Да живее Цонка Манева – Сугарева: артистка завинаги!

Цонка Манева - Сугарева на стълбите на панагюрското читалище "Виделина". Личен архив

Колко много време е изминало от онзи паметен за семейство Маневи 20 юли 1934 г., когато на белия свят проплаква малката Цонка. Тогава никой няма идея какво ще се случи с щастливото новородено, но животът му се оказва дълъг, плодоносен, изпълнен с красиви премеждия и повече щастие, отколкото тъга.
И ето, днес нейната дъщеря, актрисата Василка Сугарева, казва: "В деня на забележителния си 85-ти рожден ден, тя излъчва същата огнена енергия, пази звънкия си глас, щедро раздава емоции, притежава желязна памет, ораторска дарба и темперамент, на който могат да й завидят много млади хора. Цял живот тази слънчева, раздаваща се, обичана панагюрка е душата на всяка компания, печели симпатии и приятелства навсякъде, където се появи."
По професия Цонка Николова Манева – Сугарева е учителка. 36 години тя е неизменен директор и ярко изявен общественик. Под нейното професионално и всеотдайно ръководство ОДЗ „Райна Княгиня” в Панагюрище се издига до Базова градина – еталон за ниво, успехи и постижения в цялата страна. От 1979 г. тя организира Университет за педагогически знания на родителите, печели признанието на капацитети от Министерство на образованието и уважението на колеги. Със същата неизтощима страст тази мултиталантлива личност се изявява в широк диапазон: спорт, поезия, театър, музика, танц. Като ученичка е състезател от републикански мащаб по спортна гимнастика.
По призвание обаче, както отбелязват Иван и Нина Радулови в своята книга-хроника на панагюрския театър, Цонка е "артистка". Активна самодейка, надарена с артистични данни, тя не просто участва в ансамбъл „Ралчо Сапунджиев“, но е един от неговите основатели. Пресъздава интересни и сполучливи образи в читалищните театрални и оперетни постановки, сред които: комедийната руска оперета „Сватба в Малиновка“ от Борис Александров с премиера през юбилейната 1955 г. (90 години читалище „Виделина - 1865“); пиесата „Платон Кречет“ от украинския драматург Александър Корнейчук (1958) – признава, че ролята й на Лида в тази постановка остава нейна любима за цял живот; пресъздава образа на очарователната контеса Щаси в унгарската класическа оперета „Царицата на Чардаша“ от Имре Калман. Тя е балет-майстор на постановката, която е връхна точка в развитието на читалищния оперетен състав в Панагюрище и се играе многократно в два театрални сезона 1963-1965 г. при изключителен успех.

Като графиня Щаси в сцени от оперетата "Царицата на чардаша", сезони 1963-1965 г.
Фонд на Градски исторически музей – Панагюрище

Цонка Сугарева е неизменен постановчик на танците и в следващите оперетни постановки –„Кето и Коте”, „Волният вятър”, „Трембита”, „Запорожец отвъд Дунава”... Като особено впечатлява балетният състав в музикалната приказка „Снежанка“ по музика на Делчо Радивчев и либрето на Дочка Кацарева. Постановката през 1969 г. се радва на интерес от страна на малки и големи зрители.
„Като художествен ръководител и диригент на ансамбъла при Пощенска станция в Панагюрище, Цонка Сугарева го извежда през 1969 г. до първо място между ансамблите на четвъртия етап на Републиканския фестивал, организиран от Министерството на съобщенията и Централния съвет на профсъюзите на работниците по съобщенията. За отличното им представяне в концертната зала „България“ - София, самодейците са отличени с почетен диплом, парична награда, много цветя и възторжените аплодисменти на публиката", отбелязва в дописката „Високо отличие за хора на пощенци“ в. „Оборище“ през 1969 г.

Ето какво припомня още нейната дъщеря навръх 85-та годишнина на Цонка Сугарева:
"Тя е талантлив художник и скромен поет. Тя е музикант, който се справя прекрасно с акордеона и пианото. Тя е артист и кукловод – с диплом от Комитета по Култура и изкуство за ръководител на Куклено-театрална самодейност (от 1966 г.) Тя е всеотдайна и грижовна мама и баба, отгледала своите наследници и споделяща всичките им вълнуващи мигове. Тя е сръчен домашен майстор, който може да поправя електроуреди. Тя е недостижим естет и кулинар. Тя е Цонка Сугарева – предана на своя град, образец на честност, морал, професионализъм, стремеж към съвършенство и върхови постижения във всичко, на което се отдава.
За своите заслуги има много награди, отличия, лауреатски звания. Между тях се открояват: Орден „Кирил и Методий” – сребърен; Орден „Червено знаме на труда” – златен; Отличник на Комитета за изкуство и култура; Отличник за читалищна дейност – златна значка, и др."
Така че, да пожелаем на тази сърцата активна творческа натура здраве, сили и вдъхновение! За много години, Цонка Сугарева! Да живее!

Текст Стоян Радулов,
изпозвани са откъси от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище" от Иван и Нина Радулови (2015 г.), както и публикация на Василка Сугарева във Фейсбук от 20 юли 2019 г. Снимки: от Фонда на Градския исторически музей – Панагюрище, както и от семейния архив на сем. Сугареви.

