Чат-пат кьоше: Честит 1 април!

В Деня на шегата, хумора, лакърдиите, кодошите, майтапите, зевзеклъците, лафовете, и моабетите да обърнем поглед към панагюрските чешити. Панагюрище е не просто богато, то е пълно догоре с легендарни люде и истории. Имаме и за наша употреба, имаме и за износ...

Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)

Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6)

Вижте и всичко скрито зад етикетите ХУМОР и САТИРА

Гавърверсия: Хубава си, моя горо

Фотописи: "Джанис над липите" - от Madliin O.

Лозена - малката парижанка на Панагюрище

Лозена Муховска - Киш

Наричах я и мислех за нея като за малката парижанка сред панагюрските къщя, при все, че нито е раждана, нито някога е зървала града на любовта с очите си. Париж тече в кръвта й, както Сена се вие около Монмартр. И рано или късно, мечтата й да го види, да усети мириса на Монпарнас или на “Шанс Елизе”, ще се сбъдне, ако вече не се е сбъднала. Знам, че сбъдна много други неща обаче. Особено откакто се пресели в Корнуел, Англия.
В Панагюрище често се чувстваше като розата на Малкия Принц сред тръни. Затова и бе забелязвана, впрочем. Но затова и трябваше да бъде обгрижвана с много любов, за да оцелява. Оцеляването обаче не й бе достатъчно. Розата трябва да е красива, да ухае прекрасно.
Тя носи в себе си силата и слабостта, любовта и безлюбието, вдъхновението и отчаянието. Тя е онзи аромат от виното, който остава по небцето дълго, дълго време…

Художник Лозена Муховска - Киш

Та, иде реч за една моя истинска "приятелница" - х удожничката Лозена Муховска. Още името й е такова хубаво, пък и е родена на 18 октомври, в деня на Евангелиста свети Лука – покровител на художниците. Дори зодията й Везни е под покровителството на Венера – римската богиня на изкуствата и любовта. Такива са съдбовните нишки на нейното съществуване.
Майка й твърди, че винаги е рисувала, което според самата Лозена не е вярно. Тя е завършила педагогика със специализация по изобразително изкуство в Дупница и в Пловдив. Рисува живопис, но и копринография. Първата й самостоятелна изложба е през декември 1998 г. Оттогава редовно е участвала в общинските художествени пленери, на арт-събития в Македония и Словения, подреди собствена изложба след тримесечно пребиваване в Ротердам, Холандия. После показа творби и на самостоятелна изложба в столичната галерия "Гая", после пак. А напоследък радва английските ценители на изкуството. Нейни картини притежават български посланици, бизнесмени и много частни колекционери в България и в чужбина.
Затова е и доста обговаряна - къде с любов, къде със завист или пренебрежение, но на подобни приказки тя отговаря, че “умрялото куче никой не го рита”. 
Любимият й художник е Салвадор Дали, според когото от Френската революция насам се развива една порочна кретенизираща тенденция, чийто стремеж е да убеди всеки, че художниците, са човешки същества, които по всичко малко или много са еднакви с останалите простосмъртни... А дали е така?
Любимата й картина пък е “Капризната” на Вато.
Изобщо, фина история е Лозена Муховска. И ще чакам с любопитство продължението...
Стоян Радулов

Лозена

А мечтата е тихата Сена,
Но е магия на стари винари.
Посрещни любовта си, Лозена!
На живота му трябват пожари.
Виж в картината дневните сънища.
Там луната рисуваш я цяла.
Продължи неспокойния звън.
Не прави от мечти икебана.
Стихове Иван Станчев 
  

Моменти от изложба живопис на Лозена в Англия, снимки личен архив

Красимира Василева - на себе си поанта

Красимира Василева

История

Историята!? - Попрезряла проститутка -
предлага овехтелите си прелести
на всеки с по-издигнато статукво,
с юмруци яки и с неандерталски челюсти.

Призната за свещена дойна крава,
мени окраска според както духа вятъра,
на властника изцърква жалка слава,
а слабия изритва от театъра...

И кичат я със овехтели прелести
отрепките с издигнато статукво,
безмозъчни, с неандерталски челюсти...
Историята!? - Тъжна проститутка.

Хронотоп
Закотвени,
                дълбоко вкоренени
във битността на все един
и същи хронотоп -
в очакване на нов Велик потоп
да заличи посърналото Време,
пространството, обхванато от сплин...
Каква илюзия, че сме живели!
Пред мене - празнота,
зад мен - забрава,
а в мене - болка всеобхватна...
Добре че знам как всичко отминава
с целувката на мъдрата змия,
със падането на звездата златна,
когато онемее вятъра
и спусне се завесата в театъра...
 

* * *

Под сянката на дърво от мене посадено
не ще приседне никой пътник уморен.
Огнището е празно и студено
във моя дом несъграден.

И споменът за мен ще е погребан
в очи студени и в усмивки зли;
живот - угаснал непотребен,
ненужен и за мен дори.

Поанта

Отиват си тихо - един по един
и враг, и приятел - презрян и любим,
безлични дни - с тях важни дати...
Дошъл е просто мигът, когато

на страсти жарки да туря точка,
нова подтема в нов ред да почна,
да яхна Времето - таз стара кранта,
да полетя - на себе си поанта.
Стихове Красимира Василева - М`Бай
___________________________________
Тя мълчи, мълчи... Обича да мълчи... Но като избухне, стой - та гледай. Поезията й е като буре с барут от оная война в душата й, която никога не престава да изненадва с артилерийския си кръстосан огън. Имам си един любим цитат от нея: "Това, което ме кара да публикувам, е мълчанието и злобата на посредствеността. Защото да публикуваш написаното, си го представям като прани гащи на простор и никога не съм искала да си просна така душата. Зорлем ще ме направят гений!...". Тези думи така са се запечатали в мозъка ми, че почти ги помня наизуст. По-късно на няколко пъти ми е връчвала наръч стихотворения - на себе си поанта. А аз ги запасвах като патрондаш през гърдите си и... Право в "Чат-пат". Всеки път - пясно изстрелян ипатрони на непримиримостта. Така е, тук воюваме със слова. А в Ирак, Афганистан и Сирия - с бомби. И коя война си струва?
Красимира Василева е родена на 8 август 1954 г. Завършва българска филология в Софийския университет и веднага постъпва на работа в централната библиотека на БАН, а от 1990 г. е учител по български език и литература първо в панагюрската гимназия, а после и в професионалните гимназии (бившите техникуми). Известна е като откривател на таланти. Издала е със своите ученици Катерина Куч и Александър Пенчев сборниците "Триада" и "Грешнаго идеалиста", а самостоятело - дебютната си поетична книга (и то билингва) "С пуловера наопаки".
 

