През февруари 2018 г. ще се навършат 140 години от смъртта на големия и първ български литературен критик и будител от епохата на Българското Възраждане - Нешо Бончев. Той не е така известен, както някои негови съвеременици като Христо Ботев, Любен Каравелов, Васил Друмев, Добри Войников, Марин Дринов. Причина за тази забрава вероятно е ранната смърт, която прекъсва творческата му дейност твърде рано в навечерието на Освобождението. Независимо от това, неговото оцеляло литературно наследство е оставило трайна следа в развитието на българската култура.
This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It
is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable
people. See it and love it.
Нешо Бончев е роден на 2 януари 1839 г. в борческия град Панагюрище в много бедно семейство. Eдва пет годишен постъпва в панагюрското училище, където получава всичко, което тогавашното образование би могло да даде: широка култура, запознаване с руската култура и с хуманитарните науки. Като ученик прави силно впечатление със своите способности. Тук се сприятелява с Марин Дринов, бъдещия голям учен историк. По молба на неговия съгражданин В. Чолаков, който е в Русия, младият Бончев започва да събира песни и приказки, които публикува през 1884 година в „Периодическо списание”, една част от които влизат в известния Миладинов сборник, други са публикувани в български и руски списания. Мечтата му да продължи образованието си се сбъдва и след като събира необходимите пари, заедно с Марин Дринов заминава за Киев, където завършва философия в тамошната духовната семинария. Но още тогава се разболява. През 1862 г. постъпва в московския университет. След като завършва филологическия факултет е назначен за учител по старогръцки в първа московска гимназия. Здравето му се влошава и едва не умира от тиф. През летните ваканции на 1869 г. и 1873 г. се връща в Българско, но не намира подходящо учителско място. Не е по силите му да остане.
Творческият му подем е в периода 1870-1873 г. Пътуванията до Българско стават източник на много идеи, свързани със състоянието на образователното дело в Отечеството. Обнародват се статиите му: „Две думи за програмата на училищата в Пловдив“, „За училищата”, „Две думи поради програмите на габровските училища”. Извършва преводи на: ”Разбойници” от Шилер, „Тарас Булба” от Гогол, първа песен от „Илиада”. В органа на книжовното дружество „Периодическо списание” излизат литературните му статии: „Читалище, повременно списание”, „Класическите европейски писатели и ползата от изучаването на съчиненията им”, ”Гогол, животът и литературните му дела”.
С творческите си изяви скоро Бончев става неоспорим авторитет. Таланта му веднага прави силно впечатление на Константин Иречек, а Васил Друмев го моли за литературни съвети. За целите, които си е поставил, Н. Бончев пише: ”Мъчно е това, че от една страна не трябва да понижаваме височината на научните истини, а от друга, да мислим постоянно разбират ли ни читателите”. Основната негова грижа е да се поднася на читателите лесно разбираем текст на статиите.
Заболял от туберкулоза през есента на 1874 г., той бързо губи сили и не може да пише. Лечението му в Ялта и Одеса не подобрява здравословното му състояние. По време на Априлското въстание у нас, той е на легло и съжалява, че не може да помага. Интересува се за събитията в Българско. Превъзмогва болестта и превежда за руския печат съобщения за развоя и потушаването на въстанието, за жертвите... На легло посреща и началото на руско-турската освободителна война през 1877 г. Над окачената над леглото карта със знаменца той отбелязва настъплението на руските войски. Връща се в Москва през лятото на 1877 г., здравословното му състояние се влошава и на 17 февруари 1878 г. умира далече от току що освободената си родина, без да вкуси от сладостта на победата, когато би бил най-полезен и би й служил най-активно.
На културната общественост в България Нешо Бончев става известен най-напред със статии на обществени и икономически теми. Неговите възгледи най-точно са изложени в статията „За училищата”, печатана в „Периодическо списание” през 1871 г. в края на 60-те и началото на 70-те години, когато започва голямото активизиране на просветното движение в Българско. Н. Бончев поставя на дневен ред острия и много важен според него проблем за реорганизация на образователната система. Актуално и днес звучат неговите думи: ”....помним добре, че хлябът и учението, гладът телесен и гладът духовен са яко свързани помежду си, па кога се решава един от тях колко-годе за света, облекчава се решението и на другия”.
