Любомир Качков и неговите обречени сезони

Поетичната книга на Любомир Качков "Обречени сезони на любов" е претърпяла вече три издания. "Такива метафори и образи не могат да бъдат измислени. Те се раждат... Светът на Качков е красив, но и тревожен. Поетът няма амбицията, че го познава. Той по-често е на кръстопът и задава въпроси... Тук читателят трябва да влезе като в храм и сам да потърси себе си, вгледан в лутанията и прозренията на поета. Сам да потърси и истините за света, без които наистина не можем - добротата, човечността, смъртта и възкресението, обичта и съпричастието. И любовта, разбира се." Това е написал Пенчо Ковачев за публикуваната в книгата на Любомир поезия. Тук ви предлагаме избрани стихотворения от нея.

Как мина представянето на книгата в Панагюрище при завръщането на Любомир Качков в града на Априлци 30 години по-късно, четете в репортаж тук.

Твореското гостуване на Качков в Панагюрище - топла, развълнувана среща на стари и по-нови приятели

От ляво на дясно: Мария Бегова, Манол Панчовски, Любо Качков, Димитрия Руйнекова (отзад), Стайо Гарноев, Розалия Максим, Иван Станчев

Поетична книга, изложба живопис, развълнувано, топло, сърдечно, среща със стари и по-нови приятели, разговори, снимки, автографи... Така се завърна в Панагюрище близо 30 години след последното си заминаване поетът и художник Любомир Качков.
Роден в Димово, Видинско, през 1955 г., той публикува още като ученик в местните вестници, а по-късно в списание "Български воин" и в списание "Читалище". Идва да живее в Панагюрище през 1980 г. Става член на поетичния кръжок "Богдан Овесянин" и след това - негов председател в периода 1984-1986 г. През 1993 г. заминава да живее зад граница. Впоследствие се завръща в България и се установява в родния град Димово, свързва живота си тясно с читалище "Паисий Хилендарски". Там живее и твори и до днес.
През пролетта на тази година Любо Качков  бе удостоен с голямата награда и статуетка на поетичния конкурс „Жената – любима и майка“ – Свиленград 2017, за стихотворението си “Оправдание”. "Поети са всички тези, които четат, до които стига поезията. Ако не сте вие, няма къде да бъдат посети тези семенца на стиховете”, каза тогава той по повода.
На 7 юли в Историческия музей на Панагюрище  Качков представи поетичната си книга "Обречени сезони на любов" и показа живописни творби в самостоятелна изложба.

Моменти от представянето на книгата в Панагюрище

Ето какво пише Мария Бегова за колегата и приятеля Качков в предговора към първото издание на книгата:
"В Панагюрище го беше довела самата Съдба… В нашето малко творческо братство, което тогава скромно се назовава литературен кръжок „Богдан Овесянин”, Любо е не само между най-редовните, най-пишещите, той е и един от най-талантливите. Изкарва хляба си като художник, пее, посвирва на китара, вдъхновено рецитира световните и български поети, а своите стихове чете с тих, леко притеснен сипкав глас. Говори често за родното Димово, говори с обич, мечтае да ни заведе там и лично да ни покаже Дунава и да ни разходи с лодка. Знае десетки вицове, разказва безброй весели и тъжни истории, но и в едните, и в другите винаги намира философия, поука и мъдрост. И тъга, онази необяснима тъга, зад която се таи мисълта за идеалните, за непостижимите неща. Тази мисъл след време ще го поведе в странстване по далечни пътища, което за някои може да е бягство, но за него е търсене, търсене на същите онези идеални неща. Винаги пълен с нови чудати идеи, винаги открит и добронамерен, той е един от онези спойващи елементи, които правят от една група екип от съмишленици. През февруари 1984 година той става председател на литературния кръжок, подготвя литературната притурка „Кълнове”на местния вестник „Оборище, редовно провежда ежеседмичните сбирки, които традиционно завършват в Клуба на дейците на културата или в Клуба на автомобилистите. И печели нови и нови приятели. И, разбира се, не спира да пише. Едно негово стихотворение завършва така:
Но щом изпитвам болка – значи дишам.
И значи – още се съпротивлявам диво.
И имам сили стихове да пиша,
макар че знам – те всъщност ме убиват.
Не, всъщност, ни спасяват. И знам, че са спасявали и него.
Щяха да минат много години, преди да се срещнем отново.
Все се обръщаше се към мен така: „Мария, приятелю!” Сега аз казвам:”Любак, приятелю! Здравей!”
Така през жаркото лято на 2017-та "Здравей!" отново си казаха Любомир Качков и Панагюрище. Срещата с него откри директорът на музея Атанас Шопов. Но гостуването тук бе в рамките на Литературния салон, организиран от панагюрското читалище "Виделина" по идея на самата Мария Бегова. Пред панагюрската публика тя говори нежно за Любо и книгата му. Поетесата Ники Комедвенска пък прочете някои от творбите в нея. Самият Любо бе видимо развълнуван, на моменти - до сълзи, и говори кратко.
След откриването на изложбата разговорите и срещата между старите приятели продължи до среднощ.
С Любомир Качков в Панагюрище бе и група от трима човека от димовското читалище. През деня те бяха на работна среща в читалище "Виделина", после - в библиотека "Стоян Дринов", а след това посетиха и всички музейни обекти. Двете читалища - панагюрското и това в Димово, ще помислят как могат да си сътрудничат и да си разменят гостувания и участия е една от договореностите.

