За експресивните пейзажи и личността на панагюрския художник Тодор Васев

Картини от изложбата "Пейзажи от родния край", масло върху платно, художник Тодор Васев

Да се насладим, макар и за малко, на своеобразния живописен език на панагюрския художник Тодор Васев. Неговият експресивен стил с размах говори достатъчно за вътрешната му природа - мъжка, балканска, но не дива, а овладяна. Забележете характерният му и забележим усет към работата с цвета и текстурата. Той е изявен майстор на яснотата в предаването на усещането си за своето произведение, пейзажите му се открояват с категоричност.
Всъщност, гледаме "Пейзажи от родния край" - извадка от неголяма серия от негови картини, които Тодор Васев представи в една от редките си самостоятелни изложби в родния град през 2015 г. Изложбата включваше 21 живописни творби, чийто имена са красноречиви: "Край града", "Боовец", "Старият дъб", "Двор", "Прозорец", "Тракийска могила", "Пътят към Бъта", "Пътят към Висок". Сюжетите, както заглавията подсказват, са почерпени от пейзажите в околностите на Панагюрище. Те говорят и за това, че художникът винаги е бил свързан с родния край, с България.
Ето какво пише за Тодор Васев неговият приятел Ненчо Патърчанов: "Потомък на славен опълченец, Тодор Васев е художник с автентична художествена култура. Служи си с похватите на реалистичния рисунък, опростен израз на идеи и възгледи. Характерно за него е свободното боравене с емоционалните изблици на непосредствените възприятия. Това е неговият изразителен език на творец".

Интериор и натюрморт от Тодор Васев

Тодор Васев на пленера на Колониите през 1999 г., снимка © Стоян Радулов

Тодов Васев е роден в Панагюрище през 1970 г. - баща му Рад е панагюрец, но майка му Надежда е от Свищов. Пътят на изкуството първоначално го води в Художествената гимназия "Илия Петров" в столицата, която завършва през 1989 г., а впоследствие е приет в Националната художествена академия. Там се дипломира през 1997 г. с магистърска степен по живопис. Един от неговите професори е Андрей Даниел. Възпитаници на големия художник, например, сред които и Тодор, разбира се, участваха в съвместна изложба в рамките на проекта "Учители и ученици в изобразителното изкуство" през 2018 г., показана в София и Варна, добила добър обществен отзвук.

Трябва да отбележим, че творческия път на Тодор Васев минава през различни точки от картата на страната и на Балканския полуостров. Той има участия в изложби в Словения, Гърция, Македония, Хърватия и България. Тодор е и един от съорганизаторите и участниците във Фестивала на любовта и изкуството - с издания в Словения, Македония и България. Художественият пленер, провел се на Панагюрски колонии през 1999 г., бе част от него и от тогава, всъщност, се зародиха юнските празници на изкуството в Панагюрище. Жалко, че след второто издание художествените пленери изпаднаха от тях без някакви особен ипричини - просто от немара на организаторите впоследствие. Преди това Тодор бе организатор и на Първия студентски пленер, провел се също на Колониите. Участва и в една от творческите срещи на панагюрски художници и писатели, организирана от тогавашния председател на панагюрския литературен клуб "Виделина" Димитър Стефанов в с. Жребичко през 2004 г.
Днес Тодор Васев живее, работи и твори в София.

© Стоян Радулов за "Чат-пат"

Да живее Цонка Манева – Сугарева: артистка завинаги!

Цонка Манева - Сугарева на стълбите на панагюрското читалище "Виделина". Личен архив

Колко много време е изминало от онзи паметен за семейство Маневи 20 юли 1934 г., когато на белия свят проплаква малката Цонка. Тогава никой няма идея какво ще се случи с щастливото новородено, но животът му се оказва дълъг, плодоносен, изпълнен с красиви премеждия и повече щастие, отколкото тъга.
И ето, днес нейната дъщеря, актрисата Василка Сугарева, казва: "В деня на забележителния си 85-ти рожден ден, тя излъчва същата огнена енергия, пази звънкия си глас, щедро раздава емоции, притежава желязна памет, ораторска дарба и темперамент, на който могат да й завидят много млади хора. Цял живот тази слънчева, раздаваща се, обичана панагюрка е душата на всяка компания, печели симпатии и приятелства навсякъде, където се появи."
По професия Цонка Николова Манева – Сугарева е учителка. 36 години тя е неизменен директор и ярко изявен общественик. Под нейното професионално и всеотдайно ръководство ОДЗ „Райна Княгиня” в Панагюрище се издига до Базова градина – еталон за ниво, успехи и постижения в цялата страна. От 1979 г. тя организира Университет за педагогически знания на родителите, печели признанието на капацитети от Министерство на образованието и уважението на колеги. Със същата неизтощима страст тази мултиталантлива личност се изявява в широк диапазон: спорт, поезия, театър, музика, танц. Като ученичка е състезател от републикански мащаб по спортна гимнастика.
По призвание обаче, както отбелязват Иван и Нина Радулови в своята книга-хроника на панагюрския театър, Цонка е "артистка". Активна самодейка, надарена с артистични данни, тя не просто участва в ансамбъл „Ралчо Сапунджиев“, но е един от неговите основатели. Пресъздава интересни и сполучливи образи в читалищните театрални и оперетни постановки, сред които: комедийната руска оперета „Сватба в Малиновка“ от Борис Александров с премиера през юбилейната 1955 г. (90 години читалище „Виделина - 1865“); пиесата „Платон Кречет“ от украинския драматург Александър Корнейчук (1958) – признава, че ролята й на Лида в тази постановка остава нейна любима за цял живот; пресъздава образа на очарователната контеса Щаси в унгарската класическа оперета „Царицата на Чардаша“ от Имре Калман. Тя е балет-майстор на постановката, която е връхна точка в развитието на читалищния оперетен състав в Панагюрище и се играе многократно в два театрални сезона 1963-1965 г. при изключителен успех.

