Фотописи: Пълни са очите на Катя Маринова с имане край бъдника

Цигулки / Из дивите песни на Гунчев

Отдавна, в “петдесетте” на миналия век, има-няма преди около шейсет години, (имаше сняг и студ до стрехите), в старата къща, на Горната чаршия в Панагюрище, в семейството ни живееха четирима мъже, две цигулки и една жена. Най-големият мъж, обичаше да казва: “От всички музикални инструменти както докосва сърцето и плаче цигулката – никой не може!” А мама плачеше понякога. После татко продаде цигулките и семейството ни се сдоби с двоица студенти. Останахме у дома двама мъже и една жена. А мама плачеше понякога ... Така татко “изневери” на цигулката и не след дълго го чух да казва същите думи за кавала. А мама плачеше понякога ... Сега няма и сняг.
26 декемврий 2013 г.

♥♥♥

Грозд връз грозда – в косите ти се спуска есен.
Там срамно слънце зрее, там лунни струни
дирят още облак нецелунат
и блуден вятър усмивката ти крие в цвят на кестен.

През тъжния овал на ханша до раменете тесни
изтегля будната луна оная неразумна нишка –
цигулка с профил на жена, мелодия като въздишка –
от бедна светлина и мрак замесена.

Тъй непрогледна си и тъй си късна
и на природата как гасне в тебе веществото!
Неуловим, с вечерната си хладина, докосва те животът.

Рискувай, цигулко моя, сънуваща все тоя лък и тия пръсти!
О, колко тайни в струни недокоснати,
о Миг, с обреченост прекрасен, когато в песен …
ще ги скъсаш!

Михаил Гунчев,  “Диви песни”

Комедвенска се гледа на чорчик с Коледния дух, а той се кокорчи

Коледна картичка

Моят животец – побъркано нещо,
вчера се срина на прах и на пух –
вмъкна се в хола ми с шарени свещи
някакъв празничен Коледен дух.

Чакай – му казвам, объркал си рейса,
даже не съм се изгубила в сън.
Влез за минутка, хапни си, посгрей се,
после – по живо, по здраво – навън!

Ама дивакът намести се свойски,
бърз като коте измуши се, ха!
После намигна с оченце: "Не бой се!",
свит на кълбенце под мойта елха.

Гледах го десет минути на чорчик
как оцветява живота ми сив.
Смешно човече, ей тъй се кокорчи...
Чак ти е кеф да си толкова жив.

Хора, приятели, знам, че съм луда,
ала звънчетата празнични чух.
Пращам ви в плик запечатано чудо –
весела картичка с Коледен дух!

Стихове Ники Комедвенска

Ники Комедвенска е родена в Сливен и по думите й „продължава да живее пак там от чист инат”. Определя себе си като „по душа самодива, с нрав на чепато дърво. Трудна за харесване, невъзможна за обичане.”
Родена съм в гр.Сливен в едно жежко лято. Макар че корените ми са от двата края на България, че и отвъд нея, докато съм раснала под сърцето на мама, сигурно съм прихванала нещо от бунтовния дух на Балкана. Затова не мога да си стоя кротко. - по душа самодива, с нрав на чепато дърво; трудна за харесване, невъзможна за обичане...
Пак в Сливен завърших гимназия, наречена на името на големия възрожденски поет Добри Чинтулов, а моята алма матер е Великотърновският университет “Св. св. Кирил и Методий”.
Иначе съм обикновен човек, не по-различен от продавача на вестници и от усмихнатото момиче, което връзва букети с разноцветни панделки.
Понякога, ако успея да си открадна малко време, ходя за риба. Мога да гледам с часове задъхания бяг на реката и да слушам тихия шепот на листата, докато се опитвам да разгадая магическите им знаци.
Не успях да засадя дърво, макар да опитвах много пъти...
Обичам града си, земята си, но най-много обичам езика си. Думите, с цялата им красота и многозначност, ме опияняват. Вярвам, че на този свят няма оръжие, което да притежава тяхната мощ. Думите са това вълшебно нещо, което ни прави хора.
Какво искам от живота? Да ми даде достатъчно време, за да завърша започнатото.
Какво искам за детето си? Една България, която с гордост да нарича родина.
Ето това съм аз. Ни повече, ни по-малко...                                                                          
Просто
Ники Комедвенска

Три натюрморта на един дъх от Нистор Хаинов

"Натюрморт с изгаснала Свещ, затворена Книга, отворен Пъпеш и сянка на Тиква", художник Нистор Хаинов

"Натюрморт със сирене и жадна мишка", художник Нистор Хаинов

"Натюрморт с просто, пробито гърне и мъждукащо газениче", художник Нистор Хаинов

Когато ненадейно ми докривее, т.е. уравненията ми нещо не се получават, или просто изпитам необходимостта да избягам от сложната алгебра на ежедневието си, освен да се заровя в добра книга, да се удавя в хубава музика или да избягам в красив и умен филм, се случва да потъна в албумите, спомените или мислите - я моите, я на моите приятели. Щастлив съм, че в житейската си геометрия съм се докоснал за малко или много до изключителни люде.
По една такава допирателна наскоро ме застигнаха "на един дъх" три удивителни натюрморта и една "импресия" на панагюрския художник Нистор Хаинов. Впечатлиха ме не само идеите му, вплетени в този инак доста пренебрегван жанр на "застиналия живот" в изобразителното изкуство, но най-вече факта, че в тях нямаше нищо застинало. Както казва самият Нистор на едно място: "Когато "пъпешите" се "отворят" и сенките на "тиквите" ни стряскат, тогава книгите престават да говорят, а пламъчето в нас угасва"... Пък и имената на тези картини ми зазвучаха като малки, симпатични кантати. И тук Нистор е отново прав: "Живописта е мълчалива поезия". А неговата е на всичкото отгоре сюжетна и води дори към публицистични разсъждения... (Но за това друг път - б.а.)

Текст Стоян Радулов по три натюрморта на един дъх от Нистор Хаинов

"На един дъх", художник Нистор Хаинов

Равновесието на Катя Маринова

Равновесно

     "На подводни скали се натъкна животът ми.
     Позакърпих пробойните. Легнах на дрейф.
     И се влачеше дрипав край моите бордове
      на вълните зеленият шлейф."
                      Кръстьо Раленков

Но изписка мъниче – светулка опърлена,
изсвистя над покоя безумен камшик.
Не намерих спасителен пояс и хвърлих й
нечовешки спасителен вик:

Пожелай си не клада, порой пожелай си
и под всичките сбруи дъждовни плачи!
Забрави, че си малко парченце от Рая,
че си лъч светлина забрави.

И отекна себичен, първичен и грохотен
онзи вопъл небесен, изтръгнат със нож,
от чиито прегризани вени потекоха
равновесни следи в тази нощ.

На разсъмване облакът – Ангел-спасение,
запокитен увисна в небесния вир.
Аз потънах. Но превързала раните спеше
светулката жива – моят син.

Стихове Катя Маринова
(Това е текст, случил се преди време във вихъра на една детска (и не до там детска) игра - б.а.)

