Художникът Манол Панчовски в документални кадри

Вижте откъс от документален филм, посветен на панагюрския художник Манол Панчовски. 

"Черно на бяло" - младата поетична антология на Стоян Радулов

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Стоян Радулов издаде своя поетична антология. Млада антология, само на 25 години. Млада, защото тепърва творецът ще трупа онова, което има в себе си и ще го превръща в стих, импресия и какво ли още не, но главно вън от каноните на който и да е жанр.

Това е „Черно на бяло“ на Стоян Радулов – антология, млада и вълнуваща. Едно прекрасно издание като желание да ознаменуваш, да бележиш някакъв праг. И да продължиш напред. Дори ми прозвуча малко странно това „антология“. После реших, че е началото на едно ново начало. Само той си знае. А аз знам, че у автора има много начала, умее да ги започва тези начала, най-често неочаквано, дори за себе си. И всеки път се получава нещо ново. Успех пожелавам и знам, че дори няма нужда от такива пожелания. Те са му дадени изначално сякаш. Като на онези хора, дето са искрени и истински във всеки момент, тоест – смели.

В най-новата си книга „Черно на бяло“ Стоян Радулов събира най-добрите си поетични творби през годините, както и най-новите свои стихотворения, поетични миниатюри и поеми. Някои от тях са с награди в поетични конкурси, появявали са се в национални литературни издания, звучали са по БНР. Много от стиховете обаче сега се отпечатват за първи път. „Черно на бяло“ е своеобразна антология на поетичния път на Стоян Радулов, започнал през 1995 г. и маркира един вече 25-годишен творчески път.

Авторът има зад гърба си няколко книги – поезия, публицистика, журналистически публикации, но и няколко десетки документални филма – като сценарист и режисьор. Важен етап в развитието му като журналист бе и 5-годишната му работа като главен редактор на вестник „Време 2001“.

Стоян Радулов представи своето „Черно на бяло“ на 23 септември 2020 г. пред приятели и почитатели на изкуството му в двора на Джуджевата къща в Панагюрище. В прецизно организираната вечер му партнираха музикантите Михаил Караиванов (китара) и Нонка Маслева (глас). Същата вечер бе показана и самостоятелната изложба „Илюстрации“ на художничката Пепа Маркова, автор на оформлението на корицата и вътрешните страници на изданието.

Приятелската и четяща публика посрещна с вдъхновение словата на автора от микрофона и на Стоян този път му пролича, че вече е посвикнал да говори пред аудитория. Създаде топла и наситена с тиха емоционалност атмосфера в свежия двор на Джуджевата къща.

Книгата излиза през издателство „Фабер“ с частично финансиране по общинския проект „Панагюрище – духовност и творчество в едно“ с подкрепата на Фондация „Асарел“. На пазара е чрез „Български книжици“ онлайн и в книжарницата на издателството в градинката при „Кристал“ в София. В Панагюрище е във всички книжарници и магазини за книги. 

Веселина Велчева, за в. "Време 2001" - Панагюрище, септември 2000 г.

Използваната снимка горе е с автор Стефан Филков

___________________________

Тази памет за подробности, за атмосферата на малкото градче, описано тъй вкусно и детайлно в неговата поезия, дава „тяло“ на словесните фигури. А след това и полетът над малките му светове, на които поетът принадлежи и не принадлежи, е още по-висок и красив! Стиховете на Стоян Радулов са едновременно сакрални и сетивни! Те изричат абсолюта на словото, на поезията, на тъгата и на любовта, но патетиката не звучи измислено, защото го правят по топъл и интимен начин.

Катя Зографова, литературен критик и историк

___________________________

Тази книга е голяма. Защото те води към теб самия. Защото е път… Зарядът, който носи поезията на Стоян, е на (у)зряла меланхолия. Сочна и оставяща усещането за достатъчност. А писмата му – импресии директно препращат към онези тънки граници в разума, отвъд които оставаш сам. И буден… Тази книга е тъжна и нежна… И категорична. Като край. Но и някак свети нейната тъга. Започнал си да четеш страниците един, а ги завършваш друг… Това е книга на щастието. Щастието по Стоян… И това е така ясно – като „черно на бяло“.

