Откъс от книгата „Знаменити. Забравени. Забранени" на Катя Зографова
Катя Зографова
_____________
Ще започна с историческите фигури, по-точно с „Христовите невести“ в трилогията „Балкани“. В биографичната си книга „Яна Язова: проклятието на дарбата“ Петър Величков обобщава: „Язова винаги е била силна, когато описва кървави или ужасяващи събития, които разразяват бури и поставят на карта живота на хора и народи.“ И прави едно важно уточнение: „Онова, което липсва, тя наваксва чрез напълно измислените си герои – най-вече монахините от Горния метох в Калофер. […] Мисля, че страниците, в които се описва смъртта на игумения Евпраксия, изнасилването и изтребването на останалите монахини, както и опожаряването на Горния метох в Калофер нямат равни на себе си в българската литература.“
Тази констатация може да бъде отнесена въобще до концепцията на писателката за мястото на жените в историята. Факт е, че в романа „Бенковски“ въпросната игумения обсъжда националосвободителните дела с апостолите Волов и Бенковски, при това като техен равноправен опонент. И което е още по-впечатляващо, именно тя е застъпница на заветите на Левски, нарушени от новите „апостоли“, приели само външно неговия образ и подобие. Паметно е прозрението на Евпраксия за Хаджи Димитър и Стефан Караджа: „За да освободят народа, те жертваха себе си! Но още по-лошо е да жертваш народа, за да освободиш себе си!“3 А именно това прави Князът на Язова – Георги Бенковски.
В облика на Евпраксия са заложени митологични характеристики – тя е „исполинка“, „страховита старица“, надарена с „оная грозота, която има сила и величие, когато са мрачни“ – оприличена ту на Медуза, ту на древния Мойсей. Едновременно духовна наставница на монахините и прагматична управителка на цветущите манастирски земи и занаяти, тя закономерно се превръща в предводителка на сюблимното общество от „жени-воини“. В литературата ни няма друго толкова мащабно описание на подобен женски свят – монолитно военизиран и в същото време описан с тънко сетиво за специфични женски обсебености – към цветята у монахиня Таисия, у Феврония към зайчетата, към винопроизводството – у Теофания. И това световъзприемане не изглежда трагикомично, нелепо или сантиментално на прага на смъртта, а е правдиво, дори затрогващо вникване в „слабия пол“, именно в контекста на героичното. Яна Язова не прикрива и чувствените изкушения на младата Макрина, но успява да ни убеди в завръщането да умре редом с черните си посестрими, в епичната им, предизвестено загубена стоическа съпротива на християнската вяра и българската чест. Склонната към плътски прегрешения монахиня почти се е спасила с бягство, предложено от мъж, но внезапно се отказва и се прибира в светата обител, защото е направила своя избор – самоубийство пред турците, вайкащи се, че губят хубавата гяурка. Това самообричане на Макрина ни навява далечната асоциация със самопогребването на самата Яна Язова след 1944 г. Мисля, че самоидентификацията с този психологически профил на красивата грешница, способна на труден, изглеждащ невъзможен, висок екзистенциален избор, прави героинята не просто романтично ефектна, а запомнящо се жива. И тук виждаме писателското проникновение на Язова – тя разкрива жените с техните изконни изкушения, слабости и греховности. И въпреки това ги кара да сияят с ореола на изключителното, равнопоставя ги на мъжете в историята. Нещо повече, докато игуменът на мъжкия манастир въобще се отказва от битката, монахините отстояват своята духовна твърдина с оръжие! Това е нетипично за времето си, както и за реално случилото се по време на Априлското въстание, особено ако сравним визията на Яна Язова за Калоферския метох с участта на Новоселските новомъченици от девическия манастир „Св. Троица“. Но патосът на писателката е същностно основателен – сред неосветените от историята ни сюжети из хрониката на 1876 г. могат да бъдат открити десетки героини, сродни с монахините на Язова, лично аз им посветих книгата си „Жените в Априлското въстание“ (изд. „Изток-Запад“, 2011). Това са изумителните българки, наречени амазонки още от съвременниците си. Но Язова не ги описва като самотни, единични деятелки, а като нежни бойци в едно високоорганизирано, работещо многочленно формирование. И дори когато то е напълно разгромено след въстанието, една от оцелелите – прекрасната Серафима, продължава служението си и загива като войник за освобождението на родината си на връх Шипка.
Концептуална заслуга на авторката е, че не противопоставя по обичайния модел на соца революционната организация и църковната институция в трилогията си. Легендарната Райна Княгиня у Язова също е тълкувана не толкова като съзнателна революционерка, а през облика на книжовница – през четенето, вдъхновяването и заразяването с образа на Жана д’Арк. Това несъмнено е по-истинният образ на Княгинята, в чиято многоликост идеологемата на знаменоската традиционно засенчва не по-малко значимите роли на просветителката и акушерката Райна Футекова-Дипчева. Странно е обаче, че тъкмо авторката, търсачка на тъмното и страшното в човешкото битие – натюрел, заради който е била обвинявана в „някакъв патологичен вкус“ от Владимир Василев, спестява в своята „книга за Княгинята“ факта, че тя е била опозорена като всички останали хубави момичета на Панагюрище. И писателката го е направила съзнателно, защото от всичко личи доброто познаване на свидетелствата на Джанюариас Макгахан, който разкрива болезнения епизод с изнасилването на Княгинята. В контекста на психологическия профил на българката и в частност на пуритански възпитаната панагюрка, изграден с познание и вещина от Язова, това изглежда обяснимо, макар да е в определен смисъл тълкувателски и белетристично незряло. Ако се вгледаме в историята на вдовицата Неранза и нейната обезчестена дъщеричка Нона, ще разберем логиката на това премълчаване. Безмилостната балканджийска етика не позволява омърсената, „развалена“, превърната в „нечиста дрипа“ (изрази на Язова) поради самия акт на изнасилването, де факто невинна жертва, да продължи живота си. И майката собственоръчно поднася отрова на детето си, след което самата тя се обесва, неспособна да преживее и собственото си поругание, и жестоката си повеля. Чуждестранните анкетьори, разследващи зверствата при потушаване на въстанието, свидетелстват, че подобни актове на самопогубване сред българките след морално непреодолимото им безчестие са били често явление. Онези, които не са посягали на живота си, са се чувствали завинаги осквернени и им е било мъчително дори да проговорят за преживяното. Но е факт, че страданията и достойнството, с които „тъмничарката“ Райка от народната песен претегля ориста си на знаменоска, са по-важни в мисленето на българите за нея, от физическото унизяване и осакатяване в турските зандани. И според мен образът би спечелил, ако Яна Язова не е била тъй непреклонна в идеализацията на историческата героиня, оставяйки я изцяло под знака на Орлеанската Дева, без да изследва докрай българския и балканския прототип на разтерзана мъченица.
Когато обаче прави мащабни етнохарактеристики, писателката е не само афористично красноречива, тя се проявява и като забележителен народопсихолог.
Книгата е отпечатана от Издателство "Изток-Запад", София, 2015.
Откъсът се публикува в "Чат-пат" с изричното разрешение на Катя Зографова.
.JPG)
.JPG)
.JPG)
.JPG)