Атанас Захариев - полиглотът просветител
 |
| Атанас Захариев |
Атанас Иванов Захариев (1897-1992) е родом от Панагюрище. След завършване на прогимназия през 1912 г. постъпва в Софийската духовна семинария. Преводач е във военнопленнически лагери по време на Първата световна война, след което едновременно работи и продължава да се образова - следва славянска филология, а по-късно завършва Пловдивския учителски институт. От 1922 г. е учител в Панагюрската прогимназия, а след спечелен конкурс е директор на средищната прогимназия в периода 1929-1940 г. Преподавател е и в гимназията. Атанас Захариев е с принос в развитието на театралната, музикалната и музейната дейности.
Избиран е за председател на читалище „Виделина“ в периода 1936-1938 г.
Активен участник е в Учителското дружество, във Въздържателното дружество, в кооперативното движение, в комитета за изграждане на Театър-паметник-музей „20 април 1876 г.“, сътрудничи на читалищните вестници „Панагюрски глас“ и „Оборище“. Член е на настоятелството на Панагюрските летни детски колонии. Съдейства в подготовката на „Немско-български речник“ от Захари Футеков, „Българска етнография“ на Христо Вакарелски, „Местните имена в Панагюрско“ от Йордан Заимов и други. Автор е на монографии като „Диалектът в Панагюрския край“ и други, които се намират в Българска академия на науките (БАН). Подготвил е за печат ценната и съдържателна книга „Спомени за Панагюрище“ (1978).
Атанас Захариев е полиглот - ползва говоримо и писмено немски, френски, италиански, руски, гръцки и сърбохърватски, добър познавач е на латински и на старогръцки език.
Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 8)
Самодейни спомени
У! Гувям, гувям!Пореден голям концерт в новата сграда на Театъра Дом-паметник в Панагюрище. В него ще участва и читалищната мъжка вокална група. В една от големите гримьорни изпълнителите очакваме реда си, когато Пенко Поппетров, който инак работеше като аграрен счетоводител, започна да разказва поредната си лакардия*:
- Прибирам се един ден, значи, от ТКЗС-то и рекох за по-пряко да мина през рекъ̀та по пасарелката** до завод "Бунай". Сегъ̀ там е построен бетонен мост, но тогава имаше тясно дървено мостѐ, след което още по-тясна пътечка виеше през градините, на чието място по-късно изникна ЖК "Асарел". Навсякъде - засадено с царевица. Едра, поливана царевица израстнала над два метра, ви казвам. Та, вървя си аз по пътеката и нещеш ли, някъде по средъ̀та на блока – о-о-о!... Гледам и не вярвам. На сред царевицата кръжи войскъ̀!... Поспрях се от любопитство. Като какво ше прават тука войничетата, си викам. В царевицата се шу̀мка, ама само кръстачките по върховете помръдват. Тук нящо стая, си викам – тряб`а `а са довеле някоя за общо ползване. Тамъ̀н да продължъ̀ и из царевичака се чува едно: "У! Гувям, гувям! Дугите да са маанат. Маанете са ви казвам, бе!". И изведнъж `сичко ми се изясни – беше Наца***...
Дойде ред да излизаме на сцената. Аз пеех сола̀та на песните. Подредихме се, както се казва на наш жаргон, на "подкова". В този момент Пенко помръдна мустаците си, а на мен ми се счу "У! Гувям!" и прихнах. Нищо не бе в състояние да ме спре. Евгени Зумпалов приключи с интродукцията на песента, но нямах сили и дъх да започна. Аз се смея и публиката (не знам защо) също се смее. Понасмяхме се и едва след второто или третото изсвирване на Зумпалов се окопитих, та запях.
Разказа Иван Радулов
 |
| Шарж на Стоян Бътовски от художника Стайо Гарноев, архив на в. "Чат-пат" |
В завод „Тодор Каблешков“ (днес „Ритон-П“) в Панагюрище е създаден един от най-обичаните самодейни състави - естрадно-сатиричният. Един от опитните панагюрски самодейци - Продан Калоянов, става ръководител на състава, приел присърце ръководството и на още два други състава - на буфосинхронистите и илюзионистите.
Инициатори и основатели на състава от буфосинхронисти са Стоян Бътовски, Василко Георгиев и Нено Калоянов. В последствие към триото е привлечен Ангел Мангов. Звуковото озвучаване е поверено на Продан Калоянов.
„Неописуема е срещата с публиката - разказва по този повод Стоян Бътовски. - Представях участниците пред зрителите така: „На тубата - Ненко Бубата; на валдхорната - Васко Кордата; на ударните инструменти - Бай Яко“. Въодушевени от първите си успехи, търсихме нови моменти за своя репертоар. Нямахме сценаристи, нито хореографи, нито текстописци - такива бяхме ние. Импровизираха се песните и танците, които бяха хитове на 80-те години. В спектаклите „цареше“ много хумор.
Тогавашният директор Ангел Гръблев, който се славеше със своя консерватизъм, силно впечатлен от нашите изяви ни сподели: „Признавам с най-голямо задоволство вашия състав. Вие сте несравними дори с професионалисти. Дерзайте, момчета!“ След тази оценка ние изнасяхме концерти в селата на общината по време на прибиране на реколтата, канени бяхме от МОК „Медет“, от Хавлиената фабрика и т.н.
Румяна Върбанова, из статията „Нужен е емоционален заряд“, в. „Оборище“, бр. 6, 5.02.1982 г.
Учил съм в Мурджов лещак, сега съм в Панагюрската опера
Веднъж на парти за избрани в Пазарджик, бившият Първи Тодор Живков го попитал къде е завършил и къде пее. „Учил съм в Мурджов лещак и сега съм в Панагюрската опера.“ - невъзмутимо му отвърнал Скачков. И неусетил майтапа, Тодор Живков свойски обобщил: „Бива, бива, не е лошо там!“ .
За онези години това било доста ласкава оценка. Затова Никола обича да разказва за срещите си с елита. Част от случките звучат като анекдот. Един от куриозите е, че веднъж го търсили да пее толкова упорито, че го намерили чак… на язовир „Тополница“. „Таман рибата почваше да кълве, и ме забраха да пея на хижа „Бунтовна“, смее се той.
Собствената си съпруга впечатлил със серенада, на която му пригласял целият личен състав на Ансамбъл "Ралчо Сапунджиев" - 120 души, от които махалата пропищяла в онази нощ. Оттук нататък Димана Скачкова не е страдала от липса на песни в живота си...
Ана Финджикова, из статията „Певецът Никола Скачков: Няма лоша музика, има лошо изпълнение“, в. „Оборище“, бр. 43, 12.11.1999 г.