Цонка Сугарева на 80-тия си рожден ден през 2014 г. в София. Архив на сем. Сугареви

Лука Милков - генералът в театъра

Лука Милков

ГОЛЕМИТЕ ИЗПЪЛНИТЕЛИ НА ПАНАГЮРИЩЕ

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Лука Милков Милков (1915-1985) прави своя артистичен дебют с изпълнение на главната мъжка роля в оперетата „Наталка-Полтавка“ по музика на украинеца Микола Лисенко (1939). След което десетилетия наред е сред изпълнителите на главни роли в оперетите „Янош Хусарят“ (1944, 1948), „Трембита“ от Юрий Сергеевич Милютин (1953-1954), „Сватба в Малиновка“ от Борис Александров (1954-1955), „Кето и Коте“ от Виктор Долидзе (1957-1958), „Запорожци отвъд Дунава“ от Исак Осипович Дунаевски (1957-1959). Особено впечатляващ е като граф Бони в класическата унгарска оперета „Царицата на Чардаша“ от Имре Калман (1963-1965) и други.
Лука Милков е сред основните изпълнители в постановките „Службогонци“ от Иван Вазов и „Майстори“ от Рачо Стоянов (1956-1957), „За честта на пагона“ от Камен Зидаров (1959), „Необикновен процес“ от Мария Симова (1966-1967), „Прокурорът“ от Георги Джагаров (1966-1968), „От много любов” с автор Климент Цачев (1967-1968), „Беглец“ от Пьотр Тур (1969), от Алексей Николаевич Арбузов - пиесите „Таня (1969) и „Години на странстване“ (1969-1970), „Усилие“ от Никола Русев (1972). Незабравим ще остане неговият изваян образ на маршал Жуков в руската фронтова пиеса „Хора, които съм виждал“ от Сергей Сергеевич Смирнов (1973-1974) и други.
Артистичният талант на Лука Милков е оценен по достойнство - той е носител на орден „Кирил и Методий“.

