Керемидчиев - заслушан в песента на щурчето

Докога ли?
Мъко моя, здравей!
Всъщност с теб сме щастливи.
С тебе зреем, растем,
С теб размятаме гриви.
Като стадо коне
С теб препускаме в прерия дива.
Докога ли?
Виж! В простора проблясва въже –
Тебе целят, нецелуната грива!

О, как се лутах да намеря
към тебе, Боже, път и брод,
в душата да изгоня вяра,
да чувствам всеки срещнат брат
и с него да деля постеля,
да има стряха, хляб, вода.
За двама, Боже, да печеля,
за трима да простра софра.

Малкият бездомник

Едно момче из кофа за боклук
измъкна ябълка и я загриза.
Миришеше на гнило и на лук,
но гладно бе – дланта си чак облиза.
Смрачаваше, а нямаше си дом,
нито грижовна майка да го чака.
И тая нощ небето мълчешком
ще го приспи под чергата на мрака.
От мъката сърцето му посърна.
Помилва го веднъж една бреза,
То спря, усмихна се… и я прегърна.
Тя шума бе постлала за легло.
Пошепна нещо, с клонче го погали…
Дали не свърши детското тегло?
Полегна кротко, мракът го пожали.

Лятна омая

А тая нощ е приказка омайна
И ти си, мила, нейният рефрен!
Нощта ще бъде святата ни тайна,
с която ще посрещнем светъл нов ден.
Поспри! Не бързай! Щурците още свирят…
Концерта да изслушаме докрай.
Отгде ли толкоз силица намират,
че не под дъжд, а сякаш пеят в рай.
И в песните, захласнати до лудост,
забравят, че и зима ще завее.
Все свирят, свирят и даряват радост,
че радостен е този, който пее.
О, тая нощ е приказка омайна
и ти си, мила, нейна нежна тайна.

Стихове ©  Пенко Керемидчиев
_____________________________
Ритъмът и римите на Пенко - мелодични и дисонансни като живота

Кой не очаква с трепет рождения си ден, та да получи подаръци? Кой не обича подаръците? Но ето – за 91-ия си рожден ден поетът Пенко Керемидчиев дарява на нас, неговите читатели, своята нова стихосбирка, дарява сърцето си, защото е такъв човек – обича да дава, не да получава. В дългия си и нелек живот той успя да запази топлия пламък на любовта – към Родината, към семейството, към песента, към всички хора.
Въпреки страданията, през които е преминал, той не позна омразата, дето днес тъй гнети душите ни, не застана в позата на обвинител – поза, така присъща на множеството съвременници. Будната му съвест не подмина в осемте му стихосбирки тежненията на Родината и на света, на обикновения човек, на делфините и на тополите, на бездомното куче и на премазания от човешки крак щурец. Сърцето му е винаги съпричастно с всички страдащи. Сърцето му е безкрайно благодарно за всеки добър жест. Свободата и красотата, Родината, майката и песента са сакралните центрове на неговата поезия. Гласът му е искрен и ведър и което изповядва болката от раните, и когато възпява природата, и когато плаче за чуждата болка. Песента му ни показва как трябва да се обичаме, за да бъдем щастливи на тази прекрасна земя, припомня ни, че свободата е и дълг и ние всички сме длъжници на другите и на земята. Тази стихосбирка е изповед на едно голямо човешко сърце. Днешната мода приема любовта към Родината като анахронизъм. Така се раждат безродни души, които правят живота ни ад. Вечното понятие любов единствено може да ни спаси. Това разбира поетът.
Понякога песенно мелодични, понякога дисонансни като живота, ритъмът и римите натрапчиво ни повтарят свещените ценности на нашия свят - Красотата, Свободата и Любовта, които съвремието е загърбило и забравило. А точно те те карат да разбереш, че си човек. Къде са днес съчувствието, милосърдието, прошката? Какъв е животът ни в този агресивен, вълчи, безчувствен свят? И колко малко ни е нужно, за да сме щастливи?

© Красимира Василева - М`Бай,
из предговора към най-новата поетична книга "Песента на щурчето" на Пенко Керемидчиев, издадена през 2018 година с финансовата подкрепа на Общена Панагюрище по Проект за стимулиране на местни творци - "Панагюрище - духовност и творчество в едно".
_____________________________
Пенко Керемидчиев отново среща публиката си

Пенко Керемидчиев

На 22 февруари 2019 г. в Музикалната зала на Читалище "Виделина" се състоя вечер-творчески портрет на поета Пенко Керемидчиев. Събитието е част от Културния календар на Община Панагюрище за месец февруари. Организатор е Клубът за литература, изкуство и общество "Виделина".

