"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)
Показват се публикациите с етикет книги. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет книги. Показване на всички публикации

Прости думички, малки зрънца - в миниатюрите на Донка Чамова

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Първа корица на книгата "В градините на моята душа" от Донка Чамова

Новата книга "В градините на моята душа" от панагюрската поетеса и разказвачка Донка Чамова, която от години живее и твори във Варна, се появи на бял свят през пролетта на 2021 г. с щемпела на варненското издателство "Стено". Между твърдите корици на малкото полиграфическо бижу тя е събрала свои поетични миниатюри от последните години, сред които са подредени репродукции на красиви картини от талантливия панагюрски художник Манол Панчовски. Във втората част на книгата Донка е включила избрани моменти мемоаристика, обогатени с невероятни цветни и черно-бели снимки от богатия й семеен архив - безценни документи на времето. Книгата е с посвещение на синовете й Тодор и Огнян, и семействата им - с благодарност към Бог и "с надежда за утрешния светъл ден" - както сама е написала. Последното е особено ценно, особено след безброя от месеци, в които всички се гърчим и носим последствията от глобалната здравна пандемия, причинена от вируса Ковид 19. 

"Прости думички, малки зрънца

като перлички, цветни и бели,

ще ви нанижа бляскави и оживели

в стихове нежни и крехки,

в малка книжчица

букети от вас ще направя,

стихове цветенца,

думички перлени, шарени."

Такава е откриващата миниатюра в тази чудна, пъстра малка книга и тя, струва ми се, заявява ясно намерението на авторката по отношение на съдържанието. За разлика от първата й поетична книга "Евхаристия" (2007), обаче, където преобладава класическият стих, тук поезията й е доста по-разчупена и Донка Чамова, вижда се, плува свободно в стилистиката на свободния стих. Но най-хубавото е, че в сюблимни стихове и строфи постига удивителна концентрация на образност и състояния, предизвиквайки понякога неочаквани чувства. Или поне с мен беше така, четейки миниатюрите й. Изобщо - аз обичам миниатюрите, те са белег за поетическа зрялост. 

Но не са важни моите усети в случая. Затова ще ви оставя сами да попиете и подредите в сърцата си броеницата от малки перлички, която Донка ни предлага сега. 

                                                                    ***

                                                                    Изсякох дърветата 

                                                                    в душата си.

                                                                    Стоплих те и замина.

                                                                    Остана ми студената брадва.

                                                                    Ще я наточа за зимата.

***

Отварям прозореца

след дълго отсъствие.

Над него гнездо и цвърчене!

Какво щастливо завръщане!

                                            ***

                                            В стаята - барокова прегръдка,

                                            в парка говоря с дърветата.

                                            Реката на живота ми

                                            е в долното течение.

***

Децата се люлеят

в слънчеви люлчици.

Така завиждам на детството си!

                        ***

                        Бели ладии в синьо небе,

                        слънчев лъч са веслата.

                        Мечтите (още) пътуват.

                                                                ***

                                                                Бог обича всички ни еднакво,

                                                                но ние се обичаме различно.

                                                                Знак, че сме несъвършени.

***

Ако страданието е равно

на изкуплението,

то съм изкупила всичките

си грехове в любовта.

                                             ***

                                             Душите на поетите

                                             обитават най-ярките

                                             звезди и ни озаряват.

Донка Чамова и синът й арх. Огнян Брънчев в катедрала в Светите земи

Факсимиле на една от мемоарните страници от книгата на Донка Чамова

Изобщо, книгата е едно стремително гмуркане в най-личния свят на Донка Чамова. И ако първата част ни води из градините на нейната душа, то втората част ни въвежда директно в избрани от самата нея моменти от нейното детство и живот. Както показват заглавията на разказите - "За мама", "Баба Цона", "Балеринки в храма", "Филийка с масло", "Родна къща", "Лилави макове", "Милосърдието", "Наследство", "Среща с Блага Димитрова", "Хляб от сметище", "Пътуване до Светите земи" - това са самородни късове мемоаристика. 

Донка е избрала стила на сбития, почти телеграфен разказ, бягайки съзнателно от разточителните обеми, които предполага подобен тип белетристика. Всяка история е само на две-три или на-много - на няколко странички. Все пак и тук личи нейната виталност - от подбора на думите, до подбора на същността - какво точно да ни разкаже - нещо, което е наистина важно и значимо за самата нея. Поетичността й прозира тук-там сред някои фрази, за да ни напомни, истинската същност на авторката. 

Сигурен съм, обаче, че Донка Чамова има да ни разкаже още много истории, останали в чекмеджетата й и скрити из личните й дневници, каквито знам, че води стриктно. Струва ми се, че те ще заслужават отделна книга, разработена внимателно и в значително по-голям обем. И това е моят приятелски съвет към нея. 

Стоян Радулов © за "Чат-пат"

От Алтън Метафора до небесната твърд на Ракхива: пророчествата на Иван продължават

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Първа корица и титулна страница на "Ракхива или Господ е българин"

Иван Станчев и отец Филип в църквата "Св. Въведение Богородично" (архив на Стоян Радулов)

Празникът на Панагюрище. 2 май 2021 г. е и е Великден. И вероятно не е случайно, че пред манастирския комплекс на панагюрската църква "Св. Въведение Богородично", на знаковия площад "20 април", под монумента "Априлци" на Маньово бърдо, се срещам за първи път с петата поетична книга на Иван Станчев - "Ракхива или Господ е българин". Там самият той ми я подарява. Току-що е излезнала от печатницата. 

С нея поетът-чудак от Панагюрище окончателно затвърждава литературния си път, започнат още с "Дяволден" (1992), продължил през "От икебана дървесата ги боли" (2015) и особено ясно изразен в "Аз, Юда, споделям ви" (2019) - а това е пътят на поетическите мистификации, родени от провидения и тълмящи пророчества за неизменни бъднини на човеци, извисили ръст чрез любов като богове. В тази митология авторът сам на себе си отрежда ролята на шамана, както се вижда още с откриващото стихотворение:

"И пак съм истински - на моя кон.

Небе с юзди преполовявам.

Изпил до дъно златния ритон -

пак тук, на Мерул се явявам." 

Не е случайно и заглавието на новата книга на Иван Станчев - "Ракхива". Това е финикийското име на Тракия - земята от Дунав до Бяло море и от Охрид до Черно море, а "Ракхива" означава "небесна твърд", както обяснява теологът и философ Ваклуш Толев в обзорната си статия "Религиите в българските земи" (сп. "Нур", бр. 4, 1994 г.) "Когато в книга "Битие" на "Библията" Бог каза: Fiat Lux, раздели водата от земята, се образува твърд. Между небесното и земното се образува твърд - това е универсалното понятие за етерно пространство", пише Толев. Не е случайно и че още Пенчо Славейков проницава: "Бог и България - единство в двойна плът!" - понеже и неговата душевност се родее с Божията плът. Несъмнено е, че и Иван Станчев обитава с душата си същото етерно пространство, откъдето ни тълми: 

"И ще ви казвам всичко?