За значимостта на неговите публицистични възгледи говорят и фактите, че по това време никой друг, освен Ботев и Каравелов не разглежда българските обществено- политически социални и културни проблеми на фона на проблемите в Европа. Според Бончев целта на средното образование е преди всичко да развие ума, мисленето на учащите се и да ги подготви по този начин за реалния живот. Интерес представляват неговите актуални идеи за хармонично развитие на децата, за изучаването на пеенето и на физическото възпитание, за съчетаване на образованието с физическия труд. Неговите идеи и принципи за преустройство на образованието залягат в основите на просветното дело в освободеното отечество.
Неговият стар приятел министърът на просветата и културата Марин Дринов дава висока оценка, като пише: „...такава статия не бе се появявала в нашата книжнина... Тя може и сега да се чете с полза и удоволствие не само от учителя, но и от управители на народната просвета. Тя послужи в 1878 - 1979 г. при изработването на първоначалните училищни наредби в политически създадените български области”. Съгласно източниците, цялото негово предложение за преустройството на училището е ”не само цел, а преди всички средство, част от неговия голям план за насоките в българското културно развитие”. В преустройството на образователната система Н. Бончев вижда един от основните и важни пътища за преодоляване на стопанската и културна изостаналост на българите, следствие на която е нахлуването на чужденци и чуждото влияние в България: „Нима не видим - пише той - че точат зъби на нашата земя и немци и французе, и енглезе? Уж я бранят, а все гледаш тям джебовете пълни с пари, те изсмукват из нея сока, а ние се облизваме... Па няма и да се сетим как ще станат господаре в нашата бащина земя, а ние слуги техни!” Предупрежденията на този талантлив публицист са били забравени от политиците в младата новоосвободена държава. Те звучат актуално и днес във века на Глобализацията.
В една от статиите си Н. Бончев засяга проблеми, свързани с католическата и протестантска пропаганда сред населението в България. Той остро осъжда ония, които изоставят православието. В критиките си засяга и проблеми, свързани с положението на жената, с установените традиции и нрави, при които жената се трактува като робиня, работно животно: „Горката българка, на всяка стъпка видиш диря от нейната безценна работа. Навсякъде я срещаш, че все шъта и пее, па се никога не оплаква”. Приветства новите явления: „Жената се събуди и иска и тя да стъпи в новий живот, тая горда орлица зачу огън в гърдите си, погледни, разпуща веке криле. Хайде да видим как щеш да я удържиш да не хвръкне.”
Литературните статии определят Н. Бончев като първият български критик. Той е принуден да разяснява основни понятия, за да бъде разбран от напълно неподготвената си читателска публика. Специалистите го определят като ученик на Белински в областта на литературната естетика. Бончев цени най-много тези литературни произведения, които ”вярно и художествено отразяват живота на народа”. Възхишава се от изобличителната сила на Гогол. Произведенията на руските писатели реалисти за него са високи образци на художествено майсторство. Според него българският читател трябва най-напред да се запознае с литературата на древна Гърция и Рим, италианската литература от средните векове, английската, френската и немската, като изтъква изключително важната роля и значение на руската литература за българите.
Пише критични статии за някои автори, които от своя страна го обвиняват като критик в „надменност, прекомерна острота, непознаване на условията на работа в България”. Според специалистите, резкостта на оценките на Н. Бончев е следствие от неговото голямо желание да се поднася на българите истинска висока култура, а не полуграмотни творби. Неговите критични възгледи поставят „началото на традиция за към културните дейци”, която е била твърде важна за времето, когато са се поставяли основите на българската национална култура. Н. Бончев критикува Григор Пърличев за лошия превод на ‘’Илиада”, т.е че е направил ”По-скоро свое произведение по Омир, отколкото превод”. Специалистите оценяват тази негова критика като заслуга, тъй като се поставя край на широко разпространената практика в България за побългаряване на известни руски произведения, макар че около 70-те години то е изиграло определена положителна роля, но е дошло време на точните преводи.
Нешо Бончев е един от най-значимите и изтъкнати възрожденски творци, писатели, публицисти, критици. Много от неговите възгледи, критични становища и идеи звучат твърде актуално и днес в наше време. Макар и малко позабравено, името на Нешо Бончев остава да свети ярко във възрожденската ни летоппис.
Текст д-р Богомил Великов Колев, кореспондент на в. „България“
Материалът е подготвен, като са ползвани различни
исторически и литературни източници, проучвания и изследвания от книжен
носител.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