Пенко Илиев Керемидчиев е роден на 11 януари 1927 година в град Панагюрище. Завършил е българска филология в СУ "Климент Охридски". Преподавал е български език и литература в Девин, Сопот, Калофер, Копривщица, Раковски.
Негови произведения са били печатани в много регионални и национални периодични издания. Разбирането му за поезията е, че тя трябва да служи на човека, като изразява неговите мисли и чувства, за да го възвиси нравствено и духовно.
Член е на Съюза на писателите земеделци в България.
Пенко Керемидчиев е автор на стихосбирките "Откраднато слънце" (1994 г.), „Разпятие” (1998 г.) „Непокорена летопис” (1998 г.), „Пронизана душа” (2000 г.), „Изстрадано време” (2002 г.), „Венец от живи рани” (2004 г.), „Видения”, (2006 г.), „Недосънувани блянове”, (2012 г.), „По-приказна от приказка” (2013 г.) и "Песента на щурчето" (2018).

За една закъсняла среща на Габриела Цанева с Пенко Керемидчиев - тук.
Още от и за Пенко Керимидчиев в "Чат-пат" четете тук.

Една закъсняла среща с поета Пенко Керемидчиев

В края на януари получих един чудесен подарък – две стихосбирки на Пенко Керемидчиев – „Недосънувани блянове”, изд. “Богианна”, Панагюрище, 2012 г. и „По-приказна от приказка”, изд. „СД-Раум”, Панагюрище, 2013 г.

Когато ги прочетох, на един дъх, вече знаех, че това е не просто подарък за духа на читателя, но и едно ново докосване до непознати, неподозирани кътчета от богатата духовност на автора.

Ласкаех се, че познавам творчеството на Пенко Керемидчиев. Познавах неговия изящен, строен стих, пропит с патриотизъм и гражданска доблест, с дълбоко разбиране за прекрасното в природата и човека, за нравствения полет и трансцедентното потапяне в изначалните морални ценности и категории на християн-демократическата традиция и земеделската идеология.  Поезия, която оставя впечатление за монументалност и тържественост, която е подтик към преклонение и възвисяване. И, макар че и в по-ранните стихосбирки на Керемидчиев да не липсват лирични творби, посветени на близки и любими на поета хора, то основното звучене остава одическо, а персонажите, изваяни от авторовото слово са предимно знакови личности от нашата история и литература (Александър Стамболийски, Никола Петков, Левски, Паисий, Дебелянов и др.)

Ето защо закъснялата ми среща с последните издадени до момента книги на Пенко Керемидчиев, ме завари неподготвена за поредната ми среща с него:

Търси ме в звездните предели.
Търси ме в хоризонта чист,
там, дето сребърни къдели
се къпят в ангелската вис.
(”Досънувай”, „Недосънувани блянове”)

Или:

Глава ще сложа в меката ти длан,
ще се отпусна и ще помечтая,
припомняйки си дивния ти стан –
минутите на шеметна омая…
(”Лятна вечер”, „Недосънувани блянове”)

И в онзи свят аз искам да си с мен,
така на роза цялата ухаеш.
(„Копнеж”, „По-приказна от приказка”)

Да продължавам ли? Не бих могла – това би ме довело дотам, да цитирам целите стихосбирки.

Тези стихове нямат нужда от дисекцията на литературоведа, нямат нужда да бъдат броени сричките им, да бъдат търсени римите им, да бъдат класифицирани, диагностицирани. Те пеят и тяхната песен ни понася сред звездните предели и ни шепти за мигове на шеметна омая. Те внушават – любов и блян, страст и сън и недосънуваната приказка на земните ни дни… Когато четем поезията на Пенко Керемидчиев, затворена между кориците на най-новите му стихосбирки, усещаме живота – пулсиращ, увличащ, изтичащ, но истински, плътен, като тъгата и хляба, като горчивата жажда и същността на битието:

Когато мен не ще ме вече има,
ти пак, Живот, наздравица вдигни!
Без тебе, без Родина, без любима,
с петите чак усещам, че горчи…
(”Живот, бъди!”, „По-приказна от приказка”)

Но ще сгреша, ако кажа, че в „Недосънувани блянове” и „По-приказна от приказка” Пенко Керемидчиев е друг. Друг е ароматът на подправките, но хлябът на неговата творческа същност е същия – дори в новата, изострена лиричност и чувствителност, стоманата на неговата гражданска позиция свисти:

Една девойка дивно любородна
на знамето извайва лъв за скок.
(”Знаменоската”, „По-приказна от приказка”)

Туптят сърца изпод гранита,
вериги тягостно дрънчат.
Луна изгряла – жълта пита –
отмерва дълъг, страшен път.
(”Заточеници”, „По-приказна от приказка”)

И не на последно място – магията на неговата неповторима, бих казала – натуралистична образност.

Преди да завърша този кратък обзор, не мога да не спомена и един цикъл стихотворения, посветени на Израел и еврейския народ, които, лично за мен са знакови, изключителни творби, не толкова с художествените си качества (в това отношение Яворов остава ненадминат в нашата литература), колкото с гражданската си пълнокръвност и с авторовия усет за необходимост, за неотложност – темата за другостта и толерантността отново ярко и категорично да бъде поставена в дневния ред на обществото ни – все по-озъбено, все по-ксенофобски настроено и неготово да приеме необходимия космополитизъм на съвременната епоха.