Горе и вдясно: Шарж на Стефан Рапонджиев - библиотекар и самодеен актьор, от худ. Стайо Гарноев по сатиричните стихове на Стоян Бътовски,архив на в. "Чат-пат"
Зема един ка̀мин, т`оша г`авите...
Чествахме 110-та годишнина от Априлското въстание в Панагюрище. По ония времена за кръгли годишнини се подготвяха грандиозни театрализирани спектакли на открито с участието на самодейци и професионални изпълнители. Площадката пред читалището е подходящо украсена с декори, жертвеници, черешово топче охранявано от двама „възстанници” - всичко, както си му е редът. Озвучаване покрива целия площад. От двете страни на читалището е подредена „масовката” по реда на излизане. Загасват светлините... Зазвучава възторжената, но и тревожна музика. Започва честването...
Редуват се сцени от робството, сцени със заклятниците на Оборище и обявяване на въстанието. От двете страни на сцената нахлува масовката с гърмежи, песни и викове „Бунт! На оружие братя!”,”Води ни войводо!”, „...С крака да и́ строшим главата, свободни да се назовем...”.
Започва сцената на боя за защитата на Панагюрище и потушаване на бунта с последваща пиета (жени, облечени в бели ризи с черни забрадки, носят запалени свещи, обикалят и търсят труповете на загинали свои близки). Звучи приглушена траурна музика. Много от зрителите на площада бършат своите сълзи. И точно в този сюблимен момент от някъде в страни, се чува ядосан фалцетен женски глас: „Бийте, бийте ги... Мискини**** ниедни! Зема един ка̀мин, т`оша г`авите, да путеат и путаците, да путеат!... Мискини, с мискините, тикиви! Е-е-е, маанете се от тука, говедааа... О̀ти уби детето, бе, путако ниедни! Да пукнеш, мама ти м`ъсна! Турци - кокурци – заклани пилци за помин... Да `бъ мама ви м`ъсна-а-а!”.
Пак – Наца – постоянното присъствие и „емблема” на панагюрската берберница, емоционално се бе включила в спектакъла. Молех се само да не вземе да хвърля камъни, както правеше понякога, раздразнена от буясали младежи.
Сигурен съм, че в малката й помътняла и несретна главица, бе просветнала искрата на истината от ужаса и болката от жестокостта при потушаването на въстанието. Наца бе искрена в своето малоумие и не преиграваше, даже без репетиции. В нелепото си участие тя бе правдива и много истинска…
Разказа Иван Радулов
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7)
И още: Лаладжилъци и моабете от панагюрския говор
На диалект четете
Историите на бачо Евстати от Стоян Радулов:
* Лакардия - диалект, в панагюрския говор - забавна история, шегобийска закачка.
** Пасарелка - от италианското passare (отивам, преминавам до), с нея се означава малък пешеходен мост или брод; обикновено се изгражда от решетъчни скари.
*** Има се предвид Наца Пурейкина - един от известните градски чешити на Панагюрище, която често можеше да бъде срещната на пазара, на някоя от чаршиите или в бръснарския салон зад сградата на Съвета, където последно работеше като чистачка. При нейния типичен говорен дефект думата "голям" се чуваше като "гувям".
****Мискинин - от турски, в панагюрския говор - гаден, долен човек, гадно, проклето животно. Оттук и мискинлък - лоша, гадна постъпка.
Ана Ракова - панагюрският лиричен сопран
 |
| Ана Ракова |
Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015
Нейното име е добре познато на панагюрци, но и не само на тях…
Ана Цвяткова Ракова е родена през 1936 г. Завършва с отличие СПУ „Нешо Бончев“ - Панагюрище, а след това - специалност „Музикална педагогика“ във Висшия музикално-педагогически институт - Пловдив. Дългогодишен преподавател по пеене и музика в панагюрската гимназия „Нешо Бончев“, където ръководи ученически духов оркестър и средношколски хор. Неизменна солистка на ансамбъл „Ралчо Сапунджиев“. С неподражаемия си лиричен сопран винаги предизвиква възторг у публиката.
Ана Ракова изпълнява главна роля в грузинската жизнерадостна оперета „Кето и Коте“ от Виктор Исидорович Долидзе, издържала 14 представления в сезон 1957-1958, пожънала завиден успех и масово посетена от панагюрското гражданство; играе Добрата фея в детската оперета „Приказен сън“ от Илия Илиев (1956); блясва певчевска й дарба в класическата унгарска оперета „Царицата на Чардаша“ от Имре Калман, играна многократно два сезона (1963-1965) и при голям успех.
Ана Ракова е автор на книгата „Музикални традиции на град Панагюрище. Летописи“ (2005).
Нейният певчески и артистичен талант получава държавно признание - тя е носител на орден „Кирил и Методий“ - сребърен и златен, юбилеен медал „100 години от Освобождението на България от османско робство“, златна и сребърна значка „Отличник за читалищна дейност“ на Комитета за изкуство и култура, златен и сребърен медал „За заслуги към Панагюрище“.
„…Когато Анка постъпва в „Камбанчето“ (дн. Техникум по лека промишленост „Райна Княгиня“), учителят по музика Атанас Сугарев я привлича към хора и се занизват училищни тържества, нито едно от които не минава без нейно участие. По-късно талантливата певица се записва в четиригласния смесен хор на гимназията с ръководител Ана Главчева. В началото на 50-те години солово изпълнение на Анка Ракова - руската песен „Дубинушка“, й донася индивидуално отличие на фестивал на ученическите хорове.
…Когато завършва гимназия, тя започва работа в рисувалния отдел на промкомбинат „Текстил“. Тогава заедно с Радка Ценова създават модела на най-големия персийски килим, тъкан в Панагюрище. Близо два месеца 25 жени на трисменен работен режим тъкат за резиденцията на индонезийския президент Сукано килим с големина 121 кв. метра. Поради липса на подходящо за размерите му помещение, килимът е изпран на площада пред църквата „Св. Георги“ (б.а. днешния пл.„Райна Княгиня“).Съвсем в духа на времето и комбинатът си има смесен хор. С него Анка Ракова участва в различни фестивали на художествената самодейност.
Звездният миг за талантливата певица настъпва, когато през 1955 г. нейната колежка Гина Богоева (б.а. солистка на ансамбъла) я завежда при Делчо Радивчев - диригент на известния читалищен ансамбъл „Ралчо Сапунджиев“. Освен че получава нотна грамотност и се научава да работи с щимове, тук Анка Ракова започва своята активна солова кариера. Завладяващият й глас - специфично висок лиричен сопран, който без усилия взима си-бемол на втора октава, печели възхищението на самодейци и зрители.