За вярата, поезията и романтиката, с които невидимият свят на Дядо Коледа съществува

Малката Вирджиния, писмото й и Франсис П. Чърч

През декември 1897 година в редакцията на вестник "New York Sun" се получава писмо от едно 8-годишно момиченце, което моли авторитетният вестник да отговори на въпроса: "Има ли наистина Дядо Коледа?"... Това е малката Вирджиния О`Ханлън, която първо пита баща си дали наистина има дядо Коледа. Детето започва да се съмнява в съществуването на брадатия старец, когато нейните приятели ѝ казват, че той не съществува. Филип предлага на дъщеря си да пише на известния по онова време в Ню Йорк вестник, като ѝ казва, че „ако видиш нещо в „Сън“, значи е истина.“. Той вероятно се е опитвал да избегне пряк отговор, но Филип несъзнателно дава възможност на редактора на вестника Франсис П. Чърч да повдигне простичкия въпрос и да отговори, разгръщайки сложните му философски страни.
Чърч е кореспондент по време на Американската гражданската война. Тогава той наблюдава голямото страдание, липсата на надежда и вяра в по-голямата част от обществото. Макар статията, която Чърч написва, да е напечатана на лошо място в страница от вестника (под новина за ново изобретение - безверижно колело), посланието на текста стига до сърцата на всички, които го прочитат. Един век по-късно статията остава най-печатаната статия в който и да е вестник на английски език
Ето оригиналният текст на писмото на Вирджиния О'Ханлън:
"Драги редакторе,
аз съм на осем години. Някои от моите малки приятели казват, че Дядо Коледа не съществува. Моля Ви, кажете ми истината, има ли Дядо Коледа?
Вирджиния О' Ханлън"
Отговорът на Франсис П. Чърч:
"Вирджиния, твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на възрастта, а именно - не вярват, ако не видят. Мислят, че ако техните очи не виждат нещо, то не съществува. Всеки ум, Вирджиния - и на големите хора, и на децата е малък. В огромната ни вселена човекът е същинско насекомо, мравка по своя интелект в сравнение с безкрайния свят над него, ако се мери възможността му да овладее цялата истина и всички знания.
Да, Вирджиния, има Дядо Коледа! Фактът, че той съществува е толкова сигурен, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, предаността. А ти знаеш, че ги има навсякъде, и нещо повече - че носят красота и радост в живота. Уви, колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото ако нямаше Вирджинии. Тогава нямаше да има детска вяра, поезия, романтика, които правят поносимо нашето съществуване. Без тях ние нямаше да получаваме никакви удоволствия, освен усетеното и видяното, а светлината, с която детството озарява света, ще угасне.
Да не вярваш в Дядо Коледа?
Ти би могла да не вярваш и във феите. Можеш да накараш някого да наблюдава всички комини в Коледната вечер, за да хване Дядо Коледа, но дори да не го видиш как влиза през комина, това не означава, че той не съществува. Това не е знак, че няма Дядо Коледа. Най-истинските неща на този свят са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Някога виждала ли си феи да танцуват на поляната? Разбира се, че не, но това не значи, че те не съществуват. Никой не може да възприеме или да си представи всички чудеса на света, които са невидени и невидими. Ти можеш да счупиш бебешката дрънкалка и да видиш какво издава шума вътре в нея, но има един воал, който покрива невидимия свят, и него не може да го разкъса нито най-силният човек, нито обединената сила на най-могъщите хора, живели някога на този свят. Само вярата, поезията, романтиката, могат да дръпнат завесата и да съзрат и обрисуват върховната красота и великолепието зад нея. Реално ли е всичко това? Ех, Вирджиния, в целия наш свят няма нищо по-реално и трайно... Нямало Дядо Коледа?
Благодарим ти, Господи, че той е жив и ще живее винаги, дори след хиляди години, Вирджиния! Нещо повече, след десет пъти по десет хиляди години той ще продължи да носи радост на детското сърце."

Световна класика: Модерност по Кандински от зората на абстракционизма

Руският художник Василий Василиевич Кандински (1866-1949), които живее и твори предимно в Германия и Франция, е смятан за родоначалник на абстракционизма и автор на първата такава картина през 1910-та - провъзгласява го сам. Година по-късно той издава своя трактат "За духовното в изкуството", където обяснява и регламентира структурата на новия пластичен език.
Кандински притежава изявен усет към цветовете и формите. Той им преписва смислени асоциации и ги подрежда в противоположни двойки: синьо (студ, небе, метафизичност, безкрайност, спокойствие, концентричност) срещу жълто (топлина, земя, агресивност, ексцентричност); черно (тъмнина, безнадежност) срещу бяло (светлина, възможност); червено (живот, възбуда, сила) срещу зелено (спокойствие, неподвижност); оранжево (иритация, движение) срещу виолетово (охладено червено). "Точката е първоначалния елемент на празната площ. Хоризонталата е студена, носеща основа, тиха и черна. Вертикалата е активна, топла, бяла. Свободните прави са подвижни, сини и жълти. Самата площ е горе лека, а долу тежка, вляво като "далечна" а вдясно като "дом", пише Кандински. Освен това той се опитва да свърже някои цветове към определени форми, като например синият цвят с кръг, червеният с квадрат и жълтия с триъгълник.
Въпреки че Кандински никога не се изказва публично на тема японско изкуство, в наследството му се намират многобройни японски дърворезби, доказващи, че се е занимавал и с източноазиатско изкуство. Най-големи колекции от негови творби притежават Музей "Гугенхайм" в Ню Йорк и "Ермитажа" в Санкт Петербург. Най-скъпите му картини и ескизи днес достигат цени от над 20 милиона долара.

Не е късно още да се опомним! . . .

Или в Деня на народните будители

               На пресветата памят
               на Димитрия и Константина Миладинови

Отечество, Отречество, Отсечество…
  
О, Отче наш!
Иже не си
на небеси.
Татко, отреден
на Себеотречените,
Бащице посечен
на Себеотсечените,
помилуй нас,
грешните Твои чада –
викащи в мъглата!
И изпод земята ...

Михаил Гунчев, 1 ноемврия 2008 г., Стрелча

Будителите като самоотвержени воини ни водеха към просвета, към свобода и към култура

 "Да си буден, когато измамен светът заспива;
Да си смел, когато овластен страхът тронува;
Да си силен, когато невежеството се надсмива,
и простиш, когато враг на твоя бряг гостува!
Тогава непобедена ще бъде твоята ръка
и с тебе Път надежден ще ходи хорската съдба!"

"Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоана Рилски, за празник на българските будители. Това е празник на големите българи и стремежа им да се обединят всички усилия в прослава на българския народен гений. Отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народно просвещение и културни идеали.
Министър Стоян Омарчевски, 1922 г.

Първото честване на народните будители става на фестивал в Пловдив през 1909 г. Всепризнат патрон на българското будителство е Йоан Рилски почитан като небесен покровител на българския народ и държава, който в народната памет е образец за себеотдаване, безсребърничество, любов към ближния и Отечеството и към когото народната обич и уважение остава жива през вековете на османско владичество.

Почитани са и много други будители, които народът канонизира като светци в своята историческа памет. Така през 1922 г. Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение в правителството на Александър Стамболийски по инициативата на група интелектуалци, сред които Станимир Станимиров, Александър Радославов, Димитър Лазов, проф. Беньо Цонев, Иван Вазов, проф. Любомир Милетич, д-р Михаил Арнаудов, д-р Фил. Манолов, Христо Цанков – Дерижан, проф. Иван Георгов, Стилиян Чилингиров, Адриана Будевска и Елена Снежина, внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители. На 31 октомври 1922 г., излиза постановление на Министерския съвет за обявяване на празника. На 13 декември същата година 19 Обикновено Народно събрание приема Закон за допълнение Закона за празниците и неделната почивка. Цар Борис III подписва закона за въвеждането на Деня на народните будители на 3 февруари 1923 г. Три години след подписване на Ньойския договор българското общество изпитва остра нужда от духовни стимули и ги намира в наследството от идеи на най-мъдрите българи. Но през 1945 г. честването на празника е отменено от комунистическия режим. След дълго прекъсване, със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36 Народно събрание, на 28 октомври 1992 г., се възобновява традицията на празника. Първи ноември официално е обявен за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. Идеята за възстановяването му е на професор Петър Константинов, председател на Общонародното сдружение „Мати Болгария“.
"Чат-пат"

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Зографова след 20 години довърши книгата си за "вечната и святата"

Факсимиле на корицата

"Това е новата ми книга! Най-дълго писаната (20 години) и най-скоростно издадената ("Изток-Запад" го умее)... Успяхме за Димитровден, празника на Сливен! И го превърнахме в Багрянинден!" Така оповести Катя Зографова появата на най-новата й литературна рожба - книгата "Играещата със стихиите Елисавета Багряна". В нея "архивариусът" Зографова проследява живота и описва премълчани, изопачени или малко известни факти за поетесата. 
_________________________________
Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите.
Стихове Елисавета Багряна