Още снимки на Лука Милков и за актрисата Маргарита Търкаланова търсете тук

Георги Радомиров - достойният правнук на легендарния Орчо войвода

ГОЛЕМИТЕ ИЗПЪЛНИТЕЛИ НА ПАНАГЮРИЩЕ

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Актьорът Георги Радомиров е роден през 1932 г. Майка му е внучка на Орчо войвода един от най-безстрашните герои от Априлската епопея през 1876 г.
Едва ли има панагюрец, който да не познава актьора Георги Радомиров. Нещо повече, неговите съграждани го знаят като актьора на Панагюрище. Наричат го „Вечният Бенковски“ или „Нашият Бенковски“. Този запомнящ се героичен образ той пресъздава в редицата театрализирани спектакли на открита сцена в Панагюрище, свързани с Априлското въстание и други годишнини.
„Сред най-значимите личности в българската история за мен е Георги Бенковски. Играя ролята му 32 години, познавам до детайли живота и революционната му дейност, характера му. Не мога да не спомена и Орчо войвода, чийто потомък съм.“ - споделя актьорът.
„Въпреки, че е роден в София и живее там 8 години, Георги Радомиров се чувства абсолютен панагюрец и се гордее, че е от воеводски род.
Мелпомена му намига още в ученическите години, когато за пръв път се качва на сцената. Първите му учителки, за които и до сега си спомня с вълнение и признателност, са Велка Юрукова - Деянова и Василка Сугарева.
По-късно за ВИТИЗ го подготвят голямата актриса Райна Манчева и неотразимият Николай Масалитинов. Учи в силния актьорски клас на проф.д-р Кръстьо Мирски и проф. Боян Дановски. Приятели му стават Юри Яковлев, Иван Джамбазов, Петьо Пейков, Петьо Чернев. Тук се среща и с бъдещите комици Никола Анастасов и Татяна Лолова…“
(Из статията „Актьорът Георги Радомиров: „Моят идеал е България!“, от Павлина Вайсилова, в. „Оборище“, бр. 29 от 30 юни 2000 г.)
Неговият дългогодишен и успешен актьорски път започва в Сливенския народен театър с ролята на Шура Ведерников в пиесата „Години на странстване“ от Алексей Николаевич Арбузов. Георги Радомиров сътворява десетки роли на театралните сцени в Стара Загора, Пловдив и Русе.
„Георги Радомиров е актьор на реалистичната психологическа школа, но с чувство на съвременни рефлекси и оптимистична перспектива на образа. Един поглед към първите му актьорски стъпки в Старозагорския и Пловдивския театър, ще ни отведе към Христофоров от „В полите на Витоша“ на Пейо К.Яворов, Владиков от „Хъшове“ на Иван Вазов, Жельо от „Вампир“ на Антон Страшимиров, Иван Шишман от едноименната историческа драма на Камен Зидаров…
В Русенския театър създава най-малко десетина първокласни образи. Те са много различни, дори противоречиви - едно доказателство за широка актьорска палитра.
След силния, драматичен Драган от „Зидари“ на Петко Ю. Тодоров, следва неузнаваемо пародиен Хортензио от „Укротяване на опърничавата“ на Уилям Шекспир.В единия образ - дълбок и тънък психологизъм, в другия - неизчерпаеми и сочни комедийни багри. И ето го в елегантния, интелектуално насочен инженер от „Горещи нощи в Аркадия“ на Драгомир Асенов, с умението му да заема позиция на честен професионалист и патриот.
Между тези образи някак странно стои с древногръцката си тога неговият Клеон от „Херострат да бъде забравен“ на руския драматург Григорий Горин. Тук е не само честен съдия, но и драматичен герой, готов на престъпление в името на справедливостта и хуманизма.
За Васка Пепел от „На дъното“, за Александър от семейството на полицая Коломийцев в „Последните“ - пиеси на Максим Горки, кой би могъл да отрече вярните концепции на актьора, моделирани и от вещата ръка на руския гост-режисьор Аркадий Кац?.За да допълним впечатлението от гъвкавия му натюрел, следва да споменем една от най-хубавите му роли - на инженер Христов от „Краят остава за вас“ на Георги Данаилов.
Бих прибавил още едно обстоятелство, за да обоснова богатата му култура - работата като режисьор-постановчик в Русенския телевизионен център. Само за два сезона Георги Радомиров създава около 25 филма, между които „Безсмъртие“ и „Дългата коса“, отличени с високи фестивални награди.
Наскоро, с пиесата на Яворов „В полите на Витоша“, актьорът направи режисьорски дебют в театър „Сава Огнянов“ - Русе и показа възможностите си и в тази трудна област.
А прибавим ли обществената му и педагогическа дейност в Дома на пионерите в Русе, ще получим още по-пълна представа за една активна и разнообразна личност.
В Русе актьорът създава към общината първия местен кафе-театър с френската пиеса „Дневникът на един мъж“, която играе по-късно в Панагюрище с чаровната Василка Сугарева. Благодарение на Георги Радомиров панагюрци имат възможност да се докоснат до тази камерна форма на театралното изкуство…“
(Из статията „Разностранен и търсещ талант“ от Никола Боздуганов, в. „Оборище“, бр. 26 от 24 юни 1978 г.)
Безспорно най-богат е опитът на Георги Радомиров в драматичен театър „Сава Огнянов“ - Русе. Между театралните хитове е и пиесата „Животът на Молиер“от Михаил Булгаков, както и комедията „Венецианският търговец“ от Уилям Шекспир (в която Радомиров е в ролята на Басанио). Тя е представена и на панагюрска сцена, четем в анонс на вестник „Оборище“, бр. 27 от 3 юли 1971 г. Когато по творчески съображения се премества от Русе в Пловдивския театър, там Георги Радомиров създава моноспектакъла „Греховната любов на Зографа Захарий“ по повестта на Павел Спасов. Актьорът я представя и в Русенката народна опера, а след това повече от 25 години в градове, по села и паланки… Тази постановка игре и на панагюрска сцена през 1973 г. в партньорство с Мая Драгоманска, а също - през 1981 г. в чест на 1300-годишнината от основаването на българската държава.
На 12 октомври 1986 г. в Панагюрище Георги Радомиров създадава „Студия за художествено слово и театър“ при читалище „Виделина“, с главна цел обогатяване естетическата култура на подрастващите. Като ръководител той печели златен медал за режисура на VII Републикански фестивал на художествената самодейност, а участниците в спектакъла - индивидуални златни медали.
През 1996 г., когато се отбелязват 100 години от славната Априлска епопея, Георги Радомиров довежда телевизионен екип в Панагюрище, и в творческо сътрудничество с историка Атанас Атанасов и литератора Дочка Кацарева създават филмите „Градът на бунта“ и „Щастлив съм, умирам спокоен“ (за Павел Бобеков), които са излъчени по БНТ. По негова инициатива е създаден и филма „Човек с главна буква“ (за инж. Делчо Лулчев).
През 2002 г., когато със спектакъл на сцена празнува своя 70-годишен юбилей, за сетен път актьорът изпълнява монолога на цар Иван Шишман от едноименната историческа драма на Камен Зидаров. И въпреки многократното представяне на този трагичен момент от историята на България, всеки път Георги Радомиров успява да „хване за гърлото“ панагюрци, докосва сърцата им с онази неповторима и невероятна магия, наречена театър.
Георги Радомиров поставя и сам участва в рецитали и спектакли по различни поводи. Сред последните му изяви са: през 2007-2008 г. по повод 130 години от обявяването на Руско-турската война 1877-1878 г. - спектакъл, както и възстановката на пл. „Райна Княгиня“  (тропот на конски копита, знамето със заветните думи „Свобода или смърт“, огнените слова на Райна Княгиня); моноспектакъла „За него живота“, посветен на 100 години от рождението на поета Никола Вапцаров (2009 г.); „В началото бе словото“, посветен на 165-та годишнина от рождението на Христо Ботев и 135-та от тази на Пейо Яворов (30 януари 2013 г.) и други…
През 2012 г. актьорът Георги Радомиров чества двоен юбилей: 80-годишен житейски път и 60 години театрален живот, и представя на панагюрска сцена за 120-ти път своята знакова роля в моноспектакъла „Греховната любов на зографа Захарий“.
Дълги години Георги Радомиров е член на Управителния съвет на Съюза на артистите в България. За своята многостранна творческа дейност, професионализъм и всеотдайност, той е отличен с престижни награди: орден „Кирил и Методий“, златна значка от Съюза на артистите (2002 г.) и други. Удостоеният през 2013 г. с приза за цялостно творчество на Панагюрище Георги Радомиров, носи безкрайната си любов към родния град в себе си…
И това не е всичко, защото в сърцето на Георги Радомиров продължава да „гори, гори огънче“…
„В поредицата от събития, с които е отбелязана 100-годишнината от рождението на Никола Йонков Вапцаров, „…кулминацията е моноспектакълът на Георги Радомиров „За него, живота!“. Музикалното оформление е дело на Жана Райнова, а невероятният синхрон между слово и мелодия кара препълнената до пръсване зала да притихне омагьосана…“
(Из статията „Почетохме Вапцаров с изложба и великолепен спектакъл“, в. „Време“, бр. 13 от 31 март - 6 април 2009 г.)
„Достойно по дух и вълнение тържество (юли 2012 г. – б.а.) организират няколко институции в общината по повод рождението на Апостола. Дворът на Лековата къща стана естествен и хармоничен декор…
Поезията, хармонично и интелигентно пречупена през емоцията на актьора Георги Радомиров се слива с гласовете на женския хор под ръководството на Анета Калпакова в точна и обмислена подборка, както и с музикалната подкрепа на Цеца Радивчева - Калпакова и Андрея Манев…“
(Из статията „За Апостола достойно!“, в. „Време“, бр. 28 от 25-31 юли 2012 г.)
„…Спектакълът „В началото бе словото“ е представен на 30 януари 2013 г., посветен на две светли годишнини – 165-та от рождението на Христо Ботев и 135-та от това на пейо К.Яворов.Инициаторите от Градска библиотека „Стоян Дринов“, водещият Стефан Рапонджиев и изпълнителите Георги Радомиров, Юлия Богоева и Андрея Манев, влагат толкова плам в организираната от самите тях постановка, че в залата сякаш пропукват искриците на патриотичния заряд…“
(Из анонс „Достойно есть!“, в.  „Време“, бр. 5 от 6-12 февруари 2013 г.,)
„Живот на сцена! Ето това е Георги Радомиров. 60 години неотлъчно. Серия месеци, дни, театрални сезони. И още грим, сценичен костюм, сценичен стрес, нови думи, нова публика. Всеки път отначало. Като в перпетуум мобиле, каквото няма изобретено в науката, но може да го направи човек, отдаден на нещо красиво. А то, красивото е в живота,претворен на сцената.
Колко ли вълнения, страхове, трепети, колебания, съмнения, дори може би отчаяние. И после радост, светлини и овации. И отначало текст, репетиции, студени сцени, топла публика…
При такива вълнения човек често се изхабява, уморява, става безразличен. Не и Радомиров. За него и в утрото да го чуеш, и вечерта - пълноценният разговор е за същото - сцената, театъра, героите, авторите. Георги Радомиров е такъв събеседник: скучен за някого - защото не търпи дълги разговори за цени и пари, плашещ за другиго - защото може да цитира текст, научен преди 50 години, респектиращ - защото 60 години е устоял под прожекторите, без да се изтощи. Но за истинските ценители е истински забавен - защото може да разказва свои, а не измислени спомени, и го прави, без да досажда с дълги исторически отклонения, интересен - защото може да те коригира в смутения ти спомен за актьор от преди 70 години, приятен - защото те кара да забравиш за час житейската суета, мъдър - защото те кара да мислиш за „високите неща“.
Честит юбилей, Жоро! Да си жив и здрав! Нека имаме късмет да празнуваме с теб още юбилеи и неюбилеи, и просто празнични дни, защото подозирам, че с теб всеки ден ще е по мъничко поне празничен!”
(Из статията „Георги Радомиров с двоен юбилей“ от Веселина Велчева, в. „Време“, бр. 38 от 24-30 октомври 2012 г.)

