Историята на един паметник

Беленчани първи издигат паметник на загиналия  Волов  
Панагюрецът Янко Павлов прави нова скулптура през 60-те години

В България има много места свързани с борбите на народа ни за свобода. В края на град Бяла, близо до река Янтра в красив озеленен кът се издига скромен паметник, който напомня на минувачите за славните априлци – апостолите от ІV Панагюрски революционен окръг Панайот Волов, Георги Икономов и въстаникът Стоян Ангелов загинали в мътните води на Янтра през пролетта на 1876 г.
Идеята за издигане паметник на това място възниква през 1901г., когато в Бяла идва Стоян Заимов в качеството си на председател на комитета „Цар Освободител Александър ІІ” заедно с Никола Обретенов. Една от целите им е да издирят предмети за бъдещия музей на Възраждането. По същата причина посещават и други селища, родните места на видни наши революционери, къщи, църкви, училища, манастири свързани с националноосвободителните борби. В разговор с беленски първенци се стига до извода, че близо до мястото, където са загинали Волов, Икономов и Попов /по-късно се доказва, че  загиналият е Стоян Ангелов/ трябва да бъде поставен камък.
През ноември 1901 г. беленчанина Филип Филипов пише до Никола Обретенов. В писмото се съобщава, че той заедно с търговеца Георги Дюлгеров и учителите от класното училище Димитър Анчев и Пенев са поели инициативата и са взели решение, не камък, а паметник да поставят на мястото на загиналите. За целта е избран ъгъла, където се съединяват двете шосета Русенското и Търновското и всеки пътник ще може да го види. Събрани са малко количество доброволни парични дарения и паметникът е поръчан в с.Арбанаси, където се изработват такива от тамошен камък. Подадена е молба до Русенския Окръжен управител да разреши събирането на пари и нареди на Градския съвет да одобри избраното място. Филипов не пропуска да подчертае, че родителите на инициаторите са участвали в Освобождението на България.
В брой 8 от 16 юни 1902 г. на вестник „Беленски известия” се описва тържеството, организирано във връзка с откриването на паметника. След църковната служба всички граждани се отправят към брега на Янтра. Присъстват повече от 500 души. Сред гостите е и сестрата на Волов – Вичка. Различните дружества носят със себе си и знамена. Учителят от основното училище, Боян Бонев държи реч, след него са учителите от класното училище – Анчев и Пенев. Празникът продължава с декламации и песни. Събират и по 1 лев за почерпка.

През 1960 г. на мястото на стария паметник е издигнат нов паметник-чешма с бюст на Волов. Последният е дело на скулптура Янко Павлов, чиято сила е изработване на бюстове-паметници, спазвайки начина на класическото им изработване.Янко Павлов е син на свещеник. Роден е на 23.Х.1888 г. в Панагюрище. Още от дете слуша за Априлското въстание, като по-късно това става една от основните теми в творчеството му. Първоначално учи в родния си град, а след това завършва Средното рисувателно училище в София, а след него, с отличие, Софийската художествена академия. Дълги години е учител в 4 девическа и 7 мъжка гимназия в София. След 1926 година е назначен като скулптор в Министерството на народната просвета. През 1928 г. Държавна комисия под председателството на Димитър Страшимиров му възлага да изработи проект на паметник за мястото на Първото българско Велико народно събрание на Оборище. Проекта е одобрен и реализиран. Павлов по оригинален начин в свои произведения пресъздава героите на Александър Божков и Елин Пелин. Негови творби са изложени в галерии в България, Москва, Белград, Прага, Стокхолм и др. Умира на 18 юни 1974 г.
Преди десеттина години оригиналният бронзов бюст на Волов е откраднат. Градчето ни осъмва без него няколко дни преди 2 юни. По-късно е изработен нов ,по запазена стара отливка, съхранявана в музей „Освободителна война”.
През годините сред беленчани се заражда и друга идея, на Градището, хълма над двата моста, да се изгради величествен скулптурно-архитектурен ансамбъл „Априлци” – достоен мемориал за безсмъртния подвиг на Панайот Волов, Георги Икономов и Стоян Ангелов...Може някога и да стане...

Текст Татяна Йорданова, уредник в музей”Освободителна война” гр. Бяла

---------Посетете РЕТРО ПАНАГЮРИЩЕ във ФЕЙСБУК --------

Стою Пенчев Пиклев - от Сръбско-Турската война до опълчението

ГЕРОИ ЗА НАШАТА СВОБОДА

Ето още един от истинските герои на нашето Освобождение, на нашата, българска Свобода.
Това е панагюрецът Стою Пенчев Пиклев, известен и като Комитата. Този човек с благ, но твърд поглед на снимката, направена му много след Освобождението, е бил уастник в 4-та опълченска дружина, под командването на  майор И. Т. Редкин, по време на Руско-Турската освободителна война от 1 май 1877 г. до 30 август 1878 г., а преди това е взел участие и в Сръбско-Турската война през 1876 г.
Смелостта му, геройствата му са запечатани на ордените, които висят на гърдите му - а сред тях и кръст за храброст.
Роден е на 15 март 1854 г. в Панагюрище и е доживял до 1 август 1940 г., когато е починал в Пловдив след един богат и изпълнен със събития живот.
Снимката е предоставена на Историческия музей в Панагюрище през 1992 г. по повод 114-та годишнина от Освобождението на България от Османско иго от неговия внук по майчина линия Апостол Апостолов.
Героят Стою Пенчев Пиклев е отгледал четири дъщери и един син.
Ето на такива хора дължим съществуването на България днес - обикновени, смели, целеустремени. И в никакъв случай - незнайни. Всеки от тях има име, житейски път и привилегията да е живял и участвал в историческите събития без страх, а напротив - с открито чело и с мисия за бъдещето. Т.е. - нашето настояще. Какво ние ще оставим след нас обаче, се пита времето.

Стоян Радулов, редактор

Очерк за опълченеца Тодор Калоянов четете тук

Следете Ретро Панагюрище във Фейсбук и потънете в миналото на града:

Как бе построен паметникът на свободата... Из клиповете на Ретро Панагюрище

Из снимките на Ретро Панагюрище...

Опълченецът Тодор Калоянов: "Любете землята, за да ви познава и тя и да ви помага"

ГЕРОИ ЗА НАШАТА СВОБОДА

"Без ордените може, но без сърце не може!"