Красимира с пуловера наопаки

Колаж по едно магаре, което пише на френски

И ето, че вечно одумваната и скандалната, оплюваната, обругаваната, обичаната, възхваляваната, опърничавата, своенравната Красимира Василева - вечната бунтарка на гимназията, учителката извън света, в порив на протест срещу него взе, че прописа на френски... Така - закотвени, дълбоко вкоренени, ние сме свидетели на нейния поетически гейзер - двуезичната й книга "С пуловера наопаки/ Le pull a l'envers".
Преди време Красимира написа, че закотвени, дълбоко вкоренени - в измамната познатост и сигурност на традицията, на "вечните" истини, на уютния конформизъм, на "здравомислието", което ни кара да обявяваме за лудост всеки идеализъм, всеки порив към красота и добро - бавно потъваме в примирението. И тази нейна трета, но първа самостоятелна книга е вик срещу това. Напук! Срещу разстрела на поета от всички с чисти ръчичики и с дребни душички; срещу всички домошари, търговци, милионери, политици, турящи решетки на пътя на ранената смъртно птица; срещу пътя, буренясал от омрази, по който злобата цъфти; срещу традицията на чалгата и такта на маанетата, когато като тъжни мечоци, ние сме поведени от разни Манговци, Ганьовци, Карасковци и прочее.
Срещу това, извън трдицията, Красимира поставя своя най-прав път без капка страх, но и без цели, ала със стремеж към пречистване и възвисяване, защото от векове в нея растат и Болка, и Обич... С нея в този път са още художникът Стефан Дошков и прекрасните му илюстрации, редакторът, коректорите. А Красимира доказва, че с пуловера наопаки и с магарешкия си инат може да тревожи, но и да радва...
Стоян Радулов

Катя Зографова с новата книга "Жените в Априлското въстание"

С изключително хубава литературна новина започна знаковият месец април за жителите на Панагюрище. Това е новата книга на Катя Зографова "Жените в Априлското въстание".
Тази скромна книжка има амбицията да открие и разтълкува малкото и разпръснати документални, мемоарни, художествени и историографски свидетелства, за да напише историята на жените в горнилото на Априлий. Целта й е не само да назове поименно Вазовата героиня от „Епопея на забравените”, но и да възкреси и уплътни с премълчавани или неизвестни досега факти биографичните силуети на десетки храбри „априлки” – от христоматийната Райна Княгиня, през забравените батачанки Фота Манчова, София Вранкова и Лаза Богданова, до напълно неизвестната Мина Балиндрекова от Панагюрище... Силен акцент е поставен върху женски фигури, останали извън националния пантеон - като спасителката на Горна Оряховица Елена Грънчарова или „черната сватбарка” от Клисура Анка Козинарова, самоубила се заедно с четирите си деца... Очертани са над десет типа женски проявления във въстанието. Преосмислено е мястото на баташките и новоселски новомъченици, чийто тих подвиг убедително се съимерва с този на поборничките. Така се гради една нова епопея на забравените (българки) от лето 1876.
Книгата бе представена за пръв път на 2 април 2012 г. в Градския исторически музей на Панагюрище заедно с откриване на веществено-документална изложба „Подкрепи и мен ръката…".
"Чат-пат"
____________________________________________________
Катя Зографова е един от най-известните литературоведи в България. Името й е уважавано в литературните среди. Завеждала е направление "Събирателска, изследователска, експозиционна и популяризаторска дейност" в Националния литературен музей. От 2002 до 2011 година е главен уредник на музея на Никола Вапцаров в София. Понастоящем е директор на Националния  литературен музей. И именно заради битността си на изследовател определя себе си като "архивариус". Подчертава ироничния нюанс в думата.

Катя Зографова

Нагласата й обаче е твърде разностранна, за да бъде побрана в някакви определения, пък били те и нестандартни. Обича работата си заради докосването до "старите болни хартии". Автор е на няколко ценни за литературата ни и награждавани книги, сред които "Вечните странници" (Из тайните на митологичното в българската литература), "Чавдар Мутафов - Възкресението на Дилетанта", "Многоликата българка - Забележителни жени от Възраждането до наши дни", "Орчо войвода или преображенията на българското юначество", "Любовен архив", "Никола Вапцаров: Преоткриване", "Жените в Априлското въстание" и др. В тях Катя Зографова не поучава читателите си, а разговаря с тях. Води ги из тайните кътчета на безкрайното поле на литературата. Член е на Сдружението на български писатели, на Дамския литературен салон "Евгения Марс", на Патриотичното дружество "Райна Княгиня".
Ето какво пише за нея в една своя критика Мина Карагьозова: "Ясно е, че хора като Зографова са новият биологичен и философски вид литературен историк на ХХІ век, възникнал от сливане на поета, критика, есеиста, учения в едно ново, генетично мутирало, вследствие на любовта към истината и живота, същество. Един нов вид човек и учен, у когото любовта към истината и легендите на миналото е достигнала силата да възкресява миналото и да създава нова митология. За радост на всички четящи и мислещи наши съвременници."

Чат-пат кьоше: И аз като Пикасо

Стоян Радулов - "Неочаквана среща"

Гледам го, и ми се струва познат. Само дето не познавам клошари... За които да знам!... Ама и той не прилича съвсем на клошар. Става ми интересен. А той идва до мен и преди да се дръпна, че Бог знае какво ще ми направи, ме зашлевява със:

За мен светът е с размерите на Панагюрище

Стоян Радулов

Оставям го да приказва, явно има нужда... Дано просветне и в неговата душа от изляната мъка. А той сякаш само това е чакал:

- В моето семейство като една прокоба се е спуснал тоя нисък хоризонт. Не че те интересува, ама за всички нас светът е с размерите на Панагюрище. И да ти кажа правичката, като те гледам така, отдавна не чакам обратното - светът да дойде при нас. Ти знаеш ли коя е тази планина, дето е отишла при Мохамед? А!? Че аз не я знам. Ако я знаеш, посочи ми я, а!? При тази наша мизерия и осрани от кози улици кой чужденец ще дойде да те потупа по рамото за "успехите", а? Ами, то и наши големци тук не се задържат, та такива отвън ли! Затова нито за Европа ми се приказва, ни за Шенген, ни за цар Киро, ни за политика. А най-малкото за пари.. Ама стой тука, де! Виждам те, че си културен, ще изтърпиш още малко... Ей, две дипломи нося в единия си джоб, а в другия пускам само помощите от Бюрото... И най-страшното е, че не съм сам, като мен са стотици... И се множим! Ама, хайде да не ти се оплаквам повече. Че кой ще ме чуе? На никого не му пука за такива като мен! Да попея, викам, от сърце широко, ех!.. Щото и аз душа нося - като Тракийската низина, стара и златна... Хайде, със здраве!... Пустото Панагюрище, клетото, дето хоризонтът му на Маньово бърдо свършва! С такъв хоризонт какво бъдеще ни чака, бе, драги?...

Стоян Радулов

Чат-пат и да почерпят!

               На 12 април - Делчо Стефанов, писател              
               На 8 април - Любомир Качков, поет
               На 3 април - Цвета Делчева, поетеса
               На 30 март - Николай Радулов, художник
               На 28 март - Богоя Сапунджиев, сценограф, художник, поет

Да са ни честити, здрави и вдъхновени!

Богоя Сапунджиев - макар и погален от много музи, е замаян от ласката на Ерато

Богоя Сапунджиев

Замайване
Лежах по гръб във нашата ливада,
изпъждах мислите безбройни,
нагоре в бездната пропадах -
прегръщах звуците на птички пойни.

Ливадата бе окосена вчера.
Над нея синьото небе звънеше.
Като огромна бяла перла
сам облак някъде стоеше.

Миришеше ливадата зелена.
Магията замайваше главата.
Замайваше тревата окосена,
приспиваше ме сладост тъй позната.

Неуязвимата Ерато
На завистта отровата бъбрива
надяна букаи на волния Пегас,
отряза злобно златната му грива,
със щит посрещна гордия му глас.

На завистта отровата студена
се сблъска със душата на Ерато
и се смали пред музата нетленна
със раболепие от векове познато.
Стихове Богоя Сапунджиев

___________________________________________
Богоя Сапунджиев е сред най-известните български филмови сценографи. Макар по образование да е архитект, а по призвание - художник. Негов е авторският проект за оформление на настоящата фасада на Читалище "Виделина" в Панагюрище.
Роден е в Панагюрище на 28 март 1930 г. През 1955 г. завършва Московския архитектурен институт, а през 1958 г. става началник на Декоростроителния отдел и художник-постановчик в тогавашната Студия за игрални филми „Бояна“. Негова е сценографията във филми като „Хроника на чувствата“, 1962 г., „Галилео Галилей“ - Италия, 1968 г., „Най-добрият човек, когото познавам!“, 1973 г., "Селянинът с колелото", 1974 г., „Малката русалка“ - СССР, 1975 г., „Фильо и Макензен“, 1978 г., „Топло“, 1978 г., „Хан Аспарух“, 1981 г., „Брегове в мъгла“, 1985 г. и др. Сценограф е и на много театрални постановки и опери. Малко хора знаят, че е автор и на стихове за деца - има 13 издадени книги с прекрасни, свежи и остроумни детски стихове и гатанки. Автор е и на три стихосбирки за възрастни - "Безсмъртие", 1999 г., "Автопортрет", 2000 г., и "Бяло сияние", 2001 г. Стиховете, които ви предлагаме, са от третата.

Петър Велчев с наградата за българска литературна критика "Нешо Бончев" за 2012 г.

Петър Велчев получи приза за критика на церемония от кмета на Панагюрище Никола Белишки

Ст. н. с. д-р Петър Велчев е тазгодишният носител на наградата за литературна критика "Нешо Бончев".Отличието се връчва от 2009 година от неговите съучредители  Община Панагюрище, Министерство на културата и Фондация "Съкровищата на Панагирик". Наградата се присъжда за принос в съвременната българска литературна критика, като израз на обществено признание. Първият носител на приза е Ивайло Христов. През 2010 година отличието бе присъдено на Димитър Танев, а през 2011 година наградата получи Благовеста Касабова.

Петър Велчев е роден на 22 април 1944 година в софийското село Искрец. Той е есеист, литературен критик, съставител на антологии, преводач на стихове от руски, немски, испански, френски, латиноамерикански и унгарски поети, автор е на десетки литературно-критически очерци и статии. Велчев е и сред учредителите на "Академичен кръг по сравнително литературознание" в София, който е колективен член на Международната асоциация по компаративистика, автор на проекта "Преводна рецепция на европейските литератури в България през ХІХ-ХХ век", осъществен съвместно от Института за литература и Съюза на преводачите в България. Петър Велчев е носител на отличията "Златна значка" на СПБ (1988), Награда "Книга на годината" на Съвета на книгоиздателите (1992), Награда на СПБ и на посолствата на Латинска Америка в София (1997), Награда за високи творчески постижения и принос в развитието на българо-руските културни връзки "Золотая муза" (2002), Почетен знак "Мигел де Сервантес" (2005), Национална литературна награда "Димчо Дебелянов" (200б), Награда на Съюза на преводачите за цялостно творчество.
Мадлена Георгиева, източник PIA news, снимки Райка Йорданова

"Лека нощ!" - от Павлинка Георгиева

Павлинка Георгиева

Мислите ми изпълниха с леко жужене стаята, усмихнаха се и затанцуваха щастливи в кръг. Преди да тръгнат към теб от вихъра им изскочи една мъничка фея с лилава ефирна рокличка - феята Лека нощ. Втъкна една моя усмивка в къдриците си. Направи няколко пируета със звънлив смях, погледна ме закачливо, внезапно грабна от устните ми две целувки и излетя. Стрелна се в синята нощ, яхна едно облаче и препусна след танцуващите мисли. Прелетя над гори и поля… Покръжи над твоя дом и се промъкна при теб.
О, вече си прегърнал възглавницата… Лека нощ тихичко запърха над главата ти. Извади усмивката ми, раздроби я на безброй малки розови късчета и ги разпръсна наоколо.
За да са цветни сънищата ти …
После бавно се приземи до един кичур върху челото. Пристъпи с плахи стъпки към слепоочието и го погали нежно.
За да са спокойни сънищата ти…
След това се хързулна по наболата брада, издраска се, но продължи смело към устните.
„Хайде, остави там целувките…”
Погледна дяволито:
„А, не, няма…” -  плъзна се плавно, едва докосвайки устните ти.
Подхвръкна отново. И кацна… на носа между очите…
„Олеле, къде отиваш?”
Лека нощ се усмихна и ласкаво положи върху спящите ти клепачи по една целувка…
За да са вълшебни сънищата ти…

Накрая се настани до възглавница… да пази съня ти… до утринта...
За да ми донесе обратно твоето „Добро утро”.

Павлинка Георгиева

Повече за автора и още от нея ЧЕТЕТЕ ТУК

Величка Момнева лекува носталгията с компрес от поезин

Величка Момнева

Носталгично
Ръцете ми изгарят в пламък,
когато прихващам листа.
Думите се надбягват,
речта - напориста...
Акъла ми - нейде далеко -
търси да хване чувството...
Грубостта на живота от веки
се бори с изкуството...
Как да задишам и как да запиша -
мили мои - че ви ОБИЧАМ! -
и на другия край във затишие
след ОБЛАЧЕТО бяло все тичам...

А как ми е...
Хълмовете се изгърбиха от вятъра,
мъглата изяде цветята
и се оттегли доволно...
Черни облаци крият луната,
а тя им се хили - неволно...
Проклетият дъжд все тежи
и залива тротоари и хора...
Пълно е с мъртви души
в тази грозна умора.
Как искам у дома да си ида -
да седна до МАМА!...
И в тихата й прегръдка да видя
моето малко Аз... Да остана!

Стихове Величка Момнева

28.03.2012 г., Белгия

Стиховете са специално предоставени на "Чат-пат" и се публикуват тук за пръв път. Повече за автора и още стихове ВИЖТЕ ТУК

Млади дарования от Панагюрище с куп отличия от „Орфеева дарба“

С куп отличия се завърнаха  възпитаниците на ОШИ „Евгений Зумпалов“ в Панагюрище от националния музикален конкурс „Орфеева дарба”, който се провежда в София. Златни медали във възрастовите си групи  получиха Иванина Узунова и Мария финджикова – и двете възпитанички на вокалния педагог Нона Немигенчева. Иванина, която участва в 4-та възрастова група, със своите 16 години бе една от най-малките в групата, но впечатли журито с дълбокия си, красив глас. Тя се представи с  „Несподелена красота“ и песен от репертоара на Бионсе.

Мария Финджикова

За пореден път музикалните спецове онемяха и пред таланта на Мария Финджикова. 15-годишната Мария грабна сърцата на оценяващите песните в 3-та възрастова група  -  композиторът Хайгашот Агасян, поппевицата  Мими Иванова и продуцентът в БНР Мая Райкова, с невероятното изпълнение на „Трябва да знам“ на Маги Джанаварова  и „Ню Йорк“. Припомняме, че по време на миналогодишното издание на „Орфеева дарба“ тя спечели наградата "Гран при" на конкурса. Тогава Мария  се представи с "Повей, ветре" на Паша Христова и "Кабаре" на Лайза Минели.
Иванина и Мария получиха покана  за участие в Международен музикален фестивал, който ще се проведе през септември  във Венеция.

Нона Немигенчева

Във 2-ра възрастова група, която бе най-многобройна с над 60-те си участника, други двама възпитаници на Нона Немигенчева – Виктория Манева и Цветан Поибренски, получиха бронзови отличия. Поощрителна награда получи Елена Ралчева. Самата Нона Немигенчева пък бе удостоена с Диплом за високи творчески постижения.
Прекрасно се представиха във 2-ра възрастова група Дейвид Белишки, който получи сребърен медал  и Екатерина Предьова в 4-та възрастова група, на която бе присъдено бронзово отличие. И двамата са възпитаници на музикалния педагог Жана Райнова.
8-ият Национален конкурс за музикално и танцово изкуство с международно участие „Орфеева дарба" продължава до 1 април. Целта е да се съхрани и обогати фолклора, както и съвременното музикално и танцово изкуство. Популярният конкурс се организира ежегодно в три направления и четири възрастови групи. В него взимат участие младежи от 4 до 20-годишна възраст-певци, танцьори и музиканти.
Мадлена Георгиева, източник PIA news

125 години след рождението Дебеляновата душа ни гали с лириката си

"Аз умирам и светло се раждам, разнолика, нестройна душа, през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша..."

125 години от рождението на Димчо Дебелянов! 
  

Нежният поет с романтичен изказ е роден в Копривщица на 28 март 1887 година под името Динчо. Прекарва безоблачно детство в родния си град в голямото семейство на Вельо Дебелянов и Цана Стайчина. Един от най-големите поети на България. Той е от "онези даровити лирици, които успяват да доловят скритата мелодия на душата, да свържат в хармония шумното пъстрогласие от напеви и съзвучия", както казва в една критика за него Константин Гълъбов. "Ето защо, в онова, което той изнася из глъбините на душата си, няма нищо излишно. Във всяко негово стихотворение се чувства една обща ръководна насока, без странични излети, нарушаващи вътрешното равновесие.
За съжаление Дебелянов умира млад и обручен, преди да коленичи пред олтара на творческото венчание, преди да ни даде онова, за което бе роден. Той загина млад - тъкмо когато бе си създал вече свой стих и се намираше по пътя на нови, необозрими възможности."
Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща-музей. Всяко лято там се провеждат прословутите Дебелянови вечери.

Пролетен двор, художник Юлиан Кръстев

ПОМНИШ ли, помниш ли тихия двор,
тихия двор в белоцветните вишни? -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!

Помниш ли, помниш ли тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? -
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!
Стихове Димчо Дебелянов

Чат-пат кьоше: Херман Хесе, из "Степният вълк"

"Чат-пат" вече с 11 брой, година ХІІ, навръх 1 април

Излезе от печат новият 11 брой на вестник "Чат-пат", той бе разпространен с актуалния брой на вестник "Време". Представянето на обновеното издание се състоя на 2 април 2012 г. в Панагюрище.

Факсимиле на част от 1-ва страница на новото книжно издание

Вестникът защитава успешно името си "Чат-пат". За 12 години - цели 11 издания. От последното са минали само 7 лета. Но какво са някакви си седем години привидна тишина! Още повече, че това бяха години, през които вместо вестник, „чешитите” не престанаха да запълват културната съкровищница на Панагюрище с новите си книги, картини, филми и какви ли не още духовни благинки.
Така че, уважаеми читателю, считай, че с новия брой на "Чат-пат" държиш в ръцете си не възкресения, а поредния единадесети, и то съвсем–съвсем редовен брой на „Чат-пат”. И не питай кога ще се появи следващият, защото отговорът, който ще получиш, ще бъде царствен: „Когато му дойде времето”. По-важното е, че ще се появи, защото, когато каузите са истински, те не умират. Нали? А нашата не само е истинска, но и безсмъртна, защото цели да поддържа огъня на родолюбивия панагюрски дух такъв, какъвто е запален от предците ни. На истинското наше златно съкровище.
Няма да скрием, та даже и напротив, държим да се знае, че поводът да палнем фитилите на настоящото издание е отбелязването на шестдесетата годишнина от създаването на панагюрския литературен кръжок „Богдан Овесянин”, продължаващ дните си като литературен клуб „Виделина”. Богатата история на това наше самородно творческо формирование ни дава пълното основание да се гордеем с него, както и дързостта да продължим да я дописваме. И как не, като самият „Чат-пат” е част от тази история. Или казано с две думи: „Чат-пат се завър-
на”! И ще продължи да се завръща – точно като прелетните птици. Макар и не толкова предсказуемо.
„Чат-пат“ колегиум

НА ФУРНАТА
“ЧАТ-ПАТ е тази усмихната философия, която ти позволява /нескромно/ да ЧАТ-каш от любов и живот, дори когато предимно си ПАТ-иш от тях. В мое лице имате упорит и страстен последовател.”
Камелия Кондова

"Появата на вестник ”Чат-пат” преди години беше нещо ново, различно и със сигурност необходимо. Имаше много смях, но “оздравителен” смях, както казва Митко. Имаше градивна критика, поднесена така, че да я приемаш с усмивка и настроение. И нещо много важно - разширяваше се кръгът от творци, а литературният клуб привлече още и още привърженици.
И сега, след последния 10 брой, отново от същите тези творци, се роди чудесната идея и за електронно „Чат-пат” издание на литературното братство на Панагюрище. Мрежата на братството във Fecebook набира все повече и повече почитатели. Похвално и чудесно!
Творете! Творете, скъпи наши литературни и други таланти! Творете, защото го можете!"
Иванка Живкова

"Хей, момчета! Толкова сте велики, че за една седмица направихте невероятни неща. И така раздвижихте литературния въздух, че творческият “озон” изпълва отново много дробове и... духове. И печелите приятели, защото от литературен прецедент “Чат-пат” се превръща в
запазена творческа територия. Очаквам тепърва да се родят още и още творчески “хрумки”!”
Спаска Тасева

Фотописи по време на "Изгрев" - от Madliin O.

Чат-пат среща с двама "скандално" интересни писачи

Среща с литератора и политика от горещото време на прехода Александър Йорданов и с писателя-поет Марин Георгиев се проведе на 3 април по инициатива и покана на Димитър Дънеков - председател на местния Литературен клуб "Виделина". Проявата се състоя в Градската библиотека на Панагюрище. Александър Йорданов представи книгата си „Blogo, ergo sum!”, демек „Блогирам, значи съществувам!”. Внушителното книжно тяло представлява изложения на автора по проблематика, свързана с политическите хватки от последните 20 години на така наречения "преход", както и впечатления от посланичеството му в Полша и Македония. Марин Георгиев пък е авторът на скандално нашумялата книга за Никола Вапцаров „Третият разстрeл”, около която се въртеше дискусията с него. Но той е известен и като поет и преводач от унгарски език.
"Чат-пат"

Снимки Райка Йорданова

Чат-пат кьоше: 27 март - Световен ден на театъра

Актрисата Лиляна Шопова: "Ще рецитирам и след като умра"

Магнетичната актриса Лиляна Шопова използва думите "обработвам", "овладявам", "омагьосвам" (в този ред) за да опише вълшебството, което предизвиква на сцената с вероятно скучните за мнозина рецитации. "Аз извайвам словото - казва още тя. - Аз раждам словото! Аз съм сама срещу всички. Заставам, разголвам се, говоря за голотата, голотата ваша!" От вик до шепот...

Лиляна Шопова на панагюрска сцена (сн. Стоян Радулов)

Запознах се лично с актрисата Лиляна Шопова малко след като приключи концертът по случай 140-годишнината от учредяването на панагюрското читалище. Но бях чувал много преди това за нея. В няколкото искрени минути, през които имах досег с тази панагюрка, успях да усетя страстта и сластта на една отдадена на сцената и своята публика жена. Тя всъщност още говореше в мерена реч и от устата й се лееше онзи елей, с който помаза есето "Аз съм България" от Блага Димитрова, изпълнявайки го преди това в залата. "Мъжът ми ме пита, преди да тръгна - сподели ми тогава тя, - пак ли ще ходиш да им играеш без пари? А аз му отвърнах, че аз трябва да ви плащам затова, че ме правите актриса. На сцената в Панагюрище се чувствам такава". Да - днес, в Панагюрище, само в Панагюрище, където ще остане в съзнанието ни като незабравимата Райна Княгиня, възкръсваща години наред в спектаклите на открито за честванията на Април 1876-та.

Лиляна Шопова с Александър Тухчиев, Василка Сугарева и Лука Карайлев (сн. архив Сугареви)

Пристаналата на словото, отдала му се всецяло, Лиляна Шопова признава, че срещите с любимата й публика днес й липсват. И това личи от есетата, които пише, особено в последните години. Последната й среща с Голямата публика е била в София, когато тя отпразнувала в една малка зала, сред най-верните си почитатели своята 80-годишнина. Скромен афиш. Скромна програма. За една твърде голяма биография. За една твърде широка душа. За човека, който тя иска да е... И е.
Тя е дъщеря на журналиста и писателя Панчо Шопов, един от най-ревностните бранители на панагюрската културна традиция, и е родена на 30 октомври 1924 г. в София. През 1944 г. постъпва в тогавашната столична двегодишна театрална школа и е една от най-надеждните студентки на Николай Масалитинов - култово име в българския театър. От 1948 г. десет сезона е щатна актриса първо в Народния, а после и в Русенския театри. Но влечението й е другаде - тя иска сама да превърне словото в образи, а образите - в преддверия към съвършенството. И се отдава на художественото слово, става майстор на сценичната реч.
И така Лиляна Шопова се заема първо с "Писмо на една непозната" на Стефан Цвайг, после с "Човекът, който се смее" на Виктор Юго - до днес общо 28 пълнокръвни рецитали и над 10 000 срещи с публиката, при това не само в България. Актрисата подбира автори, които не са само добри творци, но и граждани с висок морал, с категорична гражданска позиция - Зофия Посмиш, Николай Лилиев, Стефан Продев, Георги Марков, Драгомир Петров... В рецитали превръща дори романи - "Отклонение" на Блага Димитрова, "Триумфалната арка" на Ерих Мария Ремарк. А за "Мъртво море" по едноименния роман на бразилския писател и лауреат на Нобелова награда Жоржи Амаду тя получава личната му благодарност: "Скъпа приятелко Лиляна Шопова, Благодаря за Вашето писмо и искам да Ви съобщя, че се чувствам особено много трогнат от Вашето решение да посветите един рецитал на моя роман "Мъртво море". Това, мисля си, ще бъде направено за пръв път пред българска публика. От тази новина се чувствам щастлив. Със същата поща Ви изпращам една грамофонна плоча на Доривал Кайми, нашият голям композитор, с надеждата, че ще Ви бъде полезен за монтиране на вашия спектакъл. В нея има една песен, композирана по стихове в романа - "Сладко е да се умре в морето". Използвам случая да Ви помоля да поздравите от мое име българския народ. Пожелавам най-голям успех на Вашия рецитал и оставам Ваш почитател и приятел."
Така Лиляна Шопова осъществява своята цел, описана с думите: "... да политна към света и да превърна сълзите в усмивки, злото в доброта и хората в човеци..." Ето защо няма нищо случайно, когато през 1972 г. се озовава в Страдфорд, Англия, в Светая Светих на театъра - Шекспировия център. И усетила с фибрите си духа на гения на всички времена, и показвайки на англичаните, че у нас има театър не по-малко добър, се завръща и с пълна сила поставя "Човекът, който се наричаше Шекспир" по биографичния роман на Конрад Хемерлинг - един от най-запомнящите й се спектакли. Впрочем, тя е единствената българка, допускана до подземните етажи на музея в Страдфорд, където се пазят оригиналите на Шекспир, и която на всичкото отгоре (за ужас на предвзетите английски сноби) забелязва липсата на една негова пиеса, открита по стечение на обстоятелствата по-късно.
Така е голяма привилегията, когато Лиляна Шопова пристига в Панагюрище и ни заразява със своето чувство. Да си пожелаем да ни се случи отново! Защото какво по-разтърсващо от себеотдаването! "Този глагол ИСКАМ е страшен! - казва тя. - Искам да бъда на сцената! Искам да се любя! Искам да танцувам! Искам да викам! Искам да пея!"
Днес тя заявява: "Ще рецитирам и след като умра!"

Стоян Радулов
 

...............................................................................

Аз ще рецитирам и след като умра!

Когато мойто Аз се върне при началото и тялото потъне в пръстта, освободен духът ми ще политне към небитието и ще започне великото пътуване, великото общуване с всичко видимо и невидимо. Той, духът ми, ще докосва залюляно от ефира цвете, нашепвайки му Шекспировите сонети. Ще прегръща смълчаните шишарки, скрити в стройните високи борове и сълзящата смола, която се търкаля по кората. Ще се смесва със сълзите на Цвайговата непозната, а пеперудите на Лилиев с тънките си сребърни крила ще блеснат като изумруди - цяла мрежа светила.
Времето, превърнато в безвремие, за моя дух ще потече като река. Сезоните ще си приличат и в цветове, и в трептения, и всяко живо същество на таз земя ще иска да се слее с нашепваните думи, родени в мъка и в светлина.
О, велико сливане, стремеж неистов да се разтваряш всеки миг във всичко, което влиза и се завъртва в твойта орбита!
А той, духът ми, няма да се умори, не ще поиска да почива. Ще се прехвърля от кръг в кръг, от сфера в сфера, от орбита в орбита, прегърнал вечното движение като съдба, за да лети в пространството по-жизнен, по-трептящ и по-неутолим - като самата красота!
Да, знам, аз ще рецитирам и след като умра!

Лиляна Шопова

* Есето е написано през 2005 г., и е публикувано за първи път в бр. 49/50 (2005 г.) на в. "Време 2001" . Тук "Аз ще рецитирам и след като умра" е публикувано със съкращения.
Прочетете и есето "Вик" от Лиляна Шопова тук.

Искри от гостуването на Маргарита Петкова в Панагюрище

Маргарита Петкова дойде с новата си поетична книга "Подсвирквайки - към Голгота" на 26 март 2012 г. в Панагюрище и сякаш запали атмосферата. Такива са впечатленията от поредното й гостуване в града, превърнал се веднъж и завинаги в нейна "столица на Вселената". И понеже книгата й сме я представяли вече, както и самата Маргарита, ще засвидетелстваме само как е минала вечерта. А тя, както винаги, бе топла, задушевна - истниско общуване между човеци...Царица е Маргарита в рецитацията на собствените си стихове, умее да създава атмосфера, да прави директна връзка с хората. А на спонтанните въпроси отговаря така, както пише поезия - честно, директно, преживяно - истински пример за общуване... И като истинска "панагюрчица", както казва сама за себе си - умее и обича да пали искрите у другите...
"Няма как да си голяма поетеса, ако не си голяма Жена! Уверих се с очите и ушите си! Блазе на общуващите отблизо с такава личност, каквато е Маргарита Петкова!", сподели веднага след срещата една от присъстващите панагюрки Росица Чуклева.

Маргарита Петкова сред приятели, наздравици и цветя в Панагюрище, на пазара

При това свое "завръщане" в Панагюрище Маргарита Петкова бе придружена от друга една голяма поетеса - Камелия Кондова, приятелка и автор на предговора към "...Голгота"-та... Но бе посрещната и от множество свои приятели...
Гостуването в Панагюрище се осъществи в Градска библиотека "Стоян Дринов" по покана на главния библиотекар Стефан Рапонджиев.

"Чат-пат"

Домакините на срещата Маргарита Петкова със Стефан Рапонджиев и Камелия Кондова

Снимка за спомен с Панагюрското литературно братство и местният клуб "Виделина"

Дружеска прегръдка между Маргарита Петкова и Райка Йорданова

Маргарита Петкова напива менците на панагюрското литературно братство

П.П. Искрена благодарност на Райка Йорданова за предоставените снимки на "Чат-пат"

Подсвирквайки – към Голгота
(предизвикано стихотворение)
Шляпам с босите си крака
по неизмитата теракота.
Аз единствена мога така –
подсвирквайки – към Голгота.

Мога всичко – добро и зло.
Дори да пържа картофи.
Да спя в ергенското ти легло.
Или да драсна две строфи.

След седем водки да тръгна пеш.
И даже – без да залитам.
Да си накапя полата със свещ,
когато се стапяш в очите ми.

Да се наливам кротко с коняк,
напук на твойте кафета.
Аз единствена зная как
сваляш звезди от небето

направо връз мръсния нощен асфалт –
да има какво да подритвам…
Не пожелавам този твой хал
врагът ми дори да изпита!
Стихове Маргарита Петкова

* * *
                   На М.П.
Колкото маргаритки в полята,
толкова имена по целия свят.
Твоите листи са късмет за някои,
а за мен двойка по смятане.

Никое не посмях да откъсна,
както и поглед от твоите очи.
Винаги е любов, колкото и да е късна...
Вулканът на кактуса ли мълчи?

А пък случи ли се кал и ухание по земята -
ето рядък космически празник.
И полето - легло, и върховете на плато...
На света се ражда избраник.

Цъфват звезди - Бог е направил курбан.
Сбрал е от целия блясък прашеца.
И е дал на човеците име Иван
с кръстници всички комети.
Стихове Иван Станчев

Около въртяжката в Попинци за 13-ти път се проведе маскарадният фестивал

Над 900 кукери, дервиши, старци, рогачи и джумали от седем български области и петнадесет общини се събраха около "въртяжката" на 13-ят пореден Фестивал на маскарадните игри в панагюрското село Попинци. В история си от 1977 година до днес, фестивалът остана единствен в Пазарджишка област. Той не само показва фолклорните традиции, свързани с пролетните български празници и маскарадните игри, но и съдейства за съхраняването и популяризирането им сред младите хора. Сприсъствието си в културния календар на община Панагюрище и на кметство Попинци, и в частност на читалище “Искра 1872”, фестивалът продължава да създава условия за непрекъснато взаимодействие между традицията и съвременността в пазарджишкия регион като част от националния ни фолклор.

И тази година празникът започна с изпълнение на домакините от Попинци, чийто състав за автентичен фолклор представи обичая “Пролетни игри около Въртяжката”. А във втория ден, навръх Благовещение, те и гостите им гониха злите сили с дрънчене на звънци и хлопки и благославяха за плодородие и берекет. Маскираните носеха мечове и тояги, за да прогонят безплодната зима и да направят път на пролетта, а настъпващата стопанска година да е плодородна. Те подскачаха, за да накарат житото да расте високо. Накланяха се към земята, за да натежи и да се люлее от изобилие зърното на житния клас. Търкаляха се по земята, за да се зареди човек от силата й.
Фестивалът имаше и състезателен характер, като се журираше от  проф. д-р Албена Георгиева от Института за етнология и фолклористика при БАН, от доц. Георги Гаров от катедра “Хореография” на ЮЗУ “Неофит Рилски” – Благоевград, и от Георги Керкеняков – историк от Исторически музей в Панагюрищ. Първата награда отиде за групата от село Калчево, община Тунджа. Подгласници им станаха сурвакарите от Долна Секирна, община Брезник, а трети - съставът от Лесичово. Първите две награди заслужено бяха присъдени на хора от региони с доказани, запазени и силно оригинални традиции в зимните сурвакарски игри.
Кукерските обичаи водят началото си от преди повече от 2500 години, от празниците на тракийския бог на веселието Дионисий – син на Зевс, цар на боговете и красивата принцеса на Тебан, Семеле, дъщеря на цар Кадмус и Армония. Маскарадните игри се свързват с посрещането на Новата година при траките по време на Сирни заговезни или така наречената земеделска нова година, свързана със заораването на нивите. С кукерските игри се празнува отминаването на зимното мъртвило и настъпването на лятното плодородие. В различните краища на България кукерите излизат по различно време – на Василовден, или Сурва, на Песи понеделник, след Сирни заговезни ипрез месец март.
Стоян Радулов, снимка PA-media, видео Коста Казаков за YouTubе

Как за Маргарита Петкова станахме "столица на Вселената"

Маргарита Петкова

Оборище
Защо ме водиш в Оборище, мили?
За да обориш съмненията ми ли,
че върху тая земица-грешница
щом съзаклятници двама се срещнат,
единият от тях ще да е предател?
Топло и сигурно е обятието ти.
Топла и сигурна е камината,
а пък студено и пивко е виното,
дето го пиеш от моите устни
и ме заклеваш: "Не ме напускай!"
Ще те напусна, ако ме пуснеш.
Дъжд ни залива от облак разкъсан
и под палтото ти, черното, свита
нищо не искам, за нищо не питам.
Твойто Оборище ми е достатъчно
да те приема за кръст на съдбата си,
да съзаклятствам до края на дните
това въстание на душите ни
срещу робията, дето ни дебна.
И ­ пред очите ни скръстени ­ с тебе съм!
Но се заклевам ­ назад ако кривнеш,
ще изчегъртам от този стих името ти.

Панегирик

Между две целувки разбрахме, че
домакините са си тръгнали.
Обиците ми като петачета
се търкулнаха в близкия ъгъл.
Под свенливия пламък на свещите
ти зави ме със себе си - цялата.
До леглото на пода се стелеше
непотребното одеяло.
И осъмна главата ми рошава,
без да мигне, на твоето рамо.
Тъмнорозовата ми нощница
спеше кротко в другата спалня.
Зад пердетата утро просветна
и видях как без дъх на стола
резедавата ми наметка
се прегръщаше с твоя пуловер,
как от снощната ми огърлица
бяха всички зърна разпилени
и една подбалканска провинция
стана столица на Вселената. 
Стихове Маргарита Петкова 
  
__________________________________
Каквото и да напиша за Маргарита Петкова, все ще е малко - толкова голяма е тя, почти колкото самата поезия! Която, впрочем, сякаш се излива от нея като от извор. Но - все едно - ще си остана пристрастен...  Защо ли пък не!
Стихотворението "Панегирик" е включено в нейната поетична книга "Б.а. (бележки на автора)" (Изд. "Захари Стоянов", Сф., 2000). Това стихотворение изглежда е посветено на панагюрска любов, разгоряла се тогава, когато "една подбалканска провинция/ стана столица на Вселената.". Впрочем, май на същата любов е посветено и "Оборище", което също ви предлагаме. Но това е без значение. Важното е, че Маргаритовото "ущедрено" (вземам думата назаем от Зографова) от Бога сърце е оставило място в себе си имено за места като Панагюрище и Оборище. И дори е засвидетелствало тази своя привързаност на хартия. Маргарита дори направи националното представяне на въпросната книга именно в Панагюрище. А градът остана постоянна спирка в нейните ежегодни обиколки из страната... Дано!
Стоян Радулов
  
Повече за новата й книга "Подсвирквайки - към Голгота" вижте тук.
Повече за гостуването й на 26 март 2012 в Панагюрище вижте тук.

По Сароян - за живота, за мен. . . и изобщо "за нещо, като нищо на света"

Има един писател, който е написал "Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света". Това вероятно е най-честният писател на света - Сароян много добре осъзнава какво представлява и не се притеснява от това кой е, какво прави, при това - правейки го с ясното съзнание, че не трябва, а и не може да прави друго, освен да пише, и то честно. Винаги съм искал да съм като него. Но... един е Сароян и освен това - ето още какво:
Изкарвал съм пари по какъвто и до било начин, не само чрез писане. Бил съм продавач, разносвач, книжар, търговец, рекламен агент, оптик, контрольор... Е, и писач. Писал съм дописки, хроники, информации, статии, очерци, публицистични текстове, коментари, къси разкази, есета, стихове, рецензии, критики, сценарии за киното и телевизията, вестникарски и телевизионни реклами, анотации, какви ли не официални писма, поздравителни адреси, благодарности, речи и лична кореспонденция. Доста редове, написани от мен, са били по поръчка, договор или за пари, макар и да се оказа, че много редове не ми донесоха и пукнат лев (може би защото като повечето писатели у нас и аз си нямам литературен агент, тъй като такова животно в българската културна джунгла просто липсва). Досега нито един издател не е харесвал мой разказ (Можеше да го откупи, нали!?), но пък и аз не съм показвал тези си писания на много хора. На всичко издадено и написано от мен (тук не става дума за журналистическите ми текстове и сценариите) се е налагало сам да бъда продуцент или поне съпродуцент. Хубавото е, че държа на текстовете си и не давам да ги редактират без мое знание и одобрение. Но това все пак рядко се случва.
По време на предизборни кампании съм написал хиляди редове пропаганда - включително за противникови лагери, което си е подигравка със самите тях, забавно за мен и за публиката, която умееше да прави отликите. Основното е, че от седемнадесет години аз съм (смея да се нарека) български писател и редактор, който е напълно свободен и независим.
Бил съм подпомаган, добирал съм се до общо три спонсорства, но съм ги и търсил. Нищо не е дошло в живота ми на готово. Никога не съм получавал пари, свързани по какъвто и да било начин с литературни награди и премии, нито са ми предлагали стипендии от разни организации. Т.е., два пъти съм отказвал подобни предложения, защото най-малокто бяха съмнителни. Душата ми не е за продан!
Периодично затъвам до шията в дългове. Възнамерявам да се измъкна от тях или чрез писане (от десетина години се прехранвам само с него), или изобщо да не се измъкна. Нямам нито лев спестявания, нито акции или облигации, застраховки, банкови сметки, изобщо никаква собственост, която би могла да се обърне в пари, а те са полезни все пак. Е, имам половин етаж от къща, но той не струва почти нищо. Принуден съм с пот на челото да си изкарвам хляба. И аз като Сароян споменавам тези неща обективно, само като факти, а не за да събудя симпатия или съжаление. И на мен те не са ми нужни.
Ако бях практичен по природа или живеех в други географски дължини, вече трябваше да съм, както се казва, финансово осигурен. Предполагам, че само по себе си това не е лошо, и нямам против да ми се случи. Дори напротив. Но е и хубаво да знам, че трябва да работя; и да си вярвам, че мога.
С повечето пари, спечелени чрез писане, живея както мога. В природата ми е да прахосвам, не че има бог знае колко за прахосване. Имам доста дългове, но и съм раздал доста заеми - по-голямата част въобще не очаквам да се върнат. Не изпитвам неудобство, когато имам пари, но и не мога да си представя, че ще имам купища пари, а ако имам - дали ще се чудя как да се отърва от тях. Струва ми се, че единственият ми стремеж е да бъда писател, продуктивен писател, и изключителен редактор - една твърде подценявана, почти до безумство дейност, което личи в отчайващата българска преса и смешните телевизионни новини най-вече. А успехът в каквато и да било форма не ме интересува - не съм болезнено амбициозен, но е добре дошъл, ако се случи.
Възможността или задължението да трупам пари винаги ми се е струвало нещо страшно сложно, ако не и невъзможно. Все пак съчувствието ми към хората, които са в състояние да трупат пари, е неизчерпаемо, при все че те го правят, избягвайки данъците, впускайки се в нови и изгодни области на бизнеса, като например влогове, недвижими имоти, пране на пари, данъчни измами, понякога - разни открития, правителствени договори, финансиране на филми, индустрия или търговия. Забележителната непочтеност на такива хора винаги ме е забавлявала, дори когато аз самият съм се оказвал в лагера на измамените. Но най-впечатляващото е, че изобщо не познавам човек с много пари, който да умее да живее с тях. Навремето имах един съсед, който и до днес си е много трудолюбив. Веднъж видях в чекмедежето на кухнята му пачки с пари. Никога не бях виждал дотогава и не ми се е случвало повече да видя толкова пари накуп. Но той дори веднъж не си позвдоли да отиде на почивка, да попътува или дори да посрещне гости... Ако ще имам пари, със сигурност ще покажа на всички как се живее с тях.... Но това я се случи, я по-скоро не... Така че, по-важни за мен са други неща - като здравето (моето и на близките ми) и спокойниите, сигурни нощи, в които не се будя с крясък...И най-вече това са хубавите дни, когато просто пиша...
Стоян Радулов