Текст Стоян Радулов за "Чат-пат"
Снимки Николай Радулов за в. "Време", предоставени и на "Чат-пат"

Част от показаните на изложбата в Панагюрище творби

***
Със Слънцето се оправдават сенките
и щом изгрее, плъзват като гущери.
Стоя във тъмното. Там няма сянка
и знам, че вече нямам оправдание,
с което да застана под небето,
където Слънцето винят за сенките.

***
Заинати се времето лъжовно,
но не подписах " да" със сатаната.
Дори духът да стане бездуховен,
на "ти" ще бъда само със земята.

Създаден и обгрижван все от нея
и толкова години непредаден.
През дупките на времето живея
а тя със мене после ще ви храни.

***
Забрави. Забрави и прости.
Непрощаващият се разрушава.
Погледни колко много звезди -
тази гледка не те ли пленява.

Но опасната близост със тях
те обсебва, разкъсва и мачка.
Гравитация жестока. И страх.
И убийствени вибрации.

Забрави и прости. И така
нека залез и изгрев да има.
Но е нужна надеждна земя.
Само мнение... Моля, прости ми.

***
Не съчувствам на себе си.
Точно е.
Всеки миг от съдбата заслужих.
Вместо точка една - многоточие.
Въпросителните са ненужни.
Не скимтя за пари -
на колене подарявам цветя на жена.
И улучвам на хубаво време -
без чадър крачи с мен любовта.

Стихове Любомир Качков

Още за Любо Качков и още поезия от него - тук. 
Нестинарски танц по жаравата на синовната любов - за общата книга на Любо и неговите деца Методи и Магдалена - тук. 

Азбучна възхвала на Кирил и Методий / от Любомир Качков

Любомир Качков

Амин се казва в края на молитвата -
Безбожник съм и казвам го в началото!
Вие, първоучители,
Голямото изкуство сте ни дали -
Да можем да четем и да записваме.
Един народ без писменост какво е?
Живот без светлина,
Земя без дъжд.
И клинописа в древния Шумер,
Йероглифите на стария Египет
Кой е създал, не знаем и до днес.
Лета минават,
Мои праучители,
Но имената ви
Остават с поколенията.
През векове на робство тези букви
Ревниво пазени, до днес са оцелели.
Със тях Паисий писа,
Тях извеза на знамето една Княгиня Райна.
Умът и мъдростта на вековете,
Факелът на знанието,
Храмът на днешната наука,
Цветовете в поезията
Чрез буквите завинаги се помнят.
Широките Априлски хоризонти
Ще бъдат нашия нов Златен век,
Ъгли от тесногръдство са пречупени,
Южните звезди сега са ясни,
Яснее бистър ден над теб, Родино.

Автор Любомир Качков, 1981 г.