Подред..., защото е важно..." ("Ти, българина...)

"За Божието има толкова жажда,

че не можем да не бъдем месии." ("Децата на деня")

Както пише рецензентът на книгата, писателят и журналист Иво Тодороов, обаче, "позоваването на библейските мотиви не е самоцел за автора. Метафорите и сравненията създават нови измерения на познати образи от Свещената книга на християнството - като Христос, Богородица, Св. Петър, Юда... Тази богата образност се допълва с поетичните описания на българската природа, в които Иван Станчев е особено умел, с от картини и препратки към селища и места в България, които те карат да си дадеш сметка, че наистина "Господ е българин"... И ти се приисква да последваш призива на автора: "А ти целуни небето, където и да си!"

Ала лично аз си мисля, че сякаш Иван още от "Дяволден", без самият да си дава сметка, пише голямата книга на своя живот и всяка нова стихосбирка през годините е отделна част от нея.

Не случайно още с първите стихове той ни праща в Мерул - знаковото място на откриването на Панагюрското златно съкровище. То директно ни свързва с Тракия, където можем да открием първите си корени като народ. 

Веднъж бях писал, че в стиховете си Иван ни кара да стъпваме по калдъръмите на един негов чуден град, назован Алтън Метафора, в който Ивановият свят намира пълно отражение. Над Алтън Метафора "небето е до колене", в него мечтите звучат като симфония и художниците са на потеря. Изобщо - приказен град, с приказни герои, страстни и мрачни, светли и живи, в който клетвата между приятели е "Върви по ангелите!"... В Алтън Метафора се срещаме с много от Ивановите приятели.

И тук, в петата книга е така, но в нея разбираме още, че вероятно Алтън Метафора е и духовната столица на Ивановата Ракхива. В нея той ни разхожда от Панагюрище, през Пловдив, хълмовете на Родопите, Мелник, София и Шумен, до морето и Несебър... Но тук не иде реч за реалната география, а за географията на чувствата, на усетите и на непоколебимата вяра на автора, който като 

"Стожер дрежди между полюси и екватора

и пуква розите на Ракхива." ("Усещачът")

Иво Тодоров е достигнал до подобни съждения: "Иван Станчев умее да разказва истории в стихове, които привидно познаваме и са предвидими, но пътят на думите често се променя или във финалните строфи  дава нови измерения на посланието. Затворени в  човешките си черупки, всички имаме нуждата думите на поета да ни дадат надежда -  

"Толкова е студено тук,

а навън е изнемогващо цветно."

Притеснявам се единствено, че поетическата образност и съответно езика на Иван е толкова сгъстен, така самобитен и оригинален с непрестанните си изненади, неологизми и диалектизми, че в един момент започва да звучи като таен езотеричен код, достъпен за малцина, нищо, че е написан на "българица", както казва самият Иван.

Несъмнено стилът му е изчистен до минимум, изтъкан от брилянтна поезия, изпълнена с оригинална метафоричност и е непогрешимо разпознаваем. Но съм сигурен, че за неподготвения читател, който не е проследил поетическото му развитие от първата книга досега, той ще е трудно разбираем. Това, обаче, не е повод да спрем насред пътя и да се чудим къде ни води всъщност Иван. Той вече го е написал:

"Със питане и пътища достигнах старост.

Разбрах, че да цъфтиш е нужен някой.

Където се родих, намерих края

и тръгнах за наГоре влюбен в Тракия." ("Ракхива")

"Чувам идното време - тук е побитото... Чувам." ("Чувам")

Издавайки стихосбирките си - глави от голямата книга, която той пише и ще пише през целия си живот, Иван се надява, че и ние като него ще започнем да чуваме. 

От нас само зависи можем ли и искаме ли.

Стоян Радулов © за "Чат-пат"

Цитираните стихове са от Иван Станчев

Факсимиле на страница от книгата (фрагмент)

Книгата "Ракхива или Господ е българин" излиза с щемпела на ИК "Оборище" - Панагюрище. Тя е финансирана частично по проекта "Панагюрище - духовност и творчество в едно" на Община Панагюрище и е станала възможна благодарение още на спомоществователството на "Асарел-Медет" АД, на Лайънс клуб - Панагюрище и на Децата на Деня от общество "Път на мъдростта". Редактори на изданието са Никола Вълчанов и покойната вече Красимира Василева - М`бай, коректор е Дарина Дечева, а основен рецензент е Иво Тодоров. В книгата са използвани и десетки фотографии и репродукции на значими за Иван духовни места и личности от България на множество автори. 

"Черно на бяло" - младата поетична антология на Стоян Радулов

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ



Стоян Радулов издаде своя поетична антология. Млада антология, само на 25 години. Млада, защото тепърва творецът ще трупа онова, което има в себе си и ще го превръща в стих, импресия и какво ли още не, но главно вън от каноните на който и да е жанр.

Това е „Черно на бяло“ на Стоян Радулов – антология, млада и вълнуваща. Едно прекрасно издание като желание да ознаменуваш, да бележиш някакъв праг. И да продължиш напред. Дори ми прозвуча малко странно това „антология“. После реших, че е началото на едно ново начало. Само той си знае. А аз знам, че у автора има много начала, умее да ги започва тези начала, най-често неочаквано, дори за себе си. И всеки път се получава нещо ново. Успех пожелавам и знам, че дори няма нужда от такива пожелания. Те са му дадени изначално сякаш. Като на онези хора, дето са искрени и истински във всеки момент, тоест – смели.

В най-новата си книга „Черно на бяло“ Стоян Радулов събира най-добрите си поетични творби през годините, както и най-новите свои стихотворения, поетични миниатюри и поеми. Някои от тях са с награди в поетични конкурси, появявали са се в национални литературни издания, звучали са по БНР. Много от стиховете обаче сега се отпечатват за първи път. „Черно на бяло“ е своеобразна антология на поетичния път на Стоян Радулов, започнал през 1995 г. и маркира един вече 25-годишен творчески път.

Авторът има зад гърба си няколко книги – поезия, публицистика, журналистически публикации, но и няколко десетки документални филма – като сценарист и режисьор. Важен етап в развитието му като журналист бе и 5-годишната му работа като главен редактор на вестник „Време 2001“.

Стоян Радулов представи своето „Черно на бяло“ на 23 септември 2020 г. пред приятели и почитатели на изкуството му в двора на Джуджевата къща в Панагюрище. В прецизно организираната вечер му партнираха музикантите Михаил Караиванов (китара) и Нонка Маслева (глас). Същата вечер бе показана и самостоятелната изложба „Илюстрации“ на художничката Пепа Маркова, автор на оформлението на корицата и вътрешните страници на изданието.

Приятелската и четяща публика посрещна с вдъхновение словата на автора от микрофона и на Стоян този път му пролича, че вече е посвикнал да говори пред аудитория. Създаде топла и наситена с тиха емоционалност атмосфера в свежия двор на Джуджевата къща.