Дарина Дечева, поетеса

Пълният текст на Дарина Дечева за книгата четете тук.

___________________________

I

Две думи само,

само две сълзи,

две ръце разперени,

две върби и две тополи,

шепа ягоди, една съдба…

Две устни само,

само две очи,

в една мечта несъвършена,

край една река. Пикник

на поляна с макове,

пчели, треви, сърце….

Къси дни и дълги нощи…

Пусти улици. Вали.

Няколко светулки

във софийските мъгли…

Две устни само, само две очи…

Две думи само, само две сълзи…

В края на деня над булеварда,

в есента блещукат

две светли чудеса.

Най-важни са изглежда

малкото наглед неща…

С ВКУС НА „ВИОЛЕТКА“

Препускат все напред

забързани годините.

Но защо ли ми довява

споменът от нейде,

от далече

прекрасен вкус на „Виолетка“

на следобедите в слънцето

и в неделите.

Къде изчезнаха

невинните апаши, стражарите

и Пепеляшките,

Арабелите и Румбураците

със техните вълшебни пръстени

и вечно спящите красавици,

очакващи неземните си принцове,

котараците със чизми и Снежанките,

джуджетата, чудаците;

празникът на детството къде пренесе се

и защо не ни понесоха със себе си

феите от любимите ни приказки…

Препускат все напред

забързани годините.

Вълненията – все по-малко,

повече – съмненията.

И защо ли гледат

толкова назад

тъжните ми,

зрелите ми

стихотворения.

Стихове: Стоян Радулов, из "Черно на бяло".

Повече за книгите на Стоян и неговото творчество - в личния му блог.

Сбогом, Красимира!

Красимира Василева - М'бай загуби войната с живота и си тръгна завинаги от нас на 20 септември 2020 г.

Тя бе един от вдъхновителите и първи членове на възродения през 2000 г. Литературен клуб "Виделина" в Панагюрище, както и кръстник на безподобния му вестник "Чат-пат".

Сърцето ми плаче за тази талантлива, добра и крехка жена, която воюваше с живота, но бе безоръжена. Тя разполагаше само с душата си и с думите, които развяваше като бяло знаме. И въпреки отчаянието си, подаваше ръка на другите. Тя откри за света няколко чудесни поета, издаваше книгите на приятели и познати, раздаваше се на учениците си... И въпреки това, хронотопът я погълна. Тя знаеше това, очакваше го и струва ми се, че напоследък го и искаше. А като всеки поет вече го бе и видяла и сама бе написала собствената си поанта... 

Мир и лек ти път горе, Красимира! Ти го заслужаваш, защото земният ти бе като Голгота, а венецът ти кървеше обилно.

Стоян Радулов

__________________________________

Тя бе един от най-интересните и талантливи хора, които не се забравят, които имаха толкова много за казване, а времето никога не стигна. Светлина на душата й!

Татяна Данова

Ех, Краси...отиде си тихо, поела в безкрая! Светлина по пътя ти! Ще ни липсваш!

Тони Лунгарска

Лек път на тази жена, която се бореше с живота със зъби и нокти. Съдбата й бе трудна и нелепа. Учителят, който ни учеше не просто на четмо и писмо, а на нещата от живота. Един наистина интересен и нестандартен човек. С това печелеше учениците си. Няма да забравя в гимназията как ни събираше и играехме постановки на сцените в Панагюрище, а и не само. От там заобичах театъра. Благодаря ви, Госпожо! Поклон!

Миглена Ефтимова

Изключително сензитивен поет, човек , изпълнен с емпатия и страхотен усет за подредба на думите! Дано се прероди обичана и безгрижна!

Росица Чуклева

__________________________________

***

Под сянката на дърво от мене посадено

не ще приседне никой пътник уморен.

Огнището е празно и студено

във моя дом несъграден.

И споменът за мен ще е погребан

в очи студени и в усмивки зли;

живот - угаснал непотребен,

ненужен и за мен дори.

ПОАНТА

Отиват си тихо - един по един

и враг, и приятел - презрян и любим,

безлични дни - с тях важни дати...

