Румен Спасов: Родени късно, ние нямаме други избори, освен да знаем себе си

Родени късно

                 "Прекланям се пред мъчениците,
                  не обичам героите…"
                                                  Атанас Далчев

Родихме се късно.

Седемдесет и шеста беше история.
И петстотин…
и хиляда осемстотин…
и хиляда деветстотин,
а българското робство все не свършваше.

Не свършва…

Родихме се късно.

С най-театрални жестове,
с най-силни думи,
с най-тежки книги
бяха се заклели
в кръвта,
в герои,
в идеали,
а също тъй в патриотизма,
в трагедиите на дедите ни… тогава млади.

Родихме се късно.

Оставаше ни
не да се кълнем,
а да кълнем и псуваме
от толкова предъвквана история -
щом искаме да бъдем оригинални…
като ония пишещи, нарекли се априлски,
обрекли Старото на премълчаване,
увлечени в себичен активизъм,
телесно горди (о, илюзии!),
че младите ще преуспеят в странство,
по мисии я в Лондон, я във Скопие,

заливащи с престъпно безучастие,
примесено с обикновена глупост,
пределите на новата голяма
родина европейска и световна...
побългарили даже Водолея.

Не е ли време, о, родени къснo...

(понеже първородно не е дадено
да можем да сменим ни корена, ни темата)…

Не е ли време, казвам,

да се усмихнем като Шута Шекспиров,
а също с Дон Кихот, Захария и Гоголя
и с още техни волноистинни читатели,
споделящи балканските ни пътища,
спасяващи със искреност душите
от глупавото, безпросветно нищо.…

Не е ли време, казвам,
по-малко да говорим, пишем
и суетим край вечните огньове,
та да остане време да разчитаме
и да живеем със достойнство свободата?

Нали дедите ни…тогава млади,
това и точно тъй поискаха. И искат!...

И нека, прочее,
да си садим градините,
каквито няма ни в Израил, ни в Палестина,
ни другаде, в коя да е пустиня,
препълнена с оръжия последни,
с пари, жени и гледки ненагледни…
Но без тракийско злато и без дух,
макар със енто поколение компютри.

Но нека, прочее,
да преоткрием името на розата,
а също на трендафила и ментата –
тютюна по-встрани да пооставим
и всякаквите там опиянения…

А също да ценим и плодовете,
имотите и всичкото имане,
и ценното, което струва повече…
тъй, както знаеха… тогава младите.

И чистото да дишаме, да пазим,
в реките бистри смело да нагазваме,
тъй както боси идем, за да си отидем
пак необути след естествената временност.

И да се молим, както някога, на птиците,
които пак се връщат утринно след зимата.

Април е име на събуждане и живост.
И повече от писани истории...

И повече от идолоподобни паметници,
които всеки неграмотен би задигнал,
защото тук отколе за неукия
по ценна и от здраве е прехраната
и все накрая друг му е виновен...

Родени късно…
Няма други избори,
освен да знаем себе си... И мъката,
с която първородно са орисани
окаяните, знаещи за рая.

Но нека да възкръсваме след края!   
           
Стихове Румен Спасов, 2006 г.

Непознатият Оливер войвода

Един от позабравените дейци на Април 1876, изпил до дъно чашата на истински трагичната си участ

