Ние сме пичове!
Понеделник, затънала съм в работа до гушата, изоставам от всички възможни и невъзможни графици, искам да изхвърля всичките си телефони и си мисля, че бих изпитала садистично удоволствие да счупя и компютъра си. Затова пък си имам „помощник” – висок около метър и тридесет, въоръжен с цяла раница моливи, скицници, книжки, няколко вида часовници на Бен Тен, които методично разпръсква навсякъде около себе си. Докато водя поредния телефонен разговор, наблюдавам как се опитва да разбере откъде точно излизат телчетата в телбода, а на красноречиво-предупредителния ми поглед отвръща с широка усмивка.„Хайде да ми го подариш”... „Не мога, трябва ми”... „А като се пенсионираш, тогава може ли да ми го дадеш?”... „Може”...
Половин час по-късно трябва да бързам по важна работа, но бързането никак не ни се удава. Защото се връщаме два пъти - първо до тоалетна, после за един от безценните часовници.
Час по-късно сме отново в офиса. Младши-репортерът се е кротнал и рисува нещо в единия край на масата. Точно в този момент влиза един от онези посетители, които са на челните места в списъка с „хора, които не искам да виждам в понеделник”. Нещо повече – точно този не бих искала да го виждам и във вторник, и в сряда, и... до края на света. Вечно недоволно, мрънкащо човече – от тези, дето винаги имат претенции към всичко и всички и никога не знаят какво точно искат. Вече съм научила наизуст речта му и се приготвям да слушам, защото знам, че от този спасения няма. Точно е в началото на пледоарията си, когато се намесва помощникът. Паркира рисунката си под носа му и започва да му разправя за еди-кой си епизод на Бен Тен. А аз гадничко си трая и се подсмихвам. Наблюдавам фалшиво-любезната усмивка и кимането, с което прикрива досадата си. Цялата история завършва за около има-няма пет минути. Напуска стаята заднешком с „Виждам, че си заета”. Дребният няколко пъти му казва „Чао!” и накрая шумно трясва вратата след него. С което съвсем заслужено и предсрочно си получава телбода.
На "Лукойл" зареждаме бензин и... шоколад. Който, както малко по-късно установявам, е добре размазан върху доволното личице, върху дънките и - незнайно как - по моето яке. Да живеят мокрите кърпички – най-верният приятел на всяка работеща майка! Навън започва да вали, но в колата ни е уютно. Пътуваме към вкъщи и слушаме радио, а малкият ме слуша как пея. Гушва ме през облегалката и вика в ухото ми „Ние сме пичове, нали мамо?”.
Часове по-късно героите са уморени... Имам още купища работа, но си лягам с него. В стаята е тъмно, дъждът тропа по стъклата. Той лежи точно срещу мен – личицето му е на сантиметри от моето. Усещам дъха му, топлата ръчичка върху косата ми и цялото спокойствие на света. Гледа ме в тъмното и се унася, аз също го гледам. Той знае. И аз знам. А той знае, че аз знам.
Ние сме пичове!...
Мадлена Георгиева
Още от и за автора можете да ПРОЧЕТЕТЕ ТУК
Няма коментари:
Публикуване на коментар