… Панагюрци завинаги ще помнят нейните прекрасни дуети с Никола Скачков, Делчо Карайлев и Лука Милков, както и с Тотка Радивчева, Гина Илчева, Лиляна Коларова и Мария Хантова.
Като в свои води се чувства Анка Ракова, когато участва в читалищните музикално-сценични постановки на „Царицата на Чардаша“ от Имре Калман, „Кето и коте“ от Виктор Долидзе…
…Анка Ракова споделя: „Птичето веднъж каца на рамото.“ И с малко тъга си спомня как дошлият по покана на Делчо Радивчев проф. Драгия Тумангелов, след като чул възможностите на гласа й, казал: „Момиче, златна мина имаш в гърлото си.“ Предложението му за две години да направи от нея оперна певица, която да обикаля света. Анка не приема заради възрастните си родители. Остава сред самодейците в Панагюрище…
Завършва с отличие Висшия музикално-педагогически институт в Пловдив, спечелила възхищението на държавната изпитна комисия с председател Райна Кошерска, с прекрасното изпълнение на „Ария към месеца“ от Дворжак. И водена от огромната си любов към музиката и от вродената си нагласа - себеотрицание в името на другите, Анка Ракова 18 години е учителка в СОУ „Нешо Бончев“. Ръководеният от нея хор и оркестър получават различни отличия. Преди да се пенсионира, учениците посрещат любимата си учителка с огромния надпис: „Не искаме другарката Ракова да си отива в къщи!“
Богата е сбирката от награди: орден „Кирил и Методий“ - сребърен и златен, сребърни и златни значки от Върховния читалищен съвет, почетен знак на Панагюрище за лични постижения в художествената самодейност, участие в ансамбъл „Ралчо Сапунджиев“ и училищна работа…“ (Из статията „Анка Ракова: „Имам още желание да пея!“от Мариана Динова, в. „Оборище“, бр. 32 от 28 юли 2000 г.)
Донка Чамова в стихове: "Не успях да кажа думите на хората, поете..."
 |
| Донка Чамова |
Звездният свят се стопява без теб,
мъждука светлината на свещи.
Черни прилепи бият крилете си - креп
и тамян обгръща вещите.
Къщата твоя в късния час
се стопява във мрака.
Време ли, вечност ли мина, но аз
с тайна надежда те чаках.
Славей в градината песен реди,
тихо се ронят липите.
Трели се сплитат с тъмни бразди -
тих реквием за душите ни.
Звездният свят се стопява без теб,
свещите плачат във здрача.
Черни прилепи бият крилете си - креп
в душата ми, която плаче.
(Публикувано във в. „Време”, бр. 35, 2005 г.)
Спомен
Когато тръгна в гаснещия ден
от младостта си спомен да подиря,
до мен ще тръгне спомена смутен,
оставил в паметта ми топла диря.
Ще зашумят зелените брези
край тихата пътека в полумрака.
Припламнал залез огнен ще пълзи
и за отмора вечерта ще чака.
Със спомена за хоризонта тих
ще плуваме към изгрева на дните.
Прегърнала те в крехкия си стих,
ще стигна уморена до зенита.
(Включено в стихосбирката "Евхаристия", 2007)
 |
| Масло върху пано, худ. Лозена Муховска. Картината е включена в книгата "Евхаристия", 2007 |
Виелица нахлу в салона
и не успях да кажа
думите на хората, поете.
Виелицата завъртя ги
и отнесе.
Някъде далече, където
в слънчевата страна
мечтите и на гладните деца живеят.
Децата ни
дали за думите ни
жадни са сега,
или за топла ласка край елхата
на мама и на баба
сгушили се в скута.
Дано виелиците
не достигнат никога дървото
и не прекършат клоните,
където
мечтите им в гнездата се люлеят
и в слънчевите приказки живеят.
Над тях бди Божията майка свята.
Поете,
пожелай ни
бъдещето –
България с тях да е богата.
(Включено в сборника "Дойдох, видях!", 2012)
Стихове: Донка Чамова
 |
| Донка Чамова в редакцията на в. "Време" в Панагюрище, 2005 г. |
"Не успях да кажа думите на хората, поете..."
Донка Чамова е една от най-скромните и тихи поетеси на Панагюрище. Публикувала е изкючително рядко, а дебютната й книга дойде твърде късно, по скромно лично мнение. Нейните чувствени и така женски стихове разкриват една силна, страстна и интелигентна натура, привлечена от човешката топлота и от желанието за общуване.
Донка е неизменна част първо от литературния кръжок "Богдан Овесянин", а по-късно и на клуба "Виделина" към панагюрското читалище. В битието си дълги години работи като медицинска сестра в офталмология.
Ето какво споделя Донка пред Димитър Дънеков за антологичната хроника, посветена на панагюрското литературно братство: „Вълнувам се винаги, когато става въпрос за кръжока. Свързах живота си с него отпреди близо 40 години. Спомням си, че се представих първо на Дочка Кацарева. С доста голямо притеснение, естествено. Тя беше
толкова авторитетна, че я мислех за председател… Водех с мен и синовете си – тогава 5-6-годишни… Беше ми интересно – особено на срещите с различни поети и писатели... Харесваше ми и това, че при нас се отбиваха по-млади автори, даже ученици... И аз самата не се отказвах от участия в рецитали – четях по училищни тържества, играех Баба Марта, четях приказки в детските домове... А импровизираните събирания и разгорещените дискусии, все едно къде - в къщата на Иван Станчев, около огъня в двора на моята стара къща, в снега на Панагюрски колонии, за мен ще си останат незабравими…"
На няколко пъти Донка Чамова е носила в редакцията на в. "Време", докато работех там, свои стихове и все с уговорката "ако остане място". При един такъв щастлив случай направих и горната снимка. Публикувала е и във в . "Оборище".
Своята първа самостоятелна стихосбирка "Евхаристия", илюстрирана с картини от Лозена Муховска, Донка Чамова успя да издаде едва през 2007 година. През последните години живее предимно във Варна, но пътува и до Панагюрище.
Стоян Радулов
Лука Зумпалов - юрист по образование, музикант по душа
 |
| Лука Зумпалов |
Лука Георгиев Зумпалов (1893-1980) е пионер на музикално-сценичното изкуство в Панагюрище и изявен културен деятел от началото на 20-те години на XX век до 1948 г. Участва като доброволец в Първата световна война, след която през 1920 г. завършва специалност правни и държавни науки в Софийския университет. Работи като адвокат, след което е назначен от Самуел Читджиян за управител на новооткритото от американски предприемачи предприятие за персийски килими в Панагюрище. След 1939 г. сам става индустриалец.
Лука Зумпалов заема достойно място в историята на Панагюрище, развивайки широка културна, обществена и издателска дейност.