Като графиня Щаси в сцени от оперетата "Царицата на чардаша", сезони 1963-1965 г.
Фонд на Градски исторически музей – Панагюрище

Цонка Сугарева е неизменен постановчик на танците и в следващите оперетни постановки –„Кето и Коте”, „Волният вятър”, „Трембита”, „Запорожец отвъд Дунава”... Като особено впечатлява балетният състав в музикалната приказка „Снежанка“ по музика на Делчо Радивчев и либрето на Дочка Кацарева. Постановката през 1969 г. се радва на интерес от страна на малки и големи зрители.
„Като художествен ръководител и диригент на ансамбъла при Пощенска станция в Панагюрище, Цонка Сугарева го извежда през 1969 г. до първо място между ансамблите на четвъртия етап на Републиканския фестивал, организиран от Министерството на съобщенията и Централния съвет на профсъюзите на работниците по съобщенията. За отличното им представяне в концертната зала „България“ - София, самодейците са отличени с почетен диплом, парична награда, много цветя и възторжените аплодисменти на публиката", отбелязва в дописката „Високо отличие за хора на пощенци“ в. „Оборище“ през 1969 г.

Ето какво припомня още нейната дъщеря навръх 85-та годишнина на Цонка Сугарева:
"Тя е талантлив художник и скромен поет. Тя е музикант, който се справя прекрасно с акордеона и пианото. Тя е артист и кукловод – с диплом от Комитета по Култура и изкуство за ръководител на Куклено-театрална самодейност (от 1966 г.) Тя е всеотдайна и грижовна мама и баба, отгледала своите наследници и споделяща всичките им вълнуващи мигове. Тя е сръчен домашен майстор, който може да поправя електроуреди. Тя е недостижим естет и кулинар. Тя е Цонка Сугарева – предана на своя град, образец на честност, морал, професионализъм, стремеж към съвършенство и върхови постижения във всичко, на което се отдава.
За своите заслуги има много награди, отличия, лауреатски звания. Между тях се открояват: Орден „Кирил и Методий” – сребърен; Орден „Червено знаме на труда” – златен; Отличник на Комитета за изкуство и култура; Отличник за читалищна дейност – златна значка, и др."
Така че, да пожелаем на тази сърцата активна творческа натура здраве, сили и вдъхновение! За много години, Цонка Сугарева! Да живее!

Текст Стоян Радулов,
изпозвани са откъси от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище" от Иван и Нина Радулови (2015 г.), както и публикация на Василка Сугарева във Фейсбук от 20 юли 2019 г. Снимки: от Фонда на Градския исторически музей – Панагюрище, както и от семейния архив на сем. Сугареви.

Цонка Сугарева на 80-тия си рожден ден през 2014 г. в София. Архив на сем. Сугареви

Ярки мазки, лабиринти, многоточия и котки. Или Валентина Попова

От горе надолу: "Остъкляване на космоса", "Плитката на образите" и "Певица", акрил

Валентина Попова. Социолог по професия, но живописец по призвание. Чували ли сте това име? От зимата на 2019-та насам все по-често попадам на нейни картини.
Първо бях свидетел на третата самостоятелна изложба на художницата във фоайето на НБКМ, озаглавена "Многоточия за любовта". Заплениха ме яркият колорит в творбите й, едва укротената експресивност, пречупените пространства, смелите и устремени линии, едрите мазки, впечатляващите котки (любими животни, знаете), колажирането тук и там - все издайнически белези на една свободна, талантлива душа.
Поинтересувах се повече за тази чудна авторка, която ми се усмихва чрез картините си. И ето: стигнах до 2017 г. когато Валентина Попова организира в една малка софийска галерия дебютния си самостоятелен вернисаж „Лабиринтът на женската душа“. Колегите й от БНР, където именно тя работи дълги години като социолог, тогава пишат следното: "Валя се впуска в изследване на тази душевност, която изпълва с цветове. Картините й показват едно истинско пътуване в света на неизвестното. Човек с широка душа, винаги усмихната и гледаща с оптимизъм бъдещето – това е тя. Не спира да търси красотата и да мечтае."
Разбирам, че обича да пътешества и да снима, и да мечтае, и че живопистта се е превърнала в нейна страст. Я, колко много си приличаме!

Валентина Попова, снимка Кирчо Стоичков

Прави и изложба в родното радио. Картините й тогава са представени от изкуствоведа Борис Данаилов, който изтъква таланта на художничката за свободно боравене с цветове и форми. Тази година Валентина Попова показа свои работи дори в малката, но зашеметяващо магична Ковачевица - любимо мое старо село... Изобщо, изложбите й са "манифестация на нейната свръхсетивност" и са "категорична експозиция на многообразните й професионални и творчески таланти", както отбелязва журналистът Иван Върбанов. Още от него за нея: "Платната са ярки, създават топлота и настроение у зрителя, експонират стъписващо изразителни огнени багри, които са в позитивни мажорни тоналности и резонират в синхрон с енергийната пулсация на своята чувствителна, изразителна и много емоционална авторка. Цветовете и силуетите преливат от залез в изгрев, градират се от изпепеляваща любов до съзерцателна сетивна хармония, като зареждат зрителя с необикновен оптимизъм и го пренасят неусетно в света на матричните образи и провокативни видения на Валентина Попова."
Такава е тя. А аз просто искам да я познавам. :)

Четири картини от изложбата "Многоточия на любовта"

"Задраскване на спомена. Сън на яве"

"Котенце накипрено"

"Мечта за лято"

"Моите пътища неизбродни"

© Текст Стоян Радулов
© Картини от Валентина Попова
© Снимки от Стоян Радулов, Иван Добромиров, Валентина Попова и Кирчо Стоичков

Иван Станчев или поетът като "Аз, Юда, споделям ви"

„Аз, Юда, споделям ви”. Така е озаглавил новата си стихосбирка поетът от Панагюрище и верен чат-патец Иван Станчев. Книгата ще бъде представена на 12 юли 2019 г. от 18:00 ч. в панагюрското читалище "Виделина-1865". 
"Авторът е подготвил изненада за всички, които ще пристигнат по-рано на срещата. Интересен и артистичен, той не скри вълнението и очакването си тя да се превърне в празник за обичащите и всички приятели" отбелязва в специално съобщение по повода местният вестник "Време".
"Небето вижда и пише кой какво прави", твърди Иван Станчев и призовава: "Да се научим да възкръсваме!"
Новата книга на поета се финансира от Общината в Панагюрище след участието на ръкописа в конкурс по Проекта за финансиране на местни творци "Панагюрище – духовност и творчество ведно". Инициативата предлага развитие и популяризиране на културното историческо наследство на общината, издига качеството на създавания културен продукт и неговото разпространение, стимулира и насърчава културното многообразие, а една от специфичните цели, заложени в тази програма, е превръщането на община Панагюрище в престижен културен център на региона и страната. Книгата е отпечатана в ИК „Оборище” – Панагюрище.

