Нешо Бончев: "Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти"

Нешо Бончев

Творчеството на Нешо Бончев не е голямо по обем - няколко статии за образователната система, няколко литературно-критични статии, изключително ценната му кореспонденция с Марин Дринов и други видни български възрожденци - и това е всичко. Имайки предвид и краткия период от четири години /1870-1873 г./, през които публикува статиите си, това е несправедливо малко. Несправедливо, защото той е един от най-образованите българи за своето време. Но неговото присъствие във възрожденската ни култура е така внушително, че и днес той се оценява като най-авторитетният литературен критик през Възраждането и теоретик на организирането на българската просвета.
Нешо Бончев е роден на 2 януари 1839 г. в Панагюрище. Семейството на Бончо Бояджията и Лула Арбалиева  имало четири деца: Петко, Иван, Нешо и Ана. Бащата се занимавал с бояджийство и сапунджийство, но умира рано на 35 години, когато Нешо е четиригодишен. Майката полага неимоверни усилия /по думите на Ана Бончева "работила дононощно, за да изхрани децата си"/ не само за отглеждането на челядта си, но и за тяхното образование. Нешо Бончев тръгва на училище на 6 години при големия педагог Сава Радулов, но две години по-късно майката е принудена да го спре поради голямата бедност и ог дава чирак да учи мутафчийския занаят.  [1]
По настояване на новия му учител Атанасий Чолаков, който е възхитен от успеха и поведението на малкото момче, и по съвета на училищните настоятели, които обещали и осигурили материална помощ, майката се съгласила да продължи учението на сина и. През 1851 г. за главен учител е назначен Йордан Ненов; той взема дванадесетгодишното момче при себе си "да му шета и да се учи" и през четирите години, докато е бил в Панагюрище, живял при него, което оказало сериозно влияние на развитието. Учителят изисквал "да чете не само уроците, но и други книги". "През това време Нешо заякна, - споделя учителят - и силно се заинтересува с библиотеката ми, в която имаше книги на разни езици, а най-много на руски, които повече и привличаха вниманието му. Най-много обичаше да чете поетически съчинения. Много беше трудолюбив и изобщо примерно момче. Като че и сега го гледам пред очите си: телесно слабичък, но пъргав, остроумен, сериозен и се носеше с една благородна гордост; аз не го чух през цели четири години нито едни път да празнослови, когато за другите момчета празнословието беше обикновена работа."[2]  По-късно Нешо Бончев и сам започва да припечелва по малко като помощник учител и църковен певец /сестра му пише, че имал чуден глас/. [3]
Нешо Бончев има щастието да се учи при такива бележити педагози и книжовници като Сава Радулов, Атанасий Чолаков и Йордан Ненков. 
По тяхно време Панагюрското класно училище дава солидна подготовка на своите възпитаници. В него е застъпена широка и разнообразна програма: свещена история и катехизис, землеописание, математика, всеобща история, физика, антропология, естествена история. Особено място е отделено на езиковото обучение - обширен курс по български език /"Българска граматика с филологическо издирване, сравнение със старобългарски" и др./, руски език /"руска граматика, стихосложение, превод на български и обратно, четенье разни сочинения, разговори"/, новогръцки, черковнославянски, сръбски, латински и френски. [4]   Широтата на тази програма едва ли е по силите и подготовката на един учител да бъде преподавана задълбочено, но нейният енциклопедичен характер и характерната и носоченост буди у любознателните младежи стремеж към постиженията на науката и културата, и нагласа за самоусъвършенстване.
Още в тези години двама от учениците в Панагюрското училище се открояват ярко от връстниците си - Нешо Бончев и Марин Дринов. Оттам започва дружбата им и "в течение на годините закрепва и се превръща в голямо и рядко в нашата културна история приятелство, основано на дълбоко взаимно уважение и плодотворно интелектуално сътрудничество."[5]  Още по времето на учението им Йордан Ненов ги прави свои помощници във взаимното училище, а след заминаването му през 1855 г. общината ги кани да заместят временно напусналия главен учител с обещанието да ги изпрати да продължат образованието си. През трите години освен напрегнатата преподавателска дейност двамата усилено продължават самообразованието си чрез богатата училищна библиотека, в която има български, руски и сръбски книги.