Паметникът на Делчо Оливеров в родното му село Поибрене

Делчо Оливеров е роден и живял в средногорското село Поибрене, на осем километра от Оборище. Това е едно от селата (по-Ибъра, т.е. по река Тополница), за които Захари Стоянов не пести суперлативи.
В "Записки"-те гостоприемният и разсъдлив домакин и сподвижник на Левски и Бенковски, основател и на околни комитети, е наречен Делчо Ливр, а на паметника на първото българско народно събрание фигурира като Делчо Уливеров. Възможно е името да произлиза от популярното западноевропейско име - в Шишмановия "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина" река Тополница е сочена като един от естествените пътища на кръстоносните походи, които впрочем не престават и през дългото и мислено като монолитно-тъмно петвековно турско робство, след което идва (най-вече от Изток, казва конвенцията) Освобождението. Като Деус екс махина. И Чипровското въстание, и множеството походи, сред които е известен и подчертаван най-вече този на Владислав Варненчик, и множеството летописи на пътешественици, доказват, че петвековното чуждо владичество е период на постоянна динамика и стремежи за промяна на статуквото.
Разбира се, след Възраждането и в периода на национално самоопределяне на Балканите, тази динамика добива и естествената си държавна конкретност. Краеведи доказват, че Поибрене, подобно други околни селища, е създадено от преселници от Македония, Албания, Косово. За това свидетелстват и имената на махали по Тополница - Косевица, Шишманци, Слатина и др.
Делчо Оливеров, за разлика от повечето "луди глави", организирали и вдигнали въстанието, през 1876 г. е около четиридесетгодишен, улегнал мъж със семейство и деца. След като гласува на Оборище за въоръжено въстание, сам вдига въстанието в Поибрене, предоставя част от конете си за Хвърковатата чета, с която сам обикаля околностите до Петрич, Белица, Харамлиевец…
След погрома на въстанието е пленен и, вързан зад един от конете си, е доведен пеша - довлачен в Пловдивския затвор, където по свидетелства на други съзаклятници, се държи твърдо и поема отговорността за бунта изключително върху себе си. Месеци след това, през септември, се завръща при семейството си, в резултат от общата амнистия, приета под натиска на Великите сили.
С разклатено здраве, което никога повече не успява да възстанови, някогашният едър и държелив балканджия все пак доживява Освобождението. Умира на 5 януари 1894 г. като непримирим републиканец, нежелаещ да приеме полагащата се поборническа пенсия. След Освобождението, верен на непреклонния си характер, не желае да се среща нито със Захари Стоянов, нито с тогавашни държавници, поради убеждението, че "чистата и свята република", мечтана с Апостола Левски, е предадена от политическия елит.
Румен Спасов

Инициативни потомци и будни граждани въздигат паметника му отново

Снимка от Община Панагюрище

Години са необходими на съвременните панагюрци и поибренци, за да засвидетелстват почитта си пред паметта на Оливеров.  Но ето, че на Петдесетница – празника на село Поибрене през 2012 г. тържествено е открит възстановения паметник на героя от Април 1876 година Делчо Оливеров.
Лентата е прерязана от кмета на Община Панагюрище Никола Белишки и от Лъчезар Цоцорков – бизнесмен и известен меценат в Панагюрище, дарил лични средства за възстановяването на паметника.
"Всеки народ има своите личности, за делата на които като потомци пазим жив спомена, пред паметта на които се прекланяме и които почитаме като герои", каза в словото си кметът на  Поибрене по това време Иван Пандуров. - За нас, поибренци, един от тях е Делчо Оливеров – виден участник в Априлското въстание, съратник на Васил Левски и Георги Бенковски, предводител на поибренските въстаници и делегат във Великото народно събрание на Оборище."
Паметникът се възстановява благодарение на Инициативен комитет, чийто усилия започват близо 10 години по-рано. Причината - още през 1976 г., за 100-годишнината от Априлската епопея, на подходящо място в родното Поибрене, е открит паметник на Оливеров - една от първите (но вписани в Енциклопедията на БАН) работи на Иван Минеков - тогава млад скулптор, а по-късно и преподавател по скулптура в Националното училище за изящни изкуства.  Срамно е обаче, че в първите години на "прехода" вандали съсипват скулптурата на Минеков.
При откриването Пандуров благодари на хората от Инициативния комитет, сред които и потомци на Делчо Оливеров, без чиито усилия не би могло да се случи възстановяването на паметника. Парични средства отпуска и общинската управа, а Иван Минеков отново е автор и изпълнител на проекта.
Внучката на Делчо Оливеров -  Иванка, припомня на присъстващите живота и делото на героя от Априлската епопея. А Иванка Димитрова – по това време секретар на Община Панагюрище и потомка на бележития българин, прочита Поздравителен адрес от председателя на Общобългарския комитет “Васил Левски” проф. Дойно Дойнов.
Така днес в знак на признателност към делото на Оливеров вече има къде да му бъдат поднесени венци и цветя. А Април настъпва неизменно всяка година.
Стоян Радулов

 _______________________________________

ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ:

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Румен Спасов... Със свои отпечатъци

ПОНЯКОГА КАТО ТАНГО...
1.
И две напред - като нарастване и сливане.
Едно назад - като отпускане, заспиване.

А някъде сред радостта да се живее
е обичта, е трепетът, с които сме родени.