Елисавета Багряна е една от най-известните и противоречиви личности на поетичния ни небосклон. Въпреки че поетесата е малко забравена в забързаното ежедневие, литературоведът Катя Зографова ни връща към чувстваната и емоционална поезия на Багряна. Зографова разкрива неизвестни страни от живота на поетесата чрез новата си книга "Играещата със стихиите Елисавета Багряна".
Книгата на издателска къща "Изток-Запад" дава отговори на няколко въпроса:
Коя е Елисавета Багряна? Какво се е случило в България в средата на XX век? Какво е мястото на поезията в реалността на хората? И много други.
Зографова излага своите философски прозрения и прави интересни съпоставки между стила на Багряна и този на нейните съвременници – Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Теодор Траянов и Гео Милев.
"Играещата със стихиите Елисавета Багряна" разглежда стихосбирката "Пет звезди" и творчеството на поетесата след 9 септември 1944 г., като не спестява неудобните поклони на Багряна към властта. Авторката спазва обективността и документалността на събитията и фактите.
Книгата носи принос и в изясняването на пораженията върху българската интелигенция, които са й нанесени по време на тоталитарното управление. Тя представлява изследване, което разкрива не само неизвестни факти от живота на Багряна, но и непознати или забравени детайли от случилото се в България в средата на XX век.
В "Играещата със стихиите Елисавета Багряна" читателят може да открие ценна кореспонденция на Багряна с Владимир Василев, Николай Лилиев, Иван Мешеков, Жорж Папазов, Петър Увалиев, чешкия дисидент Лумир Чиврни, Изидор Цанкар, Десанка Максимович, акад. Дмитрий Лихачов, проф. Роже Бернар и др. Писмата, които са си разменяли представляват реално доказателство за едно отминало време, за което дори днес се търси истината.

Елисавета Багряна

Елисавета Багряна е творчески псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева. Тя е видна българска поетеса, автор на детски книги, но също и преводач. Лириките ѝ са преведени на 30 езика, а стихотворенията "Потомка", "Кукувица" и "Стихии" са едни от най-впечатляващите стихове в родната литература и творческо свидетелство за българската култура.
Името на Багряна се свързва и с доста противоречия, тъй като поетесата е жена, която е защитавала позициите си. В "Играещата със стихиите Елисавета Багряна" литературоведът Катя Зографова проследява живота и описва премълчани, изопачени или малко известни факти за поетесата. Едно от тях е участието на Багряна в защитата на българските евреи през 1940 г.
Друго е съвместната ѝ роля заедно с Дора Габе в каузата за освобождение на Добруджа. Именно Багряна се явява в пълна защита на процеса срещу поета Никола Вапцаров, но за жалост защитата ѝ е неуспешна. Тя участва и в спасяването на анархиста Делчо Василев от лагера "Куциян" след 1944 г.
Още много такива моменти от живота на Баграна са представени от летератуведът Зографова. Авторката е родена през 1957 г. в Панагюрище и днес е директор на Националния литературен музей. Автор е на редица издания, сред които "Многоликата българка", "Жените в Априлското въстание", "Никола Вапцаров: преоткриване", "Неканоничният Вазов", "Орчо войвода" и др.
Източник inews.bg

___________________________________________

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Реставрират "Месецослов"-а на Королеев и "Поучително Евангелие" на Софроний в Панагюрище

Факсимиле на Королеевия труд

Старопечатните издания на "Месецослов и календар вечний" от Велко Королеев и "Поучително Евангелие" от Софроний Врачански, които в момента се съхраняват в историческия музей на Панагюрище, ще бъдат реставрирани по инициатива и със средства на Ордена на Рицарите тамплиери на Йерусалим - Велик Приорат България. Това стана ясно на 19 октомври 2013 г., когато Панагюрище бе домакин на изнесено заседание на Ордена в ритуалната зала на Панагюрското златно съкровище в музея. Инициативата "Осинови книга" бе огласена от командера на командерия Пловдив Росица Кючукова.

"Месецослов или календар вечный" е издаден от панагюреца Велко Радов Королеев, с подкрепата на родолюбиви българи през 1853 година в Цариград. В това издание за първи път се споменават имената на св. Кирил и Методий. Нещо повече – на стр. 47, на цял лист е отпечатан призив за празнуване паметта на тези "учителей Болгарских, от рода Болгарскаго". 11 май се обявава за „Празник Особит”, като всеки свещеник следва да споменава имената им по време на литургия.
Повече за "Месецослова" прочетете в статията "Велко Королеев - човекът, който вкара празника на Светите братя в календара", написана от Тони Зарев.

Софроний Врачански

"Поучително Евангелие" на Софроний Врачански, което се намира в Панагюрище, е от 1882 година. Но то е едно от следващите издания на ""Кириакодромион, сиреч Неделник" на Софроний, който първоначално е посрещнат с ентусиазъм и се радва на голяма популярност. Първоначално книгата се разпространява по традиционния начин - чрез преписи. На науката са известни Чипровския препис от 30-те години на ХIХ в., частичния препис от 1850, частичния препис в дамаскин от 1853, правен в Пазарджик и др. В това Евангелие авторът му е събрал своите препоръки за сичките недели през годината, за Господските и Богородични празници и за по-големите светии "за душевна и телесна полза на православните християни".
Първата сума, дарена за каузата по реставрацията на двете старопечатни издания, бе от кметския екип. Връчи я кметът на общината Никола Белишки, който бе сред гостите на събитието. Едновременно с това Общината и Градския исторически музей получиха като подарък няколко издания на Ордена, сред които "Римският Филипопол" от Иво Топалилов и забраняваната от векове книга на Мавро Орбини „Царството на славяните”. "Издаването на книги, свързани с духовността и историята на България е едно от най-знаковите дела на българските тамплиери", заяви Великия Приор и носител на Великия Кръст на Ордена ген.-майор Румен Ралчев. Той припомни накратко някои основни факти от историята на организацията в Европа и у нас. Обединението на християнството и хвърлянето на мост към другите вероизповедания с цел предотвратяване на остри противоречия е сред основните цели на съвременните последователи на Ордена на Рицарите Тамплиери, подчерта още Ралчев.
"Чат-пат"

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Чат-пат кьоше на Боян Константинов