Атанас Захариев - полиглотът просветител

Атанас Захариев

ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА ПАНАГЮРИЩЕ

Атанас Иванов Захариев (1897-1992) е родом от Панагюрище. След завършване на прогимназия през 1912 г. постъпва в Софийската духовна семинария. Преводач е във военнопленнически лагери по време на Първата световна война, след което едновременно работи и продължава да се образова - следва славянска филология, а по-късно завършва Пловдивския учителски институт. От 1922 г. е учител в Панагюрската прогимназия, а след спечелен конкурс е директор на средищната прогимназия в периода 1929-1940 г. Преподавател е и в гимназията. Атанас Захариев е с принос в развитието на театралната, музикалната и музейната дейности.
Избиран е за председател на читалище „Виделина“ в периода 1936-1938 г.
Активен участник е в Учителското дружество, във Въздържателното дружество, в кооперативното движение, в комитета за изграждане на Театър-паметник-музей „20 април 1876 г.“, сътрудничи на читалищните вестници „Панагюрски глас“ и „Оборище“. Член е на настоятелството на Панагюрските летни детски колонии. Съдейства в подготовката на „Немско-български речник“ от Захари Футеков, „Българска етнография“ на Христо Вакарелски, „Местните имена в Панагюрско“ от Йордан Заимов и други. Автор е на монографии като „Диалектът в Панагюрския край“ и други, които се намират в Българска академия на науките (БАН). Подготвил е за печат ценната и съдържателна книга „Спомени за Панагюрище“ (1978).
Атанас Захариев е полиглот - ползва говоримо и писмено немски, френски, италиански, руски, гръцки и сърбохърватски, добър познавач е на латински и на старогръцки език.

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хрониката на сценичния живот в Панагюрище". Съставители Нина и Иван Радулови. Читалище "Виделина" - Панагюрище, 2015

Лиляна Шопова - гравюра от записани спомени

Може би това е истинското щастие,

да осъзнаеш в един единствен миг,

че не си живял напразно...

Лиляна Шопова

Лиляна Шопова се утвърждава като актриса-вълшебница на словото в българските сценични изкуства, въздействаща със силата на своите драматизъм и сложен психологизъм, които влага в работата си и с които нагнетява всяка своя поява пред публика. За 60-годиншния си творчески път Лиляна Шопова има над 10 000 срещи с хора от сцените на читалища, театри, клубове и къде ли още не. Какво постижение!
Но... "Сигурна съм, че никога няма да бъда избрана, никога няма да бъда наградена от управляващите, били те червени или сини, защото аз просто не съществувам за тях като творец. Но си помечтах, ако това се случи, поемайки символа на наградата, на кого бих искала да благодаря.
На съпруга ми, доктор Досев, разбира се, който през целия ни полувековен живот не ме признаваше за талант (нито си Рашел, нито си Сара) и по този начин ме спаси от опасността да се вманияча и да се възприемам като нещо необикновено. От друга страна, не признавайки ме, той засилваше амбицията в мен и с всеки нов рецитал исках да убедя него, другите и най-вече себе си, че МОГА!!!
Благодаря на публиката, която през всичките тези години не се умори да ме обича, да ми вярва, пълнеше салоните ми и така ми помогна да стигна до своето десетхилядно представление!
Благодаря на Бога за желязното здраве, с което ме дари, за да мога да кръстосвам на шир и длъж моята родина и да "прескачам" понякога и в някои други градове в Европа, без да се уморявам... Защото аз съм... благословена!"
Това е записала самата Лиляна Шопова в архива си на 28 май 2009 г., докато е гледала поредната церемония по раздаването на наградите "Аскеер" в Театъра на Българската армия...
Каква ирония! Каква съдба!
Лиляна Шопова е представила „Триумфалната арка“ от Ремарк на френски език в Париж и е рецитирала сонетите на Шекспир на английски език в Лондон. За авторския рецитал по неговото произведение „Мъртво море“, бразилецът Жоржи Амаду поздравява актрисата и споделя възхищението си от изпълненията й.
В творческата биография на Лиляна Шопова ще се запомнят текстовете на световни класици като Стефан Цвайг, Виктор Юго, Ерих Мария Ремарк, Конрад Хемерлинг и други. От българските автори тя предпочита Стефан Продев, Николай Лилиев, Блага Димитрова, Станка Пенчева, Николай Райнов. Откъси от произведенията на някои от тези автори Лиляна Шопова изпълнява нееднократно и на панагюрска сцена, където, прочее, през 2007-ма година празнува и своя 50-годишен творчески юбилей.
Родена на 30 октомври 1924 г. в София, но с потекло от Панагюрище, театралният път на актрисата Лиляна Шопова е дълголетен и факлоносещ - началото му е през 1948 г. в Народен театър „Иван Вазов“ - София, както пишат Нина и Иван Радулови във "Вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище" (2015). Следват роли в трупата на театър „Сава Огнянов“ в Русе в периода 1953-1958 г., а после и множество завладяващи спектакли на художественото слово, в които тя специализира, в периода 1958-2008 г., та и след това.