Четири пъти е избиран за председател на читалище „Виделина - 1865“(1923-1925, 1928, 1934, 1939-1940 г.). Ръководител е на градския струнен оркестър, постановчик и диригент на оперети, редактор на вестниците „Панагюрски глас“ и „Оборище“, издател и редактор на вестник „Панагюрски вести“.
Като диригент на оркестъра при Градското музикално дружество „Средногорски звуци“ заедно с ученици от прогимназията и Педагогическото училище той поставя през 1927 г. първата музикално-сценична творба в Панагюрище - приказната оперета „Снежанка“.
По негово предложение през 1928 г. се поема инициативата за изграждане на театър-паметник, читалище-музей „20 април 1876 г.“, след което участва най-активно по нейното осъществяване.
Следват забележителни изяви в десетилетието 1930-1939 г., на които Лука Зумпалов е диригент или ръководител, сред които: оперетата „Вълшебният кладенец“ и „Скитникът циганин“, приспособена за местните сценични и музикални условия от него, която се радва на неимоверен успех през 1931 г.; оперетата „Соня“ (1932); украинската оперета „Наталка-Полтавка“ (1939) по музика на Микола Лисенко и постаовяна няколко пъти - тя е изключително постижение на местните самодейци.
Представените оперети „Илка“(1935) и „Янош Хусарят“(1944, 1948) са по негова музика, а либретата им са дело на Дойчо Бучаклиев, разработени по разкази от руски автори.
Хубавото е, че Лука Зумпалов има своите достойни наследници. Неговият син Евгени Зумпалов (1927-2004) е преподавател от 1956 г. в Детската музикална школа, а по-късно неин директор до 1988 г., когато се пенсионира. В знак на признателност, тя носи неговото име. Внучката на Лука Зумпалов - Веселина Зумпалова-Ралчева - е завършила музикална консерватория, и също е талантлив музикант и диригент, изявен културен деятел и общественик. Избрана е за председател на Общинския съвет в Панагюрище (2011-2014).
Лука Зумпалов е почетен член на читалище „Виделина - 1865“ в Панагюрище.
Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015
Банци и говорът им - обезсмъртени в книга на Иванка Уливерова
 |
| Иванка Уливерова и корицата на сборника "Банци" |
 |
| Една от старите пощенски картички с изглед от село Баня в средата на ХХ век |
Времето не може и не бива да се връща назад. Но от него и от спомените ни за него може и трябва да се вземе онова, което си заслужава да остане и в днешния, и в утрешния ден на уникалното ни село. Нали искаме люляците му да ухаят и за внуците ни, и за правнуците ни, немирната Луда Яна да им шушне приказките си... Нали си мечтаем все така приседнали за отмора банци да пожелават "Приятна баня" на съселяни и гости.
Мечтаем си... А аз си мечтая и с нещо да допринеса спомените да останат живи и да крепят обичта и съпричастието към бъдещето на родното ми място."
Това е написала Иванка Уливерова като уводни думи към своя сборник "Банци. За хората и говора на с. Баня, Панагюрско" ("Ракурси", Пловдив, 2016). В него тя прави изключително успешен опит да систематизира в своеобразен речник банския говор (близък до панагюрския, естествено), както пише "с неговата образност, в значителна степен плод на житейската мъдрост и остроумие на поколения банци". "Много от думите са позабравени, но в раздумка, в лакардия току проблесне някой бисер и направи приказката свойска, нашенска, напомни за някого, за нещо и те стисне за гърлото", уточнява още авторката. И тъкмо в този неин стремеж е най-голямата ценност на томчето от малко над 200 страници.
Още в първата част на книгата, озаглавена "Пъстър свят", Иванка Уливерова е събрала прелюбопитни, съкровени, смешни и тъжни, но автентични истории от живота в село Баня, такъв, какъвто са го запомнили тя и нейни съвременници. Прочее, историите започват още от въведението "Размишления за банци и с. Баня". И ако във втората част - речникът на говоримия език в селото - може да направите справка и да се учудите дори на някои думи и фрази, то още в първата част много от тях "оживяват" и показват в пълнота и на място своето предназначение в банския говор. Задно с тях пред очите на читателя се изправят един след друг като на кинолента автентичните образи на банци. Ето я сред мъглата на минералната вода в банята баба Неша, която усмирява лудориите на децата в басейна: "Водата е лековита, когато е в покой и се пие"... Ето го и "ороигрището" на стария мегдан, някогашния площад на селото до реката, край къщата на бае Пенчо Ковача, ведно със стария гайдар дядо Никола, склонил глава над ручилото... Ето го и "Салаша" - някогашната бира-скара, и старата поща на Брегъ, и старата лечебница до нея с незабравимия д-р Ташо Герджиков. "Ами кинотеатърът, самотен и забравен от всички, напуснат даже от дългогодишните си приятели - щъркелите! Сега само навява тъга за времето, когато пълнехме салона - като зрители, и сцената му - като артисти и певци. И той е част от спомена - ведно с веселия и неуниващ бай Васил - кинооператора... Да, всичко носи спомени..."
"Дано тази книжка попадне не само в ръцете на моите земляци, а и в други - и да е кадърна да привлече вниманието и съпричастието към бъдещето на селото ни - на село Баня, Панагюрско", пожелава си Иванка Уливерова. Пожелаваме го и ние - на нея и на всички пламенни и родовлюбени банци.
"Чат-пат"
 |
| Иванка Уливерова (вдясно) и Радка Мутева при представянето на сборника в читалището на с. Баня |
От банския ѐндек до НДК
При възрастната стринка Гроздена е дошъл да я навести племенникът ѝ Нешо.- Какво правиш, стринко, как си? - попитал той учтиво.
- Щомъ питаш. Нали видиш? Вече съм да земеш да ма натовариш и е-е там, в ѐндека. За там съм - му отговорила тя.
В това време влезнала съпругата на Нешо, която не била баненка и също любезно попитала стринката как е.
Вместо стринка Гроздена, обаче, отговорил ѝ Нешо.
- Ами и аз това я питам, пък тя ми вика да съм я натоварел на колата и - в ѐндека.
- Че, Нешко, пък като иска - натовари я, а и мен вземи. Това НДК (ендека̀) и аз не съм го виждала - побързала да се възползва от примамливото, според нея, желание на стринката любознателната Нешкова съпруга.
Откъс от книгата "Банци" на Иванка Уливерова
Очаквайте в "Чат-пат" и още истории от нея
Симеон Радев: България е получила струите на своя нов живот от Възраждането
Възраждането е епопея на българската енергия. То е просветително, то възражда национализма и демократическото чувство на българина
Симеон Радев,
из "Въведение" към книгата "Строители на съвременна България", т.1
Миналото, от което България е получила струите на своя нов живот, е епохата на Възраждането. В нея трябва да търсим добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогна над трудностите на една млада държава и над рисковете на една бурна история.
