Метеопрогноза / Лаладжилъци от Михаил Гунчев

"Седянка", рисунка от Александър Миленков

Дядо, бащата на жена ми, цял живот овчар, отива на седянка с невястата си. Там са и други стрелчански овчере, жените им ще предат или плетат, ще одумват, мъжете ще подклаждат огъня, ще наглеждат мръвката на жарта, ще правят дружина на сливовата и винцето, кой каквото донесъл и ще пускат, уж “по търлък”, смехории. Седянката напредва, джумбушите са все по-неудържими, главите се понаправят една подир друга, кой колкото му удържи ангелът. Мръвката привършва, замезват си винцето със “сирене в меше”. Тоя овчерски “специалитет” се натъкмява от прясно овче сирене, с него се пълни меше (тулум) от козя кожа, щавена и подготвена с мерак за целта, като в нея вместо саламура се долива прясно овче мляко и там сиренето уж зазрява. Зрее дорде опре в някоя седянка. Мезето сладко, обикаля седянката и всеки си го вади с голи пръсти от мешето. Нощта е на превала, виното и мезето привършени, седянката се прозява и решават да проводят някой вън - да види как е времето, дали да се разтуря вече седянката. Надига се доброволец, аха да се кротне в скута на една невяста, но се удържа и хваща мандалото на вратата. Тогава друг юнак, по-ербап от него, за изпроводяк му нахлузва на главата опразненото меше. Връща се подир някое време “синоптикът”, мешето му още на главата и докладва: “Тъмно е като в рог и мерише на сирене”.

Разказа Михаил Гунчев, 
16.12.2012 , Стрелча, ЧерноЛале
_____________________________
Рисунката "Седянка" Александър Миленков прави с водни бои някъде през 1941 г., тя е с размери 46 х 31 см. Художникът е роден на 19.01.1882 г. в Самоков. През 1901 г. завършва общия курс на Рисувалното училище в София при Петко Клисуров и Иван Ангелов. В периода 1901 г.-1906 г. специализира стенопис и театрална декорация в Мюнхен. Миленков е първият български професионален театрален художник. Автор е на сценографията на повече от 370 драми, опери, оперети. Работил е във всички жанрове: пейзаж, натюрморт, композиция. Редовно участвал в ОХИ. Организирал пет свои самостиятелни изложби. Бил е председател на СБХ. Умира на 03.01.1971 г. в София.

Приятели правят виртуална изложба с картини и спомени от Цветан Панчовски

На 25.01.2014 год. художникът Цветан Панчовски щеше да празнува своя  юбилей – 60 години... На 12.04.2014 год. се навършват 15 години от неговата нелепа смърт.
И двете годишнини изглеждат странно невъзможни…

Затова малка група от неговите приятели решихме да отбележим и двете дати с една виртуална изложба на картини, които притежаваме и удоволствието, от които да споделим с много повече хора. Чрез тази публикация искаме да поканим всички, които имат картини, да им направят снимки и да разкажат поне един спомен за него. Желанието ни е тази публикация да бъде споделена от колкото се може повече хора, за да достигне и до тези приятели на Цецо, които не сме успели да намерим, където и да са те – в България или в чужбина. Моля, изпращайте снимки и спомени на електронна поща: p_doldzheva@abv.bg.
Обнадеждени сме, че идеята ни ще бъде добре приета и за да направим голяма  сбирка от картини и разкази – толкова голяма, колкото нашият приятел заслужава като подарък за рождения му ден и за да запазим паметта му светла – не само за нас, а и за всички, които ценят неговото изкуство.
Павлинка Долджева

Така започна една инициатива, която все още продължава в блога "Светът на Павлинка" и която "Чат-пат" безрезервно подкрепя.

А ето и част от първите споделени спомени:

"Освен голям творец, Цецо беше преди всичко човек и голям приятел, по детски наивен в добротата си, хитроумен и чаровен събеседник, с когото няма как да скучаеш. Казвам „беше“, но духът му присъства чрез картините и спомена ежедневно в дома ни."
Иван Радулов

"Да познаваш човек като Цецо е не просто удоволствие. Той беше Човек с главно "Ч". Бохем и приятел. Живееше за момента и се радваше на всеки ден. Приятели имаше безброй... Но винаги беше сам. Сам в мислите си и сам в чувствата си. Рисуваше затворен в ателието си и пушеше... Много. Така го помня вечно с цигарата в уста."
Цветомира Загорска

"Приятелю, за четиридесетия ми рожден ден ти ми нарисува мечта и щастие. Това не се забравя... Поклон!"
Ана Ракова