В края на своето девето десетилетие, Пенко Керемидчиев показва завидно млад, готов да откликва на новото в обществените нагласи дух, показва и една чувствителност, незабравила незавяхващия аромат на любовта и шемета на кръвта, както и нуждата от човешко докосване, от две сплетени ръце, които разбират духовния полет без думи…

© Габриела Цанева за издателство gabriell-e-lit.com
________________________

С душата си те галя

Позна ли ме? Промъкнах се във Рая.
Не вятърът. С душата аз те галя.
Във моя стих така ще те извая –
пред хубостта и Бог да замълчи.

Че ти си, мила, първото кокиче,
разтворило молитвено очи.
Най-чакано, усмихнато момиче,
през вихрите донесло ни лъчи.

И лумна пак в душата ни надежда.
Жаравата просветна, засия.
През хилядите нишки прежда
пак пролетта ни лъхна, полудя.

Подай ръце, земята да обгърнем двама,
от нашата любов да й дарим,
и капка няма в нея – грам измама –
с усмивка детска към добро вървим.

Сърцето ти е мъничка Вселена –
сълзи и обич – всичко ще сбере –
за нежност само, мила, си родена,
сърцето ми затуй те, блян, зове.

Стихове © Пенко Керемидчиев

Още от и за Пенко Керемидчиев в "Чат-пат" четете тук.

Прекършен в полет, Пенко Керемидчиев оцелява и не предава стремежите си

Пенко Керемидчиев

Сън

Съзрях в гората извор чист,
наведох се и жадно пих.
- От мене само с чисти устни
се пие, - долових.
Не съм до тоя ден целувал
друг извор, ни жена.
По тебе само съм тъгувал.
И в слънце, и в луна.
Допра ли устни, цял потръпвам,
запява в мен кръвта!...
Не беше ли ти тоя извор,
бленувана жена?...

Гора
Мълчание велико ме опива
и ароматът остър на смола,
и песента, що птицата извива,
разперила божествено крила.

Гора, гора,… ти нищичко не искаш,
подемаш само волно песента.
Пробудени потоци буйно плискат,
гърми, цъфти, лудува пролетта.

О, дай ми, дай ми сила да забравя
обидите на вчерашните дни!
Душата ми като оназ дъбрава
за хорското добро да разцъфти!

Оглушал свят

Душата ми и плаче, и ликува!
Живот чаровен, кой те нарани?
Защо плача престанаха да чуват?
Фанфарите задавят го, нали?
Стихове Пенко Керемидчиев

Филолог по образование и учител по професия е роденият през далечната 1927 г. Пенко Керемидчиев. Според Димитър Стефанов, "разбирането му за поезията е простичко – тя, поезията, трябва да служи на човека, като изразява неговите мисли и чувства, за да го възвиси нравствено и духовно."

Досега Пенко Керемидчиев е издал осем поетични книги. Като дебютът му е едва през 1994 г., на солидна възраст. Но зад този факт се крие бурна и трудна биография. В разцвета на силите си той е жестоко репресиран от комунистическия режим, заради предаността му към земеделската идея. И до края на режима не е било възможно да бъде публикуван. Бедите и неправдите в живота му оказват силно влияние върху развитието на поетичния му талант и особено върху темите, които го вълнуват - страдание по Родината, блян по непостигната любов и въпреки всичко - вяра в човека... Същевременно в него живее и духа на нашите най-добри символици и импресионисти. Сред силно ангажираната му поезия и извън наивистичната до известна степен интимната лирика блестят като истински бисери строфи, достойни и на Дебелянов, и на Лилиев... Оптимистичното е, че самият Керемидчиев е пример за това как "нищо друго не мами човека така както безкрайността на неговите стремления", както пише в предговора на една от книгите му Янко Стефов. За Керемидчиев е вярно и другото съждение на неговия приятел: "Създадена да лети в безкрайното, душата изстрадва земния ни живот, затворен в тясната черупка на съзнанието. От което се ражда страданието. А от болката покълва Поезията".
До ден днешен Пенко Керемедчиев е активен участник или най-малкото свидетел на всички литературни факти в Панагюрище и съпричастен към дейността на клуба на своите събратя по перо. Достоен факт, заслужаващ адмирации и нашите пожелания за крепко здраве и жадно вдъхновение!
Стоян Радулов

Из "Страсти"
... Да, творческите страсти не умират.
Те огън са, негаснещ във кръвта.
И винаги пространство си намират,
за да се люшне звънка песента.
Те всеки миг чертаят хоризонти.
Слънца рисуват, птици, хвърчила…

…Със щъркели долитат и отлитат,
щом звънне подранила есента.
И нямат нощ и ден ни миг почивка.
На музата подвластни са до смърт.
На всяка дума радват се и страдат,
когато в стройна мисъл я вплетат…
Стихове Пенко Керемидчиев