Първата отличителна черта на нашето Възраждане е, че то бе просветително. Докато сърби и гърци се втурнаха на политическата сцена на ХІХ-я век с пушка в ръка, българският народ почна своето ново битие, печатайки книги и откривайки училища. Един дълъг период на народно самообразование предшествува у нас сериозния опит за революция. Тъй се създаде традицията на просвещението, която поддържа до известна степен равновесието между политическия напредък и умственото развитие на нашия народ.
Другите две особености на Възраждането са национализма и демократическото чувство.
Под името национализъм ний не разбираме народното съзнание и любовта към отечеството; това е самонадеяността на националния дух, това е устремът към големи исторически съдбини, това е вярата, че българският народ е призван да владее над Балканския полуостров. Всички силни политически умове на Възраждането: Раковски, д-р Чомаков, Любен Каравелов, бяха националисти в тая смисъл. На тия, които мечтаеха за една мънинка България между Дунава и Балкана, д-р Чомаков казваше в Цариград: "На българския народ са нужни три морета!"(2) Любен проектираше една югославска конфедерация, в която на българите предстоеше господствующа роля, а Раковски подчиняваше на своята фантазия и историята, и филогията, за да окрили своето поколение с патриотическата амбиция, която поражда спомена на едно велико минало.a
Покрай националистическия тласък на Възраждането съществуваше едно течение, което на първо време се наричаше чорбаджийско или старо. То се състоеше от боязън пред бъдащето, от недоверие към силата на народния дух и от упования за чужда помощ. В Букурещ това течение се олицетворяваше в паметната "Добродетелна дружба", известна на новите поколения не толкова по своята дейност, колкото по жестокия хумор, с който я преследваха революционните писатели на емиграцията. В Цариград "старите" се групираха около Кръстевича, Бурмова, Григория Доростолочервенски; когато имаха повече шансове за победа, към тях се присъединяваше и Марко Балабанов.
Стълкновенията между тия две течения бе епизодично между емигрантите в Румъния; тук революционният националистически дух господствуваше почти всецяло (3). В Цариград чорбаджийският дух бе силен и заставаше упорито по пътя на националните задачи. Борбата между "националисти" и "стари" съставлява в морално отношение най-драматическият изглед на църковния въпрос.
"Старите" се боеха от угрозите на патриаршията. Те не вярваха, че националният дух на българите ще устои срещу един разрив с вселенската църква. Повлияни от руското посолство, което искаше преди всичко да запази единството на православния свят, те бяха готови на най-големи жертви. Да бе зависело от тях, Екзархията щеше да остане едно васално учреждение, простиращо своята власт над една осакатена България. Националистите: д-р Чомаков, П.Р.Славейков, Др.Цанков, Т.Икономов, Панарет, Методий Кусевич, спасиха българските земи от това духовно разпокъсване. Те се възпротивиха на внушенията на руския посланик, защото не чакаха избавление отвън, а разчитаха на собствените сили на нацията, те не се уплашиха от заканите на Патриаршията, защото знаеха, че схизмата няма да спре българския подем. Вярата в духовните сили на своя народ им даде откровението на истинската национална политика и обезпечи тържеството на тяхната непримиримост.
Да се говори за национализма в революционното движение е излишно, защото той е общоизвестен. Българските въстания нямаха непосредствен успех, но те са, които дадоха повод за нашето освобождение.
Като споменем след национализма и демократическото чувство, няма да изчерпим цялата характеристика на Възраждането, но чини ми се, че ще сме изброили вече неговите победоносни сили.
Демократическото чувство някои историци забелязват у българите още в първите времена на тяхната политическа организация. То оцеля през всичките тъмни времена на нашето минало и в зората на Възраждането се явява свежо и могъщо. То се заключава в едно всеобщо стремление към свободата и главно към равенство. Българинът е враг на йерархията, била тя социална или политическа. Щом той се пробуди, виждаме го да се бори еднакво срещу чорбаджиите, както срещу фанариотите. Повикът срещу чорбаджиите не утихна вече никога в българския печат от неговото основание досега.
Още в 1857 г. "Българска денница" даваше потресающи сведения за тоя вид крепостничество, в което българското селско население около Елена бе поставено спрямо няколко семейства, облечени от турските султани с феодална власт. "По сичка България се оплакват от чорбаджиите и разказват ни, че тия чорбаджии са по-лошави и от турците и фанариотите. Ние вярваме, че всичко това е истина, защото хиляди доказателства стърчат пред очите ни", пишеше в. "Свобода" (5) в 1872 год. А в. "България" издаван, както е известно от Д.Цанкова, в една остра статия под наслов "Чорбаджии и чорбаджийски мекерета" характеризираше още по-грозно чорбаджиите. "Свищовските чорбаджии (Д.Цанков, техен съгражданин, ги познаваше добре) освен че са лукави лицемери, светокрадци, безбожници, предатели, набедители, грабители, хаинджии, с една дума изедници, сиреч дето са ограбвали черкови, училища, сироти, сирачета и сиромаси, скритом и на много са изпили кръвта с помощта на фанариотските владици, освен казват дето вършат тези общочорбаджийски тайни, има и таквизи, които и явно в търговията са показали грабителство с помощта на лъжовното банкрутство, сиреч има мюхлюзи и вагабонти." Какъв лукс от позорящи епитети и какво буйно обществено чувство! Социалистите не можаха да изобретят по-късно по-жесток език спрямо буржоазията. Във всичките периодически издания от тая епоха се издигат негодующи гласове против гневът и експлоатацията на чорбаджиите. "Чорбаджията не убива, пишеше един по-умерен автор в "Български книжици" (6), но той граби безпрестанно и без милост." Същите тежки упреци хвърля и хрисимата инак "Българска пчела" (7), която отбелязва една печална прилика между "фанариотите и чорбаджиите".
Без съмнение имаше между чорбаджиите хора патриоти и добродетелни. "Както между старите чорбаджии, пишеше "Македония" (8), имаше достойни и народни человеци, които правеха въобще почест на народа, тъй между днешните млади чорбаджии мнозина знаеме ний человеци, с чувства и колко годе просветени, да разберат и да се трудят за доброто на народа си, затова и отблъскваме укорът въобще върху чорбаджиите."
Но и тези чорбаджии народът ги търпеше по неволя като водители, но не ги обичаше. "Положението ни днес, пишеше "Турция", не ни позволява да минем без чорбаджиите. Нека ги употребяваме в общите си работи прочее... Нека се възползваме от тяхната опитност и от техните съвети." (9) Съюзници по необходимост, чорбаджиите оставаха обаче пак антипатични като класа, олицетворяюща социалното неравенство и економическия гнет.