Книгата излиза през издателство „Фабер“ с частично финансиране по общинския проект „Панагюрище – духовност и творчество в едно“ с подкрепата на Фондация „Асарел“. На пазара е чрез „Български книжици“ онлайн и в книжарницата на издателството в градинката при „Кристал“ в София. В Панагюрище е във всички книжарници и магазини за книги. 

Веселина Велчева, за в. "Време 2001" - Панагюрище, септември 2000 г.

Използваната снимка горе е с автор Стефан Филков

___________________________

Тази памет за подробности, за атмосферата на малкото градче, описано тъй вкусно и детайлно в неговата поезия, дава „тяло“ на словесните фигури. А след това и полетът над малките му светове, на които поетът принадлежи и не принадлежи, е още по-висок и красив! Стиховете на Стоян Радулов са едновременно сакрални и сетивни! Те изричат абсолюта на словото, на поезията, на тъгата и на любовта, но патетиката не звучи измислено, защото го правят по топъл и интимен начин.

Катя Зографова, литературен критик и историк

___________________________

Тази книга е голяма. Защото те води към теб самия. Защото е път… Зарядът, който носи поезията на Стоян, е на (у)зряла меланхолия. Сочна и оставяща усещането за достатъчност. А писмата му – импресии директно препращат към онези тънки граници в разума, отвъд които оставаш сам. И буден… Тази книга е тъжна и нежна… И категорична. Като край. Но и някак свети нейната тъга. Започнал си да четеш страниците един, а ги завършваш друг… Това е книга на щастието. Щастието по Стоян… И това е така ясно – като „черно на бяло“.

Дарина Дечева, поетеса

Пълният текст на Дарина Дечева за книгата четете тук.

___________________________

I

Две думи само,

само две сълзи,

две ръце разперени,

две върби и две тополи,

шепа ягоди, една съдба…

Две устни само,

само две очи,

в една мечта несъвършена,

край една река. Пикник

на поляна с макове,

пчели, треви, сърце….


Къси дни и дълги нощи…

Пусти улици. Вали.

Няколко светулки

във софийските мъгли…

Две устни само, само две очи…

Две думи само, само две сълзи…

В края на деня над булеварда,

в есента блещукат

две светли чудеса.

Най-важни са изглежда

малкото наглед неща…


С ВКУС НА „ВИОЛЕТКА“

Препускат все напред

забързани годините.

Но защо ли ми довява

споменът от нейде,

от далече

прекрасен вкус на „Виолетка“

на следобедите в слънцето

и в неделите.


Къде изчезнаха

невинните апаши, стражарите

и Пепеляшките,

Арабелите и Румбураците

със техните вълшебни пръстени

и вечно спящите красавици,

очакващи неземните си принцове,

котараците със чизми и Снежанките,

джуджетата, чудаците;

празникът на детството къде пренесе се

и защо не ни понесоха със себе си

феите от любимите ни приказки…


Препускат все напред

забързани годините.

Вълненията – все по-малко,

повече – съмненията.

И защо ли гледат

толкова назад

тъжните ми,

зрелите ми

стихотворения.

Стихове: Стоян Радулов, из "Черно на бяло".

Повече за книгите на Стоян и неговото творчество - в личния му блог.

Дима Дюлгярова с дебютна книга, в която "смисълът покълва"

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Такава любов, подарък от мигове
(рецензия)

На тази книга отдавна, много отдавна ѝ беше време. Повтарях го периодично – още малко оставаше да се превърна в стара, досадна латерна. Но слава на Живота, на Надеждата, на Любовта и на Бога – спасен съм. И благодаря на Дима Дюлгярова – всички ние спасени сме; заредени сме с висока доза душевна имунотерапия; предоставена ни е животоподхранваща система от класно творчество. При това не по капка на седмица или месец – както се случваше до момента в електронното издание на „Чат-пат“ или в социалните мрежи, а в прекрасна, дебютна книга. Защото нейната поезия е като нея самата –
като сутрешен сняг, 
като утрин диханна – 
възкръсва нощта
и приспива сумрака...
Имахме, имахме огромна нужда от нея. И как не! – Каква поезия само! Колко много отприщена енергия и с какво неподражаемо майсторство е хваната в руслото на поетическите ритъм и рими; в каква ярка образност е облечена и с каква лекота на езика е изречена – направо е излята, почти се пее – прочее, както някога, при възникването на поетическото изкуство в древността; даже е заредена с драмата и с екзистенциалната трагедия, характерни за соловата поезията от времената, когато творбите на поетите са били съпроводени с музика от лира и с танци.
С „И в мен покълва смисълът“ Дима Дюлгярова ни прави прекрасен подарък от най-съкровените си и емоционални мигове – буквално разстила душата си по белите листове. Поетичното ѝ Алтер его ни повежда в любовни пътешествия в света на дълбоко личното, когато по накокичени светли поляни, в минзухарена нежност потънали и под шапка от слама се припича светът върху място за двама, а тя е в рокля с тънки презрамки, сплела в плитка коси, когато безгрижният глас на деня в чадърите топли се смее. Но често това пътуване, тези мисли, уморени от тичане между мене и теб в полукръг от обичане, са бурни и тъмни, тъжни и примирени, твърде много минорни и лекувани с големи глътки пелин от горчиви признания... Все пак, в крайна сметка Дима ни извежда до светлите пристани на покоя, добит от мъдростта на опита и от благостта на обичащия човек. Талантът ѝ ни разхожда из най-красивите места, отредени, разбира се, предимно за любовта – тази вечна и безкрайна тема на човешкото съществуване. И все пак единствена за всеки, лична, уникална.
В настоящата книга обаче ни се разкрива една жена не толкова от времето на невинните момичешки влюбвания, колкото от периодите на зрелостта и трезвата оценка за сложността на любовта с всичките ѝ противоречия, тегоби и крайни моменти – очи в очи, душа в душа. Докрай. Както и в прозаичния свят на делника, и тук, в поетичния свят на Дима, любовта сменя всички сезони, сменя всички посоки и е храм за разпятие – в този живот – броеница, през който сякаш минаваме набързо, като с влак; това е любов, сътворена от Бога за две прашинки от тази вселена.
В сърдечния – и затова субективен – свят на Дима Дюлгярова не всичко е изговорено, но много е казано, дори с мълчанието, с дъховете между думите, стиховете и строфите. Така в определени моменти огънят на емоциите е отприщен до изгаряне, до пепел. До великата пепел. Пепел, от която поетът и жената в Дима възкръсват и горят щастливи.
Най-хубавото е, че в края на това зашеметяващо творческо пътешествие, на развиделяване, стигаме до надеждата. И ето къде покълва смисълът, и вече ден е, и светлината се е плиснала...
Дима пътува из лиричните води на литературата още от ученичка в ОУ „Проф. М. Дринов“ в Панагюрище (родена е през 1974-та), но рядко се осмеляваше да ни разкрива мигове от тези свои пътешествия. Те все пак се случваха спорадично навремето из местната преса – вестниците „Време“ и „Чат-пат“, и малко по-често през последните години. Членува в Литературен клуб „Виделина“ от 2016 г., а през следващата нейни творби намериха място и в Юбилейния алманах на клуба, издание на панагюрското читалище „Виделина“.
Но Любовта в нея не спря да твори и в крайна сметка стана каквото трябва, както си е редно, според Вечността – роди се книга – подарък от изживени, осмислени и запаметени мигове.