Панагюрецът Тодор Калоянов е един от последните оцелели опълченци. Заедно с още неколцина другари той доживява дълбоки старини.
Роден е на 1 януари 1853 г. в Панагюрище, в семейството на Илия и Стойка Калоянови - бедни, но свободолюбиви българи. Учил се да чете и пише в килийните училища на града. Един от прадядовците му бил даскал, близък до Софроний Врачански. Говорил много на децата и внуците си за историята българска и най-вече за цар Калоян. Затова старите панагюрци му притурили името "Калоянът", което по-късно се превърнало и във фамилия.
Закърмен с боен и неспокоен дух, веднъж 15-годишният Тодор отворил тайника в бащината къща и откраднал пищовите. Вместо да си играе като другите деца, той се скитал из горите и се учел да "мери нишани". Каймаканинът обаче го усетил какви ги върши, затова Тодор забегнал в Одрин. Укрил се сред работниците на барон-Хиршовата железница.
Когато през 1876 г. избухва Априлското въстание, Тодор се върнал в Панагюрище, за да вземе участие в бунта. Сетнешните му скиталчества минали пак през Одрин, Цариград, Одеса, Кишинев и Плоещ - все знакови места за българските хъшове. Тъкмо в Плоещ станал част от Първа оплченска дружина, под командването на подполковник Константин Кесяков.
На 20 май 1877 г. бил произведен в чин ефрейтор за отлично поведение и усърдна работа. Участвал във всички походи и боеве на бойната единица - при героичната отбрана на Шипка, при боя в с. Зелено дърво, Габровско, при зимното преминаване на Стара планина по Химитлийския проход и при атаката над турския укрепен лагер при с. Шейново. Особено се отличил в боевете при Стара Загора и Чадъртепе.
На 30 юни 1878 г. Тодор Калоянов е уволнен от Опълчението.
След Освобождението опълченецът се завърнал отново в Панагюрище. Скоро след това се оженил за Неда Ненова Оряшкова, която била сестра на свещениците Иван и Антон Оряшкови, също учасници в Апрлското въстание. Тодор и Неда имали един син - Илия и три внука. Дълголетието си Тодор Калоянов дължал на редовните разходки, които предприемал из Средна гора. На преклонна възраст, подпрян на дряновия си бастун, отишъл за пореден път до Оборище - мястото на Първото българско народно събрание. Това преживяване той описал в спомена "Едно отдихание до Оборище", което поместваме отделно.
Тодор Калоянов загинал при нелепа злополука на 28 юни 1948 г. на 96-годишна възраст. С военни почести е погребан в София.
Днес улица в Панагюрище носи неговото име. А механа "Старата къща" е построена върху основите на бащината му къща.
„Баща ми бе несломим по дух. До последния си ден живя като възрожденец!” Това са думи на сина му Илия Калоянов, казани с преклонение и почит.
„Животът на Тодор Калоянов е достоен за възхищение, един  живот, живян достойно и отдаден за освобождението и благото на България.  Горди сме, че сме собственици на къща с толкова героично минало!“, споделят днес семейство Петришки.

Стоян Радулов, редактор

Едно отдихание до Оборище

Аз съм пътувал и с Хиршовия трен. Виждал съм отечеството ни и в оная мъка, кога турският сигналист удряше камбанките по куминя и на турски командваше, че тренът тръгва. И всички се юрваха към вратите да се качат. Кой ще ти гледа тогаз Българията? Криех се в Одрин, при нашенци, а след туй се хванах на работа при барон Хирша.
Друго е отечеството свободно. Кога почуках с бастуня по камъните на Балкана, като че чуех гласа му. Кой с пайтон, кой с муле, а аз с дечицата - пеш. На гръдта ми - ордените, памет някогашна, без тях може, но без сърце не може!
При паметника наш Минчо панагюрчето дума:
- Дядо Тодоре, стар си, а как можа да додеш до тук без конче?
Рекох му:
- Таз земля ме познава, като я почукам с бастуня, аз знам коя пътека е най-кратка, коя най-малко ще ме измори.
Като ме видяха на върха, един от отците отложи шапка. А дечицата - едно до друго: "Дядо Тодоре, дядо Тодоре!" Всяко пита и разпитва. А то землята да можеше да ни върне хората, най-добре, но как?
Разказах за които знаех и каквото знаех. Но най-важното: "Любете землята, деца мили, за да ви познава и тя и да ви помага. Помня Тодорчо Белопитов, секретарчето на Бенковски, сродник мой далечен. Пишеше той поезии и в тях казваше същото. Загина, кажи-речи на ваша възраст. А правеше свирки и хайдушки песни свиреше. Ама ще се качи на Балкана, да го чуе ухото на турчина, че Балканът е майка и баща, и всичко свидно, що наричаме отечество!"
И слязохме от Оборището пешком, всички сега заедно, по пътечките, които аз зная. Че то камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, за да им чуй мъдростта.

Тодор Калоянов, опълченец

"Камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, за да им чуй мъдростта." 

Открийте и харесайте РЕТРО ПАНАГЮРИЩЕ във Фейсбук

Оскар Уайлд и Априлското въстание

Сонет за избиването на християните в България 

Стихове Оскар Уайлд
___________________________________

Оскар Уайлд (1854 – 1900) е един от най-големите англоезични писатели, поет и драматург, роден в Ирландия. Той е сред най-влиятелните и популярни фигури на своето време - особено след издаването на романа „Портретът на Дориан Грей” (1890). Тази книга му спечелва славата на модерен писател с оригинален талант, затвърдена впоследствие и от феноменалния успех на неговите девет пиеси, сред които и „Колко е важно да бъдеш сериозен“ (1895), които не слизат от световните сцени вече повече от век. Пише и издава още два сборника с приказки - „Щастливият принц и други истории“ (1888) и „Къщата на наровете“ (1892), които и до днес се преиздават.  А афоризмите му се радват на такава популярност, че Уайлд вече е най-цитираният британски автор след Шекспир.
Когато говорим за Априлското въстание, обаче, българската историография не пропуска да спомене имената на редица чужденци, застъпили се зад каузата на българите и изразили възмущението си от начина, по който Османската империя потушава бунта за свобода. Става дума за имена като Ян Неруда, Виктор Юго, Уилям Гладстон, Макгахан, Джузепе Гарибалди, Оскар Уайлд, разбира се, и редица други, които използвайки огромното си влиянието се опитват да вдигнат завесата и да изкарат наяве фактите, които трябва да ужасят цяла Европа. На тях българският народ дължи много, тъй като всичките им писания помагат светът да разбере, че на Балканския полуостров има един народ готов на всичко, за да постигне свободата си и че същия този народ става жертва на един изключително нехуманен начин, по който е потушено въстанието.
Позицията и потресът на Уайлд намират израз в този кратък сонет, който той посвещава на Априлското въстание, а целта - обществеността на Острова да се заинтригува от случващото се на Балканите.

"Чат-пат"

Петър Щърбанов: Моята е свършена вече… Важното е, че България ще живее

Не сме пшеница да се изгуби семето й!

Петър Щърбанов - член на Привременното правителство и военната комисия, един от героите на славната Априлска епопея през1876 година. За живота и делото на знаменития панагюрец разказва историкът Георги Керкеняков, уредник в музея на Панагюрище.