ЩОМ ПЕЕ НАРОДЪТ

Българин пее по празник и жътва,
опява при смърт и жъне тъга.
Народ, който пее и почита мъртвите,
не му е последната песен сега.

Бог е посял, за да не бъдем стърнища
и камък, а оран и книга.
България златна зачева в огнището
и из пепелта се е воздигала.

Със словото певците са мълнии.
Балканът втопява се към Черно море.
И пише история световна и българска
със знанието на горението.

Щом пее народът, бъдеще ражда.
Тази земя с благодат е орисана.
За Божието има толкова жажда,
че не можем да не бъдем месии.

Стихове © Иван Станчев

Фрагмент от корицата на новата книга

Иван Станчев  e роден на 1 януари 1963 в Панагюрище. Завършва "Българска филология" в Шуменския университет с курсова работа по "Диалектология на панагюрския говор" и  "Режисура" в НАТФИЗ с дипломна работа - оперетата "Малката кибритопродавачка".
Негови стихове са публикувани в различни вестници (сред които панагюрските "Оборище", "Време" и "Чат-пат"), списания и литературни сборници, звучали са в радио и телевизионни предавания, има награди от литературни конкурси, носител е на Златен медал за поезия...
Автор е на стихосбирката "Дяволден" (1992), на фотостихосбирката "Мед с привкус на тамян или любов по време на СПИН" (1995) с благотворителна премиера-концерт в НДК, на лирическата антология "От икебана дървесата ги боли" (2015). Прочее, едноименното хорово изпълнение на това знаково негово стихотворение по музика на композитора Никола Вълчанов е възприемано от някои хора като Реквием за загиналите във Фукушима. Има и популярни песни по негови музика и стихове. Негови са и популярните навремето спектакли за талантливи деца и възрастни в Панагюрище, наречени "Звезди пред прожектора". Станчев участва и в различни художествени изложби и пленери.
Общественик и културен деятел, той е създател на фондация "Съкровищата на Панагирик", връчваща отличията "Златната амфора" и "Златната фиала", Националната награда на името на Павел Бобеков; инициатор е за провеждането на конкурса за млади оперни  гласове "Елена Николай"; една от наградите, която се връчва по негова инициатива и изключителни права, е Националната литературна награда "Нешо Бончев"...

"Чат-пат културни новини"

Калин Донков в Панагюрище - тържество на думите

За Калин Донков ми е трудно да пиша. Защото се чувствам малка – във всякакъв смисъл, но най-осезаемо в житейски и характеров. А когато човек е малък, единственото му желание е да расте, избирайки и следвайки моделите, които са „по мярка“ на материята, от която е изградена душата му. И да учи – от тях, в тях и до тях. Да се учи, за да знае как да чете думите отвъд… думите. Но едновременно се чувствам и достатъчно голяма, за да осъзнавам, че единственият начин, по който мога да пиша за Калин Донков, е през призмата на собственото му слово. А то е не само класа, но и мярка – за сетивност, за душа. И за ръст.
Чета думите на Калин Донков и всеки път се уча на честност, на етичност, на морал. На човечност. Разговарям със съвестта си, защото я правят будна, а мен – както казва той – „неравнодушна“. Знам, че винаги ще си спомням тези негови думи – за „неизбежните срещи с малките предателства“. За да не забравям и следващите  – че „неблагодарността също е предателство“.
Такова е словото на Калин Донков.
От него разбрах, че „в старанието си да не се изцапаме, правим път на мръсника. И така мръсникът върви напред през шпалир от чисти“. Долавям плътността на истината в казаното от него, че „трябва да се изцапаме, мръсното се измива“. И разбирам, че е не само голям български поет, ярък публицист, но и добър психолог. Защото умее да прозре отвъд детайлността на фактите. Умее да извлече от богатството на палитрата категоричността на контраста. Умее да покаже нравственост, без тя да е императивна. И с ненатрапчива, но ясна позиция, застава зад правото на всеки да иска по-добрия свят, в който да се стреми – и да избира – и по-добрата си същност. Свободно и по съвест.
В едно свое интервю Калин Донков казва, че „в поезията шепотът се чува отлично“. Може би затова все повече се улавям как навсякъде и във всичко търся звуците на тишината, които да ми откриват реалността в цялата ѝ безпощадност. За да я приемам не като присъда, а като шанс - за път, за порастване, за избор.
Имплицитно е усещането за човечност сред думите му. Имплицитно и категорично. Доловимо чрез яснотата на мисълта, защитената позиция и чисто човешкото дълбоко, фундаментално усещане, че не си сам, когато си сам. Двама сте – ти и душата ти. Ти и съвестта ти. Ти и усещането ти за смисъл. Ти и думите – твои, близки, чужди. Ти и изборът ти да бъдеш – и какво, и кой да бъдеш.
Чета Калин Донков. И живея – вярвам, все по-добра. Не се питам отдавна възможно ли е думи да бъдат толкова удивително респектиращи и същевременно удобни – като любима дреха, с която не искаме да се разделяме. Не се питам вече, защото знам – възможно е. Защото удобното означава и дом.
При словото на Калин Донков съм си у дома. И съм щастлива, че този дом скоро ще стане и ваш. Очаквам да се срещнем – там, при словото му.
Калин Донков ще бъде гост на Арт клуб „Асарел-Медет“ и на жителите на гр. Панагюрище на 05.04.2019 година (петък).
От 17:30 часа в Историческия музей, при съкровищата на Панагюрище, ще се срещнем с него и с думите му. Той ще ни ги представи лично и, уверяваме ви, ще ни бъде удобно. Защото ще сме си у дома.
И може би след срещата с него, ще си тръгнем по-осъзнати и с едно от важните му послания за живота:
“Имайте време!
Защото за някого времето може да бъде спасение. Защото за някого времето може да бъде изход. Защото за някого времето може да бъде бъдеще.
Предлагам ви: имайте време!
И понеже самотата все по-често напомня неосветените пространства на небитието и тъй като равнодушието почти ни подсказва температурата на смъртта, и защото без заблуда знаем колко неутешим е понякога човекът, заклевам ви:
Имайте време!” (”Тъгувайте в почивен ден”, Калин Донков)

Очакваме ви! Входът е свободен!

