 |
| Дима Дюлгярова |
Зная за мечтите ви, като разпилени мъниста от скъсана огърлица - и за онези надежди, като счупени крила на птица, които жадуват за още един полет; за всички онези зеници с цвят на кехлибар или див синчец, които няма да забравите - и за онези укоряващите, безмилостно- студени, като ледовете на Антарктида погледи, които също ще помните.
Зная колко време изгубихте, за да търсите иглата, с която да зашиете скъсаната си риза, но намерихте ножицата и си скроихте потник в най-мразовития ден от годината, само за да си докажете, че не сте от онези, които се предават лесно.
Зная, за всички лъжи: някои - малки, други - големи (но непременно осъзнати), приличащи на куршуми, с които вместо дивото животно - сте ранили най-близкия до сърцето ви човек.
Зная, за миговете в които си казвате „ Всичко свърши!“, а всъщност това е само началото; за безконечното лутане по този път, което ви изтощава до припадък и не води до никъде.
И за летните танци, любови и страсти, които отключват енергията ви и карат гените ви да стават неуправляеми зная - и за липсата на определен човек, отговорен за това сбъдване, която ви слага тежките брънки на оковите и ви кара да се чувствате закотвени и приземени.
Зная за радостта от наследниците, които дават смисъл на съществуването ви, но не заменят липсващата - другата ваша половинка, така щото да твърдите категорично, че сте си самодостатъчни.
Зная, за блажените сънища и кошмарната действителност - за непрекъснатия низ от радости и тревоги, които, ако ги броите (както беше казал някой), ще видите, че се случват по равно и непременно са последователни.
Зная, за онези красиви мигове, когато дърпате пердето, за да пуснете светлина в дома си, когато отваряте прозорците в хладните утрини, за да посрещнете новия живот - но зная и за онези печални моменти, в които разбирате, че в тази гледка липсват не само птиците и лазурната шир. Липсва светът - онзи свят, който е отражение на самите вас... И така, вместо животът да нахлуе в стаята ви с цялата си прелест - вие издишвате срещу него вулканична пепел и го правите мрачен, непрогледен и черен... Докато телефонът не звънне и неговият стряскащ шум не ви върне обратно в телата ви.
Зная, че животът навън ще продължи да бъде все така красив, какъвто всъщност си беше и преди да дръпнете завесите, ще си остане закачен там - от външната страна на дограмата, като платно, сътворено от велик художник, което да ви напомня с пленяващите си нюанси, че очите ви заслужават тази шарена радост, и че дъгата има повече цветове, отколкото вие може да видите.
Зная за всички ваши скандали - незначителни и грандиозни; за телесните ви (среднощни) срещи - искани или отблъснати; за усмивките – породени от поривите на сърцето и за онези- ехидните и злъчните – плод на ежедневието; за сълзите, избликнали в очите ви в миг на отчаяние и за онези, които криете в сърцата си, като съкровена тайна.
Зная, за пълните вечери, празните нощи и студените утрини; за липсите на „ другите“, които са винаги помежду ви; за завивките, които мечтаят телата ви; за ревността, която е свила юмруци и блъска до синьо в главите ви; за триумфа от жалко спечелени битки, взели мимолетно надмощие в часове на самотност; за гротескната истина надвила онези по-горните; за безумието да бъдете други в стремежа си да сте себе си.....
Всичко зная!
Не зная само, как живеете с тази истина?
Дима Дюлгярова