Дошъл е просто мигът, когато

на страсти жарки да туря точка,

нова подтема в нов ред да почна,

да яхна Времето - таз стара кранта,

да полетя - на себе си поанта.

Стихове: Красимира Василева - М`Бай

Дима Дюлгярова с дебютна книга, в която "смисълът покълва"

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Такава любов, подарък от мигове

(рецензия)

На тази книга отдавна, много отдавна ѝ беше време. Повтарях го периодично – още малко оставаше да се превърна в стара, досадна латерна. Но слава на Живота, на Надеждата, на Любовта и на Бога – спасен съм. И благодаря на Дима Дюлгярова – всички ние спасени сме; заредени сме с висока доза душевна имунотерапия; предоставена ни е животоподхранваща система от класно творчество. При това не по капка на седмица или месец – както се случваше до момента в електронното издание на „Чат-пат“ или в социалните мрежи, а в прекрасна, дебютна книга. Защото нейната поезия е като нея самата –
като сутрешен сняг, 
като утрин диханна – 
възкръсва нощта
и приспива сумрака...
Имахме, имахме огромна нужда от нея. И как не! – Каква поезия само! Колко много отприщена енергия и с какво неподражаемо майсторство е хваната в руслото на поетическите ритъм и рими; в каква ярка образност е облечена и с каква лекота на езика е изречена – направо е излята, почти се пее – прочее, както някога, при възникването на поетическото изкуство в древността; даже е заредена с драмата и с екзистенциалната трагедия, характерни за соловата поезията от времената, когато творбите на поетите са били съпроводени с музика от лира и с танци.
С „И в мен покълва смисълът“ Дима Дюлгярова ни прави прекрасен подарък от най-съкровените си и емоционални мигове – буквално разстила душата си по белите листове. Поетичното ѝ Алтер его ни повежда в любовни пътешествия в света на дълбоко личното, когато по накокичени светли поляни, в минзухарена нежност потънали и под шапка от слама се припича светът върху място за двама, а тя е в рокля с тънки презрамки, сплела в плитка коси, когато безгрижният глас на деня в чадърите топли се смее. Но често това пътуване, тези мисли, уморени от тичане между мене и теб в полукръг от обичане, са бурни и тъмни, тъжни и примирени, твърде много минорни и лекувани с големи глътки пелин от горчиви признания... Все пак, в крайна сметка Дима ни извежда до светлите пристани на покоя, добит от мъдростта на опита и от благостта на обичащия човек. Талантът ѝ ни разхожда из най-красивите места, отредени, разбира се, предимно за любовта – тази вечна и безкрайна тема на човешкото съществуване. И все пак единствена за всеки, лична, уникална.
В настоящата книга обаче ни се разкрива една жена не толкова от времето на невинните момичешки влюбвания, колкото от периодите на зрелостта и трезвата оценка за сложността на любовта с всичките ѝ противоречия, тегоби и крайни моменти – очи в очи, душа в душа. Докрай. Както и в прозаичния свят на делника, и тук, в поетичния свят на Дима, любовта сменя всички сезони, сменя всички посоки и е храм за разпятие – в този живот – броеница, през който сякаш минаваме набързо, като с влак; това е любов, сътворена от Бога за две прашинки от тази вселена.
В сърдечния – и затова субективен – свят на Дима Дюлгярова не всичко е изговорено, но много е казано, дори с мълчанието, с дъховете между думите, стиховете и строфите. Така в определени моменти огънят на емоциите е отприщен до изгаряне, до пепел. До великата пепел. Пепел, от която поетът и жената в Дима възкръсват и горят щастливи.
Най-хубавото е, че в края на това зашеметяващо творческо пътешествие, на развиделяване, стигаме до надеждата. И ето къде покълва смисълът, и вече ден е, и светлината се е плиснала...
Дима пътува из лиричните води на литературата още от ученичка в ОУ „Проф. М. Дринов“ в Панагюрище (родена е през 1974-та), но рядко се осмеляваше да ни разкрива мигове от тези свои пътешествия. Те все пак се случваха спорадично навремето из местната преса – вестниците „Време“ и „Чат-пат“, и малко по-често през последните години. Членува в Литературен клуб „Виделина“ от 2016 г., а през следващата нейни творби намериха място и в Юбилейния алманах на клуба, издание на панагюрското читалище „Виделина“.
Но Любовта в нея не спря да твори и в крайна сметка стана каквото трябва, както си е редно, според Вечността – роди се книга – подарък от изживени, осмислени и запаметени мигове.