Петър Щърбанов произхожда от стар род, според някои краеведи, водещ началото си от селището край средновековната Секрасна – крепост на 5 километра южно от Панагюрище. От тях научаваме, че предците им са от хората, отбранявали твърдината при турското нашествие с решимост, която кара арабския вожд Фелах Ахмед да им обещае ферман с правдини, какъвто им издействал от султан Мурад І в 1363 г. Според него местните жители се ползвали със самоуправление, срещу задължението да ходят конници в турската армия. Заедно с други такива от целия Балкански полуостров образували елитен конен полк, носил името Левантински, а казармата му е била в Левент чифлик в Цариград.
Знаменитият панагюрски род Щърбанови трайно присъства на страниците на въоръжената борба срещу турското владичество. Всички те – Павел, Петър, Филип, Лулчо, Димитъря до един са в априлското съзаклятие. А Петър Щърбанов краси със саможертвата си подвига на панагюрци при отбраната на столицата на Априлското въстание.

Делото на въстаниците 
от 1876 г. не е случайна страница от нашата история. Тя с пълно право може са се назове „страница от политическото ни възраждане”. Може да се каже, че тази велика саможертва направи от нас българите вечен народ. Без нея, от спомените за славното ни минало от Първата и Втората българска държава, нямаше да остане нищо, „ако делото на въстаниците не бе ги покрило с могъщата си сила”.
„Балканците не сме „второ качество” европейци, казва акад. Георги Марков. Демокрацията, продължава той, е родена тук преди 25 века, когато в други покрайнини на Европа са на етап на племенни съюзи. Балканите могат да бъдат не само покрайнини, но и начало на Европа, в зависимост от гледната точка. Всъщност днес балканските народи се връщат не в Европа, където те са от векове, а към забравените икономически и политически ценности.”
Това че сме с европейско мислене и нагласа, свидетелства всичко онова, което направиха дейците на българското политическо възраждане. Сред тях важно място заемат и представителите на търговско-занаятчийското съсловие, които се явяват най-благоприятна среда за развитие идеите на националната революция.

Родът Щърбанови
Пример за европейско мислене и поведение по онова време е и Петър Щърбанов, който принадлежи на тези среди. Той е второ поколение търговец, онаследил с братята си заниманията на техния баща Стефан Щърбанов. Той успява в стопанските си начинания и помага на тъста си Петър Дудеков при водене на сметките. Признание за предприемаческите му способности е фактът, че сред неговите контрагенти са и търговците Арие от Самоков. Ползваните от него френски, гръцки и турски език очертават географския обхват на стопанските му интереси. Тази мащабна личност притежава остро развито обществено чувство. Няма инициатива в града без негово участие. Намираме го сред учредителите на Братското заемателно дружество (1871). Срещаме го сред създателите на читалище „Виделина” (1865).

Избраник на историята
Едва ли тук със сухия език на фактите ще можем да отдадем дължимото признание на неповторимата личност, каквато е Петър Щърбанов. Всеки момент от биография му е пропит от духа на времето, което го направи герой, а той му вля сили, за да стане то епоха. Няма да сгрешим, ако кажем, че е избраник на историята.
Принадлежащ към търговско-занаятчийското съсловие, чрез чиято „организация, сговор и средства е направено много, за да се съхрани българският народ и българското отечество”, той носи чертите на това съсловие. То допринася „българинът да се издигне не само до по-високи и по-сложни форми на стопански живот, а главно до по-високо и по-сложно, при това съвременно мислене”. Имат право онези изследователи, които считат че: „Идеите за национална просвета и българска книга, за черква и политическа свобода, за национална култура бидоха осъзнати през време на Възраждането, чрез търговско-занаятчийското съсловие. Те оплодиха българския дух, събудиха борческо-творчески елементи, дадоха възможност да се проявят големи ръководни личности, излезли преди всичко из средите на това съсловие.”
В пълна мяра можем да твърдим, че Петър Щърбанов е една от тези ръководни личности, произлезли от тази институция на българското възрожденско общество. Институция, която „внесе нови стопански и обществени отношения и форми в живота на народа, промени манталитета на значителна част от него, а чрез стопанското възраждане и подем обезпечи бързото и неминуемо културно-политическо и изобщо национално възраждане и създаде условия за по-тежки и по-високи борби, т.е. национални борби”. Тя е създадена с участието на всички от рода Щърбанови. И никоя сила не може да ги спре, за да видят отечеството си свободно, за която цел братята Петър Щърбанов и Павел Щърбанов жертват живота си, изпълнявайки революционния обет.
Революционният подем е надделял при вземане решения и стъпки от всякакъв характер в живота на панагюрци. Нищо не е в състояние да ги отклони от поетия път. На респектиращите майчини доводи, приканващи към разум братята, „за да не останат децата им без хляб и сираци”, те убедено отговарят: „Та и да ни изколат, пък децата ни ще добруват един ден. Та не сме пшеница да се изгуби семето й!”

Осъзнатата саможертва
Такива са мотивите за осъзнатата саможертва на Петър Щърбанов. Тя не е повлияна от страх за възмездие от дързостното въставане срещу царщината с каквато цел турските табори и нередовни войски тръгват към Панагюрище. По-скоро тя е избрана, за да бъде защитено националното чувство и личното му достойнство и за да бъде спазена революционната клетва. „Опрости се с мене и децата и се застреля”, изповедно разказва за 30 април 1876 година неговата съпруга Нена Щърбанова. Развръзка, предпочетена, за да запази живота на всички десетки жени и деца, довел и укрил ги в избата на Дудековата къща. Молбите на уплашените майки той зачита, овладявайки порива си да излезе в открита схватка с изпълнилите двора на къщата нападатели. Преди тази крачка към вечността той отправя своя завет към поколенията: „Моята е свършена вече … Важното е, че България ще живее!”

Не може по друг начин да се обясни саможертвата на този исполин на духа, който направи възможни мисиите на Апостолите в Панагюрище. Най-напред на Васил Левски, чийто комитет/1870/ успяваше и заради Петър Щърбанов. След това на Георги Бенковски и Панайот Волов, които се опряха на революционери от ранга му, за да има въстание с организираност и териториален обхват, разклатило прогнилата феодална османско-деспотична система и довело до освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г.
В заключение: „Ако слънцето на нашето Освобождение засия ослепително на Шипка през 1878 година, То прекрасните светлини на неговото зазоряване пръснаха трепета си върху България чрез подвига на Средногорието през 1876 година.” А ние бихме добавили, че ярък лъч от тези светлини е и подвигът на Петър Щърбанов, който на 44 години вгради великата си сянка в сградата на възкръсващата българска държава, която стъпи първом на своите нозе през Април 1876 година в Панагюрище. Тази велика сянка крачи редом с нас вече 140 години и така ще бъде докато я има България!

Георги Керкеняков
Текстът е отпечатан първо във в. "Време", Панагюрище, през май 2016 г.

Мария Бегова: "Април. Дошла е пролет - време за вричане."

АПРИЛ 1876

Пролетно млад,
нетърпелив,
внезапен, разбунен,
пояс развързал априлий.
Всички дивачки по хълма -
като бели взривове - с цвят
чак до върха се покрили.
Зад каменни зидове
чардаклии къщи
светят с джамлъци,
камбанки люлеят лалета
в дълги ерлъци
над здравец, игличина,
чимшири в редици стоят,
зелени и стройни като за почест,
над дуварите зидани
синее бухлатият люляк,
над високите вратни
със зелени очи
бръшлян към пътя наднича.
Дошла е пролет -
време за вричане.
И сред този цъфтеж, сред тази омая,
тръгнал таен кипеж, от смела мечта замаян.

