От Алтън Метафора до небесната твърд на Ракхива: пророчествата на Иван продължават

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Първа корица и титулна страница на "Ракхива или Господ е българин"

Иван Станчев и отец Филип в църквата "Св. Въведение Богородично" (архив на Стоян Радулов)

Празникът на Панагюрище. 2 май 2021 г. е и е Великден. И вероятно не е случайно, че пред манастирския комплекс на панагюрската църква "Св. Въведение Богородично", на знаковия площад "20 април", под монумента "Априлци" на Маньово бърдо, се срещам за първи път с петата поетична книга на Иван Станчев - "Ракхива или Господ е българин". Там самият той ми я подарява. Току-що е излезнала от печатницата. 

С нея поетът-чудак от Панагюрище окончателно затвърждава литературния си път, започнат още с "Дяволден" (1992), продължил през "От икебана дървесата ги боли" (2015) и особено ясно изразен в "Аз, Юда, споделям ви" (2019) - а това е пътят на поетическите мистификации, родени от провидения и тълмящи пророчества за неизменни бъднини на човеци, извисили ръст чрез любов като богове. В тази митология авторът сам на себе си отрежда ролята на шамана, както се вижда още с откриващото стихотворение:

"И пак съм истински - на моя кон.

Небе с юзди преполовявам.

Изпил до дъно златния ритон -

пак тук, на Мерул се явявам." 

Не е случайно и заглавието на новата книга на Иван Станчев - "Ракхива". Това е финикийското име на Тракия - земята от Дунав до Бяло море и от Охрид до Черно море, а "Ракхива" означава "небесна твърд", както обяснява теологът и философ Ваклуш Толев в обзорната си статия "Религиите в българските земи" (сп. "Нур", бр. 4, 1994 г.) "Когато в книга "Битие" на "Библията" Бог каза: Fiat Lux, раздели водата от земята, се образува твърд. Между небесното и земното се образува твърд - това е универсалното понятие за етерно пространство", пише Толев. Не е случайно и че още Пенчо Славейков проницава: "Бог и България - единство в двойна плът!" - понеже и неговата душевност се родее с Божията плът. Несъмнено е, че и Иван Станчев обитава с душата си същото етерно пространство, откъдето ни тълми: 

"И ще ви казвам всичко?

Подред..., защото е важно..." ("Ти, българина...)

"За Божието има толкова жажда,

че не можем да не бъдем месии." ("Децата на деня")

Както пише рецензентът на книгата, писателят и журналист Иво Тодороов, обаче, "позоваването на библейските мотиви не е самоцел за автора. Метафорите и сравненията създават нови измерения на познати образи от Свещената книга на християнството - като Христос, Богородица, Св. Петър, Юда... Тази богата образност се допълва с поетичните описания на българската природа, в които Иван Станчев е особено умел, с от картини и препратки към селища и места в България, които те карат да си дадеш сметка, че наистина "Господ е българин"... И ти се приисква да последваш призива на автора: "А ти целуни небето, където и да си!"

Ала лично аз си мисля, че сякаш Иван още от "Дяволден", без самият да си дава сметка, пише голямата книга на своя живот и всяка нова стихосбирка през годините е отделна част от нея.

Не случайно още с първите стихове той ни праща в Мерул - знаковото място на откриването на Панагюрското златно съкровище. То директно ни свързва с Тракия, където можем да открием първите си корени като народ. 

Веднъж бях писал, че в стиховете си Иван ни кара да стъпваме по калдъръмите на един негов чуден град, назован Алтън Метафора, в който Ивановият свят намира пълно отражение. Над Алтън Метафора "небето е до колене", в него мечтите звучат като симфония и художниците са на потеря. Изобщо - приказен град, с приказни герои, страстни и мрачни, светли и живи, в който клетвата между приятели е "Върви по ангелите!"... В Алтън Метафора се срещаме с много от Ивановите приятели.

И тук, в петата книга е така, но в нея разбираме още, че вероятно Алтън Метафора е и духовната столица на Ивановата Ракхива. В нея той ни разхожда от Панагюрище, през Пловдив, хълмовете на Родопите, Мелник, София и Шумен, до морето и Несебър... Но тук не иде реч за реалната география, а за географията на чувствата, на усетите и на непоколебимата вяра на автора, който като 

"Стожер дрежди между полюси и екватора

и пуква розите на Ракхива." ("Усещачът")

Иво Тодоров е достигнал до подобни съждения: "Иван Станчев умее да разказва истории в стихове, които привидно познаваме и са предвидими, но пътят на думите често се променя или във финалните строфи  дава нови измерения на посланието. Затворени в  човешките си черупки, всички имаме нуждата думите на поета да ни дадат надежда -  

"Толкова е студено тук,

а навън е изнемогващо цветно."

Притеснявам се единствено, че поетическата образност и съответно езика на Иван е толкова сгъстен, така самобитен и оригинален с непрестанните си изненади, неологизми и диалектизми, че в един момент започва да звучи като таен езотеричен код, достъпен за малцина, нищо, че е написан на "българица", както казва самият Иван.

Несъмнено стилът му е изчистен до минимум, изтъкан от брилянтна поезия, изпълнена с оригинална метафоричност и е непогрешимо разпознаваем. Но съм сигурен, че за неподготвения читател, който не е проследил поетическото му развитие от първата книга досега, той ще е трудно разбираем. Това, обаче, не е повод да спрем насред пътя и да се чудим къде ни води всъщност Иван. Той вече го е написал:

"Със питане и пътища достигнах старост.

Разбрах, че да цъфтиш е нужен някой.

Където се родих, намерих края

и тръгнах за наГоре влюбен в Тракия." ("Ракхива")

"Чувам идното време - тук е побитото... Чувам." ("Чувам")

Издавайки стихосбирките си - глави от голямата книга, която той пише и ще пише през целия си живот, Иван се надява, че и ние като него ще започнем да чуваме. 

От нас само зависи можем ли и искаме ли.

Стоян Радулов © за "Чат-пат"

Цитираните стихове са от Иван Станчев

Факсимиле на страница от книгата (фрагмент)

Книгата "Ракхива или Господ е българин" излиза с щемпела на ИК "Оборище" - Панагюрище. Тя е финансирана частично по проекта "Панагюрище - духовност и творчество в едно" на Община Панагюрище и е станала възможна благодарение още на спомоществователството на "Асарел-Медет" АД, на Лайънс клуб - Панагюрище и на Децата на Деня от общество "Път на мъдростта". Редактори на изданието са Никола Вълчанов и покойната вече Красимира Василева - М`бай, коректор е Дарина Дечева, а основен рецензент е Иво Тодоров. В книгата са използвани и десетки фотографии и репродукции на значими за Иван духовни места и личности от България на множество автори.