"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Катя Зографова: „Никоя идеология не успя да заличи любовта на българина към Вапцаров”

Ако нямаме тази Вапцарова вяра, която е дълбоко преживяна и изстрадана, трябва да превърнем домовете си в бункери и да чакаме свършека на света.

В къщата-музей на поета в Банско
Никола Вапцаров – един от новаторите в нашата литература, човек със сложна и трагична съдба. Семейството му е сред най-известните в Банско. Баща му е един от войводите в борбите за освобождението на този край, останал до 1912 г. в границите на Османската империя. По-късно е в приятелски отношения с царското семейство. Майката на Вапцаров е завършила Американския колеж у нас и развива широки културни интереси у децата си. Самият Вапцаров е възпитаник на Морското машинно училище във Варна. Надарен с жив ум и литературен талант, той би могъл да има спокоен и осигурен живот. Вместо това избира да бъде работник. И така да сподели тежкия труд, безработицата и бедността на своите герои. Да опише големите противоречия на ХХ век, да открие романтика в машините, да изрази вярата си в един по-справедлив свят. През 30-те години става член на БКП. В годините на Втората световна война, когато България е съюзник на Германия, е сред организаторите на антифашистката съпротива. Осъден е на смърт и е разстрелян на 23 юли 1942 г.
„За Вапцаров има издадени хиляди страници – и биографични, и аналитични за творчеството му – разказва в интервю за Радио България Катя Зографова, преди уредник на музея „Н. Вапцаров” в София, а днес директор на Националния литературен музей. – Преди промените у нас в популярните издания имаше предговор, в който пишеше, че съдбата е била жестока към Вапцаров приживе и щедра след смъртта му. Красиво звучи, но не е вярно, защото какво значи щедра съдба, след като Вапцаров беше превърнат в паметник... После пък, след промените от 1989-а, някои пишман Вапцароведи се опитаха да го принизят и подло да твърдят, че не заслужава да бъде в най-високия ред на литературните ни имена. Българинът е открил Вапцаров, когато са се появили неговите „Моторни песни” през 1940-а година, без тази книга да бъде забелязана от критиката, без да бъде наложена от някаква институция или от левите му съмишленици по идеи. Така че Вапцаров е открит от народа, от своите читатели и рецитатори. И това обяснява факта, че никоя идеология всъщност не успя да заличи любовта на българина към Вапцаров. Той пише много топло, той е изключително хуманен в своето мислене. Когато четем стиховете му, оттам блика човечност и интимност дори когато говори за най-глобалните проблеми на историята. И точно затова е обичан, защото сякаш беседва с нас като близък приятел. Но е много дълбок, въпреки измамната простота, лекота и достъпност на стиховете си. Неслучайно е един от най-превежданите български автори. Стихотворенията му са излезли в над 40 страни, на повече от 60 езика. ”
Никола Вапцаров е единственият българин, носител на международната Почетна награда за мир, присъдена му посмъртно през 1952 г. А ЮНЕСКО обяви 2009-а за година на Вапцаров в чест на 100-годишнината от рождението му.
„Вапцаров е модерен европейски и световен поет, все по-актуален, бих казала, за младия читател – споделя Катя Зографова. – Младите хора го харесват по един много специален начин. Те са доста скептични, демотивирани, обезверени. И Вапцаров в първия момент им се струва невероятен наивник, романтик, чиито утопии не са се сбъднали. Животът все още не е станал „по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден”. Така че младите отначало леко се усмихват, четейки Вапцаров, но постепенно започват да го харесват. Защото, ако нямаме тази Вапцарова вяра, която е дълбоко преживяна и изстрадана, трябва да превърнем домовете си в бункери и да чакаме свършека на света. А той показва отчуждението между хората, всичките тези съвременни процеси на омерзение, на дехуманизация, сравнява ги с гангрена, с проказа. Но целият му живот и творчество са посветени на това, че трябва да вярваме в човека. Той дава възможност на отцеубиеца в „Песен за човека” да се преобрази, да преживее нравствен катарзис. И понеже е много талантлив автор, успява да ни убеди, че това е възможно.”
  
Източник: bnr.bg/radiobulgaria, снимки Стоян Радулов

Няма коментари:

Публикуване на коментар