II
Пролетно млад,
нетърпелив,
разбунен,
градът заживял, повярвал в чудо!
Сухари, барут, гайтани,
кама, пищов, чакмак,
платно и мехлем за рани,
лъвче за всеки калпак.
Бил красив и богат,
имал всичко градът.
Време е
за държава.
За свобода.
Или смърт.
В Средна гора няма среден път...

III
Кратък бил онзи април.
Онзи април...
Онзи април подранил...

IV
Но се обърна април и времето тръгна назад.
Заваля.
Три дни над Оборище вали.
Лицето на предателя
една качулка скри...

V
И пак вали.
Вали три дни.
И още три. Вали.
Не спира.
Барутът става кал.
Калта в навущата тежи.
В очите пари.
В душите боли.
И вали.

VI
По хълма бели взривове
трещят и все по-ниско
към къщите слизат.
Стократната войска
в градеца влиза.
Залогът е огромен,
страшна е цената.
Кой търси свобода?
Кой - плячката богата?
От къща на къща и от двор на двор,
издигал се писък от нож и топор.
Боят не гледал малък - голям.
Докъдето стигал, пеел ятаган.
Смърт и разорение
за дръзкия град.
И да не се съвземе,
глава да вдигне пак,
ще се превърне в пепел цветущий Каменград.

VII
Не се изплака туй небе, не се изплака.
Знае, че все ще побере мъката му земята...

VIII
С огнен ред Историята започва нова страница:
Април 1876-та. Въстание...

Стихове Мария Бегова
Из книгата "Провинции на сърцето" 

Райна Княгиня със знамето, художник Кръстьо Руйнеков

ЗНАМЕТО

Сърма и коприна.
Златен лъв.
Зелена поляна.
Пушка ще гръмне.
Бунт ще се вдигне.
Трябва ни знаме.
Бързай, девойко, везай!
По тайни пътеки
Конник бърза.
Писмото иде.
Ще стигне.
Към свободата си
забързан,
градецът чака
да те назове княгиня.
Везай, девойко, бързай!
Но остави ми:
мотче сърма,
парче коприна…
Да има!

Стихове Мария Бегова
Из книгата "Провинции на сърцето"

Родолюбивият априлец Георги Зафиров от Панагюрище

Такава хубава пролет панагюрци не

помнеха отдавна. И Захари Стоянов

в своите „Записки” неведнъж

разказва за нея...

Пред аптеката на Георги Зафиров в Панагюрище, снимка от архив

На пейката пред аптеката на Георги Зафиров в Панагюрище, точно срещу църквата „Св. Георги Победоносец“, са седнали стопанинът и неговият комшия Петър Дудеков – солиден търговец, със зет си Петър Щърбанов. Хубостта на ведрия ден не пречи на тримата панагюрци да бистрят политиката. Но този път те не се мъчат да разгадаят коварните ходове на европейската дипломация, а си имат свои доморасли дертове. Те си хортуват пак за онова голямо нещо, което цяло Панагюрище се готви да стори и което хем градчето пази в дълбока тайна, хем всички все за него говорят, но от ухо на ухо.
„Що стая, Щърбане, ще го бъде ли скоро“ – за кой ли път задава този въпрос Зафиров. И разбира, че когато се върне Бенковски, тогава бунтовниците ще се съберат и ще решават... „Ха дано да е по-скоро, че веке не се трае“ – изпъшква  аптекарят, подкрепен и от стария Дудеков, който клати глава: „Тъй, тъй не може веке“.

Георги Зафиров

Клетите! Те не подозират дори, че само след месец на това място, където днес спокойно разговаряха, ще тлее пепелище. Че тъстът и зетят ще бъдат мъртви, а Зафиров ще влачи тежките вериги по пътя за Татар Пазарджик, та чак до Пловдив...
Панагюрският лекар и аптекар Георги Зафиров не е сред най-популярните апостоли на Априлското въстание, с чиито имена израстваме като българи още с майчиното ни мляко. Но той е един от героите, що са дарили и живот, и имот „на ползу роду болгарского“. Според В. Ганева причината толкова дълго време личността му да остане в сянка до известна степен е неговата скромност. „Основание да мислим така – изтъква тя – ни дава фактът, че признание за заслугите си търси не той (той счита всичко сторено и заплатено от него „като изпълнено задължение пред Отечеството“), а неговите наследници, и то чак след смъртта му.
Първото свидетелство, с което се удостоверява участието му във въстанието, носи датата 16 октомври 1910 г. и е предназначено „да послужи където трябва“ – по всяка вероятност за отпускане пенсия на вдовицата му... Исканията на наследниците – продължава Ганева – нищо чудно, след като знаем каква е била признателността на българските буржоазни правителство към заслужените синове на родината – изглежда остават без последствие“.
За щастие са запазени доста документални свидетелства, както и собственоръчно написаното от Зафиров свое животоописание, от които научаваме много подробности за неговата революционна дейност. Прелиствайки написаните непретенциозно страници на автобиографията му, пред нас оживяват героизмът и подвигът на онези бунтовни дни – в няколко щриха от един живот, от преживяното по приготовлението на Априлското въстание, от първите дни на успеха и последните дни на ужаса. Една цяла епоха...
Ето какво пише Георги Зафиров: „В това време Захари Стоянов се беше условил да вари ракия на Дриновия хан и само аз го знаях и другарите ми. След това, като се събраха всичките членове от цяла България, намери се един предател Балдовелия, който предаде много тайни по приготовлението на въстанието на турците. Тогава Каблешков вдигна знамето и съобщи още този час на Бенковски – това беше тъкмо на 20 април 1876 г. и след един час избухна и в Панагюрище и в този момент всякой почна да работи това, за което беше назначен. Това въстание беше определено да избухне на 1 май 1876 г., обаче обстоятелствата така се сполучиха, че стана по-рано...
Бенковски ме повика заедно със Соколова(ски), който беше нареден като четник (и) ми се каза да приготвя от аптеката си нужните медикаменти и да ги предам на Спицерина за в планината, което аз направих с благодарине, които церове, сметнати според кутийката им, ме коствуваха по онова време тъкмо 22 000 гроша. И тогава Васил (има предвид Васил Спицерина – Соколски, б. а.), заедно с Бенков(ски) заминаха за селата, а аз останах в града със заповед да лекувам гражданите гратис и да им давам медикаментите тоже безплатно. И мен, доколкото ми допущаха силите, технически и материални, аз помагах.
При това бях натоварен и с превързването на разни рани и като видях, че като доктор, аптекар-фелдшер не мога сам да изпълнявам тези длъжности, намерих за нужно да назнача един фелдшер – един берберин, който прие и привързваше в женското училище в това време хората... В това време, като свърших медикаментите, писах на д-р Спаса, в което писмо казваше бог да е на помощ на българския народ. Това писмо, случайно ако беше попаднало на турски ръце, щяха както мене, така и доктора да ни избесят турците.., понеже в това писмо се говореше и за барут...