Текст: Дарина Дечева
* При написването на анонса са използвани цитати от текстове на Калин Донков. Същите са в кавички и авторът им изрично е дал съгласието си за това.
_________________________________________

ЧЕРТА

Какво ли във природата се случи
и границата кой определи,
та изведнъж на уличката скучна
до тук вали, нататък – не вали.

И просто, за да идеш в магазина
или пък до аптеката отвъд,
от слънчева в дъждовна половина
ще трябва да притичваш всеки път.

И иронично от дъжда издебнат,
за да прекрачиш мокрия му праг,
решителност събираш. Вярно, дребна,
но някаква решителност все пак.

Защо се колебаеш пред чертата?
Не може да се заобиколи!
Човече, та това ти е познато:
до тук боли. Нататък не боли…

МАТЕРИЯ

На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.

Макар че от любов не се лекува.

И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да ѝ простят.

Макар че от любов не се прощава.

В света от реализъм опростен,
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден.

Макар че от любов не се умира.

ПОСЛЕДЕН

Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.
Пò е понятна тъгата - ненужна, но ярка.
Всъщност светът ни, така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.

Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично светим - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като излъскано в хиляди длани петаче.

Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци.
Мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката, както се носят мустаци!

Нека, когато привърша гнева си безвреден,
като затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият вече да не е най-беден,
най-храбрият - да не живее най-кратко.

Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.

Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче...

НЕЗАБРАВА

Налей ми вино в чаша тънкостенна
и приседни с усмивка неизменна.

Любима, ти навярно имаш право:
сърцето свойта участ заслужава.

И някак си привиква с туй човекът,
крещи от тишина, мълчи от екот.

Дали позор ще срещнеш, или слава -
сърцето този изпит заслужава.

Целувай дълго. Глътката резлива
безсмъртната любов из нас разлива.

Не можеш дълго? Е, до гроб тогава!
Сърцето този празник заслужава.

И някъде пред нас ако просветва
неискрен час и накърнена клетва –

едно солено от сълза възглаве
сърцето свойта горест заслужава.

Далеч от теб или навеки с тебе,
спокоен ще дочакам всеки жребий.

Сърцето всеки жребий заслужава.
Но не забрава, ах, но не забрава...

ДУША

Този град небръснат
без печал ни пръсна.
Всичко нежно, всичко грешно
между нас виновно оглуша.
Само ти остана
в мен като камбана
да звъниш под удара,
душа.

В този град бездънен
твоят вик потъна.
Колко мъдро,
колко подло
паметта си всякой вкамени!
Но защо остана
(ех!)
душа-камбана
до смъртта под всеки удар
да звъни…

ВАРНА

На зимата запуснатият храм
скриптящите си порти не затваря.
И жадната душа на януари
като последна свещ блещука там.

Следобедът отстъпва, размножен
в безбройните значения на здрача.
Градът е общество от минувачи.
Животът е почистен и снишен.

Животът е подслон необходим.
За малко сме във него приютени,
разпънати от смешно двоумение -
да седнем ли, или да постоим...

Студът под пепеливите палта
ни изтезава грубо и пристрастно.
На този свят смъртта е безопасна.
Но строго забранена е смъртта.

На този свят все още предстоим.
И учим същината му лукава:
каквото сме загубили - остава,
каквото притежаваме е дим.

А утре ужас ще ни възвиси.
Или крушение ще ни разпали.
И само силна като цианкалий
прашинката любов ще ни спаси.

Стихове Калин Донков
_________________________________________

ТЪГУВАЙТЕ В ПОЧИВЕН ДЕН

В натрупването на заетости човекът може и да остане жив, но без съмнение загива сърдечното, доброто, съчувственото и отзивчивото между нас, ние почваме по-малко да си липсваме, по-трудно да се обичаме, по-лесно да се разделяме, да се загубваме, да се забравяме. Защо стана тъй, че понякога в живота се познаваме "между другото", безпокоим се "между другото" и "между другото" се питаме как си? Каква е тази наша наклонност да се извиняваме с работата и с нея да обясняваме всяка душевна недостатъчност? Не е ли вулгарно да обвиняваме труда си за несъвършенството на своите чувства? Сериозно ли твърдим, че той ни пречи да бъдем горещи и добросърдечни хора? Ако все пак има и такъв труд, значи и той трябва да се лекува - докато почне да изгражда, а не да сковава човека. Или пък "ритъмът" на живота? Или бензиновата досада? Или небулозата на телевизионните ни гостни? Или нещо друго, което може да е навлязло в нас, а ние още не сме му дали име?
Вярвам в човешката пълноценност на връстниците си, на другарите си вярвам в нагласата им за добро. Но тази заетост ме плаши и това предразположение да се изслушваме главно в почивния ден.
Защото всеки миг някой някъде има нужда от състрадание и утеха. Защото човешката мъка, противно на всички романтични прогнози, дълго още няма да изчезне и докато ние разумно отлагаме добрината, другаде хирурзи старателно мият ръце и гробари бършат потта си.
Имайте време!
Имайте време за големите малки неща, за огромните дребни болки, за великите незначителни радости. Живеете на една крачка от ближния - от вас зависи дали тази крачка ви свързва или ви разделя. Предложете му ръката си преди да му предлагате кръвта си. И когато казвате "Аз съм с тебе!", бъдете готов да отговаряте за това.
Имайте време!
Обидно е да нямаме време. Разрушително е да нямаме време. Нечестно е да нямаме време. И ако върнете някого от прага си, върнете го, защото заслужава, а не защото ви се е досвидяла минутата. И ако зачеркнете някого от телефонния си бележник - нека бъде защото се е самоунищожил в душата ви, а не защото са ви скъпи часовете.
Имайте време!
Напук на всички уважителни причини. Имайте врвме в понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък. Имайте време извън почивния ден. В календара на приятелствата всички дни са червени. Имайте време за загрижения и за печалния, имайте време за човека в тревога и в беда. Не забравяйте, че на вратите ви ще тропат за разтуха тъй, както се тропа за хляб и за огън.
През мъчителния и потаен размисъл на Павел Михайлов, през собствените си колебливи мечтания и ядове, през вашите несъмнени идеи и безпокойства за живота пренесох тези две думи:
Имайте време!
Защото за някого времето може да бъде спасение. Защото за някого времето може да бъде изход. Защото за някого времето може да бъде бъдеще.
Предлагам ви:
Имайте време!
И понеже самотата все по-често напомня неосветените пространства на небитието, и тъй като равнодушието почти точно ни подсказва температурата на смъртта, и защото без заблуда знаем колко неутешим е понякога човекът, заклевам ви:

