Времето не изтрива от паметта спомените
от преживяното във войната
Рядко минаваше ден, в който раздавачът да не остави в пощенската ни кутия писмо. Най-често писмата бяха за Петя. Първата й работа, като се върнеше от училище, беше да пита: „Писмо имам ли?” Не сядаше да учи, докато не дойдеше пощата. А писма идваха от Москва, Алма-Ата, Павловград, Днепродзерджинск и много други. Пишеха й Ира, Лилия, Наташа, Тяна, Лена, Люда, Юрий… Пристигаха дебели пликове, които съдържаха изгледи от градовете, картички с цветя и снимки на артисти, значки, марки, календарчета.
От тях дъщеря ми научаваше подробности за селищата, където живеят нейните приятелки и приятели, за родителите, братята и сестрите им. Разказваха й къде са прекарали лятото – в Артек, Крим, на море или на село. Случваха се и забавни неща. Един Володя помисли, че моята Петя е момче и й писа: „Здравствуй, дорогой Петр!” Някои от пликовете бяха придружени с пожелания: „Лети с приветом - вернись с ответом!” или „Стоп! А где улыбка?”. Както и да сгрешеха името и адреса й, писмата се получаваха непременно.
По една време нейните приятелки и приятели станаха двадесет и пет. Но това не й стигаше и тя се обърна към редакцията на списание „Пионер” с молба за нови адрес. Така тя се запозна с Олга от сибирския град Томск – една година по-малка от нея, ученичка в шести клас.
В един светъл майски ден Петя получи писмо то Оля, прочете го и като ми го подаде, излезе от стаята.
На белия луксозен плик бе изобразен пощальон – млад русокос хубавец, който с едната си ръка едвам успяваше да удържи юздите на трите коня, а в лявата високо държеше пощенски плик. На листа беше нарисувана същата картина. Оля пишеше:
„Здравей, Петя!
Ти дълго не ми отговори. Аз така и не дочаках твоето писмо и реших да ти пиша. Петя, ти ми отговори, само че честно, може би не искаш да си пишеш с мен?
Е, добре, това ще се изясни в следващото писмо, а сега аз искам да поздравя теб и цялото ви семейство с големия и радостен празник – с Деня на победата! У нас, в Съветския съюз, преди този празник прожектират много военни филми. Гледаш такъв филм и страшно ти става от това как издевателствали фашистите над хората.
А ето какво ми разказа моята майка. Те в болницата провели вечер, посветена на Деня на победата. Медиците поздравявали ветераните от войната. И ето какво споделила една от лекарките – ветеран от войната, от своя фронтови живот. В това време тя се намирала в Германия и веднъж попаднала в немска операционна. „Наоколо чистота, скъпи мебели, всичко блести от белота…”- разказвала тя. В центъра на залата стоят операционни маси, а на тях деца, деца, които били на по около две годинки. Фашистите им източвали кръвта, те считали, че детската кръв е най-полезна за техните ранени. Тук лежали вече трупчета. И тази лекарка видяла очите на още живи дечица. Това били очи, молещи за живот, очи, пълни с молба. След този случай често сънувала тези деца и събуждайки се, крещяла… Тогава и решила – ако остане жива – непременно да стане лекарка. Сега тази жена е детска лекарка.
…След този разказ всички в залата плакали. И на мене ми се струва, че няма да се намери в целия свят човек, който би се отнесъл равнодушно към този разказ.
Е, това е всичко. Пиши ми, Петя. До виждане.
Твоя приятелка Оля”.
През прозореца навлизаше топлото пролетно слънце. Потърсих моето момиче – то стоеше в спалнята и плачеше. Притворих вратата и излязох. Не намерих с какво да я успокоя.
Аз не можех да заплача. Нито тогава, нито по-късно, когато показах писмото на най-голямата си дъщеря. По бузите й се стичаха сълзи…
…Оттогава приятелството на двете момичета стана още по-близко, по-сърдечно. Свързва ги най-човешкото чувство на обич, мечтите за любов и щастие. А веселият русокос пощальон продължава да препуска и да разнася честитки за Деня на победата – празник на мира и на живота.
Ана Грамчева,
в. „Септемврийско знаме” / 20. VІІІ. 1987 г.
Публикацията е предоставена от Петя Сеферинкина, дъщаря на авторката.
-
Цял живот посветена на своите ученици, Ана Грамчева усеща в себе си призванието да пише. На листовете й се появява предимно проза - импресии за човека и мястото му сред природата, разкази за историята на града и особено за Априлското въстание. И още - разкази за деца, репортажи, фейлетони. Печели многократно различни конкурси – в сп. „Природа и знание”, в. „Септемврийче”, в. „Труд”, „Вестник за жената” и доста други. Умението й да разказва увлекателно, да търси и да открива съществените „дреболии” на живота и да ги предаде със силата на словото се проявява във всички нейни творби. На литературната критика прави впечатление участието й в сборника „Мъчната буквичка” - издателство „Народна младеж” от 1975 г. Като член на кръжока "Богдан Овесянин" в Панагюрище има участие в сборника „Топчето пукна”, посветен на 100-годишнината от Априлското въстание.
Умира на 12 ноември 2001 г.
Димитър Дънеков,
откъс от книгата "Дойдох, видях!", посветена на литературните клубове в Панагюрище.
