"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Венета Арахангелова - "нашата Багряна"

Венета Арахангелова
Когато в края на септември 2000 г. една млада поетеса от Панагюрище ми подари стиха "Постилат жълтите листа за погледа ми нежно ложе - като мечта е есента и зимата не ме тревожи", от Пловдив ме застигнаха тревожно светкавиците на една друга поетеса с панагюрски корен. Това е Венета Арахангелова и нейната тогавашна книга "Светъл мрак", издадена от "Златен лъв" под редакцията на Евстати Бурнаски.
Неподозирано силни стихове, чиято авторка открих за моя радост, но всъщност закономерни - защото това бе нейната четвърта книга след "Разсъмва се" /1997/, "Цветя в пепелта" /1998/ и "Орис" /1999/. Закономерни, и защото се вписват в тенденцията на съвременната българска поезия да се превръща в трибуна на личностното и обществено недоволство от средата, в която живеем; да се превръща в призив за отговорност пред нашето днес и нашето утре. Визирам творчеството на поети като Георги Рупчев, Иван Динков, Маргарита Петкова, и дори Красимира Василева, но не само...
Разтревожена е Венета в в много от стиховете си, разтревожена е - меко казано. И пише: "Тиха нощ, тиха стряха... И ние. Тихо мрем. Тихо раждаме."; "И ще крещим: "Продава се Родина! Насам, търговци, идвайте насам!". И още: "Бурен в нивите. В душите - бурен. Гъст и лепкав стеле се трънак. Сърп ме вика - и ръждив, и лунен, за да режа от зори до мрак."
Още тогава се надявах, че всяко едно от въпросните 42 стихотворения някой ден ще се превърне в класика, по скромното ми мнение. И ето днес, след като прочетох нейното "Лоза", споделено от Мария Карамаринова на стената на групата ни "Чат-пат" във Фейсбук, напълно се съгласих с кратката и точна фраза на Томи Наплатанов: "Венета си е нашата Багряна!".
Но нейната поезия все пак не е чисто женска, заредена само с типичен патос, а с вълнуващи въпроси и с надежда, че всеки докоснал се до нея, ще се опита да им отговори. Над всички тях виси като от бесило името на България и кърви заради новото време разделно, което като че ли няма свършване... Венета търси още мястото на поета в ултра модерната капиталистическа държава и неговата неспособност да бъде приспособим. Темите всъщност са далеч повече, но може ли в единкратък материал всички да бъдат изредени? Дълбочина на мисълта, леко възприятие и перфектно овладяна техника на стиха, която не е ограничена само в класическата му форма, макар тя да преобладава, ще открие любителят на поезията в книгите на Венета Арахангелова.
Те доказват колко рядка е станала качествената литература и как веднага прави впечатление, стига да й бъде дадено място в нечия издателска листа.
Стоян Радулов

БАНКНОТА

        "... И студ, и мраз, и плач без надежда..."
                                            Хр. Ботев


Безцветна, мазна, евтина банкнота.
Изтъркан Левски гледа без очи.
Разменям я - купувам си живота,
а Къкрина в студеното мълчи.

Банкнотата спотайва се във джоба.
И пак за нея ще получа хляб.
Бездомно куче вие - зла прокоба.
Сред нежна зима дебне вълчи глад.

И трънете бодат в сърце кораво.
И стенат вихрове в окаян дух.
И студ, и мраз... А хлябът се продава...
Бесилото напуска своя връх.

Бесилото е пръснато в кесии.
Заплаква вятър в русия перчем.
Животът ни - тефтер за вересии
и тъжното доволство, че ядем.

Разменяме те всяка утрин ледна.
Апостоле, прости и този срам!
Прости ми за банкнотата последна -
последен път за днес ще те продам.

И тихичко без сълзи ще заплача,
и ще проклинам джоба изтънял.
Бесило няма. Само гарван грачи.
Апостоле, ти гладен как си пял?


ДЕЦА НА НЕБЕТО

Те вървят по невидима своя пътека.
Битието е вечност, вечността - битие.
И какво е животът, смъртта на човека,
щом дошли от небето са те?

Щом словата, написани в малките книги,
наедно са събрали небе и земя.
И трошат се за миг нетрошими вериги,
и отглежда злодеят цветя.

Те вървят, неизвестни, в пътеката своя
като божии деца по греховния мир.
В планините утихва на бурята воя
и се ширва усмихната шир.

Те вървят босоноги, деца на небето,
без каляски с нагиздени али коне.
Слънчев лъч е мечтаният впряг на поета,
колесницата - къс висине.

ЛОЗА
Вдигни за мене чашата си пълна!
Повикай ме, за миг ще долетя.
... Във мен лоза божествена покълна
и щедро от ширата си разля.

Изпивай ме, изпивай ме до дъно!
Денят набъбва в облаци от страст.
Във топлите им пазви да потънем
с пиянството на есенен екстаз.

Дори да кипнат в ревност небесата,
да ни разпънат, да ни прокълнат,
изпий до дъно сока на лозата -
молитва, благослов и благодат.

Стихове Венета Арахангелова

Няма коментари:

Публикуване на коментар