"Споменът ми за него може да бъде описан само с една дума: „Щедрост“!
Благодарна съм на съдбата, че прояви щедрост и ме срещна с Него - в Машиностроителен комбинат „Оптикоелектрон“, където бяхме колеги в периода 1982-1988 г. Защото, освен с щедрия си ръст и щедрата си фигура (и през ум не му минаваше да отслабне, понеже "щял да изгуби своя чар"), Цецо беше олицетворение на щедър дух:
Щедрост в таланта - рисуваше непрекъснато, по всяко време - изключителна енергия и продуктивност в живописта, стенописите, в рисунката и графиката, и още, и още…
Щедрост в интересите - добър събеседник при спонтанно възникнала тема (за приятелството, за музиката и други)…
Щедрост в добротата - винаги готов за приятелите си (дори и когато е изморен, дори и среднощ), винаги в плен на емоцията да дарява...
Щедрост - в пушенето на цигари, в пиенето на кафе, в безконечните задушевни разговори с приятели, в черпенето със знаменитата троянска ракия…"
Нина Радулова

За да продължи пътешествието из живота на Цветан Панчовски, пишете и изпращайте снимки на негови картини на електронна поща p_doldzheva@abv.bg.

Очерк за Цветан Панчовски в "Чат-пат" четете тук

"Многоликата българка": Влада Карастоянова

Една от жените-легенди на родната журналистика, еталон за кураж да се изричат неудобни истини, благодарение на които принудително емигрира по време на Втората световна война след въдворяване в с. Левуново. Тя завежда в консервативна Англия и дъщеря си Лиляна и нелеко, но категорично се утвърждава като политически коментатор в  периода 1943-44 и особено от 1951 до 1959 г.
Влада Карастоянова докрая заявява „Останах завинаги българка”, не приема английско поданство и държи да се подписва „родена Рачо Петрова”. Нейната майка – Султана Рачо Петрова, видна „царедворка”, преживява унижението да бъде интернирата, вече 70 –годишна, заради политическите радиобеседи на дъщеря си, от която тя никога не се отказва. Животът на тази интересна дама – Султана Рачо Петрова – е разказан в мемоарния й тритомник, оценен като разказвачески достойнства от самия Симеон Радев, както и от критика Димо Кьорчев, който пише предговор на първата част.  
Когато се захваща с журналистика, Влада Карастоянова вече минава 50-те, а радиобеседите й се отличават със свободна мисъл, ерудиция, интерпретаторски дар и остроумен изказ. През 1953 г., остро нападана като политемигрантка, Влада Карастоянова получава статут на „Гражданин на Обединените нации” и впоследствие се  установява в Мюнхен, където си отива от света през 1971 г., завещала журналистическия си път на дъщеря си – Лиляна Карастоянова. Радиобеседите на Влада стават достояние на българския читател, издадени в книгата „Останах завинаги българка”, която Наталия Костова съставя през 1992 г.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

В крайна сметка: по човешки - с Дарина Дечева

Новите стихове на Дарина Дечева се публикуват  в "Чат-пат" за първи път. Те бяха прочетени от Дарина пред публика на 13 февруари 2014 г. в Книжарница-галерия "София прес" в София  при представянето на поетичната й книга "Имало и други полети".
 

Репортаж от събитието вижте тук.

Любимо място - Боженци... в пейзаж от Пепа Машева

"Боженци", масло, художник Пепа Машева

Ръкописи от Тотка Лунгарска

Стиховете се публикуват за първи път в "Чат-пат"