Мурджо и кокошчицата партизанка / от Михаил Гунчев

Така го кръстиха още като пиленце това кокошле моите момичета. Най-голямата ни внучка Гина, на три-четири годинки, си нямаше и хал-хабер какво означава то, но така го запомни и си остана това име за историята, която следва. Тя, историята, се беше заплела в първите години на “приватизацията”, когато най-големият ни брат купи десетина пиленца с едничка цел да ги отгледаме и си подкрепи с “едно кокоше рамо” тънкия бюджет маститият доцент. Стана така, че грижите по отхранването и охраната им се падна без жребий на две персони – на моя милост и на Мурджо. Мурджо бе приет за член на кокошето и нашето семейство за да изпълнява стражеви функции, или казано другояче – да бъде “бодигард” на фамилното пернато богатство. Трябва веднага да поясня, че Мурджо още от детската им възраст прояви симпатии към тях; наблюдаваше ги с прикрито отеческо одобрение как щъкат около него, заети с разрешаване на генералния въпрос – къде се крият тия сладки червейчета, че да ги изровят от калта и видят и те бял свят и ги аплодираше искрено и спонтанно, и полизваше ги насърчително по перушинките. Изобщо Мурджо е човек на чувствата. Това се разбра по-сетне, когато настъпиха преломните времена в нашата история. Кризисните явления докараха нещата до там, че брат ми замина в столицата да партизанства, простете, да се оправя с Висшата атестационна комисия (ВАК), която отказваше, (поради налегнала я научна глухота), да му присвои професорска титла по “Кокошарлък”, уж по причина любителския характер на неговите лекции и занимания в местния, новооснован наш университет (под секрет – курник, обозначен в друга една достоверна история като “Мулен руж”). Ще ви кажа верително, че таквизи университетчета се пръкнаха в ония времена под всякоя керемида,  коя се усети òвреме, наснесоха си яйца и си изчупиха научен персонаж, прощавайте, персонал, та не ще е била лесна работата на ВАК да ги изатестирва. Вай, вай, вай! Жива да я оплачеш тая ВАК! Ще изпреваря аз събитията и ще ви осведомя, че същата ни ВАК, в по-късни доби, беше скъсана на изпитите по “Новата Вяра” и “Новото Време”, което идвало, но не се виждало – според академичните й глухари не можело да им се има вяра на “Вярата” и “Времето”. И се вдигна голяма врява. Оказа се, че ВАК освен глуха, била и сляпа. Както и да е, прати я новото време в “девета глуха”. И си остана моят брат непризнат. Простете ме за отклонението, но какви мотиви само – не само, че дойде това време, но то си и отидè, Бог да го прости! И “времето на нàдането”, сиреч “надеждата”, може още да го наречем и “падането”, падна нещо, контузи се и не стана. Станаха други събития и оная вяра се изкелефущи.
Та, докато брат ми се снишаваше по партизанлък из софийските академични потайности, ние с Мурджо тук взехме да си играем на “стражар и апаш”. На първо време само репетирахме. В първо действие Стражарьт бе на поста си и бяхме с него достове. Апашите се появиха за второ, а то се оказа и последно действие. Това дето го разказвам сега е епилог, може да го вземем и за некролог, кой както го възприеме.
Забърквам аз една голяма тенджара с разни варива за кокошките – за цяла седмица. В друга – вода. Мурджо – на синджир, пред курника, в охранителния периметър. И той обезпечен надлежно, включително зъби и нокти. Хващаме си пътя със семейството – на работа и на учение, но на друго място. Връщаме се в петък. Контрол на обстановката. Всичко е нормално – тенджерите празни, поданиците – гладни. Това е доста поучително за подрастващите “електорални единици”, както взеха да ги именуват някои свободните поданици в новоосвободената ни от “комунизъма” татковина. Казах татковина, та се сетих за татковата вина. Но да не избързваме, ще дойде време да се отваря дума и за вината, то без виновни татковци кое време синовно се е разминало!
Мина се що се мина и баш крепителите на режима взеха да го ровят. Стар номер, византийски. Най-големите душмани на императора са в двореца. Уж всичко си е както му е реда, спокойно, муха не брънка под сянката на падишаха, пък то да му омръзне на Мурджо комунизма бащин. Най-първият ни стражар взе, че почна да си мечтае да смени вярата си на апаш, да се оапаши. Тяхната верица нова е неолиберална. Нещо като “свободните зидари”, или “свободните радикали”, само че тук става дума за “свободните апаши”. Много свободен апаш се либералнонавъди по онуй време на радикални промени. Та взе изпървом Мурджо да подкокоросва хрисимите поданички към емигрантство. Бягството “зад граница” бе станало модно и той бе решил, че е време да разруши и последния бастион на село, дето, както се изразяваха познавачите, зубрили и запетайките на “научния комунизъм”, се раждаше и въпроизвеждаше все още “зрял” (като боб)  социализъм ката ден. Така нашето опасно за либералните апашори “текезесе” се оказа семейният ни курник. Но стига философии, да карам по същество. Нищо че бе надзирател, Мурджо се оказа подривник “под прикритие”, “пета колона” на апашите, а това, че бе и той на синджир, се оказа най-голямата историческа заблуда на Държавната Ми Сигурност (Не е оная “МИ ПЕТ”, “МИ ГУН” е!).  Ще го разбера това, но късно.
Пристигаме ний със семейството, както вече казах, жената се захваща да съживява икономиката на корема, аз въвеждам ред – раздавам купонно дажбите на поданичките, окачвам орден на надзирателя, оглеждам мрежата и потягам пробойните, изобщо слагам периодично ред – някой понижа за назидание, някой поощря с един комат, стара тактика, знаете за “моркова и тоягата”. Пилетата станаха в резултат на “непрестанните грижи” ярки и петлета. Брат ми се появи, отвреме на време, снишен като пор, нали е в академична нелегалност, отмъкне някое току що пропяло петле, оставя ме в неведение да се чудя – нему ли ще пее или на някой член ВАКу? По едно време петлетата секнаха, но неговия мерак по ВАК – не. Та останаха само труженичките тук, търтеите търтиха къде София.
Ама и работническата класа се ояде, в социализъм е все още, почна да се гои и не помисля за яйце изобщо. На такива кокошки мама им туря едно: “Тегне като туч, та ще ти пронесе тя!? Да се огладù, иначе – на дръвника!” Мамините прогнози се сбъднаха – никоя работничка не бе обзета от родолюбив трудов ентусиазъм, яйца няма, само тлъстеят и курешка трупат. Повдигна аз някоя трътлеста представителка на “работническата аристокрация” – мама е права, тегне като туч, трябва да има къде седем-осем кила гола и чиста – без перушина и карантии. Викам си, тая работа върви към смяна на режима, кога нещо се ояде материално и морално, не е на добро – я революция, я контрареволюция! Като остана без ухажори, ярката го удари на лезбийство, проституция и содомия – приближи я Мурджо, пък тя му клекне от раз, на изкушение подлага надзирателя, че той взе да се колебае – да наруши ли закона на морала социалистически или да си остане “тъп, но твърд” страж на режима! Пристъпя и аз, с тенджарата, тя клекне и мен и се гевези. Взеха да се предлагат без да подбират. На пагонлия, на паралия, все там. Ясно като бял ден, Содом и Гомор няма да ни се размине, ами я да хващам калема и да пусна едно писъмце – “На село, за дядо”, демек до нелегалния, че да дойде и си вземе държавническото решение. Щото аз не съм собственик, само на мениджър се правя. Братът отговаря с криптограма: “Зает съм с неотложни държавни дела. Оправяй се сам!” И докато аз се туткам като муха без глава, заговорът набъбва – главният завераджия Мурджо пробва с първите си “кристални” провокации. Нещо като “разузнаване с бой”.
Пропускам, ама ще ви кажа, нали всяко стадо си има мърша, та и нашето. Тая почетна роля се падна на онова кокошле, (стана лаф за него), дето му се лепна тоя станал вече мръсен и минал в нелегалност прякор – “партизанка”. Не че в новото време няма партизанлък, но се вложи отново в това понятие съдържанието старо от време Алеково. Старите, класическите партизанки, бяха взели да се подмокрят милите, имаха тоя си адет още от политбюра и исторически конгреси, та трябваше му наистина ново съдържание и имидж. Пак се отплеснах!
Дели се от стадото това кокошле, щура се из кюшетиите на курника, под стрък лобода се крие, не се натиска пред прожекторите, не налита на хранителни изкушения, вечер, по мръкнало се измъчиня из скривалището си, боязливо си клъвва по някоя яташка троха, изобщо скромност и морал. Знайно е, от морални добродетели не се дебелее, не се “натучи” то и си остана леко като перушинка, класическа партизанка, шугаво същество, с други ценности, не според времето. Дебелото общество тече надясно, тя наляво, то се затече към копанята, тя – встрани от банкети и салтанати. Такива бяха истинните, небанкетни, несиликонови партизанки, за тях народът още песни пее. И ще има да пее и възпява. Та и аз да попея, че и да опея.
