Удивително висока, добра и категорична е поезията на Георги Гемиджиев - този скромен на вид и държание панагюрец, който умееше да гледа изпод буйните си вежди с прозорливи и мъдри очи, но явно - и да разбира същността на нещата, на хората, на събитията, на човешката съдба и нейните проявления - доброта, героизъм, човещина...
Сега, не след като съм прочел големите му изследователски трудове, а тъкмо след като за пореден път отворих малката, скромна на вид негова стихосбирка "Лирика", разбирам, че зад пронизващо черните му очи се е криел удивителен, трескав ум (за съжаление не го познавах толкова добре, колкото е трябвало), който е обличал в почти съвършени (и като форма, и като послание) стихове всеки трепет на своята дълбока душа, на своето голямо сърце. В тази книга има изненадващи откровения, зашеметяващи послания, изключителна поезия, достойна за най-високите стелажи в библиотеката-пантеон на българската лирика.
Ето защо и за огромно съжаление "Лирика" е не само първата, но и остава единствената поетична книга на Георги Гемиджиев. В нея Георги е събрал грижливо кътани през годините и изключително стойностни свои стихотворения. Даже си задавам въпроса дали сам е съзнавал каква точно поезия е създавал или се е самозаблуждавал и подценявал, имайки предвид прословутата му скромност.
В "Лирика" той не е известният панагюрец и филолог, журналист, историк, изследовател, общественик. В нея Георги е свободно, средногорско дете, в нея е възторжен юноша, в нея е до болка верен на себе си идеалист, в нея е влюбен, обичен мъж, в нея е признателен син на родината, на предците... Показва ни се нов, различен, красив и сияещ; и смутен, но и усмихнат; и свъсен, но и намигащ...
В поезията си, убеден съм, видно е, той е владетел на един изящен български език, при това с напълно завършен поетичен похват - а такива са малцина; владетел е на един  изключително фин, но завидно мощен, типично мъжки поетичен стил, чрез който не само отправя своите човеколюбиви и красиви внушения, но те заставя да ги осмислиш и онемееш от яснотата им.
"Георги е изключителен поет и аз съжалявам, че той не обърна повече внимание на стиховете си", сподели съпругата му Дидка Гемиджиева при една от срещите на Литературен клуб "Виделина" в Панагюрище. Цитирам я по памет.
Жалко. Жалко наистина, че книгата "Лирика" остава самотница в поетическите търсения (или бягства), в селенията на лирическия дух на Георги Гемиджиев. Представяте ли си - необятни селения, побрани само в една единствена и то тъничка книжка. Както при Ботев, при Дебелянов, при Далчев... "Убеждавам се — големите поети не пишат много..." Това е цитат от Дамян Дамянов, защото е прав!...А колко биха й отивали на българската поезия още няколко броеници от Гемиджиевите лирически кехлибари! Пък и ако не друго - щяхме да сме доволни да четем още наистина хубава, добра, искрена, естествена поезия. Без превземки и заврънтулки. Ей такава - проста, съвършена, чистосърдечна.

Стоян Радулов