Имайте време!

Автор Калин Донков

Керемидчиев - заслушан в песента на щурчето

Докога ли?
Мъко моя, здравей!
Всъщност с теб сме щастливи.
С тебе зреем, растем,
С теб размятаме гриви.
Като стадо коне
С теб препускаме в прерия дива.
Докога ли?
Виж! В простора проблясва въже –
Тебе целят, нецелуната грива!

О, как се лутах да намеря
към тебе, Боже, път и брод,
в душата да изгоня вяра,
да чувствам всеки срещнат брат
и с него да деля постеля,
да има стряха, хляб, вода.
За двама, Боже, да печеля,
за трима да простра софра.

Малкият бездомник

Едно момче из кофа за боклук
измъкна ябълка и я загриза.
Миришеше на гнило и на лук,
но гладно бе – дланта си чак облиза.
Смрачаваше, а нямаше си дом,
нито грижовна майка да го чака.
И тая нощ небето мълчешком
ще го приспи под чергата на мрака.
От мъката сърцето му посърна.
Помилва го веднъж една бреза,
То спря, усмихна се… и я прегърна.
Тя шума бе постлала за легло.
Пошепна нещо, с клонче го погали…
Дали не свърши детското тегло?
Полегна кротко, мракът го пожали.

Лятна омая

А тая нощ е приказка омайна
И ти си, мила, нейният рефрен!
Нощта ще бъде святата ни тайна,
с която ще посрещнем светъл нов ден.
Поспри! Не бързай! Щурците още свирят…
Концерта да изслушаме докрай.
Отгде ли толкоз силица намират,
че не под дъжд, а сякаш пеят в рай.
И в песните, захласнати до лудост,
забравят, че и зима ще завее.
Все свирят, свирят и даряват радост,
че радостен е този, който пее.
О, тая нощ е приказка омайна
и ти си, мила, нейна нежна тайна.

Стихове ©  Пенко Керемидчиев
_____________________________
Ритъмът и римите на Пенко - мелодични и дисонансни като живота

Кой не очаква с трепет рождения си ден, та да получи подаръци? Кой не обича подаръците? Но ето – за 91-ия си рожден ден поетът Пенко Керемидчиев дарява на нас, неговите читатели, своята нова стихосбирка, дарява сърцето си, защото е такъв човек – обича да дава, не да получава. В дългия си и нелек живот той успя да запази топлия пламък на любовта – към Родината, към семейството, към песента, към всички хора.
Въпреки страданията, през които е преминал, той не позна омразата, дето днес тъй гнети душите ни, не застана в позата на обвинител – поза, така присъща на множеството съвременници. Будната му съвест не подмина в осемте му стихосбирки тежненията на Родината и на света, на обикновения човек, на делфините и на тополите, на бездомното куче и на премазания от човешки крак щурец. Сърцето му е винаги съпричастно с всички страдащи. Сърцето му е безкрайно благодарно за всеки добър жест. Свободата и красотата, Родината, майката и песента са сакралните центрове на неговата поезия. Гласът му е искрен и ведър и което изповядва болката от раните, и когато възпява природата, и когато плаче за чуждата болка. Песента му ни показва как трябва да се обичаме, за да бъдем щастливи на тази прекрасна земя, припомня ни, че свободата е и дълг и ние всички сме длъжници на другите и на земята. Тази стихосбирка е изповед на едно голямо човешко сърце. Днешната мода приема любовта към Родината като анахронизъм. Така се раждат безродни души, които правят живота ни ад. Вечното понятие любов единствено може да ни спаси. Това разбира поетът.
Понякога песенно мелодични, понякога дисонансни като живота, ритъмът и римите натрапчиво ни повтарят свещените ценности на нашия свят - Красотата, Свободата и Любовта, които съвремието е загърбило и забравило. А точно те те карат да разбереш, че си човек. Къде са днес съчувствието, милосърдието, прошката? Какъв е животът ни в този агресивен, вълчи, безчувствен свят? И колко малко ни е нужно, за да сме щастливи?

© Красимира Василева - М`Бай,
из предговора към най-новата поетична книга "Песента на щурчето" на Пенко Керемидчиев, издадена през 2018 година с финансовата подкрепа на Общена Панагюрище по Проект за стимулиране на местни творци - "Панагюрище - духовност и творчество в едно".
_____________________________
Пенко Керемидчиев отново среща публиката си

Пенко Керемидчиев

На 22 февруари 2019 г. в Музикалната зала на Читалище "Виделина" се състоя вечер-творчески портрет на поета Пенко Керемидчиев. Събитието е част от Културния календар на Община Панагюрище за месец февруари. Организатор е Клубът за литература, изкуство и общество "Виделина".