Запомнящи са нейните моноспектакли на художественото слово, сред които творбата „Писмо до една непозната“ от Стефан Цвайг (1958), откъси от романа „Човекът, който се смее“ (1961) на Виктор Юго, по романа „Триумфалната рака“ от Ерих Мария Ремарк (1970) и много други.
Работейки по спектакъла „Човекът, който се наричаше Шекспир“ по едноименния роман на Конрад Хемерлинг (1973), пътува нарочно до Англия, за да се докосне отблизо до духа на гения Уилям Шекспир. Един от най-разтърсващите й спектакли е по романа „Мъртво море“ на Жоржи Амаду (1977). От българските автори Лиляна Шопова особено цени Николай Лилиев („Лунна пътека“, 1965), Блага Димитрова („Отклонение“, 1978), Стефан Продев („Разказът на палача“, 1972, „Двете дами“, 1979, „Двете дами“ - на френски език, 1983, „Катедралата Нотр Дам дьо Пари проговаря“, 2008) и други.

Като Райна Княгиня на една от театрализираните възстановки на Епопеята в Панагюрище

И още един важен щрих. В съзнанието на панагюрската публика актрисата Лиляна Шопова остава и като незабравимата  Райна Княгиня - един от най-обаятелните символи на Априлската епопея `1876, възкресяван години наред в мащабните театрализирани спектакли на открито пред читалище „Виделина - 1876“. Години по-късно тя с умиление споделя, че по време на действието едва е удържала огромното знаме на свободата със заветните думи „Свобода или смърт“, въпреки че то е било ушито от тюл…

Стоян и Нина Радулови, снимки Личен архив на актрисата

През последните години Лиляна Шопова пише есета, някои от които сме публикували в "Чат-пат", а през 2010 г. издаде и книгата „Сама със словото“, отпечатана от издателство „Богианна“ - София, от която тук ви представяме няколко откъса:

____________________________

Спомен за (не)познатата Лиляна Шопова

Владетелка в Театъра на художественото слово

Споменът за Непознатата (когато наистина не я познавах!) неизменно свързва Лили Шопова с физическата красота и красотата на художественото слово, слива ги в едно, защото в онази далечна година, когато за първи път я видях на малката сцена на читалищния театър в Попово, тези две понятия някак, без някой да ми го е казвал, без да са ми обръщали специално внимание и без дори да съм ходила в училище, си вървяха неразделно едно с друго. Чудя се, колцина ли са тези, които свързваха името на Лиляна Шопова с художественото слово (както това направих аз и продължавам да правя и до днес) - сигурно всички, които я познават. Защото през годините тя и художественото слово са се слели толкова органично, че едното неизбежно налага асоциация с другото...
За мен, лично, от не знам вече колко пролети насам, цъфналите клонки на дърветата неизменно напомнят за нея и ме връщат към любим детски спомен: била съм може би 5-6-годишна и вече заразена от рецитаторското изкуство на баба ми, която не само играеше в пиеси, но и рецитираше навсякъде и по всякакъв повод. Една вечер тя ми каза, че ще ме води на "Писмо на една непозната". Аз не разпитвах - знаех си, че баба ще ме заведе на нещо много хубаво и, както беше прието на улицата, пред дома ни, всички деца, които играехме там, се затичахме към театъра, за да видим "Актрисата". Не помня точно как беше облечена, но беше ужасно красива: с огромни очи, бяла кожа и много висока!
Такава беше Лиляна Шопова, когато я видях за първи път.
После някой каза, че обичала цъфнали клонки, и през оставащия един час до началото на представлението аз обиколих тичешком цялата наша улица, за да намеря достатъчно ниско цъфнало дърво и да й направя "букет" от цъфнали клончета. Сигурно накрая съм й ги поднесла доста окапали и оклюмали - не помня - защото силно стисках в ръка клонките, докато я гледах омаяна и възхитена.
Години минаха оттогава. Много често през тези години си спомних за Лили - без да я виждам - и в спомените ми тя си оставаше такава - висока, стройна, с дълга черна рокля и блеснал смугъл поглед. Не съм си мислила, че някой ден отново ще се срещнем и образът, който бях запазила в себе си, така и не се промени, не хвана патина. Докато един ден... телефонът в Радио "Свободна Европа" (където през 2004-2006 година водих две свои радиопредавания) звънна и един младежки, весел и закачлив глас каза: "Добър ден, обажда ви се актрисата Лиляна Шопова, вие сигурно не ме познавате, но аз..."
По-нататък не чух точно какво ми каза. Не можех да повярвам на ушите си! Още същата седмица я поканих като гост на предаването ми "Добри познати". Няколко месеца по-късно, когато тя бе поставила поредния си рецитал (по стихове на Н. Лилиев) я поканих отново. Година по-късно я поканих в предаване по програма "Хоризонт" на БНР. При всяко гостуване Лили не изваждаше дори и мъничко листче с някое написано изречение - ей така, да се подсети за нещо! Не! Влизаше бодро в студиото, сядаше усмихната срещу мен, отпускаше спокойно ръце върху масата и се умълчаваше, заслушана в музиката. После, когато дойдеше момент да изпълни откъс от моноспектакъла си, тя просто ставаше сериозна и замислена... и започваше. Никога не направи засечка, никога не пропусна, забрави или промени фраза! Никога не изневери на голямата си любов - Словото - нито То изневери на нея!...
Срещахме се (и все още продължаваме) настървено, сякаш за да наваксаме годините, в които не се бяхме виждали. И всеки път, стакатото на женски токчета по коридора към моята стая в БТА, аз знам, че никой друг не подтичва с такава радост и енергия към среща с приятел, както прави това тя, Лили, въпреки 85-те си години. Невероятна беше и невероятна си остана!
През 40-те години на приятелството ми с Непознатата, тя ставаше все по-позната и по-близка, но нищо у нея не се промени!
Просто днес вече не е толкова висока.