И пак за първи път сме разиграни в уникалност,
отново чисти - след любови, след ожалвания...

2.
И две напред - към дълг и отговорности,
съгласно правилата и законите...

Една в страни като игра и свобода,
като усмивка за ранената душа...

И някъде отвъд молитви, обвинения,
духа да споделиш - то най-безценно е.

А също радостта си, че си с тяло
и че със друго, пак човешко, търсиш цялост.

3.
И две напред – момчето-мъж уверено повежда,
момиче следва го ефирно сред надеждите.

И продължава той, и сякаш насърчен настъпва,
завъртат се, напредването в отстъп се превръща.

И танца стар играят в плътност и омая,
решени сигурно да стигнат и до края.

………………………
А наблюдател, пак удостоен с отсъствие,
от чашата горчиви спомени довкусва.

РЪЦЕТЕ НИ
Ръцете ни,
с неповторими отпечатъци
в труда си заприличват.

Не се обезличават,
а като истински поети,
сбрани заедно,
остават автентични.

Те виртуозни
длъжни са да бъдат,
докосвайки клавиатурите,

защото даже малкото насилие,
би значело
да се загубиш.

Ръцете ни
неправедни -
това най-често значи неизлишни -
докато не е лесно,
говорят повече от думи
и пеят повече от песни.

Богатата природа наша така е отредила.
Но значи ли това, че трябва да я следваме
в пределната неправедност, където
и нейният и нашият завършек дебнат?

Все още не е късно – прибавете
към точността на думите във химните
и малко скепсис здрав от силата на разума.
Роден от гънките на собствени усилия
и споделен със свои отпечатъци.
(1982 – 2007 г.)

ОБРАТНИЯТ БИЛЕТ
            “За болката, че с теб съм и не съм…”
                                            Веселин Ханчев
Пак бавно някъде изплуваш.
Все тая бяла скръб – позната гара.

Не тропай както вчера на гишето.
Не викай: “Дайте ми обратния билет!”

Обратният билет е сигурен билет заникъде.

Зората следва те с багажа
на вчерашни победи и обиди.

Не я загърбвай, недей я изоставя,
защото нямаш другаде къде да идеш.

Обратният билет е винаги билет заникъде.
(1986 – 2010 г.)

Стихове Румен Спасов
Из книгата "ПАК РОДЕНИ" (Стихове, песни, фрагменти от разни години). София, 2010 г.
 
ПЛОДОТВОРНО ПОЛУВЕКОВИЕ

Румен Спасов

Първите публикации на Румен Спасов бяха в “Средношколско знаме” през март 1977 г. Последваха казармени и  университетски години – запомнени моменти около ”Армейска младеж”, “Студентска трибуна”, сборника “Жар”, “Пулс”,  кръжока “Димчо Дебелянов”при Националния студентски дом. После  списанията “Читалище”, “Смяна”, „Музикални хоризонти”, „Театър”; вестници като “Литературен фронт”, пренастроен като форум, “Култура”, “Литературен вестник”,  студентската клубна формация “Дом”с изданието за университетска култура “Аудиториум”, синтеза на поезията с музиката, публицистиката, критиката и хуманитаристиката. Съзнателно търсен универсализъм, опрян колкото на университетската ерудиция, толкова и на една щедра природа. Румен Спасов може да се гордее с “Глас отстрани”, спрямо литературните стъгди, с един съхранен дух, който все по-често се завръща в родното Панагюрище.
Книгата "Пак родени" е скарана със самата възможност за някакво преднамерено литературно единство. Работите са писани по разни времена, сякаш от различни автори, на различни “езици”. Някъде преобладава емоцията, другаде - логиката и самоанализът, а най често едното и другото са в реалистично единство. Има и силаботонически стихове, и ритмизирана проза, другаде е приет свободният изказ. Песните в тази сбирка звучат една доза по-сантиментално и безхитростно, но неслучайно са оставени точно такива, кавито са, защото всички споменати “видове езици” съ-същетвуват в реалния житейски опит на всеки от нас, тъкмо те с непреднамереността си очертават общата картина на реалността. И на мисленето за нея, което си служи с разни стилове реч, колкото и определени автори и приятелски литературни кръгове да се самоопределят като постмодернисти или пост-постреалисти, постфутуристи, постконсерватори и пр. В крайна сметка и за “родените късно” автори същественото е да приемат индивидуалните си предизвикателства, които поставя времето, да усещат със собствени сетива и осмислят със собствен критичен разум. За да бъде плодотворен житейският и творческият път, който продължава, за да съхрани придобитото, но и за да направи следващите си открития.   
Боян Ангелов
Из послеслов към книгата "ПАК РОДЕНИ" (Стихове, песни, фрагменти от разни години). София, 2010 г.