Стоян Радулов

Новата книга на Дарина Дечева: "Милост", от която боли

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Оформлението на „Милост“ е дело на панагюрския художник Николай Радулов

_______________________________________

Есенна, но не меланхолична; смислена, но не обмисляна; без цветове, не и безцветна; дълбока, не и давеща… Така видях стиховете на Дарина в новата й стихосбирка „Милост“. Зачетох се и… не прочетох тънката книжка „на един дъх“. Оказа се една малка бяла книжка, която те оставя без дъх.

Опоетизирането на тъгата е любим стихотворен похват в световната поезия. При Дарина тъгата е изведена във вълнуващо правило в живота на този, който не се страхува от леда на самотата, от дълбокото на чувствата, от страстта си да гони Михаля, от светлината на мрака.

И вярваш на тези стихове с не заявени, а споделени истини за едно земно съществуване, изпълнено с преживени видения и изстрадани истини. Стихове интелектуални, не и интелигентски, белязани с интелектуалните поетични образи, родени в сърце – отговорно към себе си, другите и словото. Уважаващо хипотетичния читател, който ще вземе в ръце крехката книжка и ще зарови очи в буквите, а те ще го препратят смело и понякога безпощадно в един наистина нов свят – смислен, сериозен, дълбок.

Издигам в култ тази отговорност на поетите, някои, като Дарина. Тези поети, които взимат листа в ръце само когато са сигурни, че ще наредят буквите и думите в във въздействащо слово. Другото е тенекиено дрънкане на изповедания, които веднага забравяш.

Искаше ми се да цитирам някои откривателски метафори на Дарина. Бяха много обаче. После изревнувах читателите – нека те си ги открият. Запазих за себе си удоволствието да въртя в мисълта си като сладък бонбон няколко „иновативни“ художествени пластики. С възторг открих и една нова според мен сила на Дарина – художествената поанта на всяка творба – като чаровно изобретателен финал – парадокс или обобщение.

Познавам отчасти поезията на Д. Дечева и не се поддадох на предварителни страхове. Привлече ме и визията на изданието – ефирно, чисто. Завидях, че Недялко Йорданов преди мен е чел „Милост“. Но признавам, че толкова много самиздат тече около мен, че нерядко мятам книгите на рафта, преди да съм ги отворила.

Благодаря си, че този път първо отворих стихосбирката на Дарина. Празнично ми стана от хармоничното „смути“, забъркано от парадоксални метафори и предизвикателни образи, хирургична изповедност и топла тишина, тишина, която те призовава да си направиш своя хирургия. След това видях себе си в тази опасна тишина. А какво по-силно от това някой да пише така, че все едно ти си го мислил. Ако имаш ум и смелост, разбира се. Смелостта на поета Дарина Дечева.

Благодаря на Дарина за това предизвикателство. Малко е да кажа, че „Милост“ си заслужава да бъде прочетена, да бъде четена отново и отново. Но отправям и предупреждение: внимание, на моменти от „Милост“ боли.

Веселина Велчева, за в. "Време 2001" - Панагюрище, януари 2020 г.

_______________________________________

Храбрият оловен войник

                        на войника в мен и до мен

Мечтая си за малка тишина

и да говоря с нея – като с мама.

Големите отдавна ги крещя –

самичка. В тишините други няма.

Мечтая си да й разкажа как

заякнах. И света цял вече нося.

И как преди мълчах – напук, на крак…

Сега – за да живея. Без въпроси.

Говори ми се. Да, по принцип знам,

но с тишината всеки път е ново.

Да вляза в нея, малка като в храм.

И да изляза храбра – от олово.

Да й разкажа мама как мълчи

и всичките си думи как побира

във две сълзи. За тези две очи

мечтая си.

Докато не умирам.

Голгота

Преживяхме ледени години.

Оттогава всеки ден мълча.

Вече зная – всеки кръст ще мине.

Всичко! Даже краят на света.

