Керемидчиев - заслушан в песента на щурчето

Докога ли?
Мъко моя, здравей!
Всъщност с теб сме щастливи.
С тебе зреем, растем,
С теб размятаме гриви.
Като стадо коне
С теб препускаме в прерия дива.
Докога ли?
Виж! В простора проблясва въже –
Тебе целят, нецелуната грива!

О, как се лутах да намеря
към тебе, Боже, път и брод,
в душата да изгоня вяра,
да чувствам всеки срещнат брат
и с него да деля постеля,
да има стряха, хляб, вода.
За двама, Боже, да печеля,
за трима да простра софра.

Малкият бездомник

Едно момче из кофа за боклук
измъкна ябълка и я загриза.
Миришеше на гнило и на лук,
но гладно бе – дланта си чак облиза.
Смрачаваше, а нямаше си дом,
нито грижовна майка да го чака.
И тая нощ небето мълчешком
ще го приспи под чергата на мрака.
От мъката сърцето му посърна.
Помилва го веднъж една бреза,
То спря, усмихна се… и я прегърна.
Тя шума бе постлала за легло.
Пошепна нещо, с клонче го погали…
Дали не свърши детското тегло?
Полегна кротко, мракът го пожали.

Лятна омая

А тая нощ е приказка омайна
И ти си, мила, нейният рефрен!
Нощта ще бъде святата ни тайна,
с която ще посрещнем светъл нов ден.
Поспри! Не бързай! Щурците още свирят…
Концерта да изслушаме докрай.
Отгде ли толкоз силица намират,
че не под дъжд, а сякаш пеят в рай.
И в песните, захласнати до лудост,
забравят, че и зима ще завее.
Все свирят, свирят и даряват радост,
че радостен е този, който пее.
О, тая нощ е приказка омайна
и ти си, мила, нейна нежна тайна.

Стихове ©  Пенко Керемидчиев
_____________________________
Ритъмът и римите на Пенко - мелодични и дисонансни като живота

Кой не очаква с трепет рождения си ден, та да получи подаръци? Кой не обича подаръците? Но ето – за 91-ия си рожден ден поетът Пенко Керемидчиев дарява на нас, неговите читатели, своята нова стихосбирка, дарява сърцето си, защото е такъв човек – обича да дава, не да получава. В дългия си и нелек живот той успя да запази топлия пламък на любовта – към Родината, към семейството, към песента, към всички хора.
Въпреки страданията, през които е преминал, той не позна омразата, дето днес тъй гнети душите ни, не застана в позата на обвинител – поза, така присъща на множеството съвременници. Будната му съвест не подмина в осемте му стихосбирки тежненията на Родината и на света, на обикновения човек, на делфините и на тополите, на бездомното куче и на премазания от човешки крак щурец. Сърцето му е винаги съпричастно с всички страдащи. Сърцето му е безкрайно благодарно за всеки добър жест. Свободата и красотата, Родината, майката и песента са сакралните центрове на неговата поезия. Гласът му е искрен и ведър и което изповядва болката от раните, и когато възпява природата, и когато плаче за чуждата болка. Песента му ни показва как трябва да се обичаме, за да бъдем щастливи на тази прекрасна земя, припомня ни, че свободата е и дълг и ние всички сме длъжници на другите и на земята. Тази стихосбирка е изповед на едно голямо човешко сърце. Днешната мода приема любовта към Родината като анахронизъм. Така се раждат безродни души, които правят живота ни ад. Вечното понятие любов единствено може да ни спаси. Това разбира поетът.
Понякога песенно мелодични, понякога дисонансни като живота, ритъмът и римите натрапчиво ни повтарят свещените ценности на нашия свят - Красотата, Свободата и Любовта, които съвремието е загърбило и забравило. А точно те те карат да разбереш, че си човек. Къде са днес съчувствието, милосърдието, прошката? Какъв е животът ни в този агресивен, вълчи, безчувствен свят? И колко малко ни е нужно, за да сме щастливи?

© Красимира Василева - М`Бай,
из предговора към най-новата поетична книга "Песента на щурчето" на Пенко Керемидчиев, издадена през 2018 година с финансовата подкрепа на Общена Панагюрище по Проект за стимулиране на местни творци - "Панагюрище - духовност и творчество в едно".
_____________________________
Пенко Керемидчиев отново среща публиката си

Пенко Керемидчиев

На 22 февруари 2019 г. в Музикалната зала на Читалище "Виделина" се състоя вечер-творчески портрет на поета Пенко Керемидчиев. Събитието е част от Културния календар на Община Панагюрище за месец февруари. Организатор е Клубът за литература, изкуство и общество "Виделина".