Презимува електоратът поживо-поздраво, мен обаче е тревожно, както написа един поет, приятелят ми Йоан, по-сетне, да ме ободри: “Не се отчайвай, ако идва пролет ...” Усещам, кълнят тайни политически “пролети”, че и други сътресения може да ни затресат. Ама чуйте. Пристигаме един петък, гледам народът щъка свободен по двора, из лехите, по пътеките, напуснал мрежите, изпуснал му края, все едно гледам син, пардон, бял, митинг на Орлов мост. Бре, започна се! Мрежата подровена, Мурджо седи и се куми на синджира, демек – “ни лук ял, ни лук мирисал”. И как мислите – единствено не митингува, познайте кой! Кокошчицата партизанка – клюнка се, попява си бригадирски песни – “Пред нас са блеснали житата ... “,  занича дупката на мрежата, но навън не се измушва. Ей това е – вярна на закона и морала! Затискам дупката с някой и друг камък, възстановявам реда, викам им: За “Луканова зима” плачете, трътли с трътли, соцдебелуши с дебелуши.” Защо ги соцдебелушвам да ви кажа, щото те не са готови за либералните полюции, нямат нужния имунитет, “Лесна плячка ще паднете, викам, на сутеньорите на разните отворени общества, да го знаете!” Мурджо, заговорникът, се размина с едно другарско мъмрене, милият. Кой да ти знае, да съм го снел още тогава тоя ми “втори човек”на някой следващ “редовен” пленум. Щото тоя дето най-обичаме, най ще ни измъчва!
Всеки, що се кани правителство да сваля, трябва да си подири òвреме и некои деца на революцията, дето после революцията майка ще си ги изяде. Ама народ прост, ако е чел той лъвовете на Френската революция, презкуп-загрош ще е  било, предчувствам, че и на моя народец не ще се размине това удоволствие – гилотината. Втори път, пак петък – същото. Електоратът – по-свободен в поведение, неведение и обноски, щура се, кряка, митингува, ръси стари перушини  по улицата на новото бъдеще. Либерализирали се застрашително нравите. Обаче, отбелязвам си аз, че старият порок – да се слагат дамите пред лампаз, пред палат, или комат, си остава. Разпуснати неолиберално, апетитът идва с яденето, че ми клякат на поразия. Ето, тук проявих аз историческата грешка. Вместо да поохлабя режима, да дам някоя и друга свободица, например като ги уредя с петел, с нощен клуб, че да мирясат сексуално, или въведа мандатност на постовете, избори политически с повече от една кандидатура уж, аз, с всичкия си акъл, телеграфирах вероподанно на централната власт в София, че положението вече се омирисва на контрареволюция, пък тя, властта, ми отговори както в оня радиоскеч на Мирча Кришан, за щурмовщината, знаете ли го? Много популярен беше на времето, пък и румънецът го разиграваше по радио София на развален българо-влашки, та разсмива и подмокря народа, слушай в резюме сега: “Начало на месеца. Една строителна бригада на национален обект. “Кипи ударен” труд: “Майсторе, пода-а-а-й ми един пиро-о-он! Тикни ми теслъта-а-а! Кога ша еде-е-ме, доде ли време-е-е? На ти пироня-я-я! Баш сега ли ми го подава-а-аш, вече ми мина-а-а-а. Многу напича, бе-е-е, ела на сенкя” Такива ми ти работи – прозявки и прозяпки. До двадесет и девето, че и до трйсето число. Сетне ела да видиш: “Тутуру-тутуру, тутуруте, тутуру-тутуру, тутуруту! Свири тръбата на поразия, време йок, план се гони, месеца за два деня, че и за един, както и петилетките – за три години, за две, че и за хич. “Давай бърже тоя ваджишки пирон, дръж теслъта, дай триона бе, какво се туткаш, тук режи бе, не там, че ще ми отрежеш главъта. Майсторе, майсторе, жената ражда! След първи, след първи! Майсторе, майсторе жена ти ражда, бе! След първи, след първи рекох! Сега не може! След първи! Ей, млого лошу е туй зивотну – стурмувстинътъ, да знаете!” Последното, “да знаете”, бе на чист влашки.
Та и брат ми, и той “знае”, и щурмува някоя академическа крепост, къде ти да ми отговаря на депешата.  “След първи, след първи!” Закърпих как да е мрежата на соцконцлагера, дорде чакам аз депешата височайша, проявих самоинициатива та наругах Мурджо, (за кокошолюбието му), съмнителен взе да ми се вижда, ама слепота кокоша, опростих ги прегрешенията им бащински и толкова. А то наистина да се е чакало – “След “Първи!” май, та дочакало Двадесет и четвърти. Революциите, до една, все си избират някоя лична дата, та да се покажат пред света. Седми ноември ли не щеш, Девети Септември ли, та и Десети Ноември. Обаче за тия дати се шушне, че са били преврати. Щото на тия дати не са били още забърсали собствеността новите чорбаджии, само се топорчели, та след туй. Но нашето се оказа революция! Революция Двадесет и четвъртомайска! Прегази ни, мина като Конна армия, революцията на “Таз сила нова!”
Изманифестираха пред портрета на Светите братя дечицата, (и пред жената, тя нали е директорка на школото) и хайде, фамилията  – пак тук. Тишина, ни синджири надзирателски прозвекват, ни музики, ни манифестации се бродят. Мурджо го хванала липсата, синджира скъсан, народът го няма, “берлинската” ми стена подровена и проломена, никой, никой! Е, това е, стана тя! Тук народ, там народ, свещ палвам, диря Го, няма Го народа. Туй е, викам си, и свещ му палнах. И замръкнахме в неизвестности революционни и плахи надежди. Как се развидели, скачам за оглед на събитията, на видело. По едно време чувам: Дзън, дзън, на верига дзънка. Придзънка се Мурджо, (долавяше от километър и познава той песента на моята Жигула, знае графика й), та току се присламчва сега към копанята огладнелият колаборационист, уж разкаян, стиснал опашка между краката. Сложих му аз букаите, и чувам – песен се пее, тихичко, “Шумете дебри и балкани ... ” га че е, ама – под сурдинка! Кой мислите – кокошчицата партизанка, пак тя, пее си девойчето, единствено оцеляло в революцията, единствено то ми остана зад мрежата. Е, не сме чак толкова “Много сме, силни сме!”, ама поне още “идем бодри” и сме “верни”, какво друго ни остава покрай междата на двата свята, дето я насмете революцията и вече уж сме едно. Че то верните деца на тая революция си стнаха курбан на либералната апашòрия. Отидоха, до перушинка, не ми се смятат сега ни грижи, ни парà, ни надежди и блянове. Както бе още във Великата Френска, че и в още по-великата Велика Октомврийска, да не изброявам за по-сетне. Как да го не в уста разцелуваш туй дребното верно кокошле! Устоя! И единствен устой ми остана.
Преди брат ми, опечален, полулегален и полугладен, да дойде да я спаси от шумовете на “дебрите и балканите”, снимах аз кокошчицата партизанка и я окачих в рамка. Това ми остана, може да се види тя в домашния музей на революционните борби, до дедите ми. А брат ми – седем-осем кокошки по седем-осем кила багаж всяка, колко мръвка прави, от колко си лиши брата челядта в тия гладни времена, ти смятай! Ама като брат ми, доцентът, е зле с новата сметка, апашорският синдикат му я точно сметна, и датата Двадесет и четвърти включи вътре, от морални съображения, щото е празник на просветата. И се славят учителите.
А Мурджо, питаш? Аз съм консервативно демократично копеле, спретнах му един поучителен неолиберален спектакл. Три дена, от петък вечер до неделя вечер – живот, брате,  при “социализъма”: храна, покрив, медицинско обслужване, социални глезотии, ама - верига! Яка! Верига, никакво мърдане, никакво свободно движение на кучета, хора, идеи, стоки и материали. Пази Боже – капитали!
Неделя вечер, оставям го да се оправя сам, от нея вечер, та до петък вечер – капитализъм: малко социална помощ – тенджара със скромни угоди, ама свобода на движение (с една каишка на врата, че не е бездомен клошар или безпрзорен помияр, има си все пак “патрон”), свобода на общуване, ще рече и сексуална,  свобода на идеи, на  това свобода,  на онова, е, на капитали –  да прощава, оставих го без начален капитал, за кредитен милионер не се вреди, щото е лапнимуха, та свободи бол, ама – капитализъм! Джунгла! Наобикалят му тенджарата метреси, та от сряда насетне тримири нашият човек. Ама нали искаш капитализъм, на ти капитализъм!  Да се оправя свободно с душманите на народа!
Е, оправя се и оправи се. Близо година. Петъчна вечер. Разпети петък! Черен облак, кълби се и пълзешком влачи бавно хоризонта към мен. Изведнъж спусна той черни воали, като траурна мантия, поръбиха я със синьо злато  светкавиците. Потреперах неволно, сякаш идеше краят на света, на светлината.
Пристигаме ний в тъмна тъмница, не пъхти никой подир Жигулата, няма синджир да издзвънка, никой не ми лизва с виновна любов ръката. Тишина, тишина! Изчезна и Мурджо! Като дух! Невидим и тих, без да ми създаде, милият, погребални дертове. Така става в тоя ни свят, на изпълнители и поръчители на всякакви поръчки. И свят на светии. Траурни мантии се спускат завинаги.
И чезнат хора и кучета, я в някой кладенец, я в чашата на язовир, я в блато. Я в легенда, я в памет се губят. Какъв скромен и благороден край на историята!
А блата в нашенско бол. И легенди.
Но все още тук-там шумят дебри и балкани.
Поне на снимка!