Дудековата къща в Панагюрище, снимка на Б. Юскеселиев от 1975 г.

В същий ден, когато пристигнаха турците, аз като имах доста болни в града, позабавих се да изляза по пунктовете, когато турците бомбардираха града. Като видяхме това заедно с жената и децата се скрихме в Дудековата къща. От сутринта до вечерта се събрахме близо осемдесет души. В това време  Петър Щърбанов като видя, че ще го убият турците, той каза: „По-добре е сам“, след което захапа револвера и се самоуби. След това ний се разпръснахме кой накъде види и отидохме в къщата на Сирака, където три деня стояхме без вода и хляб. Тогава ни намериха турците и искаха мен да убият и жена ми ме откупи с 35 000 гроша злато, което бяхме вземали с нас, след това ние останахме без счупена пара... След като изгориха, ограбиха аптеката и къщата ми, ние останахме гладни...
След това като започнаха да изкарват уловените (българите) в Татар Пазарджик, туриха децата в една кола, а аз пеш... Децата и жената ги пуснаха, а мен ме затвориха в Куршум хан, заедно с всички други. Всяка вечер ме биеха в затвора.

Черешов топ на панагюрските въстаници в затвора в Одрин, 1876 г. - архивна снимка

След изминаването на 10 дена наредиха 418 души в синджир, вързани ръцете ни. Аз се случих на първий синджир, заобиколен от господина Величкова (известния наш политик и писател Константин Величков, б. а.) и други лица... С Божа милост ние пристигнахме живи в Пловдив и като ни караха по улиците, децата хвърляха върху ни камъни и кал. Тогава Величков ми каза: „Не е срамно за нас, който ни види, защото ние се борихме за свободата на България“. 

Много още може да се разказва за този родолюбив панагюрец, изпълнил вярно своята клетва, дадена пред камата и револвера. Много са и другите такива като него българи. Всички те не бива да бъдат забравяни!

Текст Гео Нешев

За Петър Чардаков от Попинци и защо гръмва по-рано въстанието четете тук
За Делчо Уливеров и признателните към делото му поибренци четете тук 
За Орчо войвода - ратник на националната кауза, четете тук
За Искрьо Мачев - учителят-революционер, четете тук
За Павел Бобеков - апостол и председател на Привременното правителство, четете тук 

Защо първата пушка гръмва по-рано и как започва Априлското въстание

"Моите оборишки депутати са ангели, най-чистите идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения, за които бяха грозното бесило и заптийския камшик."

Захари Стоянов

Част от оборищенските депутати през 1907 г. на местността Оборище, архивна снимка

След неуспеха на Старозагорското въстание против Османското робство в България от 1875 г., започва подготовката на нов бунт. Главен организатор е Гюргевският революционен комитет, създаден в края на същата година. Предварителният план предвижда територията на страната да бъде разделена на пет революционни окръга. Най-успешно подготовката за въстанието протича в Панагюрския революционен окръг.
От 14 до 16 април (ст.ст.) 1876 г. в местността Оборище край  Панагюрище, е свикано събрание на представители на всички комитети от този революционен окръг. Целта на провеждането му е да се обсъдят състоянието на извършеното до момента и да се решат някои важни въпроси за това, което предстои. Определена е и датата на въстанието – 1 май с.г.

Мостът на първата пушка в Копривщица, сн. Стоян Радулов

Но замисълът на революционерите не остава напълно скрит и ето, че една конна полицейска група, предвождана от Неждеб ага, пристига в Копривщица на 19 април 1876 г., за да арестува ръководителите на местния революционен комитет. Опитът за арестуване на апостола Тодор Каблешков е неуспешен, но в отговор на нападението той обявява въстанието по-рано - на 20 април. Конакът бил превзет от бунтовниците, църковните камбани забили, пушките гърмели а от всички улици на Копривщица заприиждали въстаници, облечени с униформи.
Веднага след извършеното нападение Каблешков съставя писмо, с което уведомява останалите апостоли в Панагюрище, където по това време се намират ръководителите на IV революционен окръг, че въстанието вече е започнало. Понеже писмото е подписано символично с кръвта на едно от убитите в Копривщица заптиета, то става известно като „Кървавото писмо”.

Тутевата къща в Панагюрище, сн. Стоян Радулов

Веднага след получаване на вестта в Панагюрище, Георги Бенковски обявява въстанието още на същия ден след обяд. Това се случва в двора на Тутевата къща, където апостолите съставят по повода и възвание за бунта към българския народ. Властта в Панагюрище преминава в създаден Военен съвет, или т.нар. Привременно правителство, начело с панагюреца Павел Бобеков. На него се възлага ръководството на военните дела. Той пък изпраща чета начело със стотника Иван Парпулов, известен като Орчо войвода. Задачата му била да подпомогне въстаниците в Стрелча и да осигури връзката между Панагюрище и Копривщица.
Така започнало всичко...

Голямото дело на Петър Чардаков

Ето и историята на един от участниците в тези велики събития - моят прадядо Петър Чардаков, от село Попинци. Още преди въстанието той бил съратник на Левски, а след това - ако не бил избягал през покрива на Джумайската плевня, когато турците го хванали с оръжие в ръка, те щели да го убият. Но той оживал, дочакал Освобождението и се включил в изграждането на свободна България тук, в панагюрското село Попинци.

Бюст-паметникът на Петър Тодоров Чардаков в с. Попинци, сн. Генка Чардакова

В годината преди въстанието Петър Чардаков бил вече позамогнал се търговец, с невръстни деца и дори - кмет на селото, за какъвто бил избран отново и след Освобождението. Но още в младежките си години, след завършването на местното килийно училище, в него пламтяла искрата на бунта. Запалил я Бейко Гащанов - Бейко войвода, от с. Калугерово. Влиянието на войводата върху местните младежи било неописуемо силно. Запознанството му с Левски станало, когато Апостолът преминавал през Попинци за Панагюрище. При едно от отбиванията си в селото той основал и местния революционен комитет, под негово давление се сформирало и читалището "Искра". Освен Петър Чардаков в комитета влезли още учителят Хаджидякон Поликрап Чуклев, свещеник Лука Енчев, Иван Сотиров - Комитата, Марко Загорски, Иван Карабойчев, Кръстьо Карабойчев и Генчо Джумайов.
В навечерието на въстанието, когато Бенковски дошъл в Попинци и отседнал в къщата на Иван Карабойчев, той събрал гореизброените първенци, държал гореща реч, а придружаващият го поп Груйо от с. Баня заклел патриотите във вярност към предприетото дело. Начело на комитета застанала тъкмо Петър Чардаков, той бил изпратен и като делегат на Оборище.
За преждевременното избухване на въстанието в Попинци съобщил Орчо войвода. Макар и неподготвени заради малкото време и лошо въоръжени, попинчани били сред първите защитници на Панагюрище. В първите редици били Петър Чардаков и брат му Дойчо. Те взели участие в стрелбата с черешовия топ на месността "Бърдото".