След основаването на Екзархията борбата срещу тях се поднови още по-буйно. Чорбаджиите поискаха да внесат в нея свой дух. Свободомислящите дейци за независима църква искаха, напротив, да демократизират нейното устройство. В една статия, озаглавена "Двете касти и власти", "Македония" пишеше:
Когато българският народ въстана против гръцкото духовенство, той намисли един идеал на обществен живот, без отличителни съсловия, върху здравите и възвишените християнски закони. Той си бе помислил, че чистонародното българско духовенство, което би възлезло на властта единствено чрез волята и силата на народа, ще схване своя задатък, който е: да се съедини в един дух със стремленията на народа и да тръгне с него на борба против гордата онази каста на чорбаджиите, да затрие нейната сила и нейното влияние, а с нея и всичките отровни зарази, що излизат от нея като из тяло изгнило, холерическо и към зло само настроено. (10)
Авторът на тая почти революционна статия – заради нея турското правителство спря "Македония" – отбелязваше, че под Екзархията се подновявали всичките злоупотребления, поради които гръцката църква била тъй омразна народу.
В чорбаджийството революционерите виждаха някакво многоглаво чудовище, седнало на главата на българския народ и впило в него своите нокти. За тях думата чорбаджия значеше чисто и просто шпионин.
Под влиянието на тия страстни – и в много голяма степен несправедливи – проповеди демократическото чувство у българския народ клонеше да добие форма на някаква сектантска омраза. От друга страна, културата бе доста слаба, за да го възпита, а вестниците не можеха да му дадат още някаква идейна основа. Печатът преди Освобождението твърде малко се занимаваше с теория. Самите водители на емиграцията имаха определено мировъзрение: радикализмът на Любена и сантименталният социализъм на Ботева се изразяваха в много смътни пориви. Още по-малко можем да търсим някаква доктрина у цариградските публицисти, които бяха въобще по-чужди на големите умствени течения на времето. В действителност със своята агитация и със своя печат "младите" развиваха в интелигенцията и в еснафа индивидуалистически дух, бунта против политическото неравенство и социалната йерархия, жаждата за свобода – с една реч една силно демократическо настроение, крепко свързано с българската действителност посредством омразата към турската тирания и към чорбаджийския гнет.
Такива са борбите между двете главни течения в новия български живот и въздействието, което те упражниха върху младата държава, както и върху делото на националното обединения. Имената на тия течения се измениха, но основната им характеристика остава същата: от една страна, вярата на националистите в силите и самостоятелността на българския народ, от друга страна, капитулацията на "старите" и на русофилите пред трудните проблеми на народното дело или пред угрозите на чуждия натиск.
Там, гдето българската политика е оставала вярна на здравите народни традиции, там, гдето се е вдъхновявала от духа на Възраждането, там, гдето е била едновременно националистическа и либерална, предприемчива и самоуверена, смела и упорита, там тя се е завършвала с пълно тържество. В тая смисъл историята на тая епоха е една епопея на българската енергия.
(Със съкращения)
__________________________________
Бележки:
2 Според разказа на Негово блаженство Йосиф І.горе
3 В последно време Любен Каравелов се бе разочаровал в революционните средства, но и в книжовната дейност, на която се предаде, той остана националист.горе
5 Свобода, бр.44, 1872.горе
6 Български книжици, 1868, кн.4, стр.83горе
7 Българска пчела, 1864, май, 12горе
8 Македония, 1867, 30 декемвригоре
9 Турция, 1872, 18 март.горе
10 Македония, 1872, 25 юли.горе
__________________________________
Симеон Радев е български журналист, историк и дипломат. В Българското обществено съзнание остава завинаги със своя монументален труд “Строители на съвременна България”, която описва годините след Освобождението, когато се приема първата конституция, изгражда се новата българска държава и се осъществява Съединението и в която се търсят корените на българския обществен дух. Предсмъртните му думи са: “Дали дадох нещо на България?”
Роден е в град Ресен, днешна Македония, на 19.01.1879 г. Учил е първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля, а след е това завършил френския лицей "Галата-Сарай" в Цариград и право в Женева. Отдаден вече страстно на журналистика в най-широк обхват, от 1901 г. става редовен сътрудник на в. "Вечерна поща", на който две години по-късно е редактор, сетне и главен редактор. През 1905 г. (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов почват издаването на списание "Художник". По-късно (1911 г.) основава всекидневника "Воля" и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и "Строителите на съвременна България".
Още твърде млад, Симеон Радев се отдава на дипломатическа дейност. През 1913 г. той участвува в Конференцията на мира в Букурещ, където остава и като пълномощен министър до 1916 г. Оттам при влизане на Румъния във войната е преместен в Берн. По-късно (1917 г.) той си дава оставката, напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на войната Симеон Радев взема участие от българска страна в подписване на Солунското примирие. След това той е последователно пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел. Той е и пръв български делегат в Обществото на народите - Женева.
През 1918 г. Симеон Радев обнародва на френски език книгата си "Македония и Българското възраждане през ХIХ век". Същата книга е преведена по-късно (1927 г.) на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София.
Симеон Радев е не само публицист, историограф и дипломат, а и вещ ценител на изкуството и на художественото слово. Още от най-ранни години той се проявява като критик и взема дейно участие в литературния и артистичен живот на нашата страна. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тези статии, писани в различно време, бяха поместени в книгата му "Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени", която излиза през 1965 година и е посрещната с много голям интерес от българския читател.
Симеон Радев умира в София на 15.02.1967 г. - само няколко дни след като книгата му "Ранни спомени" е подписана за печат.
 |
| Симеон Радев като посланик в Лондон |
из "Въведение" към книгата "Строители на съвременна България", т.1
Миналото, от което България е получила струите на своя нов живот, е епохата на Възраждането. В нея трябва да търсим добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогна над трудностите на една млада държава и над рисковете на една бурна история.
Първата отличителна черта на нашето Възраждане е, че то бе просветително. Докато сърби и гърци се втурнаха на политическата сцена на ХІХ-я век с пушка в ръка, българският народ почна своето ново битие, печатайки книги и откривайки училища. Един дълъг период на народно самообразование предшествува у нас сериозния опит за революция. Тъй се създаде традицията на просвещението, която поддържа до известна степен равновесието между политическия напредък и умственото развитие на нашия народ.
Другите две особености на Възраждането са национализма и демократическото чувство.