Повече за Любо и още поезия от него прочетете тук

Чат-пат етюд по Любомир Качков

(в. "Оборище", 1985 г.)

Още поезия от Любо Качков и очерк за него вижте тук

Любомир Качков в сезона на забравата

Любомир Качков днес

Спомен

В полунощ тежки влакове свирят
и се спират в обратната гара.
После сънно, лениво замират.
В шепи някой припалва цигара.

В полунощ ги сънувам. Въздишат.
А дъжда се оттича с ръждата.
Мои мили коне огнедишащи,
няма кой да ви хвърли лопата,

да разпръсне искрите комина,
да просъска над вас бяла пара...
Във трева глъхне глухата линия
на онази, последната гара.

* * *

Влаковe, влакове, влакове...
Серийни изстрели във нощта.
Бързат нанякъде... Бързат нанякъде...
В релси притиснати свирки пищят.

Ще полудея от тази обреченост.
Все разписания. И докога?
Спреш ли на гарата, слезеш ли вече,
вън си от дългата кратка игра.

Вън от движението. И го разбираш.
Чакаш да дойде последният ден.
А впрочем - бавно умираш.
Колко ли славеи пеят във плен?

Из "Оправдание"

...
И искам да повярвам, че в гнездата
остават най-обречените птици.
Нормално е да порастат крилата,
естествено е после да отлитат.

Но птиците... А хората се връщат.
Тъй както аз във тази нощ студена
в една съвсем далечна, стара къща,
в едно съвсем отдалечено време.

Сега е нощ и споменът измислен
дано сънувам и дано повярвам,
че имах неизмислено огнище
и в него още въглените парят.

Сбогуване

Приятели, аз мога да си ида.
И кой ли ще загуби от това.
Една недоубита чучулига,
потънала в морето от жита.

Една недоизпята песен
под тези синеоки небеса.
И вярвам - за да ми е лесно -
че други ще довършат песента.

Стихове Любомир Качков

______________________________________

Любомир Качков през 80-те в Панагюрище

Релси. Път. Човек. Отнесен поглед. Снимка.
Този стар черно-бял кадър на Любомир Качков може би казва всичко за него. В тази снимка е целият негов образ, запомнен в Панагюрище. От периода, когато е живял в града на "буйните глави", рисувал е, писал е поезия, бил е председател на тогавашния литературен кръжок "Богдан Овесянин"... Разбира се, това не е неговият пълен, цветен, жизнен образ... В него той е син и на Димово (където е роден и където живее отново), и на Панагюрище (където са родени децата му), но най-вече е син на света... Тук няма как да си го представим празнуващ на

Трифоновден, облечен в народна носия и закичен с лозници... Няма как да си го представим за риба с приятели... Нито да знаем дали слуша рок, поп, сръбско, руско или метъл... Също така от този стар черно-бял кадър няма как да узнаем и каква поезия е писал. Много хора в Панагюрище го помнят като бохем, като човек на четката и молива, който прекрасно е свирел на китара и е пеел. Но неговата поезия е разпиляна между хората, които са го познавали, били са му близки, приятели... Както са разпилени и остатъците от неговия живот тук, в Панагюрище. От едни такива запокитени албуми ни намери и тази снимка. След което се постарахме да открием някои от неговите добри и общо взето непубликувани стихове. За да ви ги покажем.
Подготвяйки тези редове, установихме, че особено често употребявана от него дума е "забрава". Че самият той е написал в един свой стих: "Две успоредни прави. Една до друга. Между тях - трева... е просто: две релси с теб - до края на света." Така е: по пътя остават и има следи...
А иначе Любомир Качков е роден на 8 април 1955 г. в гр. Димово, Видинска област. Публикува още като ученик във видинските вестници, а по-късно в списание "Български воин" и в списание "Читалище". Идва в Панагюрище през 1980 г., където има три деца от два брака. Става член на поетичния кръжок и след това - негов председател в периода 1984-1986 г. През 1993 г. заминава да живее зад граница.
Стоян Радулов
   
Повече за поетичния сборник, включващ творби на Любомир Качков и неговите деца Магдалена и Методи ВИЖТЕ ТУК