Стоян Радулов


Новата книга на Дарина Дечева: "Милост", от която боли

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Оформлението на „Милост“ е дело на панагюрския художник Николай Радулов
_______________________________________

Есенна, но не меланхолична; смислена, но не обмисляна; без цветове, не и безцветна; дълбока, не и давеща… Така видях стиховете на Дарина в новата й стихосбирка „Милост“. Зачетох се и… не прочетох тънката книжка „на един дъх“. Оказа се една малка бяла книжка, която те оставя без дъх.

Опоетизирането на тъгата е любим стихотворен похват в световната поезия. При Дарина тъгата е изведена във вълнуващо правило в живота на този, който не се страхува от леда на самотата, от дълбокото на чувствата, от страстта си да гони Михаля, от светлината на мрака.

И вярваш на тези стихове с не заявени, а споделени истини за едно земно съществуване, изпълнено с преживени видения и изстрадани истини. Стихове интелектуални, не и интелигентски, белязани с интелектуалните поетични образи, родени в сърце – отговорно към себе си, другите и словото. Уважаващо хипотетичния читател, който ще вземе в ръце крехката книжка и ще зарови очи в буквите, а те ще го препратят смело и понякога безпощадно в един наистина нов свят – смислен, сериозен, дълбок.

Издигам в култ тази отговорност на поетите, някои, като Дарина. Тези поети, които взимат листа в ръце само когато са сигурни, че ще наредят буквите и думите в във въздействащо слово. Другото е тенекиено дрънкане на изповедания, които веднага забравяш.

Искаше ми се да цитирам някои откривателски метафори на Дарина. Бяха много обаче. После изревнувах читателите – нека те си ги открият. Запазих за себе си удоволствието да въртя в мисълта си като сладък бонбон няколко „иновативни“ художествени пластики. С възторг открих и една нова според мен сила на Дарина – художествената поанта на всяка творба – като чаровно изобретателен финал – парадокс или обобщение.

Познавам отчасти поезията на Д. Дечева и не се поддадох на предварителни страхове. Привлече ме и визията на изданието – ефирно, чисто. Завидях, че Недялко Йорданов преди мен е чел „Милост“. Но признавам, че толкова много самиздат тече около мен, че нерядко мятам книгите на рафта, преди да съм ги отворила.

Благодаря си, че този път първо отворих стихосбирката на Дарина. Празнично ми стана от хармоничното „смути“, забъркано от парадоксални метафори и предизвикателни образи, хирургична изповедност и топла тишина, тишина, която те призовава да си направиш своя хирургия. След това видях себе си в тази опасна тишина. А какво по-силно от това някой да пише така, че все едно ти си го мислил. Ако имаш ум и смелост, разбира се. Смелостта на поета Дарина Дечева.

Благодаря на Дарина за това предизвикателство. Малко е да кажа, че „Милост“ си заслужава да бъде прочетена, да бъде четена отново и отново. Но отправям и предупреждение: внимание, на моменти от „Милост“ боли.

Веселина Велчева, за в. "Време 2001" - Панагюрище, януари 2020 г.

_______________________________________

Храбрият оловен войник

                        на войника в мен и до мен

Мечтая си за малка тишина

и да говоря с нея – като с мама.

Големите отдавна ги крещя –

самичка. В тишините други няма.

Мечтая си да й разкажа как

заякнах. И света цял вече нося.

И как преди мълчах – напук, на крак…

Сега – за да живея. Без въпроси.

Говори ми се. Да, по принцип знам,

но с тишината всеки път е ново.

Да вляза в нея, малка като в храм.

И да изляза храбра – от олово.

Да й разкажа мама как мълчи

и всичките си думи как побира

във две сълзи. За тези две очи

мечтая си.

Докато не умирам.


Голгота

Преживяхме ледени години.

Оттогава всеки ден мълча.

Вече зная – всеки кръст ще мине.

Всичко! Даже краят на света.

Ще настъпи утрото тогава.

И отнякъде ще долети

любовта ни с тихото„Оставам…“.

Но сега това не знаеш ти.

Зная аз. И само в мене има

синева, която ми е нощ,

тишина като звънчета в зима.

И блести по-остро и от нож.

И това ако не е пришествие

на любов към края на света!

Ако кажеш – нека да е бедствие,

но вървя. И чакам. И държа.

И звъня със зимните звънчета,

и изгрявам с всяка синева.

Вече знам, че утрото е в петък.

            И от кръста ми растат крила.

Стихове: Дарина Дечева, из книгата "Милост"

_______________________________________


Дарина Дечева
е магистър по психология. Позитивен психотерапевт и треньор по групово-динамичен тренинг. През 2014 година открива студио за психотерапия „Вътрешната стая“. През 2009 г. печели първо място в категория „Поезия“ на конкурса за творци от Пазарджишка област, съпътстващ първото връчване на националната литературна награда на името на Милош Зяпков. Носител на наградата „Златен пегас“. Автор е на книгите „Родени през десет“ (в съавторство; 2006), „В съня ми бродиш“ (2007), „Дом от камъш“ (2009), „Педя нощ“ (2010) , „Имало и други полети“(2013) и "Милост" (2019). 

Използваните фотографии в публикацията са дело на Николай Радулов.

За книгата "#53пътиЛЮБОВиДругиВажниНеща" от панагюрския поет Михаил Караиванов

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Корицата на книгата.  Фотографии - Моника Димитрова,  рецензент и редактор - Стоян Радулов