Пенко Илиев Керемидчиев е роден на 11 януари 1927 година в град Панагюрище. Завършил е българска филология в СУ "Климент Охридски". Преподавал е български език и литература в Девин, Сопот, Калофер, Копривщица, Раковски.
Негови произведения са били печатани в много регионални и национални периодични издания. Разбирането му за поезията е, че тя трябва да служи на човека, като изразява неговите мисли и чувства, за да го възвиси нравствено и духовно.
Член е на Съюза на писателите земеделци в България.
Пенко Керемидчиев е автор на стихосбирките "Откраднато слънце" (1994 г.), „Разпятие” (1998 г.) „Непокорена летопис” (1998 г.), „Пронизана душа” (2000 г.), „Изстрадано време” (2002 г.), „Венец от живи рани” (2004 г.), „Видения”, (2006 г.), „Недосънувани блянове”, (2012 г.), „По-приказна от приказка” (2013 г.) и "Песента на щурчето" (2018).

За една закъсняла среща на Габриела Цанева с Пенко Керемидчиев - тук.
Още от и за Пенко Керимидчиев в "Чат-пат" четете тук.

Една закъсняла среща с поета Пенко Керемидчиев

В края на януари получих един чудесен подарък – две стихосбирки на Пенко Керемидчиев – „Недосънувани блянове”, изд. “Богианна”, Панагюрище, 2012 г. и „По-приказна от приказка”, изд. „СД-Раум”, Панагюрище, 2013 г.

Когато ги прочетох, на един дъх, вече знаех, че това е не просто подарък за духа на читателя, но и едно ново докосване до непознати, неподозирани кътчета от богатата духовност на автора.

Ласкаех се, че познавам творчеството на Пенко Керемидчиев. Познавах неговия изящен, строен стих, пропит с патриотизъм и гражданска доблест, с дълбоко разбиране за прекрасното в природата и човека, за нравствения полет и трансцедентното потапяне в изначалните морални ценности и категории на християн-демократическата традиция и земеделската идеология.  Поезия, която оставя впечатление за монументалност и тържественост, която е подтик към преклонение и възвисяване. И, макар че и в по-ранните стихосбирки на Керемидчиев да не липсват лирични творби, посветени на близки и любими на поета хора, то основното звучене остава одическо, а персонажите, изваяни от авторовото слово са предимно знакови личности от нашата история и литература (Александър Стамболийски, Никола Петков, Левски, Паисий, Дебелянов и др.)

Ето защо закъснялата ми среща с последните издадени до момента книги на Пенко Керемидчиев, ме завари неподготвена за поредната ми среща с него:

Търси ме в звездните предели.
Търси ме в хоризонта чист,
там, дето сребърни къдели
се къпят в ангелската вис.
(”Досънувай”, „Недосънувани блянове”)

Или:

Глава ще сложа в меката ти длан,
ще се отпусна и ще помечтая,
припомняйки си дивния ти стан –
минутите на шеметна омая…
(”Лятна вечер”, „Недосънувани блянове”)

И в онзи свят аз искам да си с мен,
така на роза цялата ухаеш.
(„Копнеж”, „По-приказна от приказка”)

Да продължавам ли? Не бих могла – това би ме довело дотам, да цитирам целите стихосбирки.

Тези стихове нямат нужда от дисекцията на литературоведа, нямат нужда да бъдат броени сричките им, да бъдат търсени римите им, да бъдат класифицирани, диагностицирани. Те пеят и тяхната песен ни понася сред звездните предели и ни шепти за мигове на шеметна омая. Те внушават – любов и блян, страст и сън и недосънуваната приказка на земните ни дни… Когато четем поезията на Пенко Керемидчиев, затворена между кориците на най-новите му стихосбирки, усещаме живота – пулсиращ, увличащ, изтичащ, но истински, плътен, като тъгата и хляба, като горчивата жажда и същността на битието:

Когато мен не ще ме вече има,
ти пак, Живот, наздравица вдигни!
Без тебе, без Родина, без любима,
с петите чак усещам, че горчи…
(”Живот, бъди!”, „По-приказна от приказка”)

Но ще сгреша, ако кажа, че в „Недосънувани блянове” и „По-приказна от приказка” Пенко Керемидчиев е друг. Друг е ароматът на подправките, но хлябът на неговата творческа същност е същия – дори в новата, изострена лиричност и чувствителност, стоманата на неговата гражданска позиция свисти:

Една девойка дивно любородна
на знамето извайва лъв за скок.
(”Знаменоската”, „По-приказна от приказка”)

Туптят сърца изпод гранита,
вериги тягостно дрънчат.
Луна изгряла – жълта пита –
отмерва дълъг, страшен път.
(”Заточеници”, „По-приказна от приказка”)

И не на последно място – магията на неговата неповторима, бих казала – натуралистична образност.