Под името национализъм ний не разбираме народното съзнание и любовта към отечеството; това е самонадеяността на националния дух, това е устремът към големи исторически съдбини, това е вярата, че българският народ е призван да владее над Балканския полуостров. Всички силни политически умове на Възраждането: Раковски, д-р Чомаков, Любен Каравелов, бяха националисти в тая смисъл. На тия, които мечтаеха за една мънинка България между Дунава и Балкана, д-р Чомаков казваше в Цариград: "На българския народ са нужни три морета!"(2) Любен проектираше една югославска конфедерация, в която на българите предстоеше господствующа роля, а Раковски подчиняваше на своята фантазия и историята, и филогията, за да окрили своето поколение с патриотическата амбиция, която поражда спомена на едно велико минало.a
Покрай националистическия тласък на Възраждането съществуваше едно течение, което на първо време се наричаше чорбаджийско или старо. То се състоеше от боязън пред бъдащето, от недоверие към силата на народния дух и от упования за чужда помощ. В Букурещ това течение се олицетворяваше в паметната "Добродетелна дружба", известна на новите поколения не толкова по своята дейност, колкото по жестокия хумор, с който я преследваха революционните писатели на емиграцията. В Цариград "старите" се групираха около Кръстевича, Бурмова, Григория Доростолочервенски; когато имаха повече шансове за победа, към тях се присъединяваше и Марко Балабанов.
Стълкновенията между тия две течения бе епизодично между емигрантите в Румъния; тук революционният националистически дух господствуваше почти всецяло (3). В Цариград чорбаджийският дух бе силен и заставаше упорито по пътя на националните задачи. Борбата между "националисти" и "стари" съставлява в морално отношение най-драматическият изглед на църковния въпрос.
"Старите" се боеха от угрозите на патриаршията. Те не вярваха, че националният дух на българите ще устои срещу един разрив с вселенската църква. Повлияни от руското посолство, което искаше преди всичко да запази единството на православния свят, те бяха готови на най-големи жертви. Да бе зависело от тях, Екзархията щеше да остане едно васално учреждение, простиращо своята власт над една осакатена България. Националистите: д-р Чомаков, П.Р.Славейков, Др.Цанков, Т.Икономов, Панарет, Методий Кусевич, спасиха българските земи от това духовно разпокъсване. Те се възпротивиха на внушенията на руския посланик, защото не чакаха избавление отвън, а разчитаха на собствените сили на нацията, те не се уплашиха от заканите на Патриаршията, защото знаеха, че схизмата няма да спре българския подем. Вярата в духовните сили на своя народ им даде откровението на истинската национална политика и обезпечи тържеството на тяхната непримиримост.
Да се говори за национализма в революционното движение е излишно, защото той е общоизвестен. Българските въстания нямаха непосредствен успех, но те са, които дадоха повод за нашето освобождение.
Като споменем след национализма и демократическото чувство, няма да изчерпим цялата характеристика на Възраждането, но чини ми се, че ще сме изброили вече неговите победоносни сили.
Демократическото чувство някои историци забелязват у българите още в първите времена на тяхната политическа организация. То оцеля през всичките тъмни времена на нашето минало и в зората на Възраждането се явява свежо и могъщо. То се заключава в едно всеобщо стремление към свободата и главно към равенство. Българинът е враг на йерархията, била тя социална или политическа. Щом той се пробуди, виждаме го да се бори еднакво срещу чорбаджиите, както срещу фанариотите. Повикът срещу чорбаджиите не утихна вече никога в българския печат от неговото основание досега.
Още в 1857 г. "Българска денница" даваше потресающи сведения за тоя вид крепостничество, в което българското селско население около Елена бе поставено спрямо няколко семейства, облечени от турските султани с феодална власт. "По сичка България се оплакват от чорбаджиите и разказват ни, че тия чорбаджии са по-лошави и от турците и фанариотите. Ние вярваме, че всичко това е истина, защото хиляди доказателства стърчат пред очите ни", пишеше в. "Свобода" (5) в 1872 год. А в. "България" издаван, както е известно от Д.Цанкова, в една остра статия под наслов "Чорбаджии и чорбаджийски мекерета" характеризираше още по-грозно чорбаджиите. "Свищовските чорбаджии (Д.Цанков, техен съгражданин, ги познаваше добре) освен че са лукави лицемери, светокрадци, безбожници, предатели, набедители, грабители, хаинджии, с една дума изедници, сиреч дето са ограбвали черкови, училища, сироти, сирачета и сиромаси, скритом и на много са изпили кръвта с помощта на фанариотските владици, освен казват дето вършат тези общочорбаджийски тайни, има и таквизи, които и явно в търговията са показали грабителство с помощта на лъжовното банкрутство, сиреч има мюхлюзи и вагабонти." Какъв лукс от позорящи епитети и какво буйно обществено чувство! Социалистите не можаха да изобретят по-късно по-жесток език спрямо буржоазията. Във всичките периодически издания от тая епоха се издигат негодующи гласове против гневът и експлоатацията на чорбаджиите. "Чорбаджията не убива, пишеше един по-умерен автор в "Български книжици" (6), но той граби безпрестанно и без милост." Същите тежки упреци хвърля и хрисимата инак "Българска пчела" (7), която отбелязва една печална прилика между "фанариотите и чорбаджиите".
Без съмнение имаше между чорбаджиите хора патриоти и добродетелни. "Както между старите чорбаджии, пишеше "Македония" (8), имаше достойни и народни человеци, които правеха въобще почест на народа, тъй между днешните млади чорбаджии мнозина знаеме ний человеци, с чувства и колко годе просветени, да разберат и да се трудят за доброто на народа си, затова и отблъскваме укорът въобще върху чорбаджиите."
Но и тези чорбаджии народът ги търпеше по неволя като водители, но не ги обичаше. "Положението ни днес, пишеше "Турция", не ни позволява да минем без чорбаджиите. Нека ги употребяваме в общите си работи прочее... Нека се възползваме от тяхната опитност и от техните съвети." (9) Съюзници по необходимост, чорбаджиите оставаха обаче пак антипатични като класа, олицетворяюща социалното неравенство и економическия гнет.
След основаването на Екзархията борбата срещу тях се поднови още по-буйно. Чорбаджиите поискаха да внесат в нея свой дух. Свободомислящите дейци за независима църква искаха, напротив, да демократизират нейното устройство. В една статия, озаглавена "Двете касти и власти", "Македония" пишеше:
Когато българският народ въстана против гръцкото духовенство, той намисли един идеал на обществен живот, без отличителни съсловия, върху здравите и възвишените християнски закони. Той си бе помислил, че чистонародното българско духовенство, което би възлезло на властта единствено чрез волята и силата на народа, ще схване своя задатък, който е: да се съедини в един дух със стремленията на народа и да тръгне с него на борба против гордата онази каста на чорбаджиите, да затрие нейната сила и нейното влияние, а с нея и всичките отровни зарази, що излизат от нея като из тяло изгнило, холерическо и към зло само настроено. (10)
Авторът на тая почти революционна статия – заради нея турското правителство спря "Македония" – отбелязваше, че под Екзархията се подновявали всичките злоупотребления, поради които гръцката църква била тъй омразна народу.