Р Е Ц Е Н З И Я

#53 пъти Любов и други важни неща“ е втората поетична книга на младия автор от Панагюрище Михаил Караиванов, след „Зависимост“ (ИК „Оборище“, Панагюрище, 2016).И нейната интересна „необичайност“ започва още от заглавието със символа „#“ за хаштаг, който в новите информационни времена е знак за препратка („таг“ – от американски английски) за търсене в социалните мрежи.Тук той е използван в директния му смисъл – т.е. концентриращ посланието в дума или символен низ, следващи знака.В случая съставената поредица от букви и думи „53 пъти Любов“ се превръща в етикет, който предоставя метаинформация при кратки текстови съобщения и улеснява общуването по темата. За яснота ще уточня, че лингвистът Якоб Айнщайн нарича „метакоментиране“ този начин на употреба на етикети, съставени от думи в самото съобщение. Прочее, това е още един начин животът да преминава от една реалност в друга – битова, художествена, виртуална.
И наистина - кратките, но концентрирани и ясни поетически послания на Михаил понякога напомнят на статуси в социалните мрежи, което само потвърждава тезата, че поезията вече се развива и се влияе от и в друга, виртуална среда. Това ни показва също, че напук на повечето твърдения за наложените от тази нова среда ограничения във взаимоотношенията, напротив - тя всъщност ни предоставя още начини за опосредствено общуване. А нима това не е една от целите изобщо на литературата!?
В този смисъл появата на втората книга на Михаил Караиванов е новото му и голямо съобщение за продължаващия негов път в света на писаното слово, на поезията, въртящ се отново около хаштага на необятната, необяснимата, но желана Любов.
Книгата „#53 пъти Любов и други важни неща“ е изключително добре структурирана композиционно, благодарение на почти едногодишната работа по нея на Михаил като автор и на моя милост като редактор. Успяхме да подредим 60-те творби хармонично в пет тематични дяла, като две от стихотворенията правят директна връзка с първата книга.
Зависимост“ беше история в стихове, изживяна в най-малките детайли и предадена по своеобразен, вълнуващ начин; разказ за любовта със светлите и тъмните й страни, търсещ диалог с читателя – не само чрез книжните страници, но и чрез виртуалните. Още след появата на първите му стихове Михаил Караиванов създава и поддържапоетичната страница във Фейсбук - "Изгубени в думите". Точно заради нея и връзката му с читателитетам той стига и до идеята да поставя поезията си и върху белите страници на книгата. И ако в „Зависимост“ стиховете му сякаш нямаха начало и край – започваха от някъде, от някакъв друг живот и спираха внезапно, пред големия кръстопът на въпросите, то в „#53 пъти Любов и други важни неща“ посоката вече е ясна. Това е вечният човешки стремеж към светлина и щастие, но сякаш неразривно свързано с катарзисното страдание при търсенето, при постигането на любовта, при нейното осъзнаване. Любовта като животворна потребност, любовта като надежда за преодоляване, любовта като вяра в човека. Но това е и поезия на отсъствието, на копнежа по анонимната, по вечната жена, която идва и остава завинаги и за която авторът е сигурен - "жена, с която бъдещето мое идва". Това е антитеза на самотата, това е еманация на чувственото любовно многообразие от почти свръхсъвършеното божествено начало.
За първи път в края на втората книга по отношение на темата Михаил поглежда и отвъд света на интимното, но отново с топлото и човеколюбиво чувство на ранимия млад човек, чиито свят често се оказва и суров. Личната ми препоръка и приятелски съвет към Мишо е да развие тази тенденция – това несъмнено ще обогати поетическия му свят.

Михаил Караиванов, снимка Моника Димитрова

Михаил Караиванов е роден в Панагюрище през 1982 г. и понастоящем живее и работи в родния си град. Познат е с участието си в местната рок група “Modica”, чието начало поставя през 2013 г. - той е и основен неин "двигател". И понеже "играта е „първична човешка функция“, играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“ и прави всяка култура да протича като игра" (както казва Хьойзинха), изглежда на Михаил Караиванов играта с музиката не му е достатъчна, та посяга и към писането. Някои от стихвете му се превръщат в текстове за песни на групата. Междувременно след излизането на дебютната му книга, Михаил, заедно с още няколко млади човека, стана най-новото попълнение от Литературен клуб „Виделина“ в Панагюрище.
Инак, Михаил Караиванов е инженер, при това дипломиран. През 2001 г. заминава за София, където следва и работи. След десет годишен престой в столицата се прибира отново в Панагюрище, където си намира работа именно заради образованието си.

Михаил Караиванов пише в свободен стих. В противовес на широко разпространеното мнение за свободния стих – меко казано „недолюбван“ от повечето „професионални“ поети, писатели и критици у нас, държа да отбележа, че свободното стихосложение категоричноима своя техника и своя динамика. Движението на неговия ритъм е по-естествено и повече се доближава до строежа и простотата на обикновената реч. Надутата празничност или изкуствен патос на предварително форматираните стихове изчезват. Изразът става спокоен и чист. В свободния стих има по-малко фалш и още по-малко изкуственост. Непосредствеността на вдъхновението и чувството се нарушават по-малко, вследствие лекотата и грацията му. Т.е. по-малко формални ограничения - повече простор на поетическото въображение и съдържание. Ще припомня и че в духа на свободния стих са работили вече поети като Михайловски, Яворов, Мара Белчева, Д. Бабев, Андрейчин. Той не е рядко явление и в поезията на Багряна, Дора Габе, Гео Милев, Н. Райнов, Блага Димитрова.
Ако се пренесем в съвременния ни литературен живот, ще открием свободния стих почти изцяло в творбите на Петър Чухов, Георги Господинов, Надежда Радулова, Емануил Видински, Калин Терзийски, Илиян Любомиров. Тъкмо в последната редица можем да поставим и Михаил Караиванов; за това говорят и препратките във втората му книга. Тук ще си позволя да цитирам Владимир Минев: „Свободният стих носи в себе си живота и е свободен като него. В състояние е да предаде много по-добре отсенките на мисълта и капризите на въображението, защото свободният стих отговаря на разнообразието на емоционално-психичния живот на човека. Неговият ритъм върви успоредно с ритъма на чувствата и мислите. Затова и свободният стих е самият живот. Приливите от един стихотворен размер към друг пък го свързват с обикновената човешка реч и оттам - нервът на живота в него. Движението на мисълта в него е стройно и разполага към хармонично нареждане на образите. Свободният стих е много по-подвиже. В зависимост от темперамента на поета, той може да стане цял движение.“
Ще дам един пример от поезията на Михаил Караиванов – краткото стихотворение "Януари". В него стихът бързо прескача от различни двусрични (с превес на ямба) в трисрични размери, но въпреки това - с ясно отчетлив вътрешен ритъм, което се дължи на особения му звукопис (най-вече при съчетанието на гласните) на заложения асонанс, и дори на римата "изгаря - цигара", с която стихотворението завършва. Т.е. при писането си Михаил се стреми да не оказва съпротива на външния свят в логиката на езика. (А обикновено "високото" изкуство се стреми да прави тъкмо обратното.) Точно тази естественост, тази неподправеност и умението да накара читателя да почувства заедно с него всяка дума, скъсява почти до отсъствие дистанцията между двамата. Така Михаил уверено върви към изграждане на собствена доловима и ясна стилистика. Затова – да поговорим малко и за нея.
Във фигуративно отношение поезията на Караиванов се характеризира с рядкото използване на метафори – този обичайно най-мощен инструмент на поета, и това е особено характерно за настоящата книга. Но пък когато ги има, метафорите са изключително ярки - "...геометрия на изкушението...", "...джунгли от йориглифи...", "...слънцето ни плете сламени шапки от лято...". Ще забележите, че не често присъстват и прилагателните. За сметка на това езикът изобилства от глаголи, които му придават изключителна динамика.
Авторът разчита много на други от тропите, чрез които постига своите внушения – на аналогията ("Fast food"), на сравнението ("В нашата стая"), на метонимията (особено в поетичните миниатюри) и на алюзията ("Зелените фиби", "Астрономия"). За последното говорят и използваните цитати от негови любими произведения в началото на всеки от дяловете в книгата, и всеки - превърнат в мото.
В „#53 пъти Любов и други важни неща“ Михаил развива и самобитен образов, смислов и интонационен модел, постига свой собствен опростен синтактичен и образен паралелизъм. Така че е съвсем естествено при синтактичната структура на поетическия си език той да прибягва до апосиопезата (когато има смисъл, но той не е изказан), до елипсата (очевидни и очертани синтактични липси), и понякога до инверсията (промяна на обичайния словоред). Ако се задълбочим в композиционно отношение, ще окрием, че от стилистичните фигури Караиванов най-много предпочита контраста ("В различни часови пояси", "Математика"), градацията ("Женски имена") и понякога – инверсията ("...хоризонт / небе вода / вода небе / и те по средата...")
Прочее, Михаил Караиванов е майстор на сентенциите, някои от които вгражда като поанти в стихотворенията си, а други оставя да живеят като миниатюри:
"любовта е / дълго пътуване / сами / от него / често / се връщаме";
"...всеки моряк знае че / всяка буря / може да му е последна";
"...дните са преброени / добре е да знаеш / че всичко / хубаво / свършва";
"всеки / неин / вятър / е / моя / посока".
И не на последно място – както ще се убедите сами от текста на книгата, авторът силно разчита на графиката на стихотворенията ("13", "Март", "Юли", "Винаги"), в която вгражда допълнителна образна символика, подсилваща поетическата му инвенция.
Всичко това са не малко и големи достойнства в поезията на Михаил Караиванов. Неговото писане ни показва как давайки свобода на поетическото изкуство, много по-широка от тази, която традиционно поетът има, свободният стих е начин за развитие на нашата поезия.
Затова се радвам на издаването на „#53 пъти Любов и други важни неща“. Потенциалът е голям и е радостно, че се осъществява в нашите географски предели.
Появата на автор като Михаил Караиванов трябва да бъде посрещната с усмивка на лицата ни, с отворени обятия, да бъде насърчавана и обгрижвана, защото чрез хора като него и творчеството му духът ни общ расте. Аз мога само да съм радостен, че го познавам, че имам възможността да чета стиховете му преди повечето хора и да му благодаря за доверието да бъда до него в началото на пътя му в българското слово.
Пожелавам на Михаил здраво духовно паство, силни устои на душата му и никога да не забравя, че венецът е от тръни - с тиарата му върви и болката; още първият ни литертурен критик, панагюреца Нешо Бончев е написал: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти“. 
Поздравления и за ръководния екип на Община Панагюрище, който вече няколко години подкрепя реализацията на творчески проекти на местни творци.