Златна Костова, преводач, журналист, директор на Международна дейност в БТА

* * *
Лиляна - звучи в нежно-лилаво -
това е детето в теб.

Лиляна - звучи и в бяло -
това е нимфата в теб.
Бялата роба на Небесната жрица намяташ
и осветяваш пътя човешки...

Лиляна! Кънти и в алено, но и в изумрудено синьо!
Пулсира в дланите твои,
способни да ваят, даряват и галят...

Богат е твоят житейски спектър.
Сърцето ти с обич изпълнено, цялото!
Затуй си мисля, че няма да има
зима за теб, а звездно мигновение...
Когато речеш да прекрачиш отвъд!

Кина Страшимирова

Моята Молитва
Господи,
запази ми паметта,
пощади ми младостта,
не ме лишавай от старостта
и ме брани до сетния ми
дъх от зависимостта.

Лиляна Шопова, София, 1996 г.

Като феникс
Сцената е клада. Минути преди да се изкачиш върху нея, вече усещаш как пламъкът лиже краката, ръцете, лицето ти. Как искаш тогава да хукнеш, да литнеш, да потънеш дълбоко в земята, за да изчезнеш. Късно е. Здраво впито до болка в тебе завързано е въжето.
Светлината в салона угасва. На сцената блясват прожектори. Авторът хваща ръката ти. Творбата започва да тупа в сърцето. И тръгваш като в просъница - бледа, изплашена, пълна с ужасни видения от неизвестността, която те чака. И се изправяш върху горящите въглени горда, усмихната, силна пред тези, които те гледат, които те чакат, които те искат. Те силно желаят пред тях, пред очите им да се запалиш и да изгориш като факел. Кое е това неизвестно на никого нещо, което те вика и тегли, и тласка към кладата!? Нима суетата и славата, властта над душите на другите. Или слабостта да бъдеш и ти като тях, като тези, които излизат на сцената, или на екрана, или по площадите?! Не!!! Казвам хиляди пъти не, не, не!!!
Навярно това е потребност да даваш на хората обич и нежност, и сила. А може би устрем да изведеш тия хора до ясните, чисти простори, или пък е жаждата да се пречистиш чрез мъчително изгаряне и се превърнеш в бялосивкава прах, за да възкръснеш както птицата феникс възкръсва от пепелището, да отидеш отново при хората, раздавайки с две ръце доброта.
И така от изгрева на твоя живот, през мъката и радостта, чак до смъртта. До незабележимото тихо стопяване, до преминаването отвъд, там в неизвестното, в безкрайността...

Лиляна Шопова, София, 2010 г.

____________________________

...Не бих искал думите ми за творческия път на талантливата актриса Лиляна Шопова да прозвучат отделно от думите за човека Лиляна Шопова. Най-малкото защото тя е едно от истинските потвърждения за сливане на творческата индивидуалност и личностен морал. Животът й го показва по недвусмислен начин. Тя - влюбената в красотата и очарованието на артистизма, е изпитвала неведнъж горчивата чаша на обидата. Ала актрисата е търсила и търси не само вдъхновение, но и спасение за душата си в творбите на вечни и безсмъртни писатели, станали за нея и за хиляди нейни почитатели учители по доблест и достолепие...
..."Сама със словото" се нарежда до най-доброто от мемоаристиката, написана през последните години от именити наши актьори и дейци на изкуството. Тази книга показва ерудиция и гражданска позиция, достойнство и нравствен стоицизъм. На дистанция от силните на деня и близо до обикновените хора - такъв е пътят на Лиляна Шопова през годините и през словото, което е синоним на вечността."

Боян Ангелов, редактор и издател, из послеслова към книгата на "Сама със словото"
____________________________

ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.

ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ.

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it

Дойчо Бучаклиев - заслужилият почит и уважение театрал

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище" (Дял ІІ. "Ореоли от виделина".)

Дойчо Стефанов Бучаклиев (1888-1964) е с изключителен 50-годишен принос в развитието на театралното изкуство в Панагюрище. Следвайки ученическата си мечта, през 1910 г. се включва в състава на „Общодостъпен театър“ - Видин, създаден от Петко Атанасов, който е учил актьорско майсторство в Московския художествен театър. С приложение на идеите за жизнена правдивост на К .С. Станиславски и В. И. Немирович - Данченко, са пресъздадени запомнящи се образи на сцената. През 1911-1913 г. Бучаклиев е в трупата на Народния театър, когато там е драматург Пейо К.Яворов.
 По здравословни причини след това Дойчо се завръща в родното Панагюрище. В периода 1913-1915 г. изпълнява главните роли в пиесите „Лес“ и „Доходно място“ от Александър Н. Островски, „Живият труп“ от Лев Н. Толстой, „Ревизор“ от Николай В. Гогол, „Сватбата на Кречински“ от Александър Сухово-Кобилин, „Народен враг“ от Хенрик Ибсен и други.
През 1919-1920 г. е избран за председател на читалище „Виделина“. Като ръководител, режисьор и актьор той съживява театралния живот в Панагюрище след Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни.
Автор е на либретата на оперетите „Илка“ и „Янош Хусарят“, разработени по разкази от руски автори, музиката към които е дело на  друг панагюрец - Лука Зумпалов.
Дойчо Бучаклиев е деен общественик в града - избиран е за общински съветник, през 1929 г. представя Панагюрище при откриване паметника на Панайот Волов в Шумен и други.
В периода 1931-1934 г., като инспектор в Народния театър в София, има заслуги за гостуването в постановки на читалищния театър в Панагюрище на именити български актьори, сред които Кръстьо Сарафов, Пенка и Матей Икономови.
Дойчо Бучаклиев има публикации в централния и в местния периодичен печат.

Неговата студия „Театралното дело в Панагюрище“, включена в том ІІ на сборника „Панагюрище и Панагюрско в миналото“, издаден през 1956 г., е най-добрата творба, посветена на панагюрското театрално дело през онзи период.