Ще настъпи утрото тогава.

И отнякъде ще долети

любовта ни с тихото„Оставам…“.

Но сега това не знаеш ти.

Зная аз. И само в мене има

синева, която ми е нощ,

тишина като звънчета в зима.

И блести по-остро и от нож.

И това ако не е пришествие

на любов към края на света!

Ако кажеш – нека да е бедствие,

но вървя. И чакам. И държа.

И звъня със зимните звънчета,

и изгрявам с всяка синева.

Вече знам, че утрото е в петък.

            И от кръста ми растат крила.

Стихове: Дарина Дечева, из книгата "Милост"

_______________________________________

Дарина Дечева е магистър по психология. Позитивен психотерапевт и треньор по групово-динамичен тренинг. През 2014 година открива студио за психотерапия „Вътрешната стая“. През 2009 г. печели първо място в категория „Поезия“ на конкурса за творци от Пазарджишка област, съпътстващ първото връчване на националната литературна награда на името на Милош Зяпков. Носител на наградата „Златен пегас“. Автор е на книгите „Родени през десет“ (в съавторство; 2006), „В съня ми бродиш“ (2007), „Дом от камъш“ (2009), „Педя нощ“ (2010) , „Имало и други полети“(2013) и "Милост" (2019). 

Използваните фотографии в публикацията са дело на Николай Радулов.

За книгата "#53пътиЛЮБОВиДругиВажниНеща" от панагюрския поет Михаил Караиванов

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Корицата на книгата.  Фотографии - Моника Димитрова,  рецензент и редактор - Стоян Радулов

Р Е Ц Е Н З И Я

„#53 пъти Любов и други важни неща“ е втората поетична книга на младия автор от Панагюрище Михаил Караиванов, след „Зависимост“ (ИК „Оборище“, Панагюрище, 2016).И нейната интересна „необичайност“ започва още от заглавието със символа „#“ за хаштаг, който в новите информационни времена е знак за препратка („таг“ – от американски английски) за търсене в социалните мрежи.Тук той е използван в директния му смисъл – т.е. концентриращ посланието в дума или символен низ, следващи знака.В случая съставената поредица от букви и думи „53 пъти Любов“ се превръща в етикет, който предоставя метаинформация при кратки текстови съобщения и улеснява общуването по темата. За яснота ще уточня, че лингвистът Якоб Айнщайн нарича „метакоментиране“ този начин на употреба на етикети, съставени от думи в самото съобщение. Прочее, това е още един начин животът да преминава от една реалност в друга – битова, художествена, виртуална.

И наистина - кратките, но концентрирани и ясни поетически послания на Михаил понякога напомнят на статуси в социалните мрежи, което само потвърждава тезата, че поезията вече се развива и се влияе от и в друга, виртуална среда. Това ни показва също, че напук на повечето твърдения за наложените от тази нова среда ограничения във взаимоотношенията, напротив - тя всъщност ни предоставя още начини за опосредствено общуване. А нима това не е една от целите изобщо на литературата!?

В този смисъл появата на втората книга на Михаил Караиванов е новото му и голямо съобщение за продължаващия негов път в света на писаното слово, на поезията, въртящ се отново около хаштага на необятната, необяснимата, но желана Любов.

Книгата „#53 пъти Любов и други важни неща“ е изключително добре структурирана композиционно, благодарение на почти едногодишната работа по нея на Михаил като автор и на моя милост като редактор. Успяхме да подредим 60-те творби хармонично в пет тематични дяла, като две от стихотворенията правят директна връзка с първата книга.