Стоил Финджеков и Атанас Узунов с един от черешовите топове, архивна снимка от 1878 г.

При потушаването на въстанието Петър бил заловен и затворен в Джумайската плевня. Знаещ какво го очаква, той успял да избяга през покрива и през Йончово дере да се скрие в Тачово дере, а после и в местността Пенелов кладенец. Напразно турците го издирвали. Старият овчар Танчо Загорски му помогнал с укриването, снабдил го с храна и с дрехи...
При жестокото потушаване на въстанието село Попинци доста пострадало и дало скъпи жертви. Войската на Хафъз паша го опожарила и оплячкосала. Изгорели над 30 къщи, заедно с църквата и двете училища. Отвлечени били около 100 глави едър рогат добитък, около 1500 глави овце и кози, и голямо количество покъщнина.
Наред с въстаниците от селото - братята Карабойчеви, братът на Петър - Тодор Чардаков, Кръстьо Вихрогонски, Петър Сотиров и други, от ножа и куршума на потисниците загинали около 70 души невинни жени, деца и стари хора.
Петър Чардаков се крил в горите около селото чак до Освобождението и дочакал щастлив руските освободители на 31 декември 1877 г., които били от ескадрона на Екатеринославския драгунски полк.
След Освобождението Петър Чардаков участвал активно в обществения живот до самата си смърт. Починал на 28.10.1888 г. в Попинци от инфекция на зъб. Близките и съселяните му го изпратили с почит, уважение и скръб.

Текст Генка Чардакова, редактор Стоян Радулов
 
Използвана е информация от "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов, както и от "Великото Народно събрание на Оборище 1876 година и началото на българската парламентарна демокрация" на Христо М. Йонков
 
Снимки Стоян Радулов, Генка Чардакова и архивни кадри

СВЪРЗАНИ ТЕКСТОВЕ, ПОСВЕТЕНИ НА ГЕРОИ ОТ АПРИЛСКТА ЕПОПЕЯ:
За Георги Зафиров - аптекар и родолюбив априлец, четете тукЗа Делчо Уливеров и признателните към делото му поибренци, четете тук 
За Орчо войвода - ратник на националната кауза, четете тук 
За Искрьо Мачев - учителят-революционер, четете тук 
За Павел Бобеков - апостол и председател на Привременното правителство, четете тук 

С Април 1876-та влязохме в голямата политика като мъченици

Априлското въстание принуди света да се разкае, че не ни забелязва. Но историята дава надежда. А една история трябва да се забрави, само когато е запомнена!

Моменти от възстановките на Априлската епопея в Панагюрище

Проф. Андрей Пантев
___________________________

Годишнината от Априлското въстание носи неясни очаквания. Ритуалите са познати, фактографията, общо взето, известна, остава да се насочим към същността. Как да потвърдим синовна признателност към нашите самотни мъченици и да прескочим произнасянето на проклятие спрямо онова, срещу което те са се изправили така юнашки. Може ли една историческа реалност да бъде замразена в миналото, за да не излъчва съвременни сигнали? Всяко историческо противопоставяне може да носи напрежение. Цялата разлика е в мъдростта на приемниците потомци. Защото великите дати маркират повече край отколкото начало. Началото тръгва в други посоки и с други дела. Как да напомним за бунта на нетърпеливите априлци, след като те отхвърлят съветите за въздържане и предписанията за благоразумие. Съзаклятия, кръвопролития, героизъм, издайничества, палежи, кланета. После хладен поглед на  европейската дипломация, отразил прагматичния цинизъм на стабилитет чрез покорство.
Репортажите за нашите мъки в онази пролет на 1876 г. бяха окачествени в Лондон като "празни  приказки по кафенетата". В индустриалния век Европа още имаше много лица. Този път, след толкова нехаене, едно от тях се обърна към нас. Пробългарската агитация в Европа доведе страни като Англия до състояние на мирна гражданска война. Викът на бунтовниците достигна френския парламент, германската преса и Трафалгарския площад.
Така връхлетяхме в европейската политика. Така "вързахме" ръцете на онези, които можеха да осуетят благородната мисия на Русия. В началото бяхме само страдалци. Започнахме с Батак, а стигнахме до Одрин!
В живота на всеки народ лежи някаква обединителна епопея. Нейното обаяние обикновено е обгърнато в романтичен трагизъм. Героична, идеализирана, мащабна, понякога силно преувеличавана. Тя налага събитийна канава, върху която никне рационалното и поетичното зърно на хомогенната етнокултурна сплав. Така Април 1876 г. бе дълбоко вкоренен в нас.
Как да го пропуснем през филтрите и лупите на съвременния културно-политически климат? Целият този незабравим епос срещаме в страхопочитание за пръв път на училищния чин. А после го възпроизвеждаме стотици пъти в пламнало въображение, с епизоди повече от литературата, отколкото от историографията. Дали при това поражение не тръпнем повече пред името България, отколкото при победите на Крума и Симеона? Защото разгромът донесе триумф.

Част от костите на погиналите панагюрци днес се пазят в храм "Св. Въведение Богородично"

Да пресечеш Ламанша и дори Атлантика като национално-политически проблем, като индикатор за човечност, като гражданско-религиозна дилема, поставила темата за моралното здраве на цивилизованото общество, се оказва не по-малко значимо, отколкото да се изправиш в обречено бойно предизвикателство пред триконтинентална имперска сила. Ако не се случи така, българските мъченичества щяха да се влеят отново в досадата от поредните изколвания на Балканите. Те понякога предизвикваха рутинен спазъм на съчувствие, но с това милостта приключваше. Значи има и друго, не по-малко важно обяснение на чудото на българските въстания.
Нашето внезапно излизане пред европейската преса и дипломация не бе инцидент, нито каприз на случайността. Прекалено дълго бяха мълчали за нас, за да могат да кажат, че нe ни е дошъл редът. Това бе закъсняло разкаяние за това, че в продължение на столетия се правеха, че ни няма! А също повеля на времето, в което българите записаха с кръвта си поредното си, този път забелязано участие. С драма, непозната дотогава на балкански терен. Въпреки че въстанието не бе толкова изява на рационални методи и форми на национална воля, колкото доказателство, че ни има. А такава културно-етническа наличност е част от онази Европа, за чиято духовна хомогенност се бе вече заговорило. Ние направихме така, че думите християни и българи станаха еднозначни.
Трябваше да изкрещим, за да чуят това.
Но как се случи така?
Началото бе вестникарска сензация, тръгнала от Пловдив и стигнала до Лондон със зловещото начало: "Странни слухове се носят в Цариград..." Последваха посланическа конференция в Цариград, която очерта границите на българския етнос, ожесточени обществено-политически преговори, дипломатически комбинации и накрая - часът на избавлението. Може и да е случайно всичко това, но то трябваше да се случи поне преди сто години.
По-важно обаче бе кой се обърна към нас. Не Европа на колониализма и ретроградността, а Европа на прогреса, културата и християнските добродетели. Без да сме го търсили, ние бяхме моралният лакмус на показателно различие за добро и зло. Търсачите на чудеса в нашето минало още слабо са забелязали, че именно България бе създадена не толкова като дипломатическо творчество или като резултат от военно-политически конфликт. Тя се появи на европейската политическа карта под натиска на общественото мнение. На това, което днес наричаме гражданско общество. Със силата на пресата, със славни имена на журналисти, които рискуваха живота си, за да изнесат пред подозрителния елит истината за нашето невъзможно състояние. Именно така, с една фраза, която тепърва ще покори света. "Днес единственият трон в Европа - пише известният журналист Уилям Стед - е тронът на издателския директор." Това бе казано за нас и заради нас.