3 март: Паметта надвива времето

3-ти март! 
Днес всичко българско трябва да коленичи! Днес е Великият Ден на Българската благодарност! Най-отвратителата беда за душата, според мен, е неблагодарността. Неблагодарност към майката, към бащата, към братя и сестри, близки, приятели и другари, към деди и прадеди, към Учителя, към Благодетеля, и най-сетне - към “малкото отечество”, малко и свидно, което всеки има и носи от детството си, до голямото Отечество - към Отечеството на всички, които все още се имат българи! Непростим грях е неблагодарността към ония, дарили ни живот – тяло и дух, осенили ни с животворящата светлина на обичта и доверието, и като така, сторили ни свободни!
Емилиян Станев пише: “Всеки народ и всяко Отечество са създадени от праха на мъртвите.” Недопустимо е това да се забравя! “Паметта е може би най-силното нещо, което се бори с времето и го надвива”, изповядва, сякаш го допълва, писателят Иван Паунòвски.
Паметта! А имаме ли я?
С риск да засегна някои височайши особи, не мога да не спомена за два случая на “загуба” на памет и на не по-срамна загуба на благодарност. Един пръв наш държавен мъж, захленчи, засополиви се, преди време, че видите ли, цитирам по памет – Свободата на българите от османско владичество, не била дошла по най-добрия, най-достойния начин. Санким, дошла е по позорен!? Ще попитам: А имало ли е, в ония години, друг начин? И какъв е той? Докторът не си прави труда да го посочи? Кои от Великите сили, питам, след провала на Цариградската конференция, заплакаха за роба? И кои “скокнаха” в наша защита? Една единствена! И нейният велик народ. Една! За нея Вазов пише с вдъхновено, влажно от сълза, перо:
“ ... затуй зовеш се ти С в е т а,
затуй те любим кат баща
и чакаме като месия:
затуй си ти Р у с и я !" (22 ноемврий 1876”)
Една друга ”Велика” Сила, когато руските бойни знамена се вееха при Сан Стефано, под напора на морския вятър, а във въздуха хвърчаха фуражки и драгунски папахи, когато конете тръпнеха под призивните тържествени звуци на полковите тръби, тази велика сила, прати нота до руския император, че ако полковете стъпят в Константинопол, в Златния рог ще ги посрещнат оръдията на корабите от Армадата на Обединеното Кралство, но не за да ги приветстват. Този е “приноса” за нашата Свобода, за който хленчи бившия ни държавен глава. Този е приноса, който същата година тази велика сила, заедно с още други, на Берлинския конгрес има за разсичане тялото на Отечеството ни на пет части, което тяло и днес кърви.
Ще ми се да спомена думите, изречени от други, че народ, който губи историческата си памет, губи бъдещето си!
С прискърбие и гняв ще напомня, че един сегашен наш първенец, само преди година, на 3 март, не спомена нито веднъж в “речта“ си “туй име свято, родно, мило! “ И не поради загуба на памет, не, а поради унижаващо националното ни достойнство раболепие, в угодничество на една “нова” Велика сила. И тоз човек заяви, че сам пише речите си и се гордее с това!!!
Той обиди, в слепотата си, един велик, достоен, състрадателен народ. Тоя народ, начело с най-великите си умове и пророци, ще спомена само едни Достоевски, Толстой и Тургенев, и още колко, колко, под призивния тътен на камбаните на Иссакиевския Събор, се вдигна единствен, вдигна се единен, за българската кауза – идеала на Свободата! И синовете и дъщерите му легнаха в топлия чернозем и по белите скали и “орляци” на снежния Балкан, завинаги. В братска земя. Тоя човек зачерта безумно свещената братска кръв, пролята за нас, за децата, за внуците ни! Кощунство и безумие, уви, на държавен глава.
Не мога да отмина това, аз съм унизен, душата ми е поругана. Гаврата с националните светини е непростима! Някой трябва да отрие тоя срам.
Ето защо, днес, Аз, от свое име, от името на предците си, проляли кръв за тая наша Свобода, от името на децата и внуците ми, заедно с приятелите и другарите, прося прошка от руския народ, за нанесената му дъблока и незаслужена обида! Простете, братя и сестри! И на “онез”, простете!? Те не знаят какво вършат!
Българите още не сме загубили душите си! Днешният ден, изгаря паметтта ни! Защото още Вазов, сви венеца на признателността ни, като изрече пророческите думи:
“ Русия ! Таз земя велика
по шир, по брой, по сила! Тя
с небето има си прилика
и само с руската душа!”
Какво да прошепне моята, българската ми душа, днес!?
Покайно се моля. Сълзата Ми е за вас! Сълзата Ни е за вас!
Поклон! Вечная Память! И Вечная Слава!

Текст Михаил Гунчев, 18 януарий 2013, Стрелча
Снимки Нина Радулова, връх Шипка, Стара планина

Навръх 3 март
Запънал лък на ъгъла на българската твърд,
коси развял, без злъч – дълбок като отшелник,
тъжиш под вятъра на свободата дръзка,
Ти, празник мой, мой сдържан делник!
Плътта ти, като пъпна връв, с безсъния е дълга,
и древният й въглен стопля нощите огромни,
щом чувам още “Аз съм българче, …!” –
да срича внучето ми, когато те запомня.
Ти, звук и образ, мой съдник малък, не умирай,
от мама, с млякото й тъмно, което суках – завещан!
Покръстен, на бунта в свилата зелена те съзирам,
но не на “Смърт!”, за сладък дълг съм днеска призован.
… Ах, оня рът, от слава - на възбог висок и тръпен
от словата стръмни – “Млади опълченци,
венчайте България …!”, ах, тътне още бойният ти тъпан,
под кърваво венчило главил деди ми – младоженци …
И все такъв, звънлив като бакър – непостижим за чужденеца,с дъха на дъб и в ритъма на ръченица разлюляна,
ти, рошаво орле, трънливо слънце, дивиш на звуците венеца
и бдиш над нас, прострял криле, като Бъл-Кана.
О, зная, зная – златната ти древност е прадълга,
кръвта й ще отмие дните ми, които просветляват.
Ушите ми, със пръст, като с жълтици пълни,
все – “Аз съм българче!”,
ще чуват, че срича Времето, което се задава.
 
Стихове Михаил Гунчев