„Зависимост“ беше история в стихове, изживяна в най-малките детайли и предадена по своеобразен, вълнуващ начин; разказ за любовта със светлите и тъмните й страни, търсещ диалог с читателя – не само чрез книжните страници, но и чрез виртуалните. Още след появата на първите му стихове Михаил Караиванов създава и поддържапоетичната страница във Фейсбук - "Изгубени в думите". Точно заради нея и връзката му с читателитетам той стига и до идеята да поставя поезията си и върху белите страници на книгата. И ако в „Зависимост“ стиховете му сякаш нямаха начало и край – започваха от някъде, от някакъв друг живот и спираха внезапно, пред големия кръстопът на въпросите, то в „#53 пъти Любов и други важни неща“ посоката вече е ясна. Това е вечният човешки стремеж към светлина и щастие, но сякаш неразривно свързано с катарзисното страдание при търсенето, при постигането на любовта, при нейното осъзнаване. Любовта като животворна потребност, любовта като надежда за преодоляване, любовта като вяра в човека. Но това е и поезия на отсъствието, на копнежа по анонимната, по вечната жена, която идва и остава завинаги и за която авторът е сигурен - "жена, с която бъдещето мое идва". Това е антитеза на самотата, това е еманация на чувственото любовно многообразие от почти свръхсъвършеното божествено начало.

За първи път в края на втората книга по отношение на темата Михаил поглежда и отвъд света на интимното, но отново с топлото и човеколюбиво чувство на ранимия млад човек, чиито свят често се оказва и суров. Личната ми препоръка и приятелски съвет към Мишо е да развие тази тенденция – това несъмнено ще обогати поетическия му свят.

Михаил Караиванов, снимка Моника Димитрова

Михаил Караиванов е роден в Панагюрище през 1982 г. и понастоящем живее и работи в родния си град. Познат е с участието си в местната рок група “Modica”, чието начало поставя през 2013 г. - той е и основен неин "двигател". И понеже "играта е „първична човешка функция“, играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“ и прави всяка култура да протича като игра" (както казва Хьойзинха), изглежда на Михаил Караиванов играта с музиката не му е достатъчна, та посяга и към писането. Някои от стихвете му се превръщат в текстове за песни на групата. Междувременно след излизането на дебютната му книга, Михаил, заедно с още няколко млади човека, стана най-новото попълнение от Литературен клуб „Виделина“ в Панагюрище.

Инак, Михаил Караиванов е инженер, при това дипломиран. През 2001 г. заминава за София, където следва и работи. След десет годишен престой в столицата се прибира отново в Панагюрище, където си намира работа именно заради образованието си.

Михаил Караиванов пише в свободен стих. В противовес на широко разпространеното мнение за свободния стих – меко казано „недолюбван“ от повечето „професионални“ поети, писатели и критици у нас, държа да отбележа, че свободното стихосложение категоричноима своя техника и своя динамика. Движението на неговия ритъм е по-естествено и повече се доближава до строежа и простотата на обикновената реч. Надутата празничност или изкуствен патос на предварително форматираните стихове изчезват. Изразът става спокоен и чист. В свободния стих има по-малко фалш и още по-малко изкуственост. Непосредствеността на вдъхновението и чувството се нарушават по-малко, вследствие лекотата и грацията му. Т.е. по-малко формални ограничения - повече простор на поетическото въображение и съдържание. Ще припомня и че в духа на свободния стих са работили вече поети като Михайловски, Яворов, Мара Белчева, Д. Бабев, Андрейчин. Той не е рядко явление и в поезията на Багряна, Дора Габе, Гео Милев, Н. Райнов, Блага Димитрова.

Ако се пренесем в съвременния ни литературен живот, ще открием свободния стих почти изцяло в творбите на Петър Чухов, Георги Господинов, Надежда Радулова, Емануил Видински, Калин Терзийски, Илиян Любомиров. Тъкмо в последната редица можем да поставим и Михаил Караиванов; за това говорят и препратките във втората му книга. Тук ще си позволя да цитирам Владимир Минев: „Свободният стих носи в себе си живота и е свободен като него. В състояние е да предаде много по-добре отсенките на мисълта и капризите на въображението, защото свободният стих отговаря на разнообразието на емоционално-психичния живот на човека. Неговият ритъм върви успоредно с ритъма на чувствата и мислите. Затова и свободният стих е самият живот. Приливите от един стихотворен размер към друг пък го свързват с обикновената човешка реч и оттам - нервът на живота в него. Движението на мисълта в него е стройно и разполага към хармонично нареждане на образите. Свободният стих е много по-подвиже. В зависимост от темперамента на поета, той може да стане цял движение.“