Ето така се раждаше България, тръгнала от Панагюрище и Перущица.
С нас бе Виктор Юго, който след изгнаничеството си бе  станал моралният законодател на Франция. С нас бяха Тургенев и Достоевски, Аргайлският херцог и Батският маркиз, писателят Антъни Тролоп, нежният поет Уилям Морис и художниците прерафаелити Джузепе Гарибалди и Чарлз Дарвин, академични и религиозни авторитети на просветена Европа.
Ние предизвикахме онази "политика на праведна страст" по думите на викторианския колос Уилям Гладстон, която бе противопоставена на геополитически и търговски фактори. Политика, твърде различна от интелектуалния климат в кампаниите при обединението на Германия и Италия пет години по-рано.
Колко странно. Трябваше да ни възприемат за жертва, за да се сетят, че сме исторически фактор. Дотогава българския исторически живот познаваха само редките и тънки познавачи на Изтока. А две години след април 1876 г. Уилям Морфил открива в Оксфорд лекторски курс по български език, специално за британската консулска служба. Така пробихме онзи леден похлупак на преднамерено или невежествено мълчание.
Какво следва от всичко това? Една от задачите на всяка история е да дава надежда. Надеждата е, че малко от онази историческа кръв е останала във вените ни. Че въпреки величието и страданието, пред които се прекланяме, славната история следва да се приема почтително, но не бабаитски. Че премеждието, което сме преживели, е донесло неизбродими нещастия и за обикновените хора от друг произход и вяра. Че който не признава величието, той не трябва изобщо да се обръща към историята. Че това величие не означава мания за величие. Че източниците на зло и добро никога не свършват. А най-вече, че когато една история трябва да се забрави, това става само тогава, когато е запомнена!
___________________________

Андрей Пантев е виден български историк, роден на 26 март 1939 г. в с. Раковица, област Видин. През 1984 г. става доктор на науките. Специализира в Англия през 1969 г. и в САЩ през 1979 г. В периода 1982-1984 г. преподава балканска история в САЩ. Бил е гост-професор във ВТУ, Националната художествена академия, УНСС, ПУ, ЮЗУ и др. През 1985 г. е избран за професор в Историческия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Президент е на Българската асоциация за американистика от 1990 г., а от 1999 г. е председател на гражданското обединение "Св. Георги Софийски". Става депутат в 39-то, а след това е избран отново в 40-то и в 41-то Народно събрание от гражданската квота на "Коалиция за България". На 14 юли 2009 г. той ръководи първото заседание на 41-то Народно събрание, за избиране на председател на парламента.
През март 2008 е един от „100 български интелектуалци“, подписали открито писмо срещу признаването от страна на българското правителство на независимостта на Косово от Сърбия. В писмото се говори за сърбите като за „братя по кръв и вяра“ и завършва с въпроса „Луди ли сте, слепи ли сте, или само купени?“
Андрей Пантев е автор на над 300 публикации на български, английски, руски, испански, немски; на около 40 книги, съставител и редактор е на исторически сборници и енциклопедии.
През 2002 г. е удостоен с наградата „Голям Платонов Нобел на века“ на Световната академия „Платон“.

Априлското въстание - апотеозът на панагюрци

След героична и упорита 10-дневна борба Панагюрище пада на 30 април под ударите на турската войска. Започва погромът на Априлското въстание

Но по-важното е, че въстанието доказва на Европа и света, че България трябва да бъде свободна и предизвиква Освободителната война. Така на 30 декември 1877 г. руските войски начело с ген. Дендевил и кап. Галперт освобождават Панагюрище. Подкрепят ги четите на Ильо Стоянов и Крайчо Самоходов.
Оборище
Днес каменна плоча на пътя между Панагюрище и с. Оборище с надпис "Пътнико! Свали шапка, макар отдалеч, поклони се, преди да отминеш!" отвежда към мястото на Първото Велико българско народно събрание.
Там на 14 април 1876 г. се събират 80 свободолюбиви българи от цялата страна, за да вземат последните решения за избухването на освободителното въстание. Паролата е "Да живей България!", клетвата е "Смърт или свобода". Паметникът там символизира това изключително единство на българите, решимостта им за мечтаната свобода, но и примера им за демократизъм, и напомня защо на българския парламент стои надписът "Съединението прави силата".
Панагюрище
Панагюрище става център на ІV Революционен окръг (Пловдивски), след като през септември 1875 г. въстанието, избухнало в България, е потушено "без никакви резултати", както пише Никола Обретенов. Тогава революционерите решават да се "използва общото въодушевление на народа и да се предизвика по-голямо въстание". Гюргевският Революционен комитет, в чийто заседания участват Георги Бенковски, Панайот Волов и Георги Икономов, разделя страната на четири такива окръга.
"Панагюрци са едни от най-здравите стълбове на общото дело", пише първият историк на Априлското въстание Димитър Страшимиров. Дори векилите (старейшините) на града са членове на революционния комитет. На 7 февруари 1876 г. комитетът, създаден от Левски, се възражда и попълва с нови членове. За председател е избран Павел Бобеков, който по-късно става председател и на Привременното правителство.

Във Финджековите дюкяни при подготовката на въстанието е работилницата на черешовата артилерия – правят се черешовите топчета. Дюкяните са и средище на революционните дейци от Долна махала през април 1876.При Никола Бимбашов пък се коват ножове, ками и саби. С пари от по-заможните панагюрци се купуват пушки, пищови, барут. Търговците доставят провизии. И никой не иска пари, по думите на ковчежника Симеон Хаджикирилов – само разписка. Въстаническите униформи се шият в работилницата на Деян Белишки. Иванчо Зографина рисува 12 знамена за четите... Райна Княгиня ушива главното знаме на въстанниците...

Въстанието 
В къщата на Иван Тутев на 20 април 1876 г. с възгласите на Бенковски "Бунт! На оръжие!" преждевременно е обявено началото на въстанието в Панагюрище, насрочено иначе за 1 май. Присъстват Захари Стоянов, панагюрците Тодор Белопитов и Тома Георгиев. Причината е в "кървавото писмо", проводено по куриер от Тодор Каблешков от Копривщица, заради предателство. В Копривщица Каблешков обявява началото на въстанието и то е обявено и в Панагюрище.
Днес знаем, че чистотата на идеала и безкористието, обичта към отечеството и жертвоготовността бележат имената на българите, дръзнали да се нарекат свободни през чутовната 1876 г. Но те ще ни питат винаги дали сме достойни за техните завети, за тяхното наследство...