Преди да завърша този кратък обзор, не мога да не спомена и един цикъл стихотворения, посветени на Израел и еврейския народ, които, лично за мен са знакови, изключителни творби, не толкова с художествените си качества (в това отношение Яворов остава ненадминат в нашата литература), колкото с гражданската си пълнокръвност и с авторовия усет за необходимост, за неотложност – темата за другостта и толерантността отново ярко и категорично да бъде поставена в дневния ред на обществото ни – все по-озъбено, все по-ксенофобски настроено и неготово да приеме необходимия космополитизъм на съвременната епоха.

В края на своето девето десетилетие, Пенко Керемидчиев показва завидно млад, готов да откликва на новото в обществените нагласи дух, показва и една чувствителност, незабравила незавяхващия аромат на любовта и шемета на кръвта, както и нуждата от човешко докосване, от две сплетени ръце, които разбират духовния полет без думи…

© Габриела Цанева за издателство gabriell-e-lit.com
________________________

С душата си те галя

Позна ли ме? Промъкнах се във Рая.
Не вятърът. С душата аз те галя.
Във моя стих така ще те извая –
пред хубостта и Бог да замълчи.

Че ти си, мила, първото кокиче,
разтворило молитвено очи.
Най-чакано, усмихнато момиче,
през вихрите донесло ни лъчи.

И лумна пак в душата ни надежда.
Жаравата просветна, засия.
През хилядите нишки прежда
пак пролетта ни лъхна, полудя.

Подай ръце, земята да обгърнем двама,
от нашата любов да й дарим,
и капка няма в нея – грам измама –
с усмивка детска към добро вървим.

Сърцето ти е мъничка Вселена –
сълзи и обич – всичко ще сбере –
за нежност само, мила, си родена,
сърцето ми затуй те, блян, зове.

Стихове © Пенко Керемидчиев

Още от и за Пенко Керемидчиев в "Чат-пат" четете тук.

Ретро история: за първите фотографи в Панагюрище

Иван Зографски с жена си Цвета, 1875 г., Панагюрище. Между двамата има „фотографическа машина“, наличието на която не е случайно

Първите фотографи, поставили началото и популяризирали фотографията в България, освен Анастас Йованович, са: самоковлията Анастас Карастоянов и впоследствие неговите синове Иван и Димитър – династията Карастоянови, издигнали се до придворни фотографи след Освобождението; Тома Хитров от Ловеч – също възрожденец и революционер; Георги Данчов – Зографина от Чирпан – художник и революционер, съратник на Левски и считан за автор на най-точния портрет на Апостола; Иван Доспевски – художник, също от Самоковско, син на Димитър Зограф, при когото заедно с братята си Захарий, Никола и Станислав учи иконопис и чиракува; Иванчо Зографски от с. Мирково – художник и автор на „Колелото на живота“ в Лековата къща в Панагюрище, автор на четническите знамена на априлци; завършилият в Киев художник Стоян Каралеев от панагюрското село Баня, който рисува лъва и другите символи на знамето на априлци; Никифор Минков от Карнобат, който е автор на единствения портрет на майката на Христо Ботев – Иванка, и създава възстановки на Априлското въстание и Освободителната война, панорамни снимки и пр., като поставя основите на фотоесеистиката и фоторомана в България.

Ще ми се да обърна повече внимание на фотографското дело на Иванчо Зографски (1835 – 1900) и на Стоян Каралеев (1845 – 1893). Но данните са изключително оскъдни. Двамата не са си водили дневник кого и кога са снимали, макар Каралеев да е оставил писмени спомени. В архивите на фонда на Историческия музей в Панагюрище обаче са съхранени множество снимки от годините отпреди въстанието на панагюрци и сюжети от Панагюрище. Далеч съм от мисълта, че всички тези произведения до едно са дело на Зографски и Каралеев, но много от тях със сигурност са. Доказателството – на една от снимките на самия Зографски с жена му Цвета помежду им знаково е разположена стара „фотографическа машина“. А и кой ли друг би могъл да снима семействата на панагюрските първенци – като Дринови в Панагюрище и Тренчеви в Баня. Някои от тези стари фотографии са дарени или открити в къщата на Найден Дринов – както знаем, активен участник в подготовката и провеждането на Априлското въстание в Панагюрище. А знаем, че самият Иванчо Зографски също е един от активните участници в подготовката на въстанието.

