Когато ги прочетох, на един дъх, вече знаех, че това е не просто подарък за духа на читателя, но и едно ново докосване до непознати, неподозирани кътчета от богатата духовност на автора.
Ласкаех се, че познавам творчеството на Пенко Керемидчиев. Познавах неговия изящен, строен стих, пропит с патриотизъм и гражданска доблест, с дълбоко разбиране за прекрасното в природата и човека, за нравствения полет и трансцедентното потапяне в изначалните морални ценности и категории на християн-демократическата традиция и земеделската идеология. Поезия, която оставя впечатление за монументалност и тържественост, която е подтик към преклонение и възвисяване. И, макар че и в по-ранните стихосбирки на Керемидчиев да не липсват лирични творби, посветени на близки и любими на поета хора, то основното звучене остава одическо, а персонажите, изваяни от авторовото слово са предимно знакови личности от нашата история и литература (Александър Стамболийски, Никола Петков, Левски, Паисий, Дебелянов и др.)
Ето защо закъснялата ми среща с последните издадени до момента книги на Пенко Керемидчиев, ме завари неподготвена за поредната ми среща с него:
Търси ме в звездните предели.
Търси ме в хоризонта чист,
там, дето сребърни къдели
се къпят в ангелската вис.
(”Досънувай”, „Недосънувани блянове”)
Или:
Глава ще сложа в меката ти длан,
ще се отпусна и ще помечтая,
припомняйки си дивния ти стан –
минутите на шеметна омая…
(”Лятна вечер”, „Недосънувани блянове”)
И в онзи свят аз искам да си с мен,
така на роза цялата ухаеш.
(„Копнеж”, „По-приказна от приказка”)
Да продължавам ли? Не бих могла – това би ме довело дотам, да цитирам целите стихосбирки.
Тези стихове нямат нужда от дисекцията на литературоведа, нямат нужда да бъдат броени сричките им, да бъдат търсени римите им, да бъдат класифицирани, диагностицирани. Те пеят и тяхната песен ни понася сред звездните предели и ни шепти за мигове на шеметна омая. Те внушават – любов и блян, страст и сън и недосънуваната приказка на земните ни дни… Когато четем поезията на Пенко Керемидчиев, затворена между кориците на най-новите му стихосбирки, усещаме живота – пулсиращ, увличащ, изтичащ, но истински, плътен, като тъгата и хляба, като горчивата жажда и същността на битието:
Когато мен не ще ме вече има,
ти пак, Живот, наздравица вдигни!
Без тебе, без Родина, без любима,
с петите чак усещам, че горчи…
(”Живот, бъди!”, „По-приказна от приказка”)
Но ще сгреша, ако кажа, че в „Недосънувани блянове” и „По-приказна от приказка” Пенко Керемидчиев е друг. Друг е ароматът на подправките, но хлябът на неговата творческа същност е същия – дори в новата, изострена лиричност и чувствителност, стоманата на неговата гражданска позиция свисти:
Една девойка дивно любородна
на знамето извайва лъв за скок.
(”Знаменоската”, „По-приказна от приказка”)
Туптят сърца изпод гранита,
вериги тягостно дрънчат.
Луна изгряла – жълта пита –
отмерва дълъг, страшен път.
(”Заточеници”, „По-приказна от приказка”)
И не на последно място – магията на неговата неповторима, бих казала – натуралистична образност.
Преди да завърша този кратък обзор, не мога да не спомена и един цикъл стихотворения, посветени на Израел и еврейския народ, които, лично за мен са знакови, изключителни творби, не толкова с художествените си качества (в това отношение Яворов остава ненадминат в нашата литература), колкото с гражданската си пълнокръвност и с авторовия усет за необходимост, за неотложност – темата за другостта и толерантността отново ярко и категорично да бъде поставена в дневния ред на обществото ни – все по-озъбено, все по-ксенофобски настроено и неготово да приеме необходимия космополитизъм на съвременната епоха.
В края на своето девето десетилетие, Пенко Керемидчиев показва завидно млад, готов да откликва на новото в обществените нагласи дух, показва и една чувствителност, незабравила незавяхващия аромат на любовта и шемета на кръвта, както и нуждата от човешко докосване, от две сплетени ръце, които разбират духовния полет без думи…
© Габриела Цанева за издателство gabriell-e-lit.com
________________________
С душата си те галя
Позна ли ме? Промъкнах се във Рая.
Не вятърът. С душата аз те галя.
Във моя стих така ще те извая –
пред хубостта и Бог да замълчи.
Че ти си, мила, първото кокиче,
разтворило молитвено очи.
Най-чакано, усмихнато момиче,
през вихрите донесло ни лъчи.
И лумна пак в душата ни надежда.
Жаравата просветна, засия.
През хилядите нишки прежда
пак пролетта ни лъхна, полудя.
Подай ръце, земята да обгърнем двама,
от нашата любов да й дарим,
и капка няма в нея – грам измама –
с усмивка детска към добро вървим.
Сърцето ти е мъничка Вселена –
сълзи и обич – всичко ще сбере –
за нежност само, мила, си родена,
сърцето ми затуй те, блян, зове.
Стихове © Пенко Керемидчиев
Още от и за Пенко Керемидчиев в "Чат-пат" четете тук.
Няма коментари:
Публикуване на коментар