__________________________________________________________

ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.

ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ.

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Цветана Костуркова през житейските сезони

Цветана Костуркова, един от доайените на българското пластично изкуство, една от първите жени художници, завършили графика и живопис в Националната художествена академия, една от първите автомобилистки в България, една от първите създателки на марки, една от първите графични дизайнерки, една от първите…
   
Цветана Костуркова през житейските сезони
  

През годините
1914 – родена на 29 август в Панагюрище в семейството на Марко и Лушка Костуркови. 1917 – бащата Марко Костурков, следвал медицина в Цариград, загива на фронта като санитар. 1919 - Осиновена от Александър Джеров, инвалид от войната, дълго време го смята за роден баща. 1934 – приета в Националната художествена академия, връща бащиното си име Костуркова. 1934 – 1939 – студент в Националната художествена академия, в един курс са с Елка Захариева и Павел Вълков, по време на следването си работи като художник в сп. “Домакиня и майка” и в Придворната печатница, за да се самоиздържа. 1939 – завършва графика при проф. Васил Захариев и живопис при проф. Никола Ганушев със стипендия от 50 000 лирети, гласувана от Академичния съвет, за специализация в Италия. 1940 - Приета за член на Съюза на българските художници. 1943 – 1944 – работи като “надничарка” в Българска народна банка. 1944 – 1974 – художник и художествен редактор в Държавната печатница,Издателството на Отечествения фронт и др. Печели конкурси за изработка на пощенски марки. 1974 – 2004 – художник на свободна практика, дарител за Творческия фонд на СБХ и за Фонд “Поддържане на изкуството в България”, дарения за Националната художествена галерия, за художествените галерии в Разград, Исперих, Бургас, творбите и са притежание на колекционери в Германия, Италия, Франция, Канада, Япония. 1965 – първа самостоятелна изложба в Панагюрище. 1968 – самостоятелна изложба в Ловеч. 1970, 1976, 1988, 1999, 2000 – изложби в София – СБХ, Националната библиотека, НХГ, Балканкар, Френското посолство. 1971, 1977 – изложби в Пазарджик. 2001 – участие в изложба “Поколения в малък формат”, централно фоайе на Софийския университет. Изложба в галерия “Класика”. 2003 – изложба в галерията на Националния музеен комплекс “Боянска църква”. 2004 - юбилейни изложби в Парламента и в Националната художествена галерия.
Споделено
“Първата ми сериозна рисунка “отлетя” за САЩ. Бях в четвърто отделение. Един ден учителката влезе и ни показа албум, пристигнал от Америка. Трябваше да го запълним с рисунки и изпратим обратно. Тя сложи на масичката две цветя, чаша, чинийка, и с надежда погледна към мен. Хванах четката и - така до ден днешен.”..... “Излезе ми прозвището “художничката”, но когато за първи път тръгвах към Художествената академия, стигнах до вратата, достраша ме да вляза и се върнах. На другия ден стринка ме подкара. Оставаше една седмица до конкурсния изпит, въпреки това се записах на подготвителните курсове. Учителят Никола Златев хареса нарисувания от мен модел и ми каза: “Ще идваш и сутрин, и следобед да рисуваш, а в почивните дни продължаваш да работиш в къщи.”......“Залудо работи, залудо не стой! - все ми повтаряше мама. Това завещание винаги ми е помагало да успявам и оцелявам. Когато почина съпругът ми, сякаш животът свърши за мен. Тогава сестра ми, лекар в Етиопия, ме покани в Адис Абеба. Лекувах мъката си с работа. Нарисувах едни от най-обичаните си картини.”.....“На моменти се настройвам към живописните платна, но скоро-скоро ми домъчнява за графиката и започвам да рисувам графични творби. Рисуването запълва целия ми живот и то ми донася колкото радост, толкова и страдания. Аз имам 31-годишен непрекъснат трудов стаж като художествен редактор.”.....“Стана така, че моята отдавнашна обич - морето, трябваше да отстъпи пред една планина - Родопа, която ме плени със своята необятност и загадъчност, с мекотата на формите, с разнообразието на пейзажа и богатството на колорита си. Родопа беше тема, която уж все допълвах, а оставаше едва ли не недокосната - такава голяма и многолика беше тя.”... “Изкуството е извор на приятни изживявания и мисля, че зритеилната наслада, която ни предлага природата, все още никой художник не е постигнал. Но когато влезеш в някой дом, в който са подредени картини, ти си близо до нея и всичко останало в този дом се одухотворява. Дори и в много скромно жилище една подходяща картина създава много, много по- приятна обстановка и топла атмосфера.”
За нея
"Цветана Костуркова успява да създаде действително поетични платна, които успоредно с това остават документално верни. Тя сполучливо обединява усета си за поетичност с чувството за жизнена правда. В резултат реалността става поетична и красива, а поезията на платната и има своите корени в действителния свят. Въображението на тази художничка е възпитано в досег с реалните вещи и неща." Владимир Свинтила, 1976 г.
"Като живописец Цветана Костуркова има силно развито чувство за цвят, за яркост и наситеност на баграта, а от познаването на графиката идва нейната точна, уверена линия. Главното очарование на нейните произведения идва от неповторимата атмосфера на поетичност, с която художничката насища творбите си." Христо Ковачевски, 1976 г.
"Скиците и рисунките от пътуванията на Цветана Костуркова притежават дълбочина и размисъл, различни от приетото за един живописен пътепис. Художничката е успяла да обобщи както вълнението от първата среща, така и очарованието от Красотата на европейски градове, от живописни селища в поречието на Дунав, от хора и паметници, свързани с историята." Теодора Чолакова, 1984 г.
"Възможността на Цветана Костуркова не само да преодолява изпитанията на живота със светлото си и лъчезарно изкуство, но и да го превръща в упование и радост за другите – това е забележително качество и авторката го владее като част от творческата си природа." Петър Константинов, 1988 г.
"Цветана Костуркова рисува нашите старинни градове с типичната им възрожденска архитектура. В тях е нейният свят от интимни, тихи и романтични преживявания и спомени. Макар и носещи полъха на нещо отминало и позабравено, творбите ни покоряват с искреност и топлина, с нещо лично и неповторимо." Антон Петков, 1989 г.
"За никога нешумящата около себе си Цветана Костуркова може да се напише повест." Ричард Доу, 1994 г.
"Ключова дума за разбирането на стилната класичност от картините на Цветана Костуркова е овладяност... Овладяността в българското изкуство и през соцдесетилетията, а и до ден-днешен, е броена за липса на решителност. Всъщност става дума за мир и хармония със себе си, с близките и с другите." Румен Спасов, 2000 г.