През 1858 г., подпомогнати материално от общината и панагюрски граждани, Нешо Бончев и Марин Дринов заминават за Русия. Там Н. Бончев завършва философския клас на Духовната семинария в Киев, а после  и Историко-филологическия факултет в Московския университет със степен "кандидат", защитавайки дипломна работа на тема "Время преобразованы Селима III-го и Турция". Непосредствено след това е назначен за учител по старогръцки в Първа московска гимназия и за проподавател в Лазаревския институт по източни езици.
По това време в Русия творят едни от най-големите умове в руската политическа мисъл и художествена култура. Двадесет-годишният престой на Нешо Бончев там го прави свидетел на забележителни литературни явления. През този период още витаят непримиримият дух на Белински и мощното излъчване на Пушкин, Гогол, Лермонтов; създават най-добрите си произведения крупни писатели като Тургенев, Толстой, Достоевски, Некрасов, Островски, Салтиков-Щедрин. В революционно-демократичната литература се изявяват такива светли умове като Чернишевски, Херцен и Добролюбов. Като прибавим към това широката култура, която получава като студент в Московския университет, и непрестанния му интерес към западноевропейската и старогръцка литература, ще открием корените огромната му ерудиция. Така в литературно-критическото поприще Н. Бончев се явява като завършен литературовед. До появата му в печата културно-критически статии са писали и Каравелов, и Друмев. В оценките си те също се опират на естетиката на руските писатели-реалисти. Но нито един от тях не е разбунвал така духовете, не е разделял така поляризирано литературните среди.
Със статията си "Читалище, повременно списание", поместена през 1871 г. в "Периодическо списание" на Българското книжовно дружество, която е сред най-хубавото, написано от него, си спечелва много приятели и два пъти повече врагове. В нея той излиза с ясно и определено мнение за назначението на критиката:
"Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти. На литературното поле няма място за деликатни чувства. На това поле, който не е с нас, той е против нас".
Нешо Бончев е обезпокоен от посредствеността, 
която се шири във възрожденския печат и благосклонността, с която и се дава път, като по тоя начин се насажда примитивен вкус у читателите. Това е опасност, която застрашава да задържи развитието на народа ни във високо-културна нация. Това е тревогата на Бончев. Неговият единствен критерий са най-добрите образци на западноевропейската и руската литература. Взискателността му, макар и малко прекалена, като се има предвид слабата подготовка на нашите писатели, недостатъчно развитото просветно дело по онова време и най-вече липсата на традиция, сочи високото му съзнание за литературата като общонационално дело, като фактор за духовното усъвършенстване на човека. Ботев и Каравело, съзрели най-после в негово лице един категоричен съмишленик, радушно приемат заключенията му.
И още един важен въпрос засяга авторът на тази статия - качеството на преводите. В стремежа си да поднесат на читателите някои знаменити произведения на чуждите литератури в достъпна форма, повечето от преводачите осакатяват художествените достойнства на творбите. Голям познавач на старогръцки език и старогръцката литература, той не може да се примири със слабия превод, който прави Григор Пърличев на Омировата "Илиада", поместен в сп. "Читалище". Н. Бончев прави превод на 225 стиха от песен първа на "Илиада" и ги помества паралелно на превода на Пърличев. Разликата е огромно и Бончев пише: "Който дерзае да се качва на Олимп, той трябва да се просвети духом, да се напои до костите със сладостната Омирова поезия и да не се връща назад с празни ръце, та да ни свири на гайда". Силно засегнат от безпощадната критика Пърличев изгаря превода си.
Нешо Бончев е убеден, че създаването на литературата е дълъг процес, още повече, когато социалните и национални условия не предразполагат към това. Още по-трудно е, когато липсва традиция. Точно в такова положение е българската възрожденска литература. Затова трябва да се обърне поглед към образците на чуждите литератури и преди всичко руските. С рядко проникновение в статията си "Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им" той доказва взаимната връзка на нашата с руската литература. И отново насочва перото си не само към бездарните преводи, но и срещу подбирането от преводачите на слаби произведения. Отново на преден план излиза изключителната взискателност при формирането на художествения вкус у читателите.