Повече за сборника можете да прочетете тук.

Откъс от книгата можете да видите тук.

Съставители на книгата са Нина и Иван Радулови 

Официално представяне на сборника в салона на Читалище "Виделина" в Панагюрище: 28 септември 2015 г., 18:00 часа

Първото "театро" в Панагюрище предхожда с десетилетие първото представление в София

Панагюрище - "Кладенчето", сн. Изд. "Р. Белопитов и син"

Годината е 1870-та и за културната хроника на Панагюрище е паметна с това, че тогава в средногорското градче е изнесено първото театрално представление. И тук, както няколко години по-рано в Свищов, това е пиесата „Многострадална Геновева“. 
Тази първа постановка е дело на ентусиазирани самодейци, начело с Павел Бобеков и Атанас Шопов, чието завръщане от Цариград отбелязва творчески и културен подем в града.

Атанас Шопов и Павел Бобеков - първите театрали в Панагюрище

За това паметно събитие от 1870 г. ни е оставил впечатляващо описание летописецът Георги Панчов Алойдов, който е автор на статията „Зараждане на панагюрския театър“, публикувана във вестник „Панагюрски глас“, брой 67 от 14 август 1928 г.: „Дадена е пиесата „Многострадална Геновева. Това като да беше голямо събитие. Следните дни за нищо друго не се приказва толкова, колкото за „Геновева“. Тая пиеса в продължение на един месец е дадена десетина пъти. Необикновен наплив: по-интелигентните, и изобщо младите, бързаха да видят това чудо „Геновева“. За представленията училищното настоятелство отстъпва западното отделение на малкото училище (бившото училище „Д-р Лонг“ – б.р.). То е предостатъчен театрален салон за онова време. Столове няма - такива са училищните чинове. Да видим сцената. Мила идилия е тя - завеси, кулиси, ограда, всичко с типични шарени панагюрски черги. След всяко представление тя се разтуря, налагат го училищните занятия, а театърът е свенлив гост на училището. Обаче, щом трябва сцената, тя много лесно се сглобява и натъкмява. „- Ще идем на „Геновева“, казват, ама ще гледаме „Михаил Мишкоед“. Ходили на „Геновева“, но гледали „Зла жена“ или „Изгубена Станка“. Както виждате, „Геновева“се е изметнала на нарицателно. А по-простичките казват: „Геновева“-  думата театър е съвсем малко позната. Знаят я по-интелигентните, но и те рядко я употребяват, служат си с думата „представление“…

За първите стъпки на театъра в Панагюрище пише и Атанас Сугарев в статията „Театрален дебют“, публикувана във вестник „Оборище“, брой 1 от 1 януари 1983 г.. С нея той отговаря на читателска молба за първите театрални представления и артисти: „1870 година ще остане паметна за панагюрската история. През лятото двамата цариградски студенти Павел Бобеков и Атанас Шопов изнасят с необикновено голям успех първото в града ни театрално представление „Многострадална Геновева“. Не знаем как се е чувствал Бобеков в главната женска роля, но на панагюрци така много се харесало „театрото“, че с нетърпение очаквали следващата драма или комедия. Театралните спектакли постепенно станали една духовна и естетическа потребност…“

Любопитното е, че постановките в Панагюрище изпреварват тези в София с цяло десетилетие. За това разбираме от Константин Иречек, който в типичния си стил разказва и за „сакатлъците“ при тия първи столични представления в книгата си „Пътувания по България“:
„Постоянен театър в София няма, ала от време на време се дават представления от любители с благотворителна цел. Най-много се славеха сполучливите представления на руските комедии във Военния клуб, които се даваха от руските офицери и техните дами. Първото българско представление в София се даде в началото на 1880 г. в една гостилница, то беше Шилеровите „Разбойници“. После се дадоха през зимата на 1881-1882 г. в сградата на Народното събрание пред множество публика няколко български драми, но изпълнението им, а понякога и по съдържание доста примитивни. Обаче тези представления принесоха само вреда на дървената сграда на Народното събрание; веднъж подир излизането на публиката тя от един път се запали и вътре в един час стана прах и пепел.“ (Изд. Наука и изкуство, София. 1974, стр. 109)

© Нина и Иван Радулови,
из книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище", Изд. Читалище "Виделина", печат ИК "Оборище" - Панагюрище, 2015 г.

Театър, страст моя: "От много любов" като история

Маргарита Търкаланова и Лука Карайлев

Пътуваме назад към най-силните години на театъра в Панагюрище с част от архивите, събрани от Иван Радулов, баща ми, за неговата книга, посветена на златните години на това изкуство в родното градче.
„От много любов” е една от най-успешните постановки на театралната трупа в града, която буквално пали залата на Читалище „Виделина” през сезон 1967-1968 г. По онова време към театъра в малкия град се е подхождало така, че да не отстъпва на нито един голям спектакъл в столицата. Спазва се целият творчески път по изграждането на една постановка, издават се брошури, правят се професионални снимки с фотографа на Народния театър.

Факсимилета на откъси от брошурата към постановката "От много любов"