Публикацията е подготвена от екип,  източник: "Аудиториум", издание за университетска култура 

  
Изкуството на Цветана Костуркова - талант и очарование
Цветана Костуркова е сред доайените на изобразителното ни изкуство. Многопосочният й талант се простира не само към живописта и графиката, а и към създаването на пощенски марки и банкноти. Тя е първата жена художничка в България, която прави такива проекти. През 1947 г. спечелва конкурс за пощенска марка на тема “Народно събрание”, като разбива конкуренцията на мъжете художници в тази област, а те са значими имена в нашето изкуство: Б. Ангелушев, Ал. Жендов, Д. Гюдженов, В. Стайков, Ст. Кънчев и др. В тайните на творчеството я посвещават нейните преподаватели в Художествената академия, професорите Н. Ганушев и В. Захариев, при които тя завършва живопис и графика през 1939 г.
В изкуството й има особено очарование, вероятно свързано с нейното разбиране, че това, което прави, е не само работа, а и приятно изживяване. Изживяване не само за нея, а и за този, който гледа творбите й - за зрителя. Природата за Цветана Костуркова е нейното вдъхновение и нейният най-добър учител. Пейзажът и натюрмортът са любимите й жанрове. В картините й се открива лиричният свят и поетичният й усет към красотата. Тя търси красота в цветята и плодовете, които пресъздава в своите натюрморти, в хората, които рисува в портретите, и в многото български градове и исторически места. А при пътуванията си до Италия, Португалия, Испания, Германия, Етиопия и други страни по света тя създава въздействащи картини - пейзажи с характерни природни и архитектурни особености и забележителни портрети на личности. Винаги, когато пътува, тя носи своите пастели и всичките й творби в чужбина са направени с тази интересна техника.
Изкуството на Цветана Костуркова пленява с поетичността, романтиката и хармонията си. Това е изкуство, което доставя радост, в него има излъчване и магнетизъм.

