Азбучна възхвала на Кирил и Методий / от Любомир Качков

Любомир Качков

Амин се казва в края на молитвата -
Безбожник съм и казвам го в началото!
Вие, първоучители,
Голямото изкуство сте ни дали -
Да можем да четем и да записваме.
Един народ без писменост какво е?
Живот без светлина,
Земя без дъжд.
И клинописа в древния Шумер,
Йероглифите на стария Египет
Кой е създал, не знаем и до днес.
Лета минават,
Мои праучители,
Но имената ви
Остават с поколенията.
През векове на робство тези букви
Ревниво пазени, до днес са оцелели.
Със тях Паисий писа,
Тях извеза на знамето една Княгиня Райна.
Умът и мъдростта на вековете,
Факелът на знанието,
Храмът на днешната наука,
Цветовете в поезията
Чрез буквите завинаги се помнят.
Широките Априлски хоризонти
Ще бъдат нашия нов Златен век,
Ъгли от тесногръдство са пречупени,
Южните звезди сега са ясни,
Яснее бистър ден над теб, Родино.

Автор Любомир Качков, 1981 г.

Повече за Любо и още поезия от него прочетете тук

Чат-пат етюд по Любомир Качков

(в. "Оборище", 1985 г.)

Още поезия от Любо Качков и очерк за него вижте тук

Любомир Качков в сезона на забравата

Любомир Качков днес

Спомен

В полунощ тежки влакове свирят
и се спират в обратната гара.
После сънно, лениво замират.
В шепи някой припалва цигара.

В полунощ ги сънувам. Въздишат.
А дъжда се оттича с ръждата.
Мои мили коне огнедишащи,
няма кой да ви хвърли лопата,

да разпръсне искрите комина,
да просъска над вас бяла пара...
Във трева глъхне глухата линия
на онази, последната гара.

* * *

Влаковe, влакове, влакове...
Серийни изстрели във нощта.
Бързат нанякъде... Бързат нанякъде...
В релси притиснати свирки пищят.

Ще полудея от тази обреченост.
Все разписания. И докога?
Спреш ли на гарата, слезеш ли вече,
вън си от дългата кратка игра.

Вън от движението. И го разбираш.
Чакаш да дойде последният ден.
А впрочем - бавно умираш.
Колко ли славеи пеят във плен?

Из "Оправдание"

...
И искам да повярвам, че в гнездата
остават най-обречените птици.
Нормално е да порастат крилата,
естествено е после да отлитат.

Но птиците... А хората се връщат.
Тъй както аз във тази нощ студена
в една съвсем далечна, стара къща,
в едно съвсем отдалечено време.

Сега е нощ и споменът измислен
дано сънувам и дано повярвам,
че имах неизмислено огнище
и в него още въглените парят.

Сбогуване

Приятели, аз мога да си ида.
И кой ли ще загуби от това.
Една недоубита чучулига,
потънала в морето от жита.

Една недоизпята песен
под тези синеоки небеса.
И вярвам - за да ми е лесно -
че други ще довършат песента.

Стихове Любомир Качков

______________________________________

Любомир Качков през 80-те в Панагюрище

Релси. Път. Човек. Отнесен поглед. Снимка.
Този стар черно-бял кадър на Любомир Качков може би казва всичко за него. В тази снимка е целият негов образ, запомнен в Панагюрище. От периода, когато е живял в града на "буйните глави", рисувал е, писал е поезия, бил е председател на тогавашния литературен кръжок "Богдан Овесянин"... Разбира се, това не е неговият пълен, цветен, жизнен образ... В него той е син и на Димово (където е роден и където живее отново), и на Панагюрище (където са родени децата му), но най-вече е син на света... Тук няма как да си го представим празнуващ на

Трифоновден, облечен в народна носия и закичен с лозници... Няма как да си го представим за риба с приятели... Нито да знаем дали слуша рок, поп, сръбско, руско или метъл... Също така от този стар черно-бял кадър няма как да узнаем и каква поезия е писал. Много хора в Панагюрище го помнят като бохем, като човек на четката и молива, който прекрасно е свирел на китара и е пеел. Но неговата поезия е разпиляна между хората, които са го познавали, били са му близки, приятели... Както са разпилени и остатъците от неговия живот тук, в Панагюрище. От едни такива запокитени албуми ни намери и тази снимка. След което се постарахме да открием някои от неговите добри и общо взето непубликувани стихове. За да ви ги покажем.
Подготвяйки тези редове, установихме, че особено често употребявана от него дума е "забрава". Че самият той е написал в един свой стих: "Две успоредни прави. Една до друга. Между тях - трева... е просто: две релси с теб - до края на света." Така е: по пътя остават и има следи...
А иначе Любомир Качков е роден на 8 април 1955 г. в гр. Димово, Видинска област. Публикува още като ученик във