Стоян Радулов

Дудековата къща пази страшен спомен за драматичните събития от 30 април 1876 г.  Тогава турската войска и башибозук нахлуват в града, а в къщата се укриват жени, старци и деца. Тук Петър Щърбанов се самоубива с думите "Няма пример да се е предал някой от панагюрските борци с оръжието си. Славно свършиха панагюрци!", за да не попадне жив в ръцете на турците. Паметен знак бележи имената на загиналите в този дом, а българската  кръв и до сега личи върху дървеното вътрешно стълбище.

Четете още:

Оборище - име светиня

Без Оборище нямаше да има Епопея през април 1876-та

Знамето на априлци и тяхната Княгиня

Орчо войвода - ущедрен ратник за националната кауза 

По стъпките на Павел Бобеков - от Панагюрище до Търново

Жените в Априлското въстание - от амазонките до новомъчениците 

Априлската епопея - жертвата на панагюрци

Песента на българските камбани 

Боят настана - песен за панагюрските въстаници

 _______________________________________

ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ:

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

СВЪРЗАНИ ТЕКСТОВЕ, ПОСВЕТЕНИ НА ГЕРОИ ОТ АПРИЛСКТА ЕПОПЕЯ:

За Петър Чардаков от Попинци и защо гръмва по-рано въстанието, четете тук

За Георги Зафиров - аптекар и родолюбив априлец, четете тукЗа Делчо Уливеров и признателните към делото му поибренци, четете тук 

За Орчо войвода - ратник на националната кауза, четете тук 

За Искрьо Мачев - учителят-революционер, четете тук 

За Павел Бобеков - апостол и председател на Привременното правителство, четете тук 

Априлци в илюстрациите на Александър Станчев

Александър Станчев е и автор на главата на "Чат-пат"

Непознатият Оливер войвода

Един от позабравените дейци на Април 1876, изпил до дъно чашата на истински трагичната си участ

Паметникът на Делчо Оливеров в родното му село Поибрене

Делчо Оливеров е роден и живял в средногорското село Поибрене, на осем километра от Оборище. Това е едно от селата (по-Ибъра, т.е. по река Тополница), за които Захари Стоянов не пести суперлативи.
В "Записки"-те гостоприемният и разсъдлив домакин и сподвижник на Левски и Бенковски, основател и на околни комитети, е наречен Делчо Ливр, а на паметника на първото българско народно събрание фигурира като Делчо Уливеров. Възможно е името да произлиза от популярното западноевропейско име - в Шишмановия "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина" река Тополница е сочена като един от естествените пътища на кръстоносните походи, които впрочем не престават и през дългото и мислено като монолитно-тъмно петвековно турско робство, след което идва (най-вече от Изток, казва конвенцията) Освобождението. Като Деус екс махина. И Чипровското въстание, и множеството походи, сред които е известен и подчертаван най-вече този на Владислав Варненчик, и множеството летописи на пътешественици, доказват, че петвековното чуждо владичество е период на постоянна динамика и стремежи за промяна на статуквото.
Разбира се, след Възраждането и в периода на национално самоопределяне на Балканите, тази динамика добива и естествената си държавна конкретност. Краеведи доказват, че Поибрене, подобно други околни селища, е създадено от преселници от Македония, Албания, Косово. За това свидетелстват и имената на махали по Тополница - Косевица, Шишманци, Слатина и др.
Делчо Оливеров, за разлика от повечето "луди глави", организирали и вдигнали въстанието, през 1876 г. е около четиридесетгодишен, улегнал мъж със семейство и деца. След като гласува на Оборище за въоръжено въстание, сам вдига въстанието в Поибрене, предоставя част от конете си за Хвърковатата чета, с която сам обикаля околностите до Петрич, Белица, Харамлиевец…
След погрома на въстанието е пленен и, вързан зад един от конете си, е доведен пеша - довлачен в Пловдивския затвор, където по свидетелства на други съзаклятници, се държи твърдо и поема отговорността за бунта изключително върху себе си. Месеци след това, през септември, се завръща при семейството си, в резултат от общата амнистия, приета под натиска на Великите сили.
С разклатено здраве, което никога повече не успява да възстанови, някогашният едър и държелив балканджия все пак доживява Освобождението. Умира на 5 януари 1894 г. като непримирим републиканец, нежелаещ да приеме полагащата се поборническа пенсия. След Освобождението, верен на непреклонния си характер, не желае да се среща нито със Захари Стоянов, нито с тогавашни държавници, поради убеждението, че "чистата и свята република", мечтана с Апостола Левски, е предадена от политическия елит.
Румен Спасов

Инициативни потомци и будни граждани въздигат паметника му отново

Снимка от Община Панагюрище

Години са необходими на съвременните панагюрци и поибренци, за да засвидетелстват почитта си пред паметта на Оливеров.  Но ето, че на Петдесетница – празника на село Поибрене през 2012 г. тържествено е открит възстановения паметник на героя от Април 1876 година Делчо Оливеров.
Лентата е прерязана от кмета на Община Панагюрище Никола Белишки и от Лъчезар Цоцорков – бизнесмен и известен меценат в Панагюрище, дарил лични средства за възстановяването на паметника.
"Всеки народ има своите личности, за делата на които като потомци пазим жив спомена, пред паметта на които се прекланяме и които почитаме като герои", каза в словото си кметът на  Поибрене по това време Иван Пандуров. - За нас, поибренци, един от тях е Делчо Оливеров – виден участник в Априлското въстание, съратник на Васил Левски и Георги Бенковски, предводител на поибренските въстаници и делегат във Великото народно събрание на Оборище."
Паметникът се възстановява благодарение на Инициативен комитет, чийто усилия започват близо 10 години по-рано. Причината - още през 1976 г., за 100-годишнината от Априлската епопея, на подходящо място в родното Поибрене, е открит паметник на Оливеров - една от първите (но вписани в Енциклопедията на БАН) работи на Иван Минеков - тогава млад скулптор, а по-късно и преподавател по скулптура в Националното училище за изящни изкуства.  Срамно е обаче, че в първите години на "прехода" вандали съсипват скулптурата на Минеков.
При откриването Пандуров благодари на хората от Инициативния комитет, сред които и потомци на Делчо Оливеров, без чиито усилия не би могло да се случи възстановяването на паметника. Парични средства отпуска и общинската управа, а Иван Минеков отново е автор и изпълнител на проекта.
Внучката на Делчо Оливеров -  Иванка, припомня на присъстващите живота и делото на героя от Априлската епопея. А Иванка Димитрова – по това време секретар на Община Панагюрище и потомка на бележития българин, прочита Поздравителен адрес от председателя на Общобългарския комитет “Васил Левски” проф. Дойно Дойнов.
Така днес в знак на признателност към делото на Оливеров вече има къде да му бъдат поднесени венци и цветя. А Април настъпва неизменно всяка година.
Стоян Радулов

 _______________________________________

ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ:

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.