Съзнавайки голямата познавателна и възпитателна сила на произведенията на великите писатели, сам се заема с преводаческа дейност. Подпорът на творбите, които превежда и издава - "Разбойници" от Фр. Шилер /1870 / и "Тарас Булба" на Н. В. Гогол /1872/ - подкрепят неговите убеждения. Той се готви да преведе още "Орлеанската дева" от Шилер и "Гьоц фон Берлихинген" от Гьоте, започва да превежда на руски Херодотовата "История", но тежкото му заболяване през 1874 г. попречва на неговите планове.
Три от статиите на Нешо Бончев са посветени на просветното дело: "Да училищата" /1871/, "Две думи за програмата на училището в Плодвив" /1870/ и "Две думи поради програмите на Габровските училища" /1873/. В тях демонстрира не само широка педагогическа компетентност, но извежда на първо място образованието като главен фактор за общественото, икономическото и културно развитие на българите и просперитета на народа. Той е много добре запознат с педагогическите въпроси, както теоретически, така и практически - извън годините на своето учение през всичкото време от Панагюрище до Москва се занимава с преподавателска дейност. Добре познава състоянието на българските училища от посещенията си в родината през 1869 г. и 1873 г., когато навестява и редица градове, редовно следи и публикациите за образованието в българския печат.
В статията "За училищата" Н. Бончев изразява не само недоволството си от състоянието на училищата в края на 60-те и началото на 70-те години на XIX в., но на основата на дълбок анализ на българската обществена действителност поставя остро въпроса за нова уредба на българското учебно дело. Той не оспорва, че съществува остър социален въпрос за прехраната на хората, но не приема това като извинение или аргумент да се оневинява занемаряването на образованието. [6] Съкровено вярва в силата на науката и с възхищение говори за напредъка на естествените науки, виждайки в тях бъдещето на човечеството, а за своя народ - създаването на такива реални училища, които ще доведат до икономическото развитие на страната, до модернизирането на земеделието, до разработването на рудните богатства и т.н. Той пише, че "юношите трябва да изучават най-много ония науки, които са най-потребни в живота... А най-много трябват човеку науки, които го учат как да си варди живота и здравето, да си добива прехраната, да извършва родителските си длъжности. После идват науки, които са потребни човек, като гражданин на едно общество. Най-накрая стоят науки за украшение и забава и на които да се оставя най-малко време."
Нешо Бончев препоръчва например откриването на училища по земеделие в Стара Загора, София и в други "хлебородни места",  за градинарството и копринарството в Одрин, търговско училище в Русе или Свищов, техническо училище в Сливен и училища в Самоков, Пазарджик, Охрид, Солун, Шумен, Търново, Габрово, в които да се изучават науки, потребни за местните нужди и занаяти.[7]  Особено място отделя и на учебните дисциплини, които трябва да се изучават в българските училища - езиците,  историята, естествените науки, математиката, гимнастиката с оглед хармоничното развитие на младежта и на пеенето като изтъква необходимостта от естетическо възпитание чрез музиката и чрез националното ни изкуство изобщо.
Той определя три вида средни училища: класически гимназии, за да се разработи езикът и историята ни; реални училища, които да помагат в подготовката за професията и духовни семинарии, за да се просвети във вярата духовенството ни и покрай него - народът.
За първи път в историята на ново-българската просвета предлага да се създаде общонационален орган за ръководство на образованието - Попечително дружество на българското просвещение, което да се формира на изборен принцип и да бъде утвърдено от османското правителство.
Статиите на Н. Бончев за учебното дело имат широк обществен отзвук и играят значителна, по-точно е да се каже историческа, роля в организирането на учебното дело след Освобождението. Сам М. Дринов, първият министър на народната просвета, признава с благодарност:
"Статията на Бончев "За училищата" е необикновено хубава. Дотогава такава статия не бе се явявала в нашата книжнина. 