Стоян Радулов

Блогър от Панагюрище следи изкъсо литературата

В своя "Седмичен книголюбител" блогърът от Панагюрище и ревностен читател Стоян Христов всяка седмица представя в кратки и увлекателни резюмета своите "първи впечатления от последно прочетеното".
"Не очаквайте тук да намерите "официални версии" или "обективни гледни точки" за четивата. Голяма част от написаното за прочетените книги може да ви се стори субективно, маловажно и не на място - смята самият Стоян Христов. - И така и трябва да бъде, защото ценността на блоговете е в тяхната субективност. :)"
Напълно сме съгласни с него, прочее. И се радваме искрено на литературния му устрем - неподправен и чист, какъвто отива на един запален книголюбител. С мненията си за прочетените книги и впечатленията от стила, от изложението и от автора, Стоян умело пали своите последователи да посегнат към непознати страници или да преоткрият отдавна забравена книга. Литературните му интереси са удивително богати и разнопосочни - от всички жанрове на белетристиката, но не само, включително и нашумелите напоследък аудио книги.
За да добиете представа, ето, например, какви са част от впечатленията му за "Ваканциите на малкия Никола̀ - Госини" и нейното звуково представяне: "Отново за малкия Никола̀, но не за последен път - тези истории са истинско откровение! За съжаляване е единствено, че под формата на аудио книга човек пропуска веселите илюстрации (затова и карикатуристът Семпе го няма в заглавието), но пък много приятно беше да се слуша доброволката Наталия Тодорова, която чете текста. За пръв път срещам човек, който да употребява "Их!", когато неволно сбърка два пъти поред една и съща думичка. Много други хора лесно се изнервят и изричат всевъзможни матерни сквернословия. 
Адски яко е и когато чувството за хумор на автора и читателите съвпада. Това винаги си личи и е много красиво споделеното усещане, когато някой чете и в същото време се усмихва на същото, на което се смее и слушателят. Емпатията има много канали за въздействие и малко граници.
В това томче са събрани само онези истории, които касаят прекарването на лятната ваканция и почивките като цяло - на море с родителите или в детски лагер."
Не чакайте повече - посягайте към новата книга, която сте си купили! А ако нямате такава под ръка и се чудите какво да прочетете - блогът на Стоян Христов ще ви ориентира. Годишно той успява да представи по около 40-50 заглавия, сред които дори някои панагюрски, а вече се занимава с това от 13 години. Учудващо постоянство, не смятате ли!? То говори само за едно: любовта към писаното слово и добре разказаните истории като насъщна глътка за почивка от делника, но и за обогатяване на личността. Браво!
Блогът следете тук. :)

"Чат-пат" с адмирации!


Многоликият свят на село Баня - в книгите "Банци" на Иванка Уливерова и във фотоизложба

Иванка Уливерова и Радка Мутева при представянето на "Банци 2"
В панагюрското село Баня умеят да тачат миналото. Показва го цялостната дейност на читалище „Пробуда - 1872”, чийто секретар Радка Мутева органирзира при всеки удобен повод паметни вечери и събития. Сега ще обърнем внимание на няколко ретро истории. Първо, защото се появи и бе представена втората книга от поредицата "Банци" на Иванка Уливерова. Книгата е факт благодарение спомоществователството на Димитър Цоцорков. И второ, защото в читалището вече подготвят фотоизложбата "Банци през вековете", която получи частично финансиране от Община Панагюрище по проекта за стимулиране на творчеството на местни творци за 2019 г.