Пенко Илиев Керемидчиев е роден на 11 януари 1927 година в град Панагюрище. Завършил е българска филология в СУ "Климент Охридски". Преподавал е български език и литература в Девин, Сопот, Калофер, Копривщица, Раковски.
Негови произведения са били печатани в много регионални и национални периодични издания. Разбирането му за поезията е, че тя трябва да служи на човека, като изразява неговите мисли и чувства, за да го възвиси нравствено и духовно.
Член е на Съюза на писателите земеделци в България.
Пенко Керемидчиев е автор на стихосбирките "Откраднато слънце" (1994 г.), „Разпятие” (1998 г.) „Непокорена летопис” (1998 г.), „Пронизана душа” (2000 г.), „Изстрадано време” (2002 г.), „Венец от живи рани” (2004 г.), „Видения”, (2006 г.), „Недосънувани блянове”, (2012 г.), „По-приказна от приказка” (2013 г.) и "Песента на щурчето" (2018).

За една закъсняла среща на Габриела Цанева с Пенко Керемидчиев - тук.
Още от и за Пенко Керимидчиев в "Чат-пат" четете тук.

Елена Димитрова. Преоткриване. В света жесток не мога да съм нито вечна, нито млада

Елена Димитрова, следващите стихове са от нея

_______________

Преоткриването на Елена Димитрова

Със сигурност повече, много повече хора трябва да се докоснат до тази прекрасна поезия, овладяла силата и красотата на българския език - на моменти до степен на съвършенство, съизмеримо с най-добрите ни образци по отношение на образността, и подчинила я на женската страст и чувствителност, на богатия опит на една мъдра, обичлива и весела жена, която е наясно с истинската стойност на думите.
Елена Димитрова (25.05.1937 - 16.12.2016) – малко известно име на една великолепна българска поетеса, както го доказват тези четири стихотворения по-горе, извадени от поетичната й книга "От светлината до края" ("Аб - издателско ателие". София, 2005) - макар да е издала 20 книги, 4 от които с поезия; и едно много по-популярно име на журналист и документалист, пътешественик и приключенец, филмов продуцент и автор на над 250 документални филма (за БНТ и за собствената й филмова къща "Интернешънъл филм сървиз"). И все пак, според думи на внука й - режисьорът Анастас Джидров, тя винаги се е представяла просто и само като писател...
Самият аз откривам нейната лирика близо две години след смъртта й, неподозирайки като много други хора, че талантливата филмова разказвачка, чиято документалистика познавам, макар и не в пълнота, е била и завършена, брилянтна поетеса.
Елена Димитрва е родена в Стара Загора в семейство на интелектуалци - учителката Мата и юристът Димитър Димитрови. Завършила е журналистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работила е като журналист в печата, БТА и в Българската национална телевизия. За кратко време (1970–1972) е била и секретар по печата в Министерството на транспорта. 23 години е отговорен редактор и завеждащ редакция в БНТ - в редакция "Програма", а по-късно в историческите рубрики "Времена и хора" (където прочее прави филм за нашата Райна Княгиня) и "Отечество". В документалното си творчество се вълнува от теми като историята и културата на траките, писмеността на българите, богомилите и православната ни вяра, масонството, Възраждането на България и др. Голяма част от нейните филми днес са в "Златния фонд" на Националната телевизия.
Журналистическата и житейската съдба на Елена Димитрова я праща на обиколки почти из целия свят - преминава през Хиндукуш и стига през Афгнистан до Пакистан и Индия. Пътува до Виетнам по време на войната, усеща "аромата на Африка" в Судан, Мароко и Египет; отива и до храмовете на Буда в Банкок - Тайланд, пътува през цяла Малайзия до Сингапур; като млад журналист преминава през част от тундрата и тайгата на Сибир и достига до Коми, където по това време се организира работата на българските секачи... През 1981 година заедно с режисьора Веселин Вачев и оператора Пенчо Чернев осъществява 40-дневна телевизионна експедиция на Българската телевизия до уникалните фрески на Тасили в Алжирска Сахара, където се намират стотици рисунки в скалните образования на пустинята от преди няколко хиляди години; живее при туарегите в оазисите Таманрасет и Джанет - за това изжияване създава филми, пише пътепис и цикъл стихотворения...
През 1994 г. създава собствената филмова къща "Интернешънъл филм сървиз" и добавя още 100 филма в творческата си биография - главно за произхода на древните българи, делото на светите братя Кирил и Методий, филми за български църкви и манастири, за нови исторически факти, за Ванга, за красотата на българската природа и пр. От 2000 г. слага силен акцент върху творческите портрети както на утвърдени български художници, така и на съвсем млади творци.
Елена Димитрова е била член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на независимите български писатели. Носител е на орден "Св.св. Кирил и Методий" - първа степен.
По някои от нейните стихотворения са създадени песни, между които "Връх мой" (муз. Филип Аврамов), "Бялата порта" (муз Борис Стрински, която дава името и на фестивала за туристическа песен в Самоков), песните на театрална къща "Мариета и Марионета" с композитори Найден Андреев и Петър Писарски и пр. А песента "Не зная" по музика на Зорница Попова звучи и на фестивала "Златният Орфей" през 1980 г., изпълнявана от Катя Филипова...

Текст © Стоян Радулов

 

Тони Лунгарска: "Подари ми две думи, не цветя за ваза!"

Пловдив

Старинен Пловдив.
Улици застлани с калдъръм.
Ръката ми в твоята ръка.
Целувка бегла сред тълпата.
Под свод закътан в ресторант
ми подари две думи,
не цветя за ваза.

Вървя по хлъзгав калдъръм.
Дъждът заведе ме в мрака:
под свода наш,
но ти не беше там –
да ти прошепна двете думи,
които още пазя.

Тони Лунгарска

Така неистово да ме рисуваш искаш

Така неистово да ме рисуваш искаш.
Безпаметно се дърпам аз.
Била съм муза.
С думи ме привличаш.
Жена съм, изпълнена със страст.

– Да ме рисуваш искаш ли? -
сега неистово се моля аз.

– Да те рисувам, казаш!
Ще изгори обаче платното ми от страст.
За безопасност ще те рисувам
невидимо по лятното небе.
Дъгата утринна е твоето лице.
Очите – две мамещи звезди,
а тялото – полегнало сред горските земи.
Ще те рисувам с устни, с пръсти, с очи
в душата си.