Тя напълно и всестранно обсъжда въпроса за училищата. Тя може и сега де се чете с полза и удоволствие не само от учители, но и от управители на народната просвета. С благодарност изповядам, че тя не малко послужи в 1878-1879 г. при изработване първоначалните училищни наредби в политически създадените български области." [8]
И в другите си публицистични статии /"Празникът на тисящелетието на българското кръщение" и "Разсъждения за католишката и протестантската пропаганда"/ Н. Бончев поставя интересни актуални въпроси - за чуждата религиозна пропаганда и верската търпимост и толерантност, за общественото положение на жената, за свободата на културния избор и изяви на младежта и др.
По време на дългото си пребиваване в Русия Нешо Бончев изпитва дълбоки терзания, че не може да бъде напълно полезен на родината си. Пречат му болестите, които се редуват една след друга. През 1866 г. боледува от тиф и едва се отървава от смъртта /даже Райко Жинзифов съчинява надгробно слово/. След две години се оплаква от ревматизъм. А през 1874 г. отслабналият му организъм пада в плен на туберкулозата, заради която от следващата година е принуден да напусне преподавателската си дейност. [9]  За да се лекува и облекчи страданията, прекарва доста време на юг - в Одеса, Мелитопол, Федосия, Симферопол и в последните месеци от живота си - в Москва. Болен посреща вестта за Априлското въстание и започването на Освободителната война, но все пак намира сили и заедно с Р. Жинзифов превежда за руските вестници сведения за положението в България. В последните дни от живота му го навестява панагюрецът д-р Георги Мачев, който му съобщава за освобождението на България. Нешо Бончев посреща вестта със сълзи на очи с думите: "Нине опуштаеши, Владико, дух мой с миром! Благодаря ти, Боже, че ме подържа да видя отечеството, за което толкова години отдалеч съм жадува, свободно!"
Още едно доказателство за хуманните чувства и гражданската му съвест намираме в неговото завещание. Той разпределя спестените с много труд и лишения 4 500 рубли така: 1 000 р. - за пангюрските училища, 1 000 р. на Славянския комитет в Москва, 1 000 р. на сестра си Ана и 1 500 р. за бедни, вдовици и сирачета. От богатата си библиотека отделя книги и за панагюрските училища.

Георги Гемиджиев

Едни от най-чистите и съкровени мисли за Нешо Бончев принадлежат на д-р Георги Мачев:
"Никога няма да ми се изгладят из ума благородните черти на неговия характер, рядката любов и възвишените му чувства към отечеството, както и безграничната готовност да помогне всекиму, който се явяваше при него за какъвто и да било съвет по образованието си, а също и щедростта му да помага материално нуждаещите се ученици..." [10]

Георги Гемиджиев, 
откъс от книгата "Панагюрци вчера и днес" (т. I, 2007)
__________________________
Бележки:
1. Горинов, Н. Нешо Бончев - животопис. - В: Сборник Нешо Бончев. С.,1939, с.5.  ↑
2. Костурков, С. Нешо Бончев. - В: сп. "Учител", г. V, кн. VI, м. февруари 1898 г., с.434 .↑
3. НБИВ, отдел "Специални сбирки". ф. 3, а-е. 1, л.1. ↑
4. НБКМ-БИА. Ф.111, а.е. 1, л. 1. ↑
5. Динеков, П. Нешо Бончев. - В: Възрожденски писатели. С., 1964, с.357. ↑
6. Бончев, Н. Съчинения. I. С., 1942, с. 67. ↑
7. Бончев, Н. Съчинения. I. С., 1942, с. 77. ↑
8. Русева, Д. Нешо Бончев. - В: Бележити българи. т. III. с., 1969, с. 538-539. ↑
9. Динеков, П. Пос.съч., с.361. ↑
10. Костурков, Ст. Пос. съч., с. 436. ↑ 

Предупрежденията на Нешо Бончев са актуални във века на глобализацията

През февруари 2018 г. ще се навършат 140 години от смъртта на големия и първ български литературен критик и будител от епохата на Българското Възраждане - Нешо Бончев. Той не е така известен, както някои негови съвеременици като Христо Ботев, Любен Каравелов, Васил Друмев, Добри Войников, Марин Дринов. Причина за тази забрава вероятно е ранната смърт, която прекъсва творческата му дейност твърде рано в навечерието на Освобождението. Независимо от това, неговото оцеляло литературно наследство е оставило трайна следа в развитието на българската култура.