В чорбаджийството революционерите виждаха някакво многоглаво чудовище, седнало на главата на българския народ и впило в него своите нокти. За тях думата чорбаджия значеше чисто и просто шпионин.
Под влиянието на тия страстни – и в много голяма степен несправедливи – проповеди демократическото чувство у българския народ клонеше да добие форма на някаква сектантска омраза. От друга страна, културата бе доста слаба, за да го възпита, а вестниците не можеха да му дадат още някаква идейна основа. Печатът преди Освобождението твърде малко се занимаваше с теория. Самите водители на емиграцията имаха определено мировъзрение: радикализмът на Любена и сантименталният социализъм на Ботева се изразяваха в много смътни пориви. Още по-малко можем да търсим някаква доктрина у цариградските публицисти, които бяха въобще по-чужди на големите умствени течения на времето. В действителност със своята агитация и със своя печат "младите" развиваха в интелигенцията и в еснафа индивидуалистически дух, бунта против политическото неравенство и социалната йерархия, жаждата за свобода – с една реч една силно демократическо настроение, крепко свързано с българската действителност посредством омразата към турската тирания и към чорбаджийския гнет.
Такива са борбите между двете главни течения в новия български живот и въздействието, което те упражниха върху младата държава, както и върху делото на националното обединения. Имената на тия течения се измениха, но основната им характеристика остава същата: от една страна, вярата на националистите в силите и самостоятелността на българския народ, от друга страна, капитулацията на "старите" и на русофилите пред трудните проблеми на народното дело или пред угрозите на чуждия натиск.
Там, гдето българската политика е оставала вярна на здравите народни традиции, там, гдето се е вдъхновявала от духа на Възраждането, там, гдето е била едновременно националистическа и либерална, предприемчива и самоуверена, смела и упорита, там тя се е завършвала с пълно тържество. В тая смисъл историята на тая епоха е една епопея на българската енергия.
(Със съкращения)
__________________________________
Бележки:
2 Според разказа на Негово блаженство Йосиф І.горе
3 В последно време Любен Каравелов се бе разочаровал в революционните средства, но и в книжовната дейност, на която се предаде, той остана националист.горе
5 Свобода, бр.44, 1872.горе
6 Български книжици, 1868, кн.4, стр.83горе
7 Българска пчела, 1864, май, 12горе
8 Македония, 1867, 30 декемвригоре
9 Турция, 1872, 18 март.горе
10 Македония, 1872, 25 юли.горе
__________________________________
 |
| Симеон Радев и съпругата му Бистра Винарова при пристигането им във Вашингтон, където Радев е назначен за посланик, Вашингтон, 14 декември 1925 г. |
Роден е в град Ресен, днешна Македония, на 19.01.1879 г. Учил е първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля, а след е това завършил френския лицей "Галата-Сарай" в Цариград и право в Женева. Отдаден вече страстно на журналистика в най-широк обхват, от 1901 г. става редовен сътрудник на в. "Вечерна поща", на който две години по-късно е редактор, сетне и главен редактор. През 1905 г. (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов почват издаването на списание "Художник". По-късно (1911 г.) основава всекидневника "Воля" и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и "Строителите на съвременна България".
Още твърде млад, Симеон Радев се отдава на дипломатическа дейност. През 1913 г. той участвува в Конференцията на мира в Букурещ, където остава и като пълномощен министър до 1916 г. Оттам при влизане на Румъния във войната е преместен в Берн. По-късно (1917 г.) той си дава оставката, напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на войната Симеон Радев взема участие от българска страна в подписване на Солунското примирие. След това той е последователно пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел. Той е и пръв български делегат в Обществото на народите - Женева.
През 1918 г. Симеон Радев обнародва на френски език книгата си "Македония и Българското възраждане през ХIХ век". Същата книга е преведена по-късно (1927 г.) на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София.
Симеон Радев е не само публицист, историограф и дипломат, а и вещ ценител на изкуството и на художественото слово. Още от най-ранни години той се проявява като критик и взема дейно участие в литературния и артистичен живот на нашата страна. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тези статии, писани в различно време, бяха поместени в книгата му "Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени", която излиза през 1965 година и е посрещната с много голям интерес от българския читател.
Симеон Радев умира в София на 15.02.1967 г. - само няколко дни след като книгата му "Ранни спомени" е подписана за печат.
В живописния свят на художника и педагог Пепа Машева
 |
| Живописни работи на художника Пепа Машева от 2016 г., изпълнени с пастел, акрил и акварел |
Днешният ден, днешният свят е многообразен, пъстър, отворен. В това ще се убедим, разглеждайки творбите на панагюрския художник и педагог по изобразително изкуство Пепа Машева.
Панагюрски, защото именно в средногорското градче Пепа осъществява своята благородна дейност да възпитава естетическото в подрастващите млади таланти, а тук е и семейството й. Пък и периодичните й участия заедно с други артисти, които жиеят и творят в Панагюрище, както и с нейните ученици в съвместни изложби именно в Панагюрище, я правят неизменна част от списъка на панагюрските художници. Инак е родена в Пловдив през 1973 г.
Пепа Машева е завършила хуманитарната гимназия "Брегов" в Пазарджик със специалност "Организатор на образователни дейности по изобразително изкуство". През 1995 г. се дипломира в Педагогическия институт "Св. Иван Рилски" в Дупница, през 1998 добива и специалността "Педагогика на изобразителното изкуство" в Софийския университет "Св. Климент Охридски", а през 2009 г. завършва "Образователен мениджмънт" в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Работи в Основно училище "Проф. Марин Дринов" в Панагюрище. Обожава децата и е готова на всичко, за да им показва и задържа в света на красивото. Често тя е не само техен учител, но и приятел. Изявяват се заедно в различни събития, стимулира ги не само да развиват своя талант и умения, но и да намират път към другите хора чрез тях.
 |
| Пепа Машева сред свои възпитаници, които умее да превръща в приятели |
Пепа Машева работи главно в областта на живописта. Обича пастела - както показват избраните за тази публикация серия нейни рисунки и картини, рисува още с акварели, с акрил и с масло, използва и смесени техники. Членува в Сдружение "Филиган" - малка неправителствена организация, която развива и разпространява българските народно-приложни изкуства, занаяти, обичаи и традиции.
Текст Стоя Радулов за "Чат-пат"
Картините и рисунките са от личния архив на Пепа Машева
Абонамент за:
Публикации (Atom)