– Художнико, не ме мъчи!
Ела и ме рисувай, както искаш ти!   

Сонет

Погледнах в миналите дни,
една сълза в окото свети.
Къде изгубих те, кажи?
Разминаха се световете.

Пътеката към теб се скри,
забулена от сенки в здрача.
Прозорецът за мен ръми,
а телефонът тръпне, чака.

Стоя сама. Броя звезди
и търся в мрака светлини.
Сълзата шумно иззвъня.

Разплиска се и изгоря
в едно със белите поля
потънали  във тишина.

Стихове Тони Лунгарска

§§§
Ето така един човек на любовта, на страстта, на отдадеността може да изживява емоции, мигове, часове, изпълнени с трепети и вълнения – особено ако е завинаги в плен на творчеството, на изкуството, на претворяването на живота в приказки и притчи... Особено ако се нарича Тони Лунгарска.
Изглежда Тони Лунгарска и днес остава подчинена в поезията си на игрите на любимите си "Пеперудени целувки", както се казва първата й стихосбирка от 2014 г. – игри с еротични намигвания и многосмислови натоварвания; но и същевременно изпълнени с нежност, копнеж и стремеж към трайно щастие – прочее, цел на всеки от нас.
И трите стихотворения в настоящата публикация са нови. Но в тях е вплетен автентичният стил на Тони Лунгарска да ни поднася едновременно усети за звуци, аромати, вкусове, конкретни състояния, случки и изживявания във вълнуващи сюжети. В тях, освен че е проектирано авторовото аз на поета, всеки читател е способен мигновено и естествено да види и прочете себе си.
И колко ли странно ще ви прозвучи, ако ви доверя, че тези стихове са написани от жена, която в трудовия си делник ниже едни след други цифри, сметки и фактури...  Но знаете ли – всеки си има предначертан път... И рано или късно, но неизменно, ще тръгнете по своя истински – във вярната посока... Ето, ако в прозаичния свят тя е счетоводител, в поетичния свят Тони Лунгарска е една от нимфите на любовта и муза, близка родственица на Ерато.
Тони Лунгарска е член на Литературния клуб "Виделина" от самото му създаване през 2000 г., а в момента и негов председател. Тя е и редовен автор в "Чат-пат". Пише стихове от 12-годишна. В тях вплита желания, емоции, пази спомени, трупа надежди; живее така, както си иска... :)

Текст Стоян Радулов за "Чат-пат"

Фоторепортаж от представянето на "Пеперудени целувки" - първата поетична книга на Тотка Лунгарска

Животът и поезията по Никифоровски - от Господ по-честни!

Димитър Никифоров - argonyk

ХЛЯБ

Шуми и се пени реката под моста.
Сам гълъб чертае окръжност в небето.
Два лъча подсказват на росния троскот,
че скоро от изток зората ще светне.

Тих вятър подобно на майчина ласка,
едва доловимо житата разрошва.
Потропват каруците - прости каляски
и моето село прилича на кошер.

Бай Петър с пръскачка от мед и на босо,
към своето лозе закрачил - попържа.
Ще пръска. А после, узрялото просо
ожънал, на снопи прилeжно ще върже.

Ще легне на сянка под трите горуна,
рисувани сякаш от младия Шишкин.
И нейде в душата му тънката струна
на младост далечна ще рони въздишки.

Бай Петър е всъщност метафора ясна.
На хляба изпечен суровата песен.
Провинция казвате? - ресто и баста!
Това е животът. От Господ по-честен.

ПРИЗНАНИЕ
В тишината на вечните истини,
в полумрака на всички заблуди,
зреят болки които осмисляме,
чак когато без нея се будим.

Не от вчера на ум го пресмятам -
бе живота ми с хиляди ъгли...
Всяка обич до днес ми е свята,
но най-святата вчера си тръгна.

Че вината е моя - не крия.
Не със жестове фини се славя.
Наранявал съм, биха ме, пия -
тиха нежност и кипнала лава.

Не да хленча съм седнал да пиша -
тези думи сами се подреждат.
Като стара обувка - излишен,
ще старея под синята прежда.

Неразтребена маса за гости -
бе живота ми с хиляди ъгли.
Любовта на душата ми снощи,
не с лилави пантофки си тръгна...

РАПСОДИЯ
Все някой ден ще врътна смело ключа
на този грохнал, сив апартамент.
И в къща с двор, асма и вярно куче –
ще заживея с ризница от лен.

И ръста на тревата ще пресмятам,
ще виждам как доматът сменя цвят.
На малко охлювче върху рогата
ще сричам болките на този свят.

Две рижи котки "никаква" порода,
две гъски, патица и млад петел –
без капка страх до мен ще се разхождат,
и аз до тях – старик – ще бъда смел!

Извитата коса – по икиндия
ще сядам да наточа с тънък брус
с павурче люта гроздова ракия,
на просото до алаброса рус.

В уют ще пукат цепеници сухи
и боб ще къкри – безобидно тих.
Далеч от градски шум и градски мухъл –
едно щурче ще ми напише стих.

ДАЛЕКОГЛЕД ЗА ОБРАТНО ВИЖДАНЕ
         на Любен Чаталов

Като сърца - огромни и червени,
със равен пулс доматите узряват.
И виждам как по тънките им вени
пристига ранна есен, златоглава.

Тревата с росен поздрав я посреща.
Петле извива глас и загълчава...
Денят заплита сръчно свойта мрежа,
по-бял от млякото на рижа крава.

Запяват в хор врабчета неспокойни
чиято песен утрото ни гали.
Животът има хиляди пробойни,
но не смъртта за пристан сме избрали.

Моряци сме - терасата е мостик,
но тази къща няма да отплава.
Тя дом е вече, с вратник незалостен,
като душата блага на Чаталов.

ТОЧКА НА КИПЕНЕ
Колко много кадърни поети измете
на бездарните ловки метлата стерилна!
И подобно на наниз от люти чушлета
мойте думи висят в тази снобска сушилна.