Автор Дочка Кисьова-Гогова, източник: "Европа 2001" - списание за култура и социална политика

Румен Спасов в гонене на детството. За да не го подстрижат

Кварталнаполеоновци
Място на действие – развалините около  храма Св. Георги в София

Помня, свършехме ли училище,
хвърляхме чантите втръснали,
тръгвахме да играем на фунийки
и играехме вечер до късно.

На старата крепост руините
ставаха нашият замък,
където, босоного-безмилостни,
се вживявахме в храброст.

Пробвахме дръзки ходове,
учехме точно да мерим.
Ние, кварталнаполеоновци,
без страх от Света Елена.

Вечер в къщи ни викаха:
"Къде сте били, бе, хайлази?
Домашното ти по писане...
Да беше поне обядвал!"

На сутринта към училище
пристъпвахме като към бедствие.
За да не ни подстрижат,
прескачахме през тоалетните.
 
* * *
Неочаквани писма -
кратки проплаквания
за пропиляни приятели.
Приятели съхранени -
увереност,
че няма какво да очаквам...
Освен от себе си.

Бяло и червено
Петя, бургаско цвете,
каквото и да става, мила…

Мила,
не бива да умираме,
не трябва да умираме!

Дон Жуан
жаден,
жив да си!

След всеки инфаркт
все по като себе си.

Гонене на детството
Помниш ли, бяхме безстрастни деца,
чувствахме само безгрижие.
Радостни грееха наште лица,
радостни дните се нижеха.

После във някакъв есенен ден
срещнахме нашите погледи.
Тебе аз гледах, ти гледаше мен,
детството весело гонехме.

Аз те изпращах. Над нас вечерта
спускаше клони безлистени.
Аз те изпращах, а нежно дъждът
шепнеше новата истина.

Новата истина... Тя отлетя
още от нас недокосната.
Тя се загуби, тъй както дъждът
чезне безследно във локвите.

Спомен ненужен, излишна тъга.
Детство далечно, отминало.
Колко за малко бяхме деца,
колко ли грижи ще имаме...

Стихове Румен Спасов
Из книгата "ПАК РОДЕНИ" (Стихове, песни, фрагменти от разни години). София, 2010 г. 
_____________________________
Румен Спасов е роден на 23 юни 1960 г. в Панагюрище. Завършва българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Специализира театрознание и мениджмънт в образованието, науката и културата. Докторант е на самостоятелна подготовка към Философския факултет на Софийския университет. Изявен художествен критик. 
Автор е на статии, есета, студии, както и на книгите "Амбицията, наречена български рок", УИП "Св. Климент Охридски", София 1992 г.; "Култура или война", Академичен център за литература и култура, София 2001 г.; BgDepeche, София 2006 г.; съставител и редактoр на Омировата “Одисея” - книга за ученика, ИК “Пан” 2007 г.; съпродуцент и автор e на аудиодиск с песни “Глас отстрани”, София 2009 г.
Работи последователно в Софийския университет, в Съюза на българските художници, в Националния център за дизайн, в Министерството на културата. От февруари 2004 г. до април 2010 г. е оперативен секретар и зам.-главен редактор на Националния седмичник за образование и наука “Аз Буки”. 
В свободното си артистично време има най-много работа.

Фотописи: Зимна игра / от Румен Спасов

Стоян Дринов - един рицар на изящното

Предлагаме ви един портрет на позабравения естет на словесността, който освен заради класическите произведения за деца следва да ценим и за цялостния му принос в българската култура. 

Стоян Пейов Дринов (03.02.1883 – 07.08.1922) е роден в Панагюрище, точно по времето, когато именитият му чичо Марин Дринов, потопен в “карнавалната следосвобожденска
неподреденост”, успява да участва сърцато в съграждането на българските институции, като полага усилия да не занемарява и привичните си книжовни занимания...
В Румелия и в Княжеството зрее увереност и решителност за “изправяне със собствени сили” на следвоенните неправди. Константин Величков и Иван Вазов редактират в Пловдив сп. “Наука”, Васил Стоянов и Константин Иречек мислят и действат за възстановяване на Периодическото списание на Българското книжовно дружество, вече със седалище в София.
Малкият Стоян учи в родния си град, вече в рамките на голяма България, продължава в Класическата гимназия, завършва история в Софийския университет. Учителства в село Баня, Панагюрско, след това и в София.
От май 1903 г. министър на просвещението е Иван Шишманов, който по всякакъв начин се старае да създаде увереност у хората с книжовна нагласа, да постави образованието и културата, както и носителите на високи стремежи в българското общество, на пиадестал.
Младият учител Дринов е имал възможност, но не пожелава да направи политическа кариера чрез естествената протекция на фамилията си. Но неговият свят завинаги е белязан от книгите като контрапункт на суетливото и преходното в общественото всекидневие. Сякаш загърбил злобите на деня, Стоян Дринов преоткрива несравнимото богатство на природата, на пернатия и животинския свят, на простите и ясни човешки взаимоотношения в родното градче и в панагюрското поле, уважението към смълчаната сила и сдържана мощ на планината-закрилница. Това е и светът, който споделя с читателите си, с него остава в съкровищницата на българската литература. В най-добрите негови стихове има естествена лекота и непринуденост, вдъхновена сякаш от уникалната природа на Средногорието, щастливо съчетана с потомствено чувство за красота, изящество, етичност и шеговита човешка солидарност.
Но литературните занимания на Стоян Дринов не са посветени само на децата. Мисията му е и сред възрастните, особено след надживяните ужаси като военен кореспондент. “Късният” период на творчеството му е посветен на нови търсения, свързани не толкова с публицистичното разобличаване на военщината , колкото с позитивния личен пример за достойни обществени начинания. В София се ражда и сина му Людмил – един рядко поетичен талант, напуснал света само седемнайсетгодишен, но оставил след себе си една от най-изящните ученически стихосбирки на българския 20-ти век.
През последните дни от живота си Стоян Дринов е библиотекар в Народната библиотека. По това време директор там е приятелят и съратник в книжовни начинания Стилиян Чилингиров. Заедно подреждат книга, посветена на “умните забави” – на театралното и рецитаторско изкуство, което дава друг живот на литературата. Преведени автори в Дриновия сборник са Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Надсон, Шевченко, Юлиуш Словацки, София Конопницка, Кнут Хамсун, Марк Твен и др. ”Детският писател” остро поставя и проблеми на възрастните, не може и да бъде по друг начин, защото лично се познава и твори заедно с Александър Божинов, Стилиян Чилингиров, Трифон Кунев (Ланчелото), Георги Стаматов, Йордан Йовков, Димитър Подвързачов, Елин Пелин, Димитър Бояджиев...
Цялостното му книжовно дело е изключително богато и недооценено тъкмо във взаимодействието и в синтеза си с другите изкуства. Известно е, че по негови творби през първата половина на века са написани множество песни, някои от текстовете му са създадени специално за песенната сбирка на Д. Бойчев. Благородният деятел на българската словесност и на популярната култура от началото на двайсти век приживе успява да подреди и да издаде три книги: “Болният учител” 1912, пиеската “Кукувица кука” 1919, “Забави – дневни и вечерни” в два тома 1922. След тази година, съставени от други книжовници, някои от тях с не особено точен естетически усет, следват “Весели случки и стихове”, 1925; “Изворче” 1929; Съчинения Т. 1, 1938, под редакцията на Н.Т Дончев и Недю Горинов, с обещание и за втори том, който така и не излиза; “Люлка”1957, под редакцията на Ценко Цветанов; “Верни неразделни” 1964, под редакцията на Николай Янков; “Хорце” 1990, съставител Албена Янкова.
Убедени сме, че Стоян Дринов е завинаги актуален книжовник и съгражданин, когото имаме основания да ценим както сред големите естети на световната словесност, така и като доблестен пример на непродължителен, но изключително ценностен житейски път.
Румен Спасов, източник "Аудиториум", издание за университетска култура 

Стихове от Стоян Дринов вижте тук
Повече за конкурса за детска поезия на негово име прочетете тук