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Нешо Бончев е роден на 2 януари 1839 г. в борческия град Панагюрище в много бедно семейство. Eдва пет годишен постъпва в панагюрското училище, където получава всичко, което тогавашното образование би могло да даде: широка култура, запознаване с руската култура и с хуманитарните науки. Като ученик прави силно впечатление със своите способности. Тук се сприятелява с Марин Дринов, бъдещия голям учен историк. По молба на неговия съгражданин В. Чолаков, който е в Русия, младият Бончев започва да събира песни и приказки, които публикува през 1884 година в „Периодическо списание”, една част от които влизат в известния Миладинов сборник, други са публикувани в български и руски списания. Мечтата му да продължи образованието си се сбъдва и след като събира необходимите пари, заедно с Марин Дринов заминава за Киев, където завършва философия в тамошната духовната семинария. Но още тогава се разболява. През 1862 г. постъпва в московския университет. След като завършва филологическия факултет е назначен за учител по старогръцки в първа московска гимназия. Здравето му се влошава и едва не умира от тиф. През летните ваканции на 1869 г. и 1873 г. се връща в Българско, но не намира подходящо учителско място. Не е по силите му да остане.
Творческият му подем е в периода 1870-1873 г. Пътуванията до Българско стават източник на много идеи, свързани със състоянието на образователното дело в Отечеството. Обнародват се статиите му: „Две думи за програмата на училищата в Пловдив“, „За училищата”, „Две думи поради програмите на габровските училища”.  Извършва преводи на: ”Разбойници” от Шилер, „Тарас Булба” от Гогол, първа песен от „Илиада”. В органа на книжовното дружество „Периодическо списание” излизат литературните му статии: „Читалище, повременно списание”, „Класическите европейски писатели и ползата от изучаването на съчиненията им”, ”Гогол, животът и литературните му дела”.
С творческите си изяви скоро Бончев става неоспорим авторитет. Таланта му веднага прави силно впечатление на Константин Иречек, а Васил Друмев го моли за литературни съвети. За целите, които си е поставил, Н. Бончев пише: ”Мъчно е това, че от една страна не трябва да понижаваме височината на научните истини, а от друга, да мислим постоянно разбират ли ни читателите”. Основната негова грижа е да се поднася на читателите лесно разбираем текст на статиите.
Заболял от туберкулоза през есента на 1874 г., той бързо губи сили и не може да пише. Лечението му в Ялта и Одеса не подобрява здравословното му състояние. По време на Априлското въстание у нас, той е на легло и съжалява, че не може да помага. Интересува се за събитията в Българско. Превъзмогва болестта и превежда за руския печат съобщения за развоя и потушаването на въстанието, за жертвите... На легло посреща и началото на руско-турската освободителна война през 1877 г. Над окачената над леглото карта със знаменца той отбелязва настъплението на руските войски. Връща се в Москва през лятото на 1877 г., здравословното му състояние се влошава и на 17 февруари 1878 г. умира далече от току що освободената си родина, без да вкуси от сладостта на победата, когато би бил най-полезен и би й служил най-активно.
На културната общественост в България Нешо Бончев става известен най-напред със статии на обществени и икономически теми. Неговите възгледи най-точно са изложени в статията „За училищата”, печатана в „Периодическо списание” през 1871 г. в края на 60-те и началото на 70-те години, когато започва голямото активизиране на просветното движение в Българско. Н. Бончев поставя на дневен ред острия и много важен според него проблем за реорганизация на образователната система. Актуално и днес звучат неговите думи: ”....помним добре, че хлябът и учението, гладът телесен и гладът духовен са яко свързани помежду си, па кога се решава един от тях колко-годе за света, облекчава се решението и на другия”.
За значимостта на неговите публицистични възгледи говорят и фактите, че по това време никой друг, освен Ботев и Каравелов не разглежда българските обществено- политически социални и културни проблеми на фона на проблемите в Европа. Според Бончев целта на средното образование е преди всичко да развие ума, мисленето на учащите се и да ги подготви по този начин за реалния живот. Интерес представляват неговите актуални идеи за хармонично развитие на децата, за изучаването на пеенето и на физическото възпитание, за съчетаване на образованието с физическия труд. Неговите идеи и принципи за преустройство на образованието залягат в основите на просветното дело в освободеното отечество.
