_______________
В дебютната си публикация във в-к „Смях и сълзи“ от 1898 г. Димитър Подвързачов чудновато нарича себе си „забравен талант“. Своеобразното „самопроклятие“, кодирано в псевдонима на младия поет във времето на соца се усили като бавнодействаща политическа отрова, превръщайки се в безнадеждното – „забранен талант“! Така стана възможен и подвързачовски трагичният парадокс – когато назоваваме Стара Загора „град на поетите“, да не включваме в романтичния списък на имената (които мигновено изплуват в съзнанието ни) неговото. А забележителният български поет, преводач, фейлетонист, пародист, майстор на парадокса, баснописец, приказчик, е роден там на 6.Х.1881 г. И е едно от най-интересните поетични чада на града, което достойно може (и трябва) да застане до лирически първенци като Кирил Христов, Николай Лилиев, Гео Милев, Иван Хаджихристов, Веселин Ханчев. Що се отнася до паметта на София за старозагореца, назовал себе си „Хамлет принц Датски“, тя е запечатана на мемориалната плоча на бул. „Христо Ботев“ № 10 върху сецесионна къща (днес задушена от модерна висока сграда), скътала поизличения надпис: „В този дом живяха и твориха през 1915–1916 г. в сърдечно другарство и сътрудничество нежният лирик Димчо Дебелянов и преводачът Димитър Подвързачов.“ Макар непълна по отношение на виртуозния поет и журналист Подвързачов, тази знакова следа е важна за духа на града. А когато говорим за следсмъртната участ на забравения талант, с нарастваща горчивина констатираме, че дори тя не бе пощадена от пазарните закони на времето – днес по-голямата част от Подвързачовия архив е частно притежание. Но въпреки тежката финансова ситуация, тъкмо ние, академичните и музейните хора, не се уморяваме да тълкуваме и представяме творческите постижения на плеяда заличени писатели, защото библиотеките и музеите са средищни места на паметта, призвани да приютяват все по-бездомните и забравени писателски имена, каквито и да са политическите и икономическите обстоятелства. Тук бързам да изразя едно приятелско несъгласие с доц. Вихрен Чернокожев – асоциацията му на музейното с официално-тържествената институциалност в инак прекрасния текст към най-новото издание на Подвързачов. Когато той изрича справедливите основания за оцеляването на „другата българска литература“, където Подвързачовото име е едно от първите, той го противопоставя на конюнктурните явления по следния начин: „Докато силом канонизирани от соцарта, ред автори отдавна вече са нечитаеми експонати зад витрината на литературния музей...“ Не зная кой е визираният музей канонизатор в тази критическа метафора, но уверявам ви, Литературният музей не е казионна институция дори само защото от нея отдавна отпаднаха „Николай Хрелков“ в Горна баня, както и всъщност неслучилият се музей на Георги Караславов в Драгалевци. Затова пък с гордост можем да заявим, че притежаваме и показваме в изложбата оригиналното издание от 1933 г. на политически заклеймената Подвързачова книга „Как дяволът чете евангелието“ – едничката издадена приживе, ако не броим двете му детски. Тя се вписва в цяла поредица от забранени писателски имена и книги, които постъпваха тъкмо при нас – в малкия, но затова пък по-неохраняван от цензурата НЛМ. Впрочем, би било интересно да се направи справка в кои и колко библиотеки се пази „фашисткото“ четиво, както е квалифицирана Подвързачовата книга, има ли я в родната му Стара Загора и кога точно е постъпила? Или може би е извадена от спецфондовете след дългогодишен „арест“? Знам обаче, че близките му, както и частните колекционери притежават рядкото издание, а и не само него. Тъкмо човешкото очарование на „Бащата“, творческата му и гражданска самобитност на необвързан нито институционално, ни политически, наистина алтернативен творец, имаше и в най-враждебните тоталитарни времена своите заклети, макар тайни почитатели, опазили се от повсеместната „духовна дриплювщина“, ако използваме Подвързачовия израз. И как всъщност да не откриеш и заобичаш уникалния профил на
Забравения талант, Некий Нагел, Гений №3, Хамлет принц Датски? Това е човек, който умее блестящо да се заиграва дори със смъртта, щом ни е оставил своя забележителен „Епитаф“, чийто финал ми се ще да припомня:
Роден аристократ –
във вечно безпаричие,
живя като във ад,
но с нужното приличие.
И в своя нежен страх
и весело безволие,
редактор бе на „Смях“ –
умря от меланхолия!
Книгата е отпечатана от Издателство "Изток-Запад", София, 2015.
Откъсът се публикува в "Чат-пат" с изричното разрешение на Катя Зографова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар