"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)
Показват се публикациите с етикет Дарина Дечева. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Дарина Дечева. Показване на всички публикации

Новата книга на Дарина Дечева: "Милост", от която боли

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Оформлението на „Милост“ е дело на панагюрския художник Николай Радулов
_______________________________________

Есенна, но не меланхолична; смислена, но не обмисляна; без цветове, не и безцветна; дълбока, не и давеща… Така видях стиховете на Дарина в новата й стихосбирка „Милост“. Зачетох се и… не прочетох тънката книжка „на един дъх“. Оказа се една малка бяла книжка, която те оставя без дъх.

Опоетизирането на тъгата е любим стихотворен похват в световната поезия. При Дарина тъгата е изведена във вълнуващо правило в живота на този, който не се страхува от леда на самотата, от дълбокото на чувствата, от страстта си да гони Михаля, от светлината на мрака.

И вярваш на тези стихове с не заявени, а споделени истини за едно земно съществуване, изпълнено с преживени видения и изстрадани истини. Стихове интелектуални, не и интелигентски, белязани с интелектуалните поетични образи, родени в сърце – отговорно към себе си, другите и словото. Уважаващо хипотетичния читател, който ще вземе в ръце крехката книжка и ще зарови очи в буквите, а те ще го препратят смело и понякога безпощадно в един наистина нов свят – смислен, сериозен, дълбок.

Издигам в култ тази отговорност на поетите, някои, като Дарина. Тези поети, които взимат листа в ръце само когато са сигурни, че ще наредят буквите и думите в във въздействащо слово. Другото е тенекиено дрънкане на изповедания, които веднага забравяш.

Искаше ми се да цитирам някои откривателски метафори на Дарина. Бяха много обаче. После изревнувах читателите – нека те си ги открият. Запазих за себе си удоволствието да въртя в мисълта си като сладък бонбон няколко „иновативни“ художествени пластики. С възторг открих и една нова според мен сила на Дарина – художествената поанта на всяка творба – като чаровно изобретателен финал – парадокс или обобщение.

Познавам отчасти поезията на Д. Дечева и не се поддадох на предварителни страхове. Привлече ме и визията на изданието – ефирно, чисто. Завидях, че Недялко Йорданов преди мен е чел „Милост“. Но признавам, че толкова много самиздат тече около мен, че нерядко мятам книгите на рафта, преди да съм ги отворила.

Благодаря си, че този път първо отворих стихосбирката на Дарина. Празнично ми стана от хармоничното „смути“, забъркано от парадоксални метафори и предизвикателни образи, хирургична изповедност и топла тишина, тишина, която те призовава да си направиш своя хирургия. След това видях себе си в тази опасна тишина. А какво по-силно от това някой да пише така, че все едно ти си го мислил. Ако имаш ум и смелост, разбира се. Смелостта на поета Дарина Дечева.

Благодаря на Дарина за това предизвикателство. Малко е да кажа, че „Милост“ си заслужава да бъде прочетена, да бъде четена отново и отново. Но отправям и предупреждение: внимание, на моменти от „Милост“ боли.

Веселина Велчева, за в. "Време 2001" - Панагюрище, януари 2020 г.

_______________________________________

Храбрият оловен войник

                        на войника в мен и до мен

Мечтая си за малка тишина

и да говоря с нея – като с мама.

Големите отдавна ги крещя –

самичка. В тишините други няма.

Мечтая си да й разкажа как

заякнах. И света цял вече нося.

И как преди мълчах – напук, на крак…

Сега – за да живея. Без въпроси.

Говори ми се. Да, по принцип знам,

но с тишината всеки път е ново.

Да вляза в нея, малка като в храм.

И да изляза храбра – от олово.

Да й разкажа мама как мълчи

и всичките си думи как побира

във две сълзи. За тези две очи

мечтая си.

Докато не умирам.


Голгота

Преживяхме ледени години.

Оттогава всеки ден мълча.

Вече зная – всеки кръст ще мине.

Всичко! Даже краят на света.

Ще настъпи утрото тогава.

И отнякъде ще долети

любовта ни с тихото„Оставам…“.

Но сега това не знаеш ти.

Зная аз. И само в мене има

синева, която ми е нощ,

тишина като звънчета в зима.

И блести по-остро и от нож.

И това ако не е пришествие

на любов към края на света!

Ако кажеш – нека да е бедствие,

но вървя. И чакам. И държа.

И звъня със зимните звънчета,

и изгрявам с всяка синева.

Вече знам, че утрото е в петък.

            И от кръста ми растат крила.

Стихове: Дарина Дечева, из книгата "Милост"

_______________________________________


Дарина Дечева
е магистър по психология. Позитивен психотерапевт и треньор по групово-динамичен тренинг. През 2014 година открива студио за психотерапия „Вътрешната стая“. През 2009 г. печели първо място в категория „Поезия“ на конкурса за творци от Пазарджишка област, съпътстващ първото връчване на националната литературна награда на името на Милош Зяпков. Носител на наградата „Златен пегас“. Автор е на книгите „Родени през десет“ (в съавторство; 2006), „В съня ми бродиш“ (2007), „Дом от камъш“ (2009), „Педя нощ“ (2010) , „Имало и други полети“(2013) и "Милост" (2019). 

Използваните фотографии в публикацията са дело на Николай Радулов.

Калин Донков в Панагюрище - тържество на думите


За Калин Донков ми е трудно да пиша. Защото се чувствам малка – във всякакъв смисъл, но най-осезаемо в житейски и характеров. А когато човек е малък, единственото му желание е да расте, избирайки и следвайки моделите, които са „по мярка“ на материята, от която е изградена душата му. И да учи – от тях, в тях и до тях. Да се учи, за да знае как да чете думите отвъд… думите. Но едновременно се чувствам и достатъчно голяма, за да осъзнавам, че единственият начин, по който мога да пиша за Калин Донков, е през призмата на собственото му слово. А то е не само класа, но и мярка – за сетивност, за душа. И за ръст.
Чета думите на Калин Донков и всеки път се уча на честност, на етичност, на морал. На човечност. Разговарям със съвестта си, защото я правят будна, а мен – както казва той – „неравнодушна“. Знам, че винаги ще си спомням тези негови думи – за „неизбежните срещи с малките предателства“. За да не забравям и следващите  – че „неблагодарността също е предателство“.
Такова е словото на Калин Донков.
От него разбрах, че „в старанието си да не се изцапаме, правим път на мръсника. И така мръсникът върви напред през шпалир от чисти“. Долавям плътността на истината в казаното от него, че „трябва да се изцапаме, мръсното се измива“. И разбирам, че е не само голям български поет, ярък публицист, но и добър психолог. Защото умее да прозре отвъд детайлността на фактите. Умее да извлече от богатството на палитрата категоричността на контраста. Умее да покаже нравственост, без тя да е императивна. И с ненатрапчива, но ясна позиция, застава зад правото на всеки да иска по-добрия свят, в който да се стреми – и да избира – и по-добрата си същност. Свободно и по съвест.
В едно свое интервю Калин Донков казва, че „в поезията шепотът се чува отлично“. Може би затова все повече се улавям как навсякъде и във всичко търся звуците на тишината, които да ми откриват реалността в цялата ѝ безпощадност. За да я приемам не като присъда, а като шанс - за път, за порастване, за избор.
Имплицитно е усещането за човечност сред думите му. Имплицитно и категорично. Доловимо чрез яснотата на мисълта, защитената позиция и чисто човешкото дълбоко, фундаментално усещане, че не си сам, когато си сам. Двама сте – ти и душата ти. Ти и съвестта ти. Ти и усещането ти за смисъл. Ти и думите – твои, близки, чужди. Ти и изборът ти да бъдеш – и какво, и кой да бъдеш.
Чета Калин Донков. И живея – вярвам, все по-добра. Не се питам отдавна възможно ли е думи да бъдат толкова удивително респектиращи и същевременно удобни – като любима дреха, с която не искаме да се разделяме. Не се питам вече, защото знам – възможно е. Защото удобното означава и дом.
При словото на Калин Донков съм си у дома. И съм щастлива, че този дом скоро ще стане и ваш. Очаквам да се срещнем – там, при словото му.
Калин Донков ще бъде гост на Арт клуб „Асарел-Медет“ и на жителите на гр. Панагюрище на 05.04.2019 година (петък).
От 17:30 часа в Историческия музей, при съкровищата на Панагюрище, ще се срещнем с него и с думите му. Той ще ни ги представи лично и, уверяваме ви, ще ни бъде удобно. Защото ще сме си у дома.
И може би след срещата с него, ще си тръгнем по-осъзнати и с едно от важните му послания за живота:
“Имайте време!
Защото за някого времето може да бъде спасение. Защото за някого времето може да бъде изход. Защото за някого времето може да бъде бъдеще.
Предлагам ви: имайте време!
И понеже самотата все по-често напомня неосветените пространства на небитието и тъй като равнодушието почти ни подсказва температурата на смъртта, и защото без заблуда знаем колко неутешим е понякога човекът, заклевам ви:
Имайте време!” (”Тъгувайте в почивен ден”, Калин Донков)

Очакваме ви! Входът е свободен!

Текст: Дарина Дечева
* При написването на анонса са използвани цитати от текстове на Калин Донков. Същите са в кавички и авторът им изрично е дал съгласието си за това.
_________________________________________

ЧЕРТА

Какво ли във природата се случи
и границата кой определи,
та изведнъж на уличката скучна
до тук вали, нататък – не вали.

И просто, за да идеш в магазина
или пък до аптеката отвъд,
от слънчева в дъждовна половина
ще трябва да притичваш всеки път.

И иронично от дъжда издебнат,
за да прекрачиш мокрия му праг,
решителност събираш. Вярно, дребна,
но някаква решителност все пак.

Защо се колебаеш пред чертата?
Не може да се заобиколи!
Човече, та това ти е познато:
до тук боли. Нататък не боли…

МАТЕРИЯ

На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.

Макар че от любов не се лекува.

И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да ѝ простят.

Макар че от любов не се прощава.

В света от реализъм опростен,
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден.

Макар че от любов не се умира.

ПОСЛЕДЕН

Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.
Пò е понятна тъгата - ненужна, но ярка.
Всъщност светът ни, така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.

Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично светим - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като излъскано в хиляди длани петаче.

Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци.
Мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката, както се носят мустаци!

Нека, когато привърша гнева си безвреден,
като затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият вече да не е най-беден,
най-храбрият - да не живее най-кратко.

Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.

Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче...

НЕЗАБРАВА

Налей ми вино в чаша тънкостенна
и приседни с усмивка неизменна.

Любима, ти навярно имаш право:
сърцето свойта участ заслужава.

И някак си привиква с туй човекът,
крещи от тишина, мълчи от екот.

Дали позор ще срещнеш, или слава -
сърцето този изпит заслужава.

Целувай дълго. Глътката резлива
безсмъртната любов из нас разлива.

Не можеш дълго? Е, до гроб тогава!
Сърцето този празник заслужава.

И някъде пред нас ако просветва
неискрен час и накърнена клетва –

едно солено от сълза възглаве
сърцето свойта горест заслужава.

Далеч от теб или навеки с тебе,
спокоен ще дочакам всеки жребий.

Сърцето всеки жребий заслужава.
Но не забрава, ах, но не забрава...

ДУША

Този град небръснат
без печал ни пръсна.
Всичко нежно, всичко грешно
между нас виновно оглуша.
Само ти остана
в мен като камбана
да звъниш под удара,
душа.

В този град бездънен
твоят вик потъна.
Колко мъдро,
колко подло
паметта си всякой вкамени!
Но защо остана
(ех!)
душа-камбана
до смъртта под всеки удар
да звъни…

ВАРНА

На зимата запуснатият храм
скриптящите си порти не затваря.
И жадната душа на януари
като последна свещ блещука там.

Следобедът отстъпва, размножен
в безбройните значения на здрача.
Градът е общество от минувачи.
Животът е почистен и снишен.

Животът е подслон необходим.
За малко сме във него приютени,
разпънати от смешно двоумение -
да седнем ли, или да постоим...

Студът под пепеливите палта
ни изтезава грубо и пристрастно.
На този свят смъртта е безопасна.
Но строго забранена е смъртта.

На този свят все още предстоим.
И учим същината му лукава:
каквото сме загубили - остава,
каквото притежаваме е дим.

А утре ужас ще ни възвиси.
Или крушение ще ни разпали.
И само силна като цианкалий
прашинката любов ще ни спаси.

Стихове Калин Донков
_________________________________________

ТЪГУВАЙТЕ В ПОЧИВЕН ДЕН

В натрупването на заетости човекът може и да остане жив, но без съмнение загива сърдечното, доброто, съчувственото и отзивчивото между нас, ние почваме по-малко да си липсваме, по-трудно да се обичаме, по-лесно да се разделяме, да се загубваме, да се забравяме. Защо стана тъй, че понякога в живота се познаваме "между другото", безпокоим се "между другото" и "между другото" се питаме как си? Каква е тази наша наклонност да се извиняваме с работата и с нея да обясняваме всяка душевна недостатъчност? Не е ли вулгарно да обвиняваме труда си за несъвършенството на своите чувства? Сериозно ли твърдим, че той ни пречи да бъдем горещи и добросърдечни хора? Ако все пак има и такъв труд, значи и той трябва да се лекува - докато почне да изгражда, а не да сковава човека. Или пък "ритъмът" на живота? Или бензиновата досада? Или небулозата на телевизионните ни гостни? Или нещо друго, което може да е навлязло в нас, а ние още не сме му дали име?
Вярвам в човешката пълноценност на връстниците си, на другарите си вярвам в нагласата им за добро. Но тази заетост ме плаши и това предразположение да се изслушваме главно в почивния ден.
Защото всеки миг някой някъде има нужда от състрадание и утеха. Защото човешката мъка, противно на всички романтични прогнози, дълго още няма да изчезне и докато ние разумно отлагаме добрината, другаде хирурзи старателно мият ръце и гробари бършат потта си.
Имайте време!
Имайте време за големите малки неща, за огромните дребни болки, за великите незначителни радости. Живеете на една крачка от ближния - от вас зависи дали тази крачка ви свързва или ви разделя. Предложете му ръката си преди да му предлагате кръвта си. И когато казвате "Аз съм с тебе!", бъдете готов да отговаряте за това.
Имайте време!
Обидно е да нямаме време. Разрушително е да нямаме време. Нечестно е да нямаме време. И ако върнете някого от прага си, върнете го, защото заслужава, а не защото ви се е досвидяла минутата. И ако зачеркнете някого от телефонния си бележник - нека бъде защото се е самоунищожил в душата ви, а не защото са ви скъпи часовете.
Имайте време!
Напук на всички уважителни причини. Имайте врвме в понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък. Имайте време извън почивния ден. В календара на приятелствата всички дни са червени. Имайте време за загрижения и за печалния, имайте време за човека в тревога и в беда. Не забравяйте, че на вратите ви ще тропат за разтуха тъй, както се тропа за хляб и за огън.
През мъчителния и потаен размисъл на Павел Михайлов, през собствените си колебливи мечтания и ядове, през вашите несъмнени идеи и безпокойства за живота пренесох тези две думи:
Имайте време!
Защото за някого времето може да бъде спасение. Защото за някого времето може да бъде изход. Защото за някого времето може да бъде бъдеще.
Предлагам ви:
Имайте време!
И понеже самотата все по-често напомня неосветените пространства на небитието, и тъй като равнодушието почти точно ни подсказва температурата на смъртта, и защото без заблуда знаем колко неутешим е понякога човекът, заклевам ви:

Имайте време!

Автор Калин Донков

Емоции в стихове от срещата на два от световете в родопската Дъждовница


Група творци от Панагюрище - представители на Литературен клуб "Виделина" и кръгът "Чат-пат" през лятото на 2017 г. бяха гости на Арт къщата в родопското село Дъждовница, създадена по идея на Радост Николаева и Движение "Кръг" с подкрепата на Община Кърджали и Швейцарската културна програма в България. С това бе положено и началото на летните инициативи в Дъждовница. 
От панагюрска страна участваха Тотка Лунгарска, Мария Бегова, Дарина Дечева, Иван Станчев, Стоян Радулов, Стайо Гарноев, Томи Наплатанов, Михаил Караиванов, Мартин Дерменджиев, Георги Тинков, както и техните приятели - поетесата Соня Георгиева от София и художничката Пепа Маркова от Габрово.
Арт центърът в Дъждовница е организиран в реновираната стара сграда на бившето медресе - мюсюлманско училище, в двора на джамията. Селото е мюсюлманско с почти изцяло турско население. Намира се в смесен район, буквално между два свята - във времето, пространството, културата и историята. Ето дащо е важно това да намери израз и в отразяването на тази връзка в творческия процес. И това се случи с панагюрските творци и техните приятели, както ще се уверите по-долу. 
Прочее, много от гостите с евлюбват в мястото и се връщат отново. Като например фотографът Зафер Галибов, художникът Марио Лишевски, фотографът Владимир Донков. През центъра досега са минали почти 940 творци от 33 страни от различни континетни. А панагюрската група бе най-масовата от едно населено място досега.

"Чат-пат културни новини"

Ръкописите, оставени в Арт центъра на Движение "Кръг" в с. Дъждовница
Два свята

Преплели клони бор и орех
в небето върховете викат.
Във тишината Бог говори
и всички слушат и мълчат.

От минарето мюзеинът пее,
с глас страстен моли своя Бог.
Бунтовна песен нощ гореща пее -
лъв златен готви се за скок.

Два свята - толкова различни
заспиват в звездна тишина,
във сън дълбок потъват всички
живи - на всички богове деца.

Това е толкова прекрасно!
И толкова възможно е това,
загърбили жестоки страсти
да пием дъжд в една гора.

Разбирам, че е невъзможно
лъв да заспива до овца,
защото вълци в овча кожа
отколе властват над света.

И че във грубата реалност
в утопиите само си щастлив,
а сънищата ти за щастие
доказват, че си още жив.

И че животът още може
да бъде дар на любовта -
вдъхни ни само разум, Боже,
и дай ни свята светлина.

Преплели клони бор и орех
в небето върховете викат.
Във тишината Бог говори
и всички слушат и мълчат.

Красимира Василева - M`Бай
с. Дъждовница


Красимира Василева - М`Бай
Чеиз
Сватбено време

Сватба - отсреща, млади се взимат
и всичко на показ -
минало, бъдеще, надежди, чеиз...
Цяло село разглежда и пъди -
кой - завист,
кой - корист,
кой - зло,
за късмет.
Този живот многолик е и странен,
цветен и шарен,
а не - черно-бял.
Той я иска и тя ще пристане
пред цялото село,
пред целия свят.
Неволно и аз съм на празник, на сватба,
неволно съм събуден и за молитвата в пет...
Те се женят,
а в душата ми - рана,
превръзката сменям с пореден куплет.
Тя ще си просне чеиза на двора,
а аз ще си просна сълзите
във щрих -
кой каквото му подредила съдбата,
както там са се наговорили Бог и Аллах.
Сватба - и всичко на показ
Тя се радва на кърпи и дрехи,
аз - на стихове, музика, цветове.
Тя ще иде снаха в новата къща,
а аз ще си дойда при теб.

Стоян Радулов,
с. Дъждовница


Стоян Радулов
Отвори се света...

Отвори се света.
Показа се с лице различно,
не туй отпред или отзад,
не ляво или дясно,
а някак скрито и опасно.
Не зная как да подредя
ни утрото,
ни залеза задушен.
Изтръпвам викне ли гласа.
Не искам,
а пък се заслушвам.
Смирено сядам до вода
и пия силите от планината,
която пази корена, кръвта
и знам:
ще продължа нататък.

Тони Лунгарска,
с. Дъждовница


Тотка Лунгарска
Иван Станчев и неговото "Родопско пано с дъждовник"

Утро(ба)

Колко съм мъничка, Господи, колко!
Колкото малка пчела в липов цвят.
Колкото майчина песен и болка,
както Алиса в чудесния свят.

Толкова малка съм, Господи, толкова -
колкото мирисът на свобода.
Колкото дъх съм. И стига ми, колкото
да те докосвам. И съм светлина.

Дарина Дечева,
с. Дъждовница


Мария Бегова и Дарина Дечева
Рисунките са от Тотка Лунгарска и Мария Бегова
* * *

Не си и мислех, че е толкоз сладко
да се откриеш след години на познаване!
Цъфтеж....
И със карминен поглед
опипвам страстните извивки на душата си,
звучащи цветове и палавите, криещи се сенки....
Къде бях до сега?
Каква палитра беше ме покрила?
Поисках ли да смесвам с багрилата ми,
неискани, искрящи цветове
или дойде със обедното слънце...
Умората, плъстила слоеве в изминалото време?
И сладко е...
И ще следя извивките,
а те ще ме повеждат, докъдето
очите ми ще искат да разглеждат.
Сърцето ми ще иска да се чуди
и сластният кармин ще слива нежни и активни пориви.
Пак сладко е...
Задъхвам се...

Пепа Маркова,
с. Дъждовница

Пепа Маркова
Лято с шапка от небе

Това е лято с шапка от небе,
която му е мъничко голяма.
Новородено в свойто легълце –
сънува как се гушка топло в мама.
Това е дума колкото перце,
което по водата тънко плува –
едно момиче с влюбено сърце
под покрива на спомена будува.
Това е песен с дрехи от море,
които страшно много й отиват.
Любов, която няма да умре,
защото от живота е по-жива.
Морето идва с боси брегове
и стъпките ми, мокрите, прегръща.
Това е вкус на топли гласове
и спомени, завърнали се вкъщи.

Соня Георгиева,
с. Дъждовница


Соня Георгиева
Снимки от Стоян Радулов, Пепа Маркова и Томи Наплатанов
Снимката на чеиза е от агения БГНЕС

В крайна сметка: по човешки - с Дарина Дечева

Новите стихове на Дарина Дечева се публикуват  в "Чат-пат" за първи път. Те бяха прочетени от Дарина пред публика на 13 февруари 2014 г. в Книжарница-галерия "София прес" в София  при представянето на поетичната й книга "Имало и други полети".
 

Има и други полети за Дарина Дечева


Новата поетична книга на Дарина Дечева "Имало и други полети" е факт. Тя излезе от печат на 17 май 2013 г. с щемпела на сдружение "Хулите".
Редактор на книгата е поетесата Камелия Кондова.  
Честито на нашата приятелка и авторка в "Чат-пат"! 

Зад добрата поезия стои добър и чист човек
Драги читателю, диагнозата е безпощадна: Дарина Дечева е Поет! Не съм й откривател (още по-малко лекуващ лекар, защото съм наясно, че лечение няма :)), но съм щастлива, че влязох – първо като читател, а после и като редактор - в талантливия свят на това момиче. И не зная с какво успях да й бъда полезна, но със сигурност зная, че тя ми даде много от празника, който неизбежно причинява истинската поезия. Затова стъпвах на пръсти - да не счупя този празник с размахано редакторско пръстче, да не давам готови редакторски съвети, а когато го правя – да внимавам да не я отдалеча от нея самата, в един момент се хванах, че чисто технически – подреждайки книгата – ми е свидно всяко стихотворение, с което трябва да се разделим, а обикновено тази свидност е характерна за автора :). Пиша тези думички, защото Дарина е поредното доказателство, че зад добрата поезия стои добър и чист човек. И точно тази великолепна комбинация причини и появата на „Имало и други полети”. В тази книга има толкова болка, колкото само сърцето на Поета може да понесе. Но и толкова надежда, колкото само сърцето на Поета може да даде. Ключовата дума е обич – през разпятието, предателството, троскота – та до прошката и възкръсването. Съхранената и отгледана обич, която ти дава правото на други полети. Аз си полетях (и пак ще го правя), защото е книга, която не можеш само да разлистиш, а книгата, с която се живее.
Ако не ми вярваш, читателю, разлисти я – и после ще се търсим из небетата на Дарина Дечева.
Камелия Кондова
____________________________________________________________
Интервю с Дарина четете тук. 
Освен в "Чат-пат", стихове от Дарина можете да прочетете на личната й поетична страница във Фейсбук, озаглавена "Сезонът на глухарчетата". Там тя ще ви посрещне с думите: "Здравей, страннико. Добре дошъл на страницата ми. Ако ти хареса - остани. Обещавам да ти бъде леко (понякога). И да летим като пухчета от глухарче. Имало и други полети и искам да ти ги покажа..."

Почти (не)човешко стихотворение / от Дарина Дечева


Почти (не)човешко стихотворение
                                                                       На Ангел

Той няма нужда всеки да го вижда.
И всеки го забравя - за капак.
За вас е идиот. Не се обижда,
защото е добър. Добър. Глупак.

Един глупак почти по Достоевски.
Но не по него не търпи на злост.
Търпи калта в сърцето си (човешка е...).
А то му е едно - за свой, за гост,

за бъдеще, за бялата му младост,
в която не една звезда свали,
в която пи и пя от скръб и радост,
в която се научи да дели

водата и сред нея път да прави;
поравно хляба за любим и чужд;
добро от възпитание и нрави
и обич със душата и на уж.

Съвсем по Достоевски - идиот е.
И за капак - с душа. Би я раздал.
Не го помнете - той е доживотен.
Почти като обидната ви кал.

Стихове Дарина Дечева,
03.01.2013 г.

Дарина Дечева - "На приятеля - с любов!"

Дарина Дечева
На приятеля – с любов!

     „Само приятел може да бръкне в рана така,
     че да заболи най-много.”
                                                Персийска поговорка

Последният приятел в този свят
живее в къща колкото две длани.
Красив е като Рая, глътнал Ад.
Солен – като най-прясната ми рана.

Не просто бе приятел. Беше брат.
И раснахме – той повече. Аз, скромно -
до прошка и до звук на листопад.
А той надмина даже празен спомен.

Надмина себе си и онзи вкус
на мъка, мълчаливо поделена.
Повярва, че прилича на Исус
(докато се оглеждаше във мене).

Последен е. Приятел ми е. Брат.
И стигат му ръцете ми за покрив.
Красив е колкото да бъде Ад.
...И обичта ми като сол го мокри.

Стихове Дарина Дечева

Дарина Дечева между чучело и Армагедон

Дарина Дечева
Армагедон
Твърде бавно отива си зимата.
А от хората никак не мръдва.
Променихме света, даже климатът
пише всеки сезон за несбъднат.

И под преспи тежим. Рой кокичета,
пролетта си проспали нацяло.
Трудно даваме, лесно обичаме.
Бързо правим от черното бяло.

Не подаваме рамо на другия -
и едната му риза ще свием.
И доказваме родство с влечугите,
а Човекът в сърцата ни вие.

Кой да чуе? Морето е чумаво
и изяде си всичките риби.
Най-накрая изяде и думите
и в сърцата настъпи. До гибел.

Твърде малко телата си сгряваме
с всяко бяло и с всяко кокиче.
Промени се светът. Озверяваме.
Не пробива Човек. Не потича

по телата, по вени, през кожата,
не помръдва снега и сезона.
Тази зима последна е. Божия.
Даже чумата трудно я гони.

Всичко е добре, 
когато свършва добре
Била съм жаба, казваха. Повярвах,
дотолкова, че влязох с двата крака
във свят със блатен дъх на хорска сяра.
И почнах да се уча как да крякам.

Опитах ден, опитах два. Не стана.
Разбирате ли, трябваше зъл порив
да почна със мушици да се храня
наместо да ги уча да говорят.

Разказвах жадно, а те жадно мигаха.
Научиха за горската тинтява
и как да пият дъжд със стръкче риган.
Така отмина ни онази врява

от жабите, родени за принцеси,
надути с вярата си точно нокът,
пред разни меки принцове как лесно
развяват (и повдигат) глас. И рокли.

Естествено се разделихме. Тъй че
мушиците след мене полетяха.
Въртя ги и до днес на малко пръстче.
А жабите ли? Те от глад умряха.

Чучело
Искам някой ден да се смиря
и да съм спокойна като скука,
като мишка смело да се свра
в дрехи на една човешка кукла.
Да се зъбя срещу всеки луд,
дръзнал да обикне маргаритка
сред поле от тикви, хора, студ.
И да поведа със него битка
на живот и смърт! Че кой е той
да руши постигнатото сиво?!
Просто луд! От луд не става свой.
Своите обръщат гръб красиво.
Имат непомръдващи лица,
ползват чужди дрехи. И животи
за живот. Живеят без сърца,
но пък дълго.
Искам да съм кротка,
малка кукла във човешки цвят,
да сивея скучно насред тикви.
Някой ден... И в някой следващ свят.
В този свят съм луд.
И ви обиквам.
Стихове от Дарина Дечева
Още поезия от Дарина четете ТУК, ТУК и ТУК,

Дарина Дечева - "На баща ми"

П.П. Дължа това стихотворение на баща ми още от времето, когато ми четеше приказки с щастлив край, за да заспивам и да се будя щастлива, та до ден днешен, когато ми рецитира поезия по телефона след поредната ми среща със злото, за да ми покаже, че то не може да ме (ни) промени и приспи.
Тате, будна съм!
Обичам те!


Още поезия от Дарина четете ТУК, ТУК и ТУК

Дарина Дечева с бижутерски илюзии й е леко

Дарина Дечева
Илюзия
Голямата илюзия дойде,
когато почнах да разбирам хората.
Докато ги обичах – как да е
надраствах глупостта на неумората.

Тогава нямах нужда от това
да разбера, че ме броят на едро.
Приемах ги със всичките права.
На своите изневерявах щедро.

Обичах ги! Обичах ги така,
че спираше да се върти земята
и наобратно тръгваше река.
(Банално до илюзия? Не смятам.)

Обичах ги. Така, че си простих.
Сега на едро ги броя, разбирам.
Смалих се до сърце. А то - до стих.
Достатъчно – на обич реагира.

Почти съм като тях. И как да е
растем – по-пусти, все по-празни. Тежки.
Разбираме се - няма накъде...
А нощем ги оплаквам.
                   По човешки.

Бижу
До гуша ми дойде от чужди истини,
от устрем чужд по мойте направления,
от чужди бури в тихите ми пристани,
от всякакви непожелани мнения.

И си направих път. Сред суматохата
от сто тояги (чужди) меч издялах.
Свободна бях – за кръстоносни походи.
Свободна – за начало след раздяла.

Раздялата с фасади от двуличия
и пълните догоре думи с празно.
До гуша са ми, свличат се... завличат ме...
Те, думите без (с)мисъл, са заразни.

А свободата ми е лична истина.
Тя повече от всичко заслужава
гърбът ми да е краен неин пристан,
и кръст, и меч. На чужди гръб – не става.

Не става в суматохата да търсиш ред.
Удобство не е равно на спасение.
И затова на гушите ви, най-отпред
увисвам. Аз. Свободна по рождение.

Шпалир за смелост
                            Попитали мъдреца:
                            - Как да вляза в душата на любимия човек?
                            - През рана - отвърнал той
                            - А ако няма рана?
                            - Направи я!


Извинете този мъж за външността -
бил е там, където малко оцеляват.
Бил е в срединàта земна. По оста.
Има вкус на хляб оттам. И вид на плява.

И да ви подразни мъничкият ръб,
тънка вéжда над обкова на сърцето -
не, не прекалявайте със своя гръб.
Покажете тежестта и на лицето,

покажете, че се справяте с това
да надникнете под кърпените дрипи,
със които сам-самичък окова
онзи дъх на невъзможност. Цяла щипка.

И когато го погледнете така,
че под плявата да ви просветне риза -
погалете мен през нея със ръка.
И му направете път - от рана слиза.

Endpoint
Нататък не успях да продължа.
Нататък и един приятел няма.
Без удара му - колко да тежа?!
И как да съм до истина голяма?!

Признавам си - навярно съм лаик
да вярвам в чудеса, че и на хора.
Повярвах – ласка е (било плесник...).
След нея (и логично!) - ласка втора.

Но аз не спрях да вярвам в идеал,
(а вярвах всъщност в себе си най-вече),
че жив си само щом сърце си дал
и помниш само първата си вечер,

в която някой нечудат човек
порасне във сърцето ти до вяра.
И няма всъщност как да си нащрек.
Обичаш ли - без точка е. И мяра.

Признавам си - навярно не успях
да вярвам, че е чудо всичко, всеки.
Нататък не раста. Логично - спрях.
Останах. И тежа.
И ми е леко.
Стихове Дарина Дечева
Още от и за автора на тези стихове вижте ТУК  и ТУК 

Дарина Дечева - "Отвисоко за доброто"

Дарина Дечева
Отвисоко за доброто
                 „Понякога съм бяла и добра...”
                                           Петя Дубарова


Има хора бели и добри.
Твърде бели да са нисша раса.
Пò човеци и от Бог дори.
Но не ги търсете из атласи,

нито в тъмни мисли и гори.
Те живеят горе, нависоко,
досами небето. И встрани
суетата ниска, многоока.

Те си нямат къщи. Имат дом –
сбира две сълзи, една надежда,
вяра също толкова. И щом
ниското в душите им се вреже

те угасват. Бели и добри.
Гълта ги небето. Не възкръсват.
Пръскат го на хиляди искри.
Добротата има къси пръсти,

колкото да гали без предлог,
световете чужди да поноси,
да даде око на едноок,
да поплаче с ближен без въпроси.

Но не ги търсете там и тук.
Вижте в себе си – до дън душата.
Видите ли нисък, черен, друг –
лошо е. И не е по гората.

Стихове Дарина Дечева

Вижте ИНТЕРВЮ с Дарина тук, и още поезия от нея ТУК и ТУК

Осмомартенски стандарти

Иван Станчев
Самотната жена
Самотната жена е улица безименна -
растат дървета и стени.
Врата без ключ - брава от младини
и някой да потропа в дъжд проливен.

Самотната жена е вечната ни гара.
На път и идваме от път...
А тя представя си и вярва
в безпътищата да се съберат.

Самотната жена събира погледи.
А на предела тръгват сълзите.
Не може всичко, насаме се моли
да разруши съдбата си зазидана.

Самотната жена е бялата ни зима
край четири стени и коридор.
Да я обмисли - той, любимия -
хем домашар, хем тореодор...

Самотната жена е бяла невестулка.
Покаже се, скрий се и образ
въображаем и естествен за булка
при нея разлиства се невъзможен.

Самотната жена заменя със приятели
отсъствието на чакания спътник.
Той все не идва, ала цветята му
в съня си тя ги връща.

Самотната жена луната измива.
В душата й тътнат сънища
и до разсъмване кошмарите вият.
На сутринта живота е същия.

Животът й е низ от празници.
И празно е среднощ и у дома.
Годините разсъхват - всичко казват
очите на самотната жена...
Стихове Иван Станчев 

Дарина Дечева
Осмомартенски стандарт
Е, хайде, глупачке – признай си това,
че трудно се гони Михаля.
Най-много да хванеш я мачо, я два
... инфаркта. Ромео – едва ли.

Ромео го няма. Изтече. Тече.
Тече ти по всичките вени.
И капка по капка, парче по парче
празнувай за Него, гамена!

Признай му мъжкарския силен всемир
и лесно как сваля звездите
в нозете на всеки пореден баир!
(Пък гледай му после петите.)

Признай – безнадеждна глупачка си. Да!
Да, да... Но не си Жулиета.
Вади от окото си тази греда –
празнувай необщоприето.

Вземи си букета, поклона. Вземи
частицата женска суетност.
Но вътре в кръвта си Михаля гони!
Така ще пулсираш предметно!

Ще хванеш най-много я някой инфаркт,
я мачо за нос. Безобразно!
Глупачке – признай си! Това е стандарт –
да няма в живота ти празно!

Стихове Дарина Дечева

Дарина Дечева - "2 х 2"

Дарина Дечева
2 х 2
         „...прибирам сърцето си до следващия повод...”
                      Виолета Христова 
         „...Единствено сърцето си прибирам.”
                      Камелия Кондова

Сърцето е прибрано зад стени.
На сигурно съвсем ще е на мира,
по-малко без вина ще се вини.
И сигурно по-малко ще умира.

Зад тях светът е просто две по две.
Но две по две не прави всъщност двама.
Стените не създават светове.
А свят във рамка си е чиста драма.

Сърцето е оттатък. Зад стени.
Със сигурност на камък ви прилича.
С един свой удар вече се стесни.
И с дъх един по-малко ще обича.

А камък... Просто нещо – две по две.
На пипане – като лъжа е гладък.
На вид - овал. Прилича на сърце.
Заплаче ли – ще плаче до припадък.

Стихове Дарина Дечева
(29.02.2012 г.)


Интервю с Дарина Дечева вижте  ТУК

Дарина Дечева: "Поезията за мен е моето писмо"

Дарина Дечева:  
Поезията за мен е моето писмо
С черните овчици жевеем в различни светове, така че не бихме могли да ги объркаме
 
- Дарина, откога пишеш? Защо изобщо имаш нужда да записваш нещо на белия лист?
- За писането – баналният отговор е „Пиша отдавна...”. Въпросът обаче го започвам от втората му част. Пиша, защото обичам да го правя. Както и да говоря. Но писането ми е по на сърце, защото там не могат да ме прекъсват. И си пътешествам на воля. Писането за мен е едно пътешествие през белия лист. Чертая си пътища по него, пътечки, морета, шляпам си на воля с обувките из локвите, които си създавам без никакви притеснения. На белия лист нямам стени срещу мен, в които мога да се ударя, ако съм в действителността.
Пиша сравнително бързо. Понякога редактирам, но в повечето случаи редакциите ми са технически и козметични. Такива правя много пъти. Но изключително рядко променям думи, смисъл, послания. И винаги започвам писането си от една единствена дума. Нямам готови фрази, или изречения. Имам дума, която визуализирам. В повечето случаи не знам за какво сядам да пиша. Знам само, че точно тогава трябва да пиша. Случвало ми се е да пиша в автобус, върху гърба на билетче. „Пиша” е силно казано, предвид големината на билета например, но съм записвала думи, които съм улавяла във въздуха, или стрелкайки се в главата ми. Спомням си, че като малка много исках да мога да прегърна дъжда. Исках да го материализирам. И първото ми стихотворение беше точно такова – за една прегръдка на един летен дъжд. Нямах идея изобщо как ще го напиша. Просто седнах...и прегърнах дъжда.

- Защо пишеш поезия, а не нещо друго? Изобщо: какво е за теб поезията?
- Пиша и проза, но обичам поезията по една - единствена причина – поезията можеш да си я тананикаш, дори без да са ти композирали специална музика по текста. Пускаш си текста като на екран и започваш да пееш наум с цяло гърло. И докато се усетиш си свършил. Дори нямаш време да разбереш изпял ли фалшиво въображаемата песен. Пееш и...толкоз.
Винаги съм приемала писането на поезия като писмо. Поезията за мен е моето писмо. Нямам конкретни адресати. Надявам се някой също като мен да хареса моите пътечки по листовете, локвите да не му се сторят мръсни и кални и също като мен да „зашляпа” с обувки из тях. Започвам разговор, понякога диалог, в повечето случаи монолог и изобщо не подозирам докъде мога да стигна. Не искам да знам дали изобщо има някой на мястото, към което вървя. Просто „шляпам” през листа и чертая следи. Може пък някой да ги види и да ме намери по тях. Би могъл дори и да ме разбере, че даже и да ме хареса. Във всички случаи поне ще надникне, заинтригуван от шумотевицата и завойчетата върху листовете. А може би...ще чуе музика. Кой знае, може и да запее.

- Какво е твоето послание? Защо си правиш труда да занимаваш хората със себе си, а след това и с думите?
Не пиша послания – дращя следи. Дори един човек да намери следата, да тръгне по нея, да ме намери сред думите, да „пошляпа” по листовете и из локвите – значи всичко това, което правя, има смисъл. Може би ще ми кажеш: ”Ето, виждаш ли – значи занимаваш хората със себе си, щом искаш да те намерят!” Не, не е заради това. Аз не се крия. Аз съм като Джони Уокър – не спирам да вървя. Дори и сама. Разбира се, че всяка компания, особено добрата компания, ще ме зарадва, но дори да кривнат някъде из завойчетата по пътя, или им омръзне и спрат да починат – аз ще продължавам да „шляпам” из листовете.

- Защо броиш толкова много (в поезията си имаш десетки изрази на броене; броиш дните, думите, чувствата, ризите, сълзите, молитвите, луните... и какво ли още не)? Да не си някакъв своеобразен скъперник?...
- Така ли изглежда? Ужас! Сега сериозно. Броя, за да не забравям. И, за да забравям. Спирам до числото, което искам да сложа за финал. Много неща в живота си не бих искала да забравя. И много неща бих искала да не помня. А броенето е вид тренинг на паметта. Държиш я будна, когато искаш и повтаряш, повтаряш, повтаряш... И я приспиваш, когато не искаш вече да е нащрек. И пак повтаряш, повтаряш, повтаряш...Броил ли си някога овце, за да заспиш? Аз да – много пъти при това. И ефектът винаги е различен. Когато искам да заспя – заспивам някъде още на десетата. Но има и случаи, когато не заспивам и след хиляда. Така е, когато не искам да заспя. Та това е за броенето. Но не съм скъперник в никакъв случай. Дори бих казала, че съм прахосник във всяко едно отношение. Най-вече по отношение на чувства и обич. И го правя напълно съзнателно. С намерението да получа поне една трета от това, което реално давам.

- Ако трябва да се опишеш в едно изречение, какво би било то и защо?
- „Не прекалявай и в чужди паници не гледай и не посягай!”. Ще използвам за мотивация отговор на Ванга от една от книгите й: „Не искай много от живота, а само това, дека за теб е определено и драснато. На другото не ке можеш да му платиш цената!”. Не бих искала да плащам непосилни цени, защото съм сигурна, че щом няма да мога да ги платя – значи няма да мога и да ги преживея.

- Кои са съответно най-хубавият и най-страшният въпроси, които си задаваш и защо? А какви са техните отговори?
- Най-хубавият е „Ако разполагаш с един милион лева какво ще направиш най-напред?”. Тривиални и типично женски неща – повече от половината ще ги изхарча с кеф и със сигурност за щуротии. С другата ще ида най-накрая до Мачу Пикчу и до всички останали места, из които вършея мислено. А, ще си оставя и мъъъничко за черни дни. Това май потвърждава тезата ти, че съм скъперник! Шегувам се, не съм. Просто искам спокойствие, което сега определено ми липсва. Това е.
А лоши въпроси не си задавам никога. Суеверна съм в известна степен. Пък и се страхувам от отговорите, които мога да получа, или да дам. Затова по тази тема – мълчание. 

- Коя е според теб най-голямата човешка добродетел? Ако не можеш да отделиш една, ми направи Топ 5...
- Първо, честност. Мразя лъжата във всичките й форми и измерения. Но долната, съзнателната, злостната лъжа. Лъгала съм за дреболии съвсем несъзнателно. Понякога не съм могла да си спомня нещо навреме, а е трябвало да реагирам на секундата. В повечето случаи съм спестявала грозни истини на хора, които обичам. Такива лъжи не ги броя. Но някой да ме излъже съзнателно, предварително обмислено и в очите най-вече, когато аз очаквам съвсем друго от него – такова нещо не прощавам. И помня като слон. Не отмъстително, в никакъв случай! Просто не забравям.
Второ, прямота. Лицемерието е нещо, което не приемам на сто процента. Не го приемам, защото не го разбирам. Ясно е, че като не го разбирам няма как и да го практикувам. Но позата, сервилността, подлизурковщината като следствия на лицемерието ме стряскат до степен на ступор. Убиват ме, честно!
Трето, трудолюбие. Не разбирам идеологията на мързеливите хора. В края, от който съм родом, навремето имало един човечец. Симеончо му викали. Малко не бил в час Симеончо, ама само малко. И като го питали: „Симеончо, какво работиш?” той доволно отговарял „Нищо.” На следващия въпрос: „Защо, Симеончо?”, отговорът бил убийствен: „Щото ми е добре!”. За това казах, че Симеончо само малко не е бил в час. Та точно това да не работи човек нищо, щото му е добре, не го разбирам. Най-вече частта „добре”. Мистерия...
Четвърто, чистоплътност. Дядо ми, лека му пръст, навремето ми казваше: „Дидке, да се вардиш, дядко, от мръсен чиляк! На кой му са мръсни ръцете – всичко му е мръсно!”. Мисля, че това мотивира отговора ми повече от всички останали думи.
Пето, способност да се слушат и другите. Това е начинът да ги разбереш – само, ако допуснеш да ги чуеш. А и могат да имат да ти казват нещо важно, което няма как да узнаеш, ако постоянно ги прекъсваш.

- Какво те накара да публикуваш - имам предвид книгите, в интернет, в медии? Какво е чувството в теб, когато си даваш сметка, че някой някъде чете твои неща, мисли за теб, споделя те?... Намираш ли еротика в това? Смяташ ли, че си душевен ексхибиционист?
- Много трудно се „навих” да публикувам. Направих го сравнително късно, ако не броим детските и ученическите ми изяви по разни конкурси, сцени, мероприятия и т.н. Съзнателно го направих едва след като издадох първата си книга. Да, давам си сметка, че някой някъде чете мои неща и мисли за тях. Но аз не се отъждествявам почти никога с лирическите си героини, така че е трудно някой да споделя с мен или мен. Но фактът, че писмото ми е стигнало до него, ме удовлетворява. Ако иска да се върне при мен – ще го направи и аз ще съм си все там, по пътечките и сред локвите. Иначе еротика ми е трудно да намирам в това, защото не смятам поезията си за еротика, в смисъл на послание. Тя е АЗ, а аз в никакъв случай не се свързвам с думата „еротика”. А що се отнася до душевния ексхибиционист...не, не мисля, че съм такава. Защото ексхибиционизмът крещи, той е показ и желание за показ. А аз просто чертая ескизи. И някъде там може би ще ме видите.

- Защо Панагюрище? Дошла си заради съпруга си - това е поводът - но защо си останала?
- Дойдох да живея в Панагюрище по една – единствена тривиална причина – омъжих се. Бях сравнително млада – на двайсет години и за мен беше важно да бъда с човека, когото обичах и продължавам да обичам. Местоположението беше и е без значение.

- Какво ти е направило впечатление в града, когато си дошла в него за първи път и какво ти прави впечатление сега?
- Нещото, което винаги ми е правило впечатление в Панагюрище е това, че панагюрци обичат корените си. Обичат да ги показват на гостите си, гордеят се с тях. Имат основания, разбира се – Панагюрище е история и слава от единия до другия край. И точно това най-много ми харесва у жителите му – принадлежността им, по-скоро усещането им за принадлежност към този град. Не ми харесват много неща, но както всяко стадо – и тук си има черни овчици. Те обаче не ми пречат. Жевеем в различни светове, така че не бихме могли да ги объркаме.

- Има ли нещо, с което Панагюрище се отличава осезаемо от другите населени места? Какво харесваш в него и хората му и какво не харесваш?
- Не бих искала да бъда обстоятелствена, но само ще отбележа, че точно колкото са нещата, които ме карат да живея в Панагюрище, точно толкова са и нещата, които ме карат да го напусна. Но отгоре на везната има един фактор, който я накланя в посоката да остана и той е – семейство. Семейството ми се чуства добре в Панагюрище, а аз се чувствам добре само със семейството си. Както споменах – територията не е важна в случая.

- Докъде стигат личните ти хоризонти? Въпросът ми е и за личните ти перспективи... Изобщо: поставяш ли си граници?
- Не се рамкирам, но си поставям граници по отношение на това какво искам, какво мога и какво трябва да правя. Понякога желанията не са най-подходящите за конкретна действителност и тогава рамката е неизбежна. Но в личните ми хоризонти рамкирането е недопустимо. Там е Раят, безметежният Рай. Свободия до шия. До момента, в който усетя, че някой от райските ми хоризонти не се слее с някой от бодливите върхове. И тогава или го спускам внимателно, за да не се ожули, докато не се избистри съвсем и избухне в светлина, или го повдигам, за да го опазя.
Переспективите ми са да намеря повече път до повече хора, колкото и донкихотовско да звучи. Всяка среща с нов човек е един отпечатък – върху теб и върху него. Бих искала да събера точно толкова хубави отпечатъци, колкото ще оставя. Така ще има част от мен на места, на които няма да мога да присъствам. И ще съм с хора, които няма да мога да виждам.
Когато...

- Кажи ми всички синоними на общуване, за които се сещаш? Кой от тях е най-силният?
- Ласка, допир, дума, поглед, жест, усмивка, сълза, мълчание, целувка, прегръдка. Това на прима виста. Може би ще се сетя за още, но искам да са моментните ми мисли. Най-силният – поглед. Всички останали биха могли да бъдат вкарани в роля. Очите винаги казват истината.
  
Интервю на Стоян Радулов, (radulov.blog.bg)

ВИЗИТКА: ДАРИНА ДЕЧЕВА
Ако я питате за биографията й „на едро”, ще ви каже: „Именувам се Дарина. Забавих се малко – има-няма трийсет и седем години. Един дъжд така здраво ме беше прегърнал в едно балканско село, че не можах да се отделя дълго време от него. После в столицата две години се стрясках от шума и се учех как да обичам хората, причинявайки им физическа болка. После малко се заплеснах по един мъж (има-няма седемнайсет години), почти толкова го играя майка-лъвица, доучвах си тук-там почти четири години, изучавах хората около себе си, отричах Фройд, колкото го приемах, тренирах разума си на търпение и очите си на привикване с чуждата мъка...”
Родена е на 13 януари 1972 година в село Черни Вит, Ловешко. Това – със  столицата – всъщност означава, че е завършила ЦМИ в София (сега по-известен като Медицинския колеж), специалност „Медицински лаборант”. Доучването: успяла е да вземе и бакалавърска степен по социални дейности от ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий". Но по-важното е, че пътят й в тази посока продължава. Догодина завършва и психология в ПУ "Паисий Хилендарски".
„Понаписах една-две книги между другото, - продължава Дарина, - и скълъпих за още една стихотворения. И тъй...Ако ти харесва с мен - давай да си спретнем пътешествие из листовете ми!”. Но ако искаме да сме пунктоални, няма как да не споменем въпросните книги. Едната е в съавторство - “Родени през десет” (ИК “Богианна” – София, 2006 г.). А “В съня ми бродиш” (ИК “Богианна” - София, 2007 г.) е първата й самостоятелна стихосбирка.
Третата й книга е „Дом от камъш” (И-во „Оборище” ЕООД – Панагюрище, 2009 г.). Дарина публикува още в сайтовете: „Откровения” (otkrovenia.com), „Хулите” (hulite.net), и „Стихове БГ” (stihovebg.com).
   
НОВИНА:
Новината от началото на 2012 година е, че следващата поетична книга на Дарина ще излезе с щемпела на "Български писател", а редактор на изданието ще бъде самата Камелия Кондова.