Кориците на първата и втората книги "Банци" от Иванка Уливерова
Ето какво отбелязва Нина Радулова за първото събитие:
В петъчната вечер на 26 юли 2019 г. в една от залите на читалището в село Баня (Панагюрско) присъствах на добре организирано публично представяне на книгата „Банци 2“ с автор Иванка Уливерова. Тя е с подзаглавие „Многоликият свят на село Баня, Панагюрско“ и е своеобразно продължение на първата книга „Банци“ (2016) под надслов „За хората и говора на село Баня, Панагюрско“.
Развълнува ме многолюдното присъствие, топлите думи към „леля Ваня“ на взелите отношение, скъпите случки и спомени от пъстроликия свят на банци, сътворили задушевна и трогателна обстановка. Във време, когато ние българите се разпиляваме като отбрулени листа по света, в тази книга оживява образът на баненеца „с цялата си жизнелюбива философия, с която понякога носи спомен за надпяване с мъката, а друг път как се подсмихва това достойно чедо на планината на житие-битието свое и на съселяните си - кога с незлоблива шега, кога с пословично острословие“.
Героите на това кътче от Същинска Средна гора са „упорити и малко чешитски“, провират се през тегобите на живота, както Банска Луда Яна сред хълмовете, „но нали казват, че чудаците украсяват света!“ (думи на авторката във „Вместо предговор“).
Заинтригувах ли те, приятелю? Една мъдра мисъл гласи: „Възможностите определят живота ни, дори тези, които пропускаме!“ Така че, не пропускай да се запознаеш с „Банци“ и „Банци 2“…

Стихотворение от Веселин Ханчев, публикувано на последната корица на втората книга, красноречиво говори за замисъла на авторката:

Нищо друго не остава освен спомена. 
Споменът е нашето безсмъртие. 
О, правете спомени от всичко - 
от едно загубено сражение, 
от едно легло, което пази 
вашите неясни очертания, 
от едно далечно пътешествие, 
от ръката, 
нежна и жестока 
като лезвието на камата, 
от листа, 
населен с ваши мисли, 
от рева тържествен на детето, 
от площада, 
прекосен случайно, 
от зида, 
от късчето желязо, 
от гнева, от стойката погрешна, 
от добрата и другарска дума.
О, правете спомени от всичко!

Ретро кадри от миналото на Баня, прочее, се събират и в страницата "Ретро Панагюрище" във Фейсбук. 

Черно-бяла снимка на почиващи в село Баня, Панагюрско, заснети пред старата Минерална баня. Отпечатана като картичка от неизв. местен фотограф (вероятно Цветков, фото "Надежда") и изпратена до получатели в Пазарджик. Частна колекция. На гръбчето е написано: "27.II.1936 с. Баня / Отъ петъкъ сме въ с. Баня. Тукъ сме съ стринка, децата, кръстници и Емето. Мама иска да й продължите отпуската. Пишете ни до тукъ, защото чичо Петко е въ Пазарджикъ. Адреза ни е: вила "Графъ Игнатиевъ" с. Баня, оп. Панагюрска. Много поздрави отъ всички ни. Корея" 
Вила "Графъ Игнатиевъ", кадър от архива на Иван Игнатов, изпратен до Ретро Панагюрище. 


Безспорно, и подготвяната изложба, и чудесната втора книга на Иванка Уливерова са стъпки в посока на това спомените на банци да останат живи и крепят обичта към бъдещето на родното село Баня.
"Миналото е пъзел, като счупено огледало – опиташ ли се да събереш парчетата, няма как да не се порежеш. Отражението ти в него се променя, а с него се променяш и ти – се казва в една поговорка. Може би затова българите изпитваме постоянна потребност да се връщаме назад, да сглобяваме разпилените отломки на миналото и да се взираме в отражението си, в търсене на обяснения за нерадостното настояще." Това беше написала веднъж чудесната радиожурналистка Венета Николова в репортаж на БНР, а то е напълно в духа на усилията на банци и на панагюрци да тачат своите предци и миналото си.

Подготви Стоян Радулов, с подкрепата на Нина Радулова
Снимки от Глобални Библиотеки и от Ретро Панагюрище


Иван Станчев или поетът като "Аз, Юда, споделям ви"


„Аз, Юда, споделям ви”. Така е озаглавил новата си стихосбирка поетът от Панагюрище и верен чат-патец Иван Станчев. Книгата ще бъде представена на 12 юли 2019 г. от 18:00 ч. в панагюрското читалище "Виделина-1865". 
"Авторът е подготвил изненада за всички, които ще пристигнат по-рано на срещата. Интересен и артистичен, той не скри вълнението и очакването си тя да се превърне в празник за обичащите и всички приятели" отбелязва в специално съобщение по повода местният вестник "Време".
"Небето вижда и пише кой какво прави", твърди Иван Станчев и призовава: "Да се научим да възкръсваме!"
Новата книга на поета се финансира от Общината в Панагюрище след участието на ръкописа в конкурс по Проекта за финансиране на местни творци "Панагюрище – духовност и творчество ведно". Инициативата предлага развитие и популяризиране на културното историческо наследство на общината, издига качеството на създавания културен продукт и неговото разпространение, стимулира и насърчава културното многообразие, а една от специфичните цели, заложени в тази програма, е превръщането на община Панагюрище в престижен културен център на региона и страната. Книгата е отпечатана в ИК „Оборище” – Панагюрище.

ЩОМ ПЕЕ НАРОДЪТ

Българин пее по празник и жътва,
опява при смърт и жъне тъга.
Народ, който пее и почита мъртвите,
не му е последната песен сега.

Бог е посял, за да не бъдем стърнища
и камък, а оран и книга.
България златна зачева в огнището
и из пепелта се е воздигала.

Със словото певците са мълнии.
Балканът втопява се към Черно море.
И пише история световна и българска
със знанието на горението.

Щом пее народът, бъдеще ражда.
Тази земя с благодат е орисана.
За Божието има толкова жажда,
че не можем да не бъдем месии.

Стихове © Иван Станчев

Фрагмент от корицата на новата книга
Иван Станчев  e роден на 1 януари 1963 в Панагюрище. Завършва "Българска филология" в Шуменския университет с курсова работа по "Диалектология на панагюрския говор" и  "Режисура" в НАТФИЗ с дипломна работа - оперетата "Малката кибритопродавачка".
Негови стихове са публикувани в различни вестници (сред които панагюрските "Оборище", "Време" и "Чат-пат"), списания и литературни сборници, звучали са в радио и телевизионни предавания, има награди от литературни конкурси, носител е на Златен медал за поезия...
Автор е на стихосбирката "Дяволден" (1992), на фотостихосбирката "Мед с привкус на тамян или любов по време на СПИН" (1995) с благотворителна премиера-концерт в НДК, на лирическата антология "От икебана дървесата ги боли" (2015). Прочее, едноименното хорово изпълнение на това знаково негово стихотворение по музика на композитора Никола Вълчанов е възприемано от някои хора като Реквием за загиналите във Фукушима. Има и популярни песни по негови музика и стихове. Негови са и популярните навремето спектакли за талантливи деца и възрастни в Панагюрище, наречени "Звезди пред прожектора". Станчев участва и в различни художествени изложби и пленери.
Общественик и културен деятел, той е създател на фондация "Съкровищата на Панагирик", връчваща отличията "Златната амфора" и "Златната фиала", Националната награда на името на Павел Бобеков; инициатор е за провеждането на конкурса за млади оперни  гласове "Елена Николай"; една от наградите, която се връчва по негова инициатива и изключителни права, е Националната литературна награда "Нешо Бончев"...

