Фотописи: Тишината, в която Madliin O. чува

Фотописи: "Джанис над липите" - от Madliin O.

Петър Велчев с наградата за българска литературна критика "Нешо Бончев" за 2012 г.

Петър Велчев получи приза за критика на церемония от кмета на Панагюрище Никола Белишки

Ст. н. с. д-р Петър Велчев е тазгодишният носител на наградата за литературна критика "Нешо Бончев".Отличието се връчва от 2009 година от неговите съучредители  Община Панагюрище, Министерство на културата и Фондация "Съкровищата на Панагирик". Наградата се присъжда за принос в съвременната българска литературна критика, като израз на обществено признание. Първият носител на приза е Ивайло Христов. През 2010 година отличието бе присъдено на Димитър Танев, а през 2011 година наградата получи Благовеста Касабова.

Петър Велчев е роден на 22 април 1944 година в софийското село Искрец. Той е есеист, литературен критик, съставител на антологии, преводач на стихове от руски, немски, испански, френски, латиноамерикански и унгарски поети, автор е на десетки литературно-критически очерци и статии. Велчев е и сред учредителите на "Академичен кръг по сравнително литературознание" в София, който е колективен член на Международната асоциация по компаративистика, автор на проекта "Преводна рецепция на европейските литератури в България през ХІХ-ХХ век", осъществен съвместно от Института за литература и Съюза на преводачите в България. Петър Велчев е носител на отличията "Златна значка" на СПБ (1988), Награда "Книга на годината" на Съвета на книгоиздателите (1992), Награда на СПБ и на посолствата на Латинска Америка в София (1997), Награда за високи творчески постижения и принос в развитието на българо-руските културни връзки "Золотая муза" (2002), Почетен знак "Мигел де Сервантес" (2005), Национална литературна награда "Димчо Дебелянов" (200б), Награда на Съюза на преводачите за цялостно творчество.
Мадлена Георгиева, източник PIA news, снимки Райка Йорданова

Фотописи по време на "Изгрев" - от Madliin O.

Неда Кирилова с успешен дебют в документалистиката

Неда Кирилова

Студентката по филмова и телевизионна режисура в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов“ Неда Кирилова направи своя успешен прощъпулник  в документалистиката.  Курсовата й работа - филмът „Свобода“, освен че бе оценен най-високо от преподавателите на Неда, за кратко време събра куп награди от международни филмови фестивали. Главен герой в лентата е панагюрецът Петър Кеков, който преди години, при трагични обстоятелства, губи и двата си крака. Талантливата режисьорка  обаче  поставя акцент не върху  трагедията, сполетяла Петър, а върху волята на мъжа да се бори и да не се отчайва.  Той става участник на най-големите международни маратони за хора с увреждания. Филмът на Неда Кирилова получава награди на фестивали в Турция и Бразилия, а  през декември 2011 г. на 15-тото издание на CINEMAIUBIT International Film Festival в Букурещ, Румъния,  работата й печели наградата ,,Ion Bostan'' за режисура на документален филм.  Това е първият филм на Неда, която в момента е четвъртокурсничка в НАТФИЗ. Тя е позната на панагюрските ценители на изкуството с ранната си поетична дарба, запечатана в книгата „Мечтателка“ и затвърдена с „Цветята си отиват“, както и с рисунките си, двете си самостоятелни изложби. На панагюрска сцена в юношеските си години Неда прави и брилянтна роля в моноспектакъла "Елиза и дивите лебеди", поставен от Дочка Кацарева през 2001 г. Интересно е, че преди години, запитана каква иска да стане, малката тогава Неда сред многото си детски мечти, откроила една – да прави филми. Пожелаваме й от сърце успех!

Мадлена Георгиева, източник PIA-news

Мадлена Георгиева - "Ние сме пичове!"

Ние сме пичове!

Понеделник, затънала съм в работа до гушата, изоставам от всички възможни и невъзможни графици, искам да изхвърля всичките си телефони и си мисля, че бих изпитала садистично удоволствие да счупя и компютъра си. Затова пък си имам „помощник” – висок около метър и тридесет, въоръжен с цяла раница моливи, скицници, книжки, няколко вида часовници на Бен Тен, които методично разпръсква навсякъде около себе си. Докато водя поредния телефонен разговор, наблюдавам как се опитва да разбере откъде точно излизат телчетата в телбода, а на красноречиво-предупредителния ми поглед отвръща с широка усмивка.
„Хайде да ми го подариш”... „Не мога, трябва ми”... „А като се пенсионираш, тогава може ли да ми го дадеш?”... „Може”...
Половин час по-късно трябва да бързам по важна работа, но бързането никак не ни се удава. Защото се връщаме два пъти - първо до тоалетна, после за един от безценните часовници.
Час по-късно сме отново в офиса. Младши-репортерът се е кротнал и рисува нещо в единия край на масата. Точно в този момент влиза един от онези посетители, които са на челните места в списъка  с „хора, които не искам да виждам в понеделник”. Нещо повече – точно този не бих искала да го виждам и във вторник, и в сряда, и... до края на света.  Вечно недоволно, мрънкащо човече – от тези, дето винаги имат претенции към всичко и всички и никога не знаят какво точно искат. Вече съм научила наизуст речта му и се приготвям да слушам, защото знам, че от този спасения няма. Точно е в началото на пледоарията си, когато се намесва помощникът. Паркира рисунката си под носа му и започва да му разправя за еди-кой си епизод на Бен Тен. А аз гадничко си трая и се подсмихвам. Наблюдавам фалшиво-любезната усмивка и кимането, с което прикрива досадата си. Цялата история завършва за около има-няма пет минути. Напуска стаята заднешком с „Виждам, че си заета”. Дребният няколко пъти му казва „Чао!” и накрая шумно трясва вратата след него. С което съвсем заслужено и предсрочно си получава телбода.
На "Лукойл" зареждаме бензин и... шоколад. Който, както малко по-късно установявам, е добре размазан върху доволното личице, върху дънките и - незнайно как - по моето яке. Да живеят мокрите кърпички – най-верният приятел на всяка работеща майка! Навън започва да вали, но в колата ни е уютно. Пътуваме към вкъщи и слушаме радио, а малкият ме слуша как пея. Гушва ме през облегалката и вика в ухото ми „Ние сме пичове, нали мамо?”.
Часове по-късно героите са уморени... Имам още купища работа, но си лягам с него. В стаята е тъмно, дъждът тропа по стъклата. Той лежи точно срещу мен – личицето му е на сантиметри от моето. Усещам дъха му, топлата ръчичка върху косата ми и цялото спокойствие на света. Гледа ме в тъмното и се унася, аз също го гледам. Той знае. И аз знам. А той знае, че аз знам.
Ние сме пичове!...

Мадлена Георгиева

Още от и за автора можете да ПРОЧЕТЕТЕ ТУК

Свалена поезия от ЧАТ-ПАТ по желание на автора

Публикацията е премахната от администратора по желание на автора...