КНИГИ: Нестинарски танц по жаравата на синовната любов

Из предговора на книгата "А въглените още парят", вместо рецензия
  

Или за единствената книга на Магдалена и Методи Качкови и техния баща Любомир, както и кратки биографии на творците. Промоцията на поетичния диалог и срещата с авторите беше в далечното вече лето 2000, на 26 август, в двора на Градския исторически музей

Тази малка книжка трябва да се чете със сърцето и душата, защото тя е пропита не само с поезия, но и с любов и морална висота, родени от една човешка драма... Тя не е просто сборник стихове на Любомир Качков. Тя е поетичен диалог между него и децата му, загубили се в пространството и времето. Всеки трепет, всяка метафора в творбите на бащата се отразяват в техните сърца.
Колкото пъти се зачитах в стиховете на Любомир Качков, толкова пъти в мен зазвучаваше светлата тъга от преходността на всичко скъпо в поезията на любим мой поет - Пеньо Пенев. Нежността, меланхолията и любовта, мъжественото страдание и предусещането за тъжния край свързват творчеството на обичания от всички Димчо Дебелянов и на отричания от всички, но безспорен, Пеньо Пенев. В тази гама на чувства се вписва и поезията на непознатия за мен Любомир Качков, чието име откриваме често по литературните страници на местната преса през 80-те години.
            Всеки своя пътека си има.
            Всеки бърза и търси човека.
            И аз имах пътека любима,
            и аз някога имах пътека.
                        Всеки друм става тесен за двама.
                        Всяка радост е бременна с мъка.
                        Нека  никога срещи да няма,
                        за да няма след тях и разлъка.
                                                                (Пеньо Пенев)
Лириката на Любомир е пропита с носталгия, но и с човечна топлота и тиха вяра. Сърцето на поета е в онази гранична магическа точка, в която крайностите се докосват и се преобразяват, преминават една в друга, защото философията на битието е в единосъщието, единоначалието, наречено ЛЮБОВ. Любовта превръща смъртта в раждане, залеза в изгрев, болката - в светлина.
Привидно спокойни и елегични, за което допринася и предпочитаната ямбична стъпка, стиховете на Любомир са изпълнени с вътрешно напрежение, породено от трансформациите, от събирането на крайностите в сгъстеното пространство на сърцето, в краткия миг на индивидуалния човешки живот. Напрежение, създадено от взаимното проникване на копнежа, на порива към безкрайното и вечното и примирението с човешката тленност. Напрежение, извиращо от отчаяната мечта за красота и добро и нейната обреченост в бездуховното пространство на посредствеността.
            Такъв съм се родил - да бъда брат
            на скитащия вятър в планината.
            И непрактично в този бързащ свят
            да губя връзки, почести, "приятели".
                        Добре, че ти разбираш моя гняв
                        когато видя, че се целят в птица.
                        По-силният е с по-бездушен нрав -
                        защо му е простора да обича.
Това напрежение създава и характерния поетически стил на Любомир - редуването на прости, тежащи със своята категоричност синтактични структури, следвани от анжамбмани, свързали в бърз ритъм метафорите.
            Минават дните - луд табун препуска
            през залеза към изгрева и пак
            копитата докосват моите чувства
            и лумва огън в стихналия мрак.
                        Степта гори. Земята е червена.
                        Внезапен дъжд пожарите гаси.
                        Минават дните - луд табун - през мене.
                        Но колко дни все още ще боли.
В стихотворението му "Оправдание" е скрита драмата на човека, изправил се на съд пред съвестта си, понесъл като разпятие вината за напуснатия дом, за изгубената Родина, заради илюзията, че "в гнездата остават най-обречените птици". Това е драмата на поета, "отречен и обречен на любов".
Обречена на своята любов отречена е рефлексията в стиховете на Магдалена. Болката, обидата се подчиняват на стремежа й да разбере, да разгадае душата на поета, а разбирането ражда прошка и милосърдие.
Прошката е най-ярката изява на любовта - любов горчива, но истинска и непобедима. С женския си усет дъщерята улавя драмата, страданието, слабостта на баща си. Докато синът, типично по момчешки, се бори да запази своя идеал за силния, непобедимия татко. Стиховете на двамата млади, макар и още несъвършени като техника, са плод на искрено и дълбоко чувство. Раздялата е жестока и единствената възможност да бъде приета е очакваното, мечтаното завръщане.
            Земята и небето ще събера
            и ти при мен ще дойдеш.
                                    У дома!
Този поетичен диалог не е просто реализирана мечта на поета да издаде своя стихосбирка. Тя е зов. Тя е надеждата на двамата талантливи младежи да открият отново своя баща, да запазят непокътнат своя идеал, да възкресят най-святото - онова "неизмислено огнище", в което "въглените още парят".

Текст Красимира Василева - М`Бай

На снимката: Любомир Качков в днешно време, 28 април 2011 г. Фотографията е от профила на поета във Фейсбук

* * *

Денят е кратък. После - нощ.
Вървят години и сезони.
И пътят ни - добър и лош -
Внезапно свършва като спомен.
 
Искрица някъде таим,
че все пак нещо ще оставим.
Но ниско като зимен дим
над покривите спи забрава.
 
Денят е кратък. А нощта -
безкрайна като тишината.
В пространството една звезда
ни топли още. А нататък?

Стихове Любомир Качков

Стихотворението е публикувано за първи път във в. „Време 2001”, Панагюрище, бр. 32, 2000 г.