 „Първият ми опит да напиша драма беше тъкмо пиесата „От много любов”, пише авторът й Климент Цачев.  - Написах я от инат – исках да докажа на един режисьор, че сюжетът на повестта ми „Отплата” става за драматично произведение. Повестта не написах, но излезе драмата. Тя бе приета неочаквано за мен доста прилично от зрителите, а след това поставяна и в няколко други страни.”
През 60-те Климент Цачев е около 40-годишен, обещаващ и поставян автор. Работи като редактор в Радио София, във в. „Народна младеж“, във в. „Литературен фронт“, в. „Труд“, сп. „Наша родина“, в. „Народна култура“. Завежда отдел „Белетристика“ в сп. „Пламък“ (от 1975 година). През 1955 година работи в Румъния. Специален кореспондент на в. „Народна младеж“ и в. „Литературен фронт“ в Русе. Драматург на Плевенския театър (1963) и на Театър „София“ (1969-1970). Член на СБП. Автор на десетина поетични книги и на драмите „От много любов“ (1958), „Горчив залък“ (1960), „Завръщане на земята“ (1963), „Последният от отряда“ (1965), „За любовта“ (1966), „Момчетата станаха мъже“ (1966), „Наследството на бащите“ (1967), „Августовско безверие“ (1968), „Благословен живот“ (1971) и пр.
Режисьорът Лука Карайлев се спира на „От много любов” не случайно. 
„Далече от претенциите да бъде съвършена, пиесата на Климент Цачев притежава редица художествени качества, които ни дадоха основание да я включим в нашия репертоар.  „От много любов” поставя един съществен въпрос, който вълнува всички ни и който е в центъра на нашето съвремие – какви трябва да бъдем, към какво да се стремим, какви идеали ни вълнуват, за кого живеем и работим.”
Това пише Луката в брошурата към спектакъла в Панагюрище. В него един от най-обичаните местни актьори Лука Милков пресъздава образа на Боян Караджов, Елена Толева е Ана Караджова, а режисьорът Лука Карайлев влиза в ролята на техния син Владимир. Обичаната от публиката Маргарита Търкаланова пък е в ролята на дъщерята на Караджови - Юлия. Райна Чоролеева играе Катина, Йорданка Ангелова изпълнява ролята на нейната дъщеря – Люба, а Васил Славов – внукът на Юлия – Петър. Художник-проектант на пиесата на читалището в Панагюрище е Богоя Сапунджиев.

Стоян Радулов,
снимки от архива на Маргарита Търкаланова и Иван Радулов
Статията "Театър, страст моя: Звездата на Маргарита" четете тук 

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Театър, страст моя: Звездата на Маргарита

Маргарита Търкаланова и Лука Милков

„Иване,
Трудно ми е да си спомня за едно десетилетие, започнало преди 50 г. и завършило преди 40 г. Не помня дори как съм попаднала в театъра. Но то беше съвсем скоро, след като започнах работа в болницата в Панагюрище.”
Това разказва в спомените си известната в миналото самодейна актриса Маргарита Търкаланова на Иван Радулов. Иван е баща ми и се е заел да събере в книга блясъка на театралния живот в Панагюрище. А е имало години, когато той е бил на нивото на професионалните театри в София.
„Това, което съм запазила като спомен, - продължава Търкаланова - е, че в театъра участваха хора с най-различни професии, които след трудовия си ден, вечер, се отдаваха изцяло на своите герои в постановките. Репетираха с много самодисциплина и много любов, нямаше интриги, имаше приятелство, уважение и от там може би идваха и успехите. Всяка година се подготвяше нова постановка, имаше и нови попълнения.
Искам да спомена две имена, оставили траен спомен в мен. Лука Милков – изключително интелигентен, културен, всяващ респект, благ характер, талантлив – с амплоа на драматичен актьор. И Иван Колчака – с много силно чувство за хумор, страхотен комедиен актьор, страхотен като човек, колега и приятел. За тези двамата би трябвало да пишеш в книгата си.
Особено голям успех имахме с пиесата „Таня” на Третия републикански фестивал. Там аз изпълнявах ролята на Таня, за която бях удостоена като лауреат и получих златен медал. След това аз получих покана за работа в четири професионални театъра – Шумен, Русе и други, но все в далечни градове. Бях много привързана към майка си и не намерих сили пред това предизвикателство да отида толкова далече в неизвестното, и отказах. Пък и обичах професията си.”
И в статия на Димитър Хумков в списание „Театър” през 1969 г. се споменава професията на Маргарита Търкаланова – медицинска сестра. Тогава в театъра в Панагюрище артистите са обикновени хора, а не професионални актьори.
„В пиесата „Необикновен процес” Маргарита бе накарала хората да я ненавиждат. А това значи, че е играла добре - пише още Димитър Хумков. Това добре. Но Маргарита не е доволна. Тя не иска да показва на хората какви не трябва да бъдат. Тя мечтае да извае на сцената образ дълбоко човечен, който да ентусиазира, да увлича младежите, да им покаже красотата на човешката душа. Минават няколко години и всяка година Маргарита изгражда на сцената нов образ. Всяка премиера за нея е винаги едно ново кръщение. За публиката тя е ту Юлия, ту Олга.”

Факсимилета на статията в сп. "Театър" и на Грамота на М. Търкаланова

„Необикновен процес” от Мария Симова, която иначе е актриса, родена в Карлово, е поставена в Панагюрище от Лука Карайлев през сезон 1966 – 1967 г.  В тази постановка Маргарита Търкаланова играе Нели. Любопитното е, че в ролята на Николай в същата постановка, но в Смолянския драматичен театър, се е изявявал Тодор Колев, а режисьор е бил Реджеб Садъков. През 1965 г. с пиесата като режисьор се захваща и Леон Даниел. Точно в нея например идва истинският успех за Асен Кисимов като актьор. В пиесата като Николай той се бори за правдата в една почти неспасяема ситуация. И пак излиза победител, „защото какво е предназначението на театъра, ако не да даде на хората малко надежда”, както пише Севелина Гьорова във в. „Народна култура”. Ето на такъв фон се развива театралната дейност в Панагюрище.
Но големият успех и за Маргарита, и за Лука Карайлев идва в следващ театрален сезон с пиесата „Таня”. „Текстът е научен за една седмица. По настояване на режисьора Маргарита написва няколко страници характеристика на своята героиня. Това е верен портрет на Таня, почувстван и обикнат – пише в статията си за сп. „Театър” Димитър Хумков. - Започват и репетициите на сцената. Още от първата вечер всичко се нарежда бързо, сякаш отдавна репетирано. Таня живее на сцената. Всяка мимика и жест са точни, оправдани... В пиесата има една силно драматична сцена. Таня изживява мъката си по изгубената рожба. Тук Маргарита е изумителна. Дълга и мъчителна е тази сцена. Публиката винаги плаче.”
 
Стоян Радулов,
снимки от архива на Маргарита Търкаланова и Иван Радулов
 

 

Приятели на сцената и в живота

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.