Михаил Гунчев
21 юни 2012, Стрелча

Катя Зографова: Няма нищо по-жалко от бездарниците, особено фанатично обреклите се на писане

Катя Зографова е родена през 1957 г. в Панагюрище. Литературовед и писател, директор на Националния литературен музей. Автор на 11 книги, над 600 публикации в печатните медии, участва в научноизследователски сборници, съставя книги, пише за световноизвестни, но и за забравени/"забранени" писатели, за български художници; консултирала е документални филми. Нейни текстове са превеждани на италиански, македонски и руски. Още за нея вижте в текста "Катя Зографова - да бъдеш адвокат на онеправдание от историята".

- Чувствате ли се обречена на словото?
- Аз съм родена на 11 май – Деня на светите братя Кирил и Методий. Така че съм си дошла с деня на словото. Може би е някакво предопределение, макар че го казвам с чувство за хумор. А иначе моят род е от борбения град Панагюрище, в него има много свещеници и учители. Обичам красивите, странни и старинни думи. Често ми хрумват и съвършено нови. Обаче ненавиждам високопарните като „обречен/обречена”! Е, да, усещам се посветен човек: съчиних първото си стихотворение още в първия час на първи клас и оттогава не съм спирала да пиша! В десети клас на Руската гимназия в Пловдив изпратих стихове за рубриката „Първи стъпки” на незаменимото днес списание „Родна реч” и те бяха публикувани. Убедена съм, че се раждаме с дарбите си, с даденото от Бога. Но няма нищо по-жалко, а често и по-отмъстително (в бесовиците на творческото безсилие) от малодарниците, от салиеровците-графомани, особено пък ако фанатично са се „обрекли” на писането…
- От колко години воювате на „литературния фронт”?
- Първата ми публикация е от 1972 г. Излиза, че съм „навъртяла” вече 40 години интензивно писане... Но ако не считаме ученическия дебют за истинското начало, а започнем отчитането от 1984-та, когато публикувах първата си критическа оценка за големия поет Иван Цанев, пак ще се окажат завидните 30 години на попрището!... Имах изключително силно начало - истински пробив на младата, както на шега я наричам, „зла” критичка, която обаче с много любов откри Иван Кулеков, Ивайло Диманов, Иван Ненков, Миглена Николчина... Тогава единствен Радой Ралин високо-високо, та да чуе цялото писателско кафене, ме поздрави, а след години ми даде препоръка за Сдружението на българските писатели. И до днес критичката в мен си е жива и здрава, но литературната история ме обсебва все повече. От 20 г. работя в Националния литературен музей и ежедневно се докосвам до любопитни, често уникални документи и ръкописи, които понякога преобръщат представите ни за писатели и процеси... Автор съм на 10 книги, предадох вече и 11-ата.
- А какви са новите сюжети и факти за любимите ви писатели?
- Миналото лято имах щастието да пътуваме цяла група до областта Бретан във Франция. Отидохме до курортното селце Пулдю на брега на Атлантика, за да усетим и духа на мястото, където през 1925-а са дошли Багряна и проф. Боян Пенев в едно вдъхновяващо любовно бягство от България... Никъде другаде по света, дори в Португалия, където също си имат „край на света”, не съм се чувствала толкова дълбоко разтърсена и вдъхновена от суровата, мощна, първична природа, в която долавяш диханието на самия Космос, както в Бретан. Професорът и Поетесата явно са дошли именно тук, за да наситят сетивата си с пронизващите стихии, които Багряна възпява, точно същата 1925 г., в знаменитото си стихотворение...
- Потвърди ли се дълбоко пазената тайна за интимната връзка между Яворов и Дора Габе?
- Дора Габе години наред твърдеше, че Яворов дори не я е целунал?! Но преди да умре, оставя стихотворението „Женска кръв” с изричното указание то да бъде публикувано само след смъртта й. От тази творба става ясно, че Яворов е бил не просто нейният учител по поезия - дълбоко влюбен в нея и амбициран тя да бъде първата българска поетеса, но е бил и първият мъж в живота й!
- Влюбен ли е бил Яворов?
- В музея на поета в София се пазят и негови любовни писма, придружени и със стихове, до ослепително женствената и нежна еврейка, начинаеща стихотворка и негова фаворитка за титлата на първа българска поетеса. Яворов е бил по-влюбеният, а Дора го изоставя, когато заминава да следва в чужбина. Поетът е страдал и от раздялата, и от слуховете, които техни общи приятели му донасят за поведението на красивата поетеса в странство... Яворов е искрен. Той много тежко приема решението на Дора Габе тя да замине да учи в чужбина. Това е била една кошмарна яворовска нощ, в едно непоносимо усещане, че е изоставен и ранен. На сутринта отива да се раздели с Дора в хотела й. Преди това всяка сутрин й е носил букетче теменужки. Тогава й подарява една книга на Хайне, която носи красноречивия автограф: “На първата българска поетеса Дора Габе”…
- Потвърди ли се слухът, че Яворов е имал незаконно дете? Ако е така, кои и къде са потомците му?
- Не мога да отговоря категорично... Има някакви документални податки за това, чирпанските ми приятели и колеги Тодор Иванов и художникът Владимир Кондарев на януарските Яворови дни, които открих тази година, в неформален разговор отново припомниха, че Ганка Найденова-Стоилова е потвърждавала тази версия, но... Лично проф. Сарандев ми е разказвал как един българин в Женева видял на улицата самия Яворов! Само че това не бил Яворов, а неговият син!? Във всеки случай едва ли някога ще можем да узнаем съдбата на Яворовите потомци. Историята му с Весела Монева-Олзомер остава потулена. Да не пропускаме фамилията след тирето, тя е на швейцарския съпруг на някогашната Яворова приятелка, оставила спомени, в които изпитва разкаяние, че в най-страшните дни на поета, тези след първия опит за самоубийство, в дните, когато е сляп и мерзостно отритнат от обществото, не му се е обадила, а си е идвала в България... Защото е имала убеждението, че е можела да го спаси... Но „дългът на българката” я е върнал при семейството й. Тук вече можем само да гадаем дали, ако е имала незаконен син от Яворов, тя му е казала кой е истинският му баща и т.н. Това са болезнени, тъжни, почти винаги тайни истории.
Интервю на Станислава Гавраилова за blitz.bg

Ключови текстове от Катя Зографова в "Чат-пат":
"Моят Каменград" - есе, посветено на родното Панагюрище / и за едноименния филм по него
"Трапезата на Патриарха. Или кухнята на Въла Вазова срещу европейската листа на "Юнион клуб"
"Мана" - из слово, посветено на художничката Мана Парпулова
"Орчо войвода - ущедрен ратник за националната кауза"
Събития с участието на Катя Зографова:
Катя Зографова възвести култът "Яворов"
Старинен кабриолет в дома на Елин Пелин в Байлово
"Ний, стълбата" или завръщане към Христо Смирненски"