Аз умея, обаче, на глас да разплитам
всяка пошлост в която метафори няма.
Без да крия лицето си мога да питам
и да чистя словесното зърно от слама.

Ще ме лаят, наясно съм, кучета бесни,
дето дъвчат на смисъла кокала постен.
И ще стискат юмруци в ръкавите тесни
на балтон от клишета, неловко тропосан.

Ще съм себе си в стих от кръвта ми белязан.
Не отстъпвам от своите думи и крачка!
Не под шумни аплаузи искам да лазя,
ни да крия глава под крилото на квачка.

Ще вървя по ръба на езиците остри,
дето с моето име ръцете си миха.
Многоликата смърт щом ми дойде на гости,
нецелунат от грозната слава ще стихна.

Стихове Димитър Никифоров - argonyk

С Мария Бегова при представяне на негова книга в панагюрската библиотека

На гости у своя приятел, художника Стайо Гарноев, в Панагюрище

§§§
Крайно време беше "Чат-пат" да обърне отново внимание на някой от стойностните съвременни български поети. А според мен - някои от тях и бъдещи класици, в което съм сигурен...
Роден през 1968 г. в с. Крушовица, Врачанско, поетът Димитър Никифоров, известен в интернет и с псевдонима си argonyk (Забелязвате ли тук играта и мистификацията с името на кораба "Арго" от мита за аргонавтите, Златното руно и певеца Орфей!? - б.а.), според Маргарита Петкова, "успешно си проправя път в съвременната ни поезия и заема в нея свое собствено място".
Признавам, че съм огромен негов почитател. Смятам, че има изключително лек и категоричен изказ, богат на метафори език и овладян като вода във воденично колело ритъм, говорещ за самобитен, готов талант, за който в българското слово няма тайни. Поезията му се лее като народна песен от време оно, влиза веднъж като блага, веднъж като люта ракия...
Обичам стихотворенията му и заради характера на неговата поетика, пропита и изпълнена с родната земя, с България, която между редовете Никифорови е поселявана само от читави люде - със здрав дух и все още вдигнат към небето поглед. Селският му произход е ключов, разбира се, и затова - благодатен... Когато чета Димитър Никифоров, няма как да избягам от поетичното му родеене с Иван Динков, например - поет от родното село на баба ми, което още повече ме сближава и с двамата. И то, родеене не само в образността, разчитаща в голяма степен на бита ни и на фолклора, ако щете, но и в неочаквано острите, ръбести често до болка внушения, чувства и усети, които поне мен ме лекуват. Лекуват ме от пошлостта на днешния ден, от безлюбието, в което се въртим мърцина, от грозотата на делника, от лошотията на хората...
Като се замисля, никак не е случайно, че Сергей Есенин е любимият му поет - та нали той е смятан от руснаците за най-големия певец на тяхното село, владеещ също до съвършенство класическия стих.
Димитър Никифоров има три поетични книги. Надам се на много още.
„Работя като заварчик вече повече от 30 години. Занаят, който не е никак поетичен, но си го обичам. - Това споделя Никифоров пред Димитър Янков и ARTday.bg. - Не членувам в съюзи, кръгове и сдружения. "Казано по мъжки" е третата ми стихосбирка. Първата, "Бодли в сърцето", излезе през 2013 г. като пилотна книга на издателство ХуЛите, към едноименния литературен сайт, втората - "Последната пробойна", през 2016. Всичко останало (без да обиждам белетристите) е делнична проза и любов към мерената реч. Засега - споделена, защото, както казва обичания от мен поет Иван Динков - Поезията е вдовицата на Живота.“
Изхождайки от това, пожелавам от цялото си сърце на Димитър Никифоров никога да не става вдовец на Поезията!
А що се отнася до властващата всуе графомания, до властващото всуе бездарие, ето какво е отношението му към нахалните явления, изразено наскоро в пост във Фейсбук: "Що бе, аджеба, сте взели поезията, за да ми се пъчите?! Има балет, музика, театър... Като пишете с гъза си, изтанцувайте поне едно "Лебедово езеро" с него, или докато пърдите - поне на Рахманинов го докарайте! Абе... На много бих счупил ръцете до лактите... Ама карай... Поети да сте..."

От мен да знаете: няма грозни думи. А всички думи, написани от Никифоров, са красиви като честността. 

Текст © Стоян Радулов

Стою Пенчев Пиклев - от Сръбско-Турската война до опълчението

ГЕРОИ ЗА НАШАТА СВОБОДА

Ето още един от истинските герои на нашето Освобождение, на нашата, българска Свобода.
Това е панагюрецът Стою Пенчев Пиклев, известен и като Комитата. Този човек с благ, но твърд поглед на снимката, направена му много след Освобождението, е бил уастник в 4-та опълченска дружина, под командването на  майор И. Т. Редкин, по време на Руско-Турската освободителна война от 1 май 1877 г. до 30 август 1878 г., а преди това е взел участие и в Сръбско-Турската война през 1876 г.
Смелостта му, геройствата му са запечатани на ордените, които висят на гърдите му - а сред тях и кръст за храброст.
Роден е на 15 март 1854 г. в Панагюрище и е доживял до 1 август 1940 г., когато е починал в Пловдив след един богат и изпълнен със събития живот.
Снимката е предоставена на Историческия музей в Панагюрище през 1992 г. по повод 114-та годишнина от Освобождението на България от Османско иго от неговия внук по майчина линия Апостол Апостолов.
Героят Стою Пенчев Пиклев е отгледал четири дъщери и един син.
Ето на такива хора дължим съществуването на България днес - обикновени, смели, целеустремени. И в никакъв случай - незнайни. Всеки от тях има име, житейски път и привилегията да е живял и участвал в историческите събития без страх, а напротив - с открито чело и с мисия за бъдещето. Т.е. - нашето настояще. Какво ние ще оставим след нас обаче, се пита времето.

Стоян Радулов, редактор

Очерк за опълченеца Тодор Калоянов четете тук

Следете Ретро Панагюрище във Фейсбук и потънете в миналото на града:

Как бе построен паметникът на свободата... Из клиповете на Ретро Панагюрище

Из снимките на Ретро Панагюрище...