Ще дам един пример от поезията на Михаил Караиванов – краткото стихотворение "Януари". В него стихът бързо прескача от различни двусрични (с превес на ямба) в трисрични размери, но въпреки това - с ясно отчетлив вътрешен ритъм, което се дължи на особения му звукопис (най-вече при съчетанието на гласните) на заложения асонанс, и дори на римата "изгаря - цигара", с която стихотворението завършва. Т.е. при писането си Михаил се стреми да не оказва съпротива на външния свят в логиката на езика. (А обикновено "високото" изкуство се стреми да прави тъкмо обратното.) Точно тази естественост, тази неподправеност и умението да накара читателя да почувства заедно с него всяка дума, скъсява почти до отсъствие дистанцията между двамата. Така Михаил уверено върви към изграждане на собствена доловима и ясна стилистика. Затова – да поговорим малко и за нея.

Във фигуративно отношение поезията на Караиванов се характеризира с рядкото използване на метафори – този обичайно най-мощен инструмент на поета, и това е особено характерно за настоящата книга. Но пък когато ги има, метафорите са изключително ярки - "...геометрия на изкушението...", "...джунгли от йориглифи...", "...слънцето ни плете сламени шапки от лято...". Ще забележите, че не често присъстват и прилагателните. За сметка на това езикът изобилства от глаголи, които му придават изключителна динамика.

Авторът разчита много на други от тропите, чрез които постига своите внушения – на аналогията ("Fast food"), на сравнението ("В нашата стая"), на метонимията (особено в поетичните миниатюри) и на алюзията ("Зелените фиби", "Астрономия"). За последното говорят и използваните цитати от негови любими произведения в началото на всеки от дяловете в книгата, и всеки - превърнат в мото.

В „#53 пъти Любов и други важни неща“ Михаил развива и самобитен образов, смислов и интонационен модел, постига свой собствен опростен синтактичен и образен паралелизъм. Така че е съвсем естествено при синтактичната структура на поетическия си език той да прибягва до апосиопезата (когато има смисъл, но той не е изказан), до елипсата (очевидни и очертани синтактични липси), и понякога до инверсията (промяна на обичайния словоред). Ако се задълбочим в композиционно отношение, ще окрием, че от стилистичните фигури Караиванов най-много предпочита контраста ("В различни часови пояси", "Математика"), градацията ("Женски имена") и понякога – инверсията ("...хоризонт / небе вода / вода небе / и те по средата...")

Прочее, Михаил Караиванов е майстор на сентенциите, някои от които вгражда като поанти в стихотворенията си, а други оставя да живеят като миниатюри:

"любовта е / дълго пътуване / сами / от него / често / се връщаме";

"...всеки моряк знае че / всяка буря / може да му е последна";

"...дните са преброени / добре е да знаеш / че всичко / хубаво / свършва";

"всеки / неин / вятър / е / моя / посока".

И не на последно място – както ще се убедите сами от текста на книгата, авторът силно разчита на графиката на стихотворенията ("13", "Март", "Юли", "Винаги"), в която вгражда допълнителна образна символика, подсилваща поетическата му инвенция.

Всичко това са не малко и големи достойнства в поезията на Михаил Караиванов. Неговото писане ни показва как давайки свобода на поетическото изкуство, много по-широка от тази, която традиционно поетът има, свободният стих е начин за развитие на нашата поезия.

Затова се радвам на издаването на „#53 пъти Любов и други важни неща“. Потенциалът е голям и е радостно, че се осъществява в нашите географски предели.

Появата на автор като Михаил Караиванов трябва да бъде посрещната с усмивка на лицата ни, с отворени обятия, да бъде насърчавана и обгрижвана, защото чрез хора като него и творчеството му духът ни общ расте. Аз мога само да съм радостен, че го познавам, че имам възможността да чета стиховете му преди повечето хора и да му благодаря за доверието да бъда до него в началото на пътя му в българското слово.

Пожелавам на Михаил здраво духовно паство, силни устои на душата му и никога да не забравя, че венецът е от тръни - с тиарата му върви и болката; още първият ни литертурен критик, панагюреца Нешо Бончев е написал: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти“. 

Поздравления и за ръководния екип на Община Панагюрище, който вече няколко години подкрепя реализацията на творчески проекти на местни творци.

Стоян Радулов