Фотописи: Посребрената есен на Павлинка Георгиева

Овесянин е наричан "моята надежда" от Димитър Полянов

Признавам си, че преди да попадна в кръжока, наречен на неговото име, не бях чувал да се
говори за поет, известен като Богдан Овесянин. Причината е проста – не е имало откъде. В учебниците по литература (с изключение на тези, предназначени за бъдещите филолози) за него не се споменаваше нищичко, а творчеството му не е било тиражирано чак дотолкова, че да се среща на път и под път.
Такава е историята – любимците си въздига на пиедестал, а останалите обрича на забвение. И всичко това тя върши не според качествата или делата на отделните личности, нито пък заради заслугите им към самата нея. Не бива обаче да й се сърдим. Тя си има своята логика, а обемът на човешката памет е твърде ограничен, за да се намери светло място за всекиго. Особено пък за този, който по никакъв начин не й се натрапва. Справедливо или не, ще трябва да се примирим - в аналите на големите битки по правило остават имената на генералите, а не на войниците, въпреки че без тях не е спечелено нито едно сражение. А пък и хората са различни. Водени от вътрешните си пориви, някои са осмисляли живота си чрез въздигане на светилища, а други, за да се увековечат, са ги опожарявали. И като е така - ще може ли да отговори някой днес кой е бил този, който е построил храма на Артемида? Едва ли. Но името на Херострат се помни. Къде е справедливостта?
В този ред на мисли считам, че името на Богдан Овесянин не бива нито да се свързва, нито да се измерва според това колко често е споменавано след смъртта му, макар че приживе то е било поставяно неизменно до тези на Теодор Траянов, Никола Фурнаджиев, Райко Алексиев и на малко по-възрастния Димитър Полянов, който го е наричал „моята надежда”.
Убеден съм, че и самият Овесянин едва ли е преследвал безсмъртието си на всяка цена. Достатъчно е да се вгледаме в житейския му път, за да проумеем, че става дума за един скромен, но достоен труженик на българското литературно строителство, а което е и още по-важно, макар и по-незабелязвано – на полето на българското просвещение.
Богдан Овесянин е роден на 11 октомври 1908 г. в Панагюрище и е записан в общинските регистри като Тодор Кръстев Натов. Родителите му са учители, което донякъде предопределя посоката и на личния му житейски път. Учи се в Панагюрище, Казанлък и Самоков, докато през 1927 г. се записва във факултета по Славянска филология към Софийския университет. Завършва го през 1933 г., след което поема по пътя на родителите си – учителства в София, Разлог, Свиленград и Копривщица. През последните четири години на живота си работи като директор на новосформираната гимназия в тогавашното село Стрелча.
Не е трудно да се предположи, че точно тези четири години – от 1944-та до 1948-а са били най-драматичните в трудовия му път. Ако се вярва на спомените на Иван Динков (а аз самият нямам основания да не им вярвам), който е бил ученик в същото училище по същото време, стрелчанската гимназия е била доста трудна за овладяване. Пак според Динков тя е била единствената в страната със 100 %-ов състав от ремсисти. Ремсисти, но какви! Обзети от обяснимия за времето си революционен плам, момчетата са влизали в класните си стаи с пищови, запасани на кръста. А как се укротява такава кръв? Богдан Овесянин явно е знаел как, защото в паметта на своите ученици, някои от които са живи и до днес, той е останал като „прекрасен човек и народен учител”.
Кога е пламнала любовта му към книгата не се знае. Знае се обаче, че първите му поетични опити датират от ранните му юношески години, когато са забелязани и насърчени от неговата учителка по литература Василка Сугарева. Още през 1921-ва, тоест, когато е бил едва тринадесетгодишен, той и още трима - четирима от неговите приятели започват да издават вестник. Написан на машина! Да им се неначуди човек, но… на какво ли не е способен момчешкият ентусиазъм, когато открие възможностите си? Този чудноват вестник е бил наречен „Знание”, което може да предполага съдържанието му, и е разпространяван от ръка на ръка между съучениците на невръстните автори-редактори.
Само пет години по-късно се появява и първата публикация – в списание „Наковалня”, а почти веднага след това и много, много други – в цяла поредица от вестници и списания - “Литературни новини”, “Литературен подем”, “Жупел”, “Стожер”, “Нов Живот”, “Студентска трибуна”, “Народна просвета”, „Звезда”, “Художествено творчество”…

Ако трябва да се изброят заглавията на периодични издания, помествали някога произведения на Богдан Овесянин и другите му „превъплъщения” - Федя Кръстев, Адажио Чубрак, Виктория Планинска, Елха Никитина, най-вероятно ще трябва да се споменат още толкова. Не ми се ще обаче в никакъв случай да бъдат пропуснати детските - “Барабанче”, “Светулка”, “Детски свят”,
“Славейче”, че и още няколко, в които са публикувани множество стихове и приказки за деца, подписвани от Овесянко.
Овесянко!
Мисля, че псевдонимът сам по себе си излъчва любовта на поета към незнайните му малки читатели. По някаква странна приумица на съдбата Богдан Овесянин почива точно на рождената си дата – 11 октомври 1948 година. Едва 40-годишен, когато би трябвало да бъде в разцвета на творческите си сили. Погребан е в Стрелча, там, където са преминали последните му години.
Много е вероятно през главата на поета да е минавала и мисълта за издаване на самостоятелна авторска книга, но даже и да е имал такива намерения, ранната смърт не му е позволила да изживее подобна радост. Творчеството му обаче не е забравено и книгите му, макар и късно, започват да се появяват една след друга.
Когато в началото стана дума за позавехналата памет на историята, пропуснах да направя едно уточнение - казаното там не се отнася за панагюрския регион. Паметта на поета тук продължава да се тачи и недвусмисленото доказателство за това са цветята, които продължават да се появяват под бронзовия барелеф, монтиран в началото на улицата, носеща името му. А признанието, което вероятно би стоплило поетичната му душа, ако тя наистина гледа някъде отгоре, е, че не един, а два литературни кръжока са наречени на неговото име – първият в Панагюрище – още през 1951-ва, а вторият – в Стрелча, малко по-късно. За неговото творчество е издадена и една монография, написана от стрелчанина Яко Бойчев.
В годините след 1944-та Богдан Овесянин е определен от деятелите на новата власт като пролетарски поет. Личното ми мнение е, че това съвсем не е така. Не че имам нещо против пролетарските поети – как бих могъл да се изправя против изключителния поетичен талант на Христо Смирненски, например? Но как бих могъл да поставя в същата редица и Овесянко, когато от неговите стихове не лъха нито на барут, нито на класова идеология. А неговата пролет по нищо не напомня на онази „Пролет моя, моя бяла пролет”.
В днешните, съвсем различни по дух времена, се случва и друго – някои от детските стихове са вмъкнати в сборник „Християнче”, който се самоопределя от авторите си като религиозно издание. Трябва ли тогава да считаме, че освен пролетарски, Богдан Овесянин е бил и църковен поет? Не, разбира се. Той си е той! А и поезията, и прозата му са простички, общочовешки и общобългарски. От тях налъхват ароматите на свежите гори и разораните почви, чуват се трелите на птиците и ромонът на планинските потоци, виждат се искрящо синьото небе и пасторално-селските картини от родния му край. В тях никъде не се говори за вражда, докато любовта му към майка България блика в изобилие и точно заради това тези произведения ще останат ценни завинаги. Ето две от тях:

КОЛЕДНА НОЩ
Нощта селото ни загръща
във ямурлуци от мъгли,
над дядовата родна къща
сняг едър трупа и вали.
Макар от роден край далече,
макар и в чуждите земи,
аз виждам как на Бъдни вечер
там никой тая нощ не спи.
В огнището стар бъдник тлее
и плиска ясна светлина,
по детските лица се лее
като усмивка радостта.
Ще тръгнат малките ми братя
да коледуват тая нощ;
дружината навън ги чака
и песен пей за Рождество.
О, песен весела и жива,
теб пее цялата земя,
но мама светото кандило
поглежда с майчина тъга.
И мисли си – къде ли скитам,
когато едър сняг вали –
и рони мъката си скрита:
– Исусе, моя син пази!
Нощта селото ни загръща
във ямурлуци от мъгли.
Аз виждам дядовата къща:
там никой тая нощ не спи.
Ала дълбоките пъртини
не спират младите момци,
там пеят коледни дружини:
– Исус се тая нощ роди!

ГОСТЕНЧЕ
Вънка мракът блика
от катран по-чер.
Татко ми извика:
– Донеси фенер!
Радост разпознавам
в ясния му глас.
- Хей, аз зная, зная
кой е гост у нас!
Бързо полетявам
в селския ни двор
и оттам направо
в топлия обор.
Кравата ни лиже
мъничко теле.
- Добър вечер, Сивке,
имаш си дете!
Гали я фенерът
с весели лъчи.
Чудна радост грее
в погледа й тих.
Майка е – тя моли
всички от сърце
с обич да посрещнем
нейното дете.
А то, малко, нежно,
щом като ни чу
весело поглежда
и ни казва: му-у!

Тези две творби, разбира се, са твърде недостатъчни, за да се добие цялостна представа за автора им, но аз съм сигурен, че панагюрският читател отдавна е наясно – Богдан Овесянин е талантлив и верен син на своя град. И точно заради това – достоен за патрон на литературния му кръжок.

Текст Димитър Стефанов, из антологичната хроника "Дойдох. Видях!..."