Неговият стар приятел министърът на просветата и културата Марин Дринов дава висока оценка, като пише: „...такава статия не бе се появявала в нашата книжнина... Тя може и сега да се чете с полза и удоволствие не само от учителя, но и от управители на народната просвета. Тя послужи в 1878 - 1979 г. при изработването на първоначалните училищни наредби в политически създадените български области”. Съгласно източниците, цялото негово предложение за преустройството на училището е ”не само цел, а преди всички средство, част от неговия голям план за насоките в българското културно развитие”. В преустройството на образователната система Н. Бончев вижда един от основните и важни пътища за преодоляване на стопанската и културна изостаналост на българите, следствие на която е нахлуването на чужденци и чуждото влияние в България: „Нима не видим - пише той - че точат зъби на нашата земя и немци и французе, и енглезе? Уж я бранят, а все гледаш тям джебовете пълни с пари, те изсмукват из нея сока, а ние се облизваме... Па няма и да се сетим как ще станат господаре в нашата бащина земя, а ние слуги техни!” Предупрежденията на този талантлив публицист са били забравени от политиците в младата новоосвободена държава. Те звучат актуално и днес във века на Глобализацията.
В една от статиите си Н. Бончев засяга проблеми, свързани с католическата и протестантска пропаганда сред населението в България. Той остро осъжда ония, които изоставят православието. В критиките си засяга и проблеми, свързани с положението на жената, с установените традиции и нрави, при които жената се трактува като робиня, работно животно: „Горката българка, на всяка стъпка видиш диря от нейната безценна работа. Навсякъде я срещаш, че все шъта и пее, па се никога не оплаква”.  Приветства новите явления: „Жената се събуди и иска и тя да стъпи в новий живот, тая горда орлица зачу огън в гърдите си, погледни, разпуща веке криле. Хайде да видим как щеш да я удържиш да не хвръкне.”
Литературните статии определят Н. Бончев като първият български критик. Той е принуден да разяснява основни понятия, за да бъде разбран от напълно неподготвената си читателска публика. Специалистите го определят като ученик на Белински в областта на литературната естетика. Бончев цени най-много тези литературни произведения, които ”вярно и художествено отразяват живота на народа”. Възхишава се от изобличителната сила на Гогол. Произведенията на руските писатели реалисти за него са високи образци на художествено майсторство. Според него българският читател трябва най-напред да се запознае с литературата на древна Гърция и Рим, италианската литература от средните векове, английската, френската и немската, като изтъква изключително важната роля и значение на руската литература за българите.
Пише критични статии за някои автори, които от своя страна го обвиняват като критик в „надменност, прекомерна острота, непознаване на условията на работа в България”.  Според специалистите, резкостта на оценките на Н. Бончев е следствие от неговото голямо желание да се поднася на българите истинска висока култура, а не полуграмотни творби. Неговите критични възгледи поставят „началото на традиция за към културните дейци”, която е била твърде важна за времето, когато са се поставяли основите на българската национална култура. Н. Бончев критикува Григор Пърличев за лошия превод на ‘’Илиада”, т.е че е направил ”По-скоро свое произведение по Омир, отколкото превод”. Специалистите оценяват тази негова критика като заслуга, тъй като се поставя край на широко разпространената практика в България за побългаряване на известни руски произведения, макар че около 70-те години то е изиграло определена положителна роля, но е дошло време на точните преводи.
Нешо Бончев е един от най-значимите и изтъкнати възрожденски творци, писатели, публицисти, критици. Много от неговите възгледи, критични становища и идеи звучат твърде актуално и днес в наше време. Макар и малко позабравено, името на Нешо Бончев остава да свети ярко във възрожденската ни летоппис.

Текст д-р Богомил Великов Колев, кореспондент на в. „България“
Материалът е подготвен, като са ползвани различни исторически и литературни източници, проучвания и изследвания от книжен носител.