Катерина Куч - душата й е стон, душата й е зов

Ченстоховската Богородица от Малко Търново

В Храма
Запалих свещ. И лумна светлината.
Потъна в блясък светият олтар.
Изгря и ме изпълни чистотата
... На прелестния Божи дар.

Разнесе се вълшебно песнопение-
Тържествен химн на ангели небесни,
Блаженството на божие творение
Обви с любов иконите чудесни.

Обгърна ме омая на кандило,
Възнесе се до купола могъщ
И преклоних се пред Детето мило-
Детето – Син на Бога вездесъщ.

Ръце протегнах във блажено щастие,
Изпълних се със вяра и живот,
Свещеник скъп дари ме със причастие,
Помаза с миро жадния народ.

Докоснаха ме с нежната си ласка
Светините на българския дъх,
Понесох се в разкошната каляска
На Бог единствен, Син и Дух.

Из "През прозореца"

...
Отмествам бавно погледа си от стъклото,
замислям се и спомени за миг
изплуват в моите мисли, а доброто
взривява разума със страшен вик.
Съдби различни, полети и мисли.
Към нещо ценно всеки се стреми
и всеки нещо жертва - да осмисли
защо живее, накъде лети.

* * *

Ще бъда твоята ръка,
за да докосна пламъка на здрача
и да събудя чистата роса,
която в цветовете ще заплаче.
...
Ще бъда прелетната птица,
която вятърът зове,
за да превърне своя блян в кралица
на необятни светове.
...
Ела и ти, бъди и ти в безкрая -
импресия на новия живот.
И нека всяка клетка заиграе
във вихъра на земния галоп.

Стихове Катерина Куч

Катерина Куч

Неведоми са пътищата на таланта. Както неведоми са пътищата на красотата. А ако става дума за красив талант, какъвто е случаят с Катерина Куч, то най-щастлива е Темида, защото Катя се посвети на правото. Макар скоро, около Рождество, когато е написала и първото стихотворение, което ви предлагаме тук, да се зарече, че ще се върне към старото си "хоби" - поезията. Но ако човек може да си избере да следва право или молекулярна биология примерно, то не си избира да стане поет. Понеже поезията сама го избира. Катя вероятно би ме поправила с думите, че това е Бог. Но нима Бог не е красота, талант, поезия!?... Самата тя е казвала пред мен (Архивите го помнят!), че "поезията е приятел, с когото можеш да споделяш всичко, приятел, който винаги те разбира".

Катерина Куч е родена на 26 март 1978 г.(между дните на Благовещение, според православния и католическия календар), а странното й за нашите ширини име издава полско родословие. Докато учи в Панагюрската гимназия, тя попада в полезрението на българика и литератор Красимира Василева М`Бай - своего рода откривател на таланти. Така през 1997 г. те двете, заедно с Александър Пенчев, издават сборниците "Грешнаго идеалиста" и "Триада". Катя е публикувала още в местната преса в Панагюрище, а напоследък - и в интернет.
Честит рожден ден, Катя!
Стоян Радулов

За благата вест на Благовещение

Св. Богородица Троеручица - Троянски манастир

Българският народ така отдавна е в лоното на християнската църква, че е сътворил своя версия на християнския календар. На 25 март, Благовещение, според Светото писание Дева Мария научила благата вест, че е избрана да стане майка на Спасителя на човечеството, сина божий Исус Христос. Особено тачен и от народната вяра, този ден се превръща в деня на благата вест, че е настъпила пролетта.
Всички представи и обичаи, свързани с Благовец, разкриват неговата същност на най-пролетния от пролетните празници. Цялата природа се преобразява – мечките се събуждат от зимния си сън, от юг долитат щъркели и лястовици, змии и гущери изпълзяват от леговищата си, а по извори, кладенци и усои се явяват самодивите. На Благовец е много вероятно да закука кукувицата и както я чуете за пръв път – така ще ви върви през годината. Затова е добре да си носите залък хляб и поне една пара в джоба (та дано се справим с хроничното безпаричие!). Блага е вестта и за спазващите строгия и дълъг великденски пост, защото на Благовец е разрешено да се яде риба. Толкова е ведро и пролетно настроението на Благовец, че някога дори го наричали „половин Великден”. Днес едва ли са много хората, които разпознават тези представи като истински източник на радост и надежда, пък било то и само за ден. Ако се замислим каква блага вест би ни стоплила като съвременни българи, може да се окаже по-реалистично вместо да я чакаме, да идем да потърсим в гората кукувичка...
Милена Звънчарова