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

105 години от рождението на Богдан Овесянин - изпъден от оркестъра на класиците и засипан от претенциите на днешните суетливи графоманстващи

Богдан Овесянин

105 години от рождението на поета Богдан Овесянин, наш съгражданин и патрон на Литературният кръжок към читалище "Виделина", се навършиха на 11 октомври 2013 г. За личността му в Панагюрище днес напомня и скромен барелеф. Написаното от него остава не само между кориците на книгите в библиотеката, но и в сърцата на читателите му. Незабравимо е докосването до творбите на поета Богдан Овесянин, изпъден от оркестъра на класиците и засипан от претенциите на днешните суетливи графоманстващи...
Богдан Овесянин е творческият псевдоним на Тодор Кръстев Натов, роден в Панагюрище на 11 октомври 1908 г. в семейството на учителите Ташена и Кръстьо Натови. Той завършва основното си образование тук, а от 1922 до 1927 г. учи в педагогическите училища в Панагюрище, Казанлък и Самоков. През есента на 1927 г. се записва да следва във факултета по славянски филологии на Софийския университет. Завършва образованието си през 1933 г. и работи като учител в София, Разлог, Свиленград, Копривщица, като последните четири години (1944-1948) е директор на новооткритата гимназия в Стрелча, тогава в Панагюрска община. Петнадесет години той посвещава на учителската професия и навсякъде оставя трайни спомени като прекрасен човек и народен учител. Умира на октомври 1948 г. в Стрелча.
Първите си литературни опити Богдан Овесянин прави като ученик в прогимназията, насърчаван от преподавателката му по литература Василка Сугарева. През 1921 г. заедно е още трима негови другари започват издаването на в. "Знание", написан на машина и разпространяван между учениците. За първи път печата през 1926 г. в сп. "Наковалня". Като студент активно сътрудничи в печата под различни псевдоними: Федя Кръстев, Овесянко, Адажио Чубрак, Виктория Планинска, Елха Никитина. Впоследствие започва да подписва творбите си с името Богдан Овесянин, с който псевдоним остава в историята на българската литература.

Сътрудничи на вестниците "Литературен подем", "Студентска трибуна", "РАФ", "Вестник за Жената", "Литературни новини", "Жупел", "Стожер", "Нов Живот" и др.; на списанията: "Народна просвета", „Звезда", "Художествено творчество", "Преглед" и др. С много обич и със съзнанието, че върши нещо твърде отговорно, Богдан Овесянин пише за децата. В "Барабанче", "Светулка", "Детски свят", "Славейче" са поместени много негови стихове и приказки. През 1940 г. е приет за член на Дружеството па детските писатели.
Богдан Овесянин е автор на книгите „Бойко козарчето” (1939), „Весели месеци” (1939), „Здравей” (1939), „Снежна приказка” (1940), „Премазано цвете. Разкази” (1941), „Сърцето говори” (1941), „Бунтовници в опасност” (1942), „Дяволът се къпе” (1943), „Един учител разказва. Лирични репортажи” (1944), „Янка войвода” (1944), „Избрани стихотворения” (1954), „Пролетно пробуждане. Избрани стихотворения за деца и юноши” (1956), „Стихотворения” (1966) и други.

"Чат-пат"
________________________________

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Love.Panagyuriste - нова инициатива за популяризиране на града във Facebook

 

Нова страница във Facebook популяризира Панагюрище сред потребителите. Тя е предназначена основно за чужденци и цели да привлече вниманието им към любимия ни роден град. Ако искате повече хора по света да научат за Панагюрище, неговата богата история, достиженията на културата, спорта и бизнеса, да видят неговото изкуство и да го разгледат - отидете на Love.Panagyuriste във Facebook и разпространявайте постерите на града, като ги споделяте в своите профили, страници и групи.

Страницата Love.Panagyuriste е още в развитие и ще бъде обогатявана постоянно с нови визии, хрумки и категории. Ще се радваме на вашите идеи и коментари.

FAMOUS PEOPLE

 EVENTS

 FOODS AND DRINKS

 ART

 WATCH

AND MANY MORE...

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Щедрост / Мариана Лечева изпълнява стихове от Нина Радулова

Щедрост

Една минута
ти дарявам.
Една минута
с нервен жест.
Една минута,
разлюляна
във вечност
като кратък тест.
Една минута
ти дарявам,
богата
с винен пир.
Една минута
разтревожена
и трезва
като еликсир.

Стихове Нина Радулова
Изпълнява Мариана Лечева

Коя е Нина Радулова и още поезия от нея - прочете тук 

Мечтите на едно дете / от Павлинка Георгиева

Асансьорът със скърцане спря на нашия етаж. Отворих вратата с рамо, с чанти в ръце няма друг начин. Успях някак си да се справя и с отключването, оставих покупките в кухнята. Сега към детската. Имах час време преди правенето на вечерята, за да проверя докъде са стигнали учебните дела на моя второкласник.
Момчето, чуло шума от влизането, вече тичаше към мен.
- Мама си дойде!
Хвърли се в прегръдката ми, гушна се, подаде бузките за целувка… След това ме хвана за ръка и весело бърборейки, ме поведе към стаята си. Беше свикнал вече, че най-напред се занимаваме с уроците и домашните, а след това ще се поглезим повечко.
Подаде ми една тетрадка.
- Написах си сам съчинението. Да го провериш… - гледаше ме притеснен, ако имаше много грешки, късах листа и трябваше да преписва.
Приседнах на стола. Ох, колко съм уморена… Но няма как… Започнах да чета:
„Моите мечти”
Така, в заглавието този път няма грешки. И е написал сам съчинението? Интересно, какви ли мечти има моят малишан?
„Аз искам да имам много пари.”
Първоначално се стреснах. Я какъв материалист се извъди. Но после си помислих, че да имаш много пари, не е чак толкова лошо. Да видим за какво ще ги похарчи…
„За да убиколя света.”
Запетайка след „пари”, малка буква „з”, обиколя с „о”. Трябват му пари, за да обиколи света? Дали ще ме вземе с него? Вътрешно се усмихнах на мисълта как ще си пътешестваме двамата. Не иска играчки, дрехи, апартамент или кола… Вятърничав като майка си. Но мога да му спретна една лекцийка малко по-късно, че многото пари се изкарват с престижна професия, а за нея първо трябва здраво да се учи.
„Искам да бъда добър шахматист.”
О, имаме амбиции в спорта, но за да станеш добър и там, също трябва да се потрудиш, детенце, не стига само талант.
„Искам да стана световен шампион.”
Е, те това сега е голямата мечта. А аз ще бъда майката на световния шампион. Тук вече усетих усмивката на устните си.
„Искам да съм жив и здрав.”
Ха, това и аз го искам. Най-много от всичко, сине, искам да си ми жив и здрав.
„И мама и тати да са живи и здрави.”
Гледай ти, детето се е погрижило и за нас. Уредихме се и ние с живот и здраве. Мамино сладко…
„И чиче и баба и двамата дядовци да са живи и здрави.”
Хм, цялата рода е изредил. Щедра душичка имаш, моето момче, браво на теб. Никой не си пропуснал. Само две запетайки… До тук добре, май няма да късам листа… Едно изречение остана.
„А другата баба ако може да се върне.”
„А другата баба ако може да се върне” - прочетох още един път с невярващи очи … Стаята леко се залюля около мен. Другата баба, моята майка, си беше отишла от този свят преди две години. Затаената мъка се размърда и ме стисна за гърлото. Ех, да можеше да се върне наистина…
Усетих как сълзите напират…
- Мамо, мамо? – малкият ме гледаше уплашен. Уж се усмихвах, а какво стана…Дори не се карам, а плача…
Разтворих ръце за прегръдка и той чевръсто се метна на коленете ми. Обхвана ме с  малките си ръчички и сгуши глава в мен. Инстинктивно го загалих по косата.
Като бавна, тиха вълна се запромъква плаха радост. Беше я запомнил… Беше я запомнил, макар да я виждахме само за месец през лятото. Беше запомнил топлината и обичта, с които го обгръщаше. Беше запомнил кроткия й благ глас, с който му разказваше приказки. С добро я беше запомнил, щом искаше да се върне.
Но каква е тази мечта, та това е невъзможно… От там никой не се е върнал… Трябва да му обясня още сега. На момента… Промълвих, едва изтегляйки думите:
- Миличко, нали ти разказвах…, че баба вече е на небето…, оттам ни гледа и ни се радва… Но тя не може да се върне…
- Знам, мамо, знам – прекъсна ме светкавично детето.
После ме погледна умолително и изстреля към мен с немалка доза инат:
- А какво ми пречи да си помечтая?...

Павлинка Георгиева

"Носталгично за... Панагюрище" и повече за Павлинка Георгиева прочетете тук