"Чат-пат културни новини"

Ретро история: за първите фотографи в Панагюрище

Иван Зографски с жена си Цвета, 1875 г., Панагюрище. Между двамата има „фотографическа машина“, наличието на която не е случайно
Първите фотографи, поставили началото и популяризирали фотографията в България, освен Анастас Йованович, са: самоковлията Анастас Карастоянов и впоследствие неговите синове Иван и Димитър – династията Карастоянови, издигнали се до придворни фотографи след Освобождението; Тома Хитров от Ловеч – също възрожденец и революционер; Георги Данчов – Зографина от Чирпан – художник и революционер, съратник на Левски и считан за автор на най-точния портрет на Апостола; Иван Доспевски – художник, също от Самоковско, син на Димитър Зограф, при когото заедно с братята си Захарий, Никола и Станислав учи иконопис и чиракува; Иванчо Зографски от с. Мирково – художник и автор на „Колелото на живота“ в Лековата къща в Панагюрище, автор на четническите знамена на априлци; завършилият в Киев художник Стоян Каралеев от панагюрското село Баня, който рисува лъва и другите символи на знамето на априлци; Никифор Минков от Карнобат, който е автор на единствения портрет на майката на Христо Ботев – Иванка, и създава възстановки на Априлското въстание и Освободителната война, панорамни снимки и пр., като поставя основите на фотоесеистиката и фоторомана в България.

Ще ми се да обърна повече внимание на фотографското дело на Иванчо Зографски (1835 – 1900) и на Стоян Каралеев (1845 – 1893). Но данните са изключително оскъдни. Двамата не са си водили дневник кого и кога са снимали, макар Каралеев да е оставил писмени спомени. В архивите на фонда на Историческия музей в Панагюрище обаче са съхранени множество снимки от годините отпреди въстанието на панагюрци и сюжети от Панагюрище. Далеч съм от мисълта, че всички тези произведения до едно са дело на Зографски и Каралеев, но много от тях със сигурност са. Доказателството – на една от снимките на самия Зографски с жена му Цвета помежду им знаково е разположена стара „фотографическа машина“. А и кой ли друг би могъл да снима семействата на панагюрските първенци – като Дринови в Панагюрище и Тренчеви в Баня. Някои от тези стари фотографии са дарени или открити в къщата на Найден Дринов – както знаем, активен участник в подготовката и провеждането на Априлското въстание в Панагюрище. А знаем, че самият Иванчо Зографски също е един от активните участници в подготовката на въстанието.

Райкя Попгергьова (Райна Княгиня) със съученички в Панагюрище, 1867 г. Бъдещата Княгиня е четвъртата отляво надясно на втория ред, непосредствено до своята учителка Стойка Дудекова
Иванчо Зографски обаче не е от Панагюрище. Роден е през 1835 г. в село Мирково, недалеч от Златица, като Иванчо Стоянов Папазов. Като млад той бил ученик на дебърския майстор Давид Георгиев – Зограф. Давид пък се преселил в Мирково от Цариград. Според Асен Василиев (Български възрожденски майстори. София, Наука и изкуство, 1965) Давид Георгиев е „способен и съвестен майстор, чиито икони се отличават с изискан колорит“. Дълги години в Мирково той имал много ученици от околностите. Техни произведения и досега могат да се видят в църквите в Челопеч, Макоцево и Панагюрище. През 1850 г. Давид изрисувал стенописите и иконите в църквата „Свети Димитър“ в Мирково, които за съжаление били замазани през 1894 г.
Павел Бобеков, ок. 1875 г.
Днес от изследоветеля на Панагюрище Лука Меченов знаем, че освен Лековата къща някои икони в панагюрския катедрален храм „Св. Георги Победоносец“ също са изписани от Иванчо Зографски, както и композицията „Тайната вечеря“ в храм „Свето Въведение Богородично“. Той изрисувал много такива обекти не само в Панагюрище, но и в Стрелча, Копривщица, Карлово, Калофер. Малко от тях обаче са оцелели до днешно време.
Прочее, както отбелязва Зафер Галибов в своята прекрасна книга „Светлописите“ (София, изд. МФ „Фотографски музей“, 2017), посветена изцяло на развитието на българската фотография, Иванчо получил знаковата си фамилия след продължителното си обучение и усъвършенстване в изкуството на стенописа в Зографския манастир на Света гора. Оттам Иванчо Зографски се завърнал в родното Средногорие.
При престоя си в панагюрското село Баня се оженил за местното момиче Цвета. После с нея се преместили да живеят в Панагюрище, където взимат дейно участие в подготовката на Априлското въстание. В къщата им отсядат революционерите Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков и други, провеждат се заседания на революционния комитет. Иван Зографски изписва буквите „Свобода или смърт“ на главното въстаническо знаме. А под неговата четка и подпомаган от съпругата си Цвета, се родили 12 малки въстанически знамена, предназначени за четите (стотните) в района на Панагюрище. Всяко знаме било за различно селище в района (№ 10 за Оборище, № 11 за Поибрене, № 12 за село Баня). Другите знамена били за въстаниците от Бъта, Мухово, Петрич, Смилец, Свобода, Попинци, както и за четите на Орчо войвода, Крайчо Самоходов и Ильо войвода...
Портрет на Стоян Каралеев, неизв. г., Панагюрище 
След потушаването на Априлското въстание през 1876 г. двамата съпрузи Зографски били арестувани за революционната си дейност и изпратени в Пловдивския затвор. Там Цвета, която се проявила като една от многото юначни жени на Панагюрище, била затворена заедно с Райкя Попгергьова – Райна Княгиня в обща килия в Пловдив. Баненката проявила „велика женска солидарност към окаяната си по-млада посестрима“, благодарение на което Райна успяла да оцелее при мъченията.

Стоян Иванов Каралеев от панагюрското село Баня пък се оказал най-верният последовател на своя батко Иванчо Зографски. В своите статии изследователят на Панагюрище Атанас Сугарев (Из близкото и далечно минало на Панагюрище. Сборник, 2014 г.) ни разкрива как, запален от изкуството, Каралеев завършил Художественото училище в Киев. От Русия, където изучавал също и фотографско изкуство, той донесъл в България фотографски апарат – скъп спомен от неговите покровители. Фотографската си дейност този „прекрасен“ фотограф успял да развие в много от случаите със съдействието на своя учител по иконопис Иванчо Зографски. Тези сведения Сугарев открива в дневника на Каралеев, който се пази в музея на Панагюрище. В него художникът и фотограф от Баня дава подробни сведения за пребиваването си в Москва през 1878 г., където отива да купи фотографска камера, обективи и химикали, както и други подробности за фотографията по него време.
____________________

© Стоян Радулов, откъс от книгата "Поздравъ отъ Панагюрище", том 1.


Харесайте и следете страницата Ретро Панагюрище във Фейсбук!