Райкя Попгергьова (Райна Княгиня) със съученички в Панагюрище, 1867 г. Бъдещата Княгиня е четвъртата отляво надясно на втория ред, непосредствено до своята учителка Стойка Дудекова

Иванчо Зографски обаче не е от Панагюрище. Роден е през 1835 г. в село Мирково, недалеч от Златица, като Иванчо Стоянов Папазов. Като млад той бил ученик на дебърския майстор Давид Георгиев – Зограф. Давид пък се преселил в Мирково от Цариград. Според Асен Василиев (Български възрожденски майстори. София, Наука и изкуство, 1965) Давид Георгиев е „способен и съвестен майстор, чиито икони се отличават с изискан колорит“. Дълги години в Мирково той имал много ученици от околностите. Техни произведения и досега могат да се видят в църквите в Челопеч, Макоцево и Панагюрище. През 1850 г. Давид изрисувал стенописите и иконите в църквата „Свети Димитър“ в Мирково, които за съжаление били замазани през 1894 г.

Павел Бобеков, ок. 1875 г.

Днес от изследоветеля на Панагюрище Лука Меченов знаем, че освен Лековата къща някои икони в панагюрския катедрален храм „Св. Георги Победоносец“ също са изписани от Иванчо Зографски, както и композицията „Тайната вечеря“ в храм „Свето Въведение Богородично“. Той изрисувал много такива обекти не само в Панагюрище, но и в Стрелча, Копривщица, Карлово, Калофер. Малко от тях обаче са оцелели до днешно време.
Прочее, както отбелязва Зафер Галибов в своята прекрасна книга „Светлописите“ (София, изд. МФ „Фотографски музей“, 2017), посветена изцяло на развитието на българската фотография, Иванчо получил знаковата си фамилия след продължителното си обучение и усъвършенстване в изкуството на стенописа в Зографския манастир на Света гора. Оттам Иванчо Зографски се завърнал в родното Средногорие.
При престоя си в панагюрското село Баня се оженил за местното момиче Цвета. После с нея се преместили да живеят в Панагюрище, където взимат дейно участие в подготовката на Априлското въстание. В къщата им отсядат революционерите Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков и други, провеждат се заседания на революционния комитет. Иван Зографски изписва буквите „Свобода или смърт“ на главното въстаническо знаме. А под неговата четка и подпомаган от съпругата си Цвета, се родили 12 малки въстанически знамена, предназначени за четите (стотните) в района на Панагюрище. Всяко знаме било за различно селище в района (№ 10 за Оборище, № 11 за Поибрене, № 12 за село Баня). Другите знамена били за въстаниците от Бъта, Мухово, Петрич, Смилец, Свобода, Попинци, както и за четите на Орчо войвода, Крайчо Самоходов и Ильо войвода...

Портрет на Стоян Каралеев, неизв. г., Панагюрище 

След потушаването на Априлското въстание през 1876 г. двамата съпрузи Зографски били арестувани за революционната си дейност и изпратени в Пловдивския затвор. Там Цвета, която се проявила като една от многото юначни жени на Панагюрище, била затворена заедно с Райкя Попгергьова – Райна Княгиня в обща килия в Пловдив. Баненката проявила „велика женска солидарност към окаяната си по-млада посестрима“, благодарение на което Райна успяла да оцелее при мъченията.

Стоян Иванов Каралеев от панагюрското село Баня пък се оказал най-верният последовател на своя батко Иванчо Зографски. В своите статии изследователят на Панагюрище Атанас Сугарев (Из близкото и далечно минало на Панагюрище. Сборник, 2014 г.) ни разкрива как, запален от изкуството, Каралеев завършил Художественото училище в Киев. От Русия, където изучавал също и фотографско изкуство, той донесъл в България фотографски апарат – скъп спомен от неговите покровители. Фотографската си дейност този „прекрасен“ фотограф успял да развие в много от случаите със съдействието на своя учител по иконопис Иванчо Зографски. Тези сведения Сугарев открива в дневника на Каралеев, който се пази в музея на Панагюрище. В него художникът и фотограф от Баня дава подробни сведения за пребиваването си в Москва през 1878 г., където отива да купи фотографска камера, обективи и химикали, както и други подробности за фотографията по него време.

____________________

© Стоян Радулов, откъс от книгата "Поздравъ отъ Панагюрище", том 1.

Книгата може да бъде открита в книжарниците в Панагюрище, както и в системата на "Български книжици"
Друг откъс от първия том на изданието четете тук.
Светлописната летопис на Панагюрище - за книгата на Радулов от Катя Зографова.
Късометражен филм за старо Панагюрище гледайте тук.

Харесайте и следете страницата Ретро Панагюрище във Фейсбук!

Как Ретро Панагюрище събира стари кадри, картички и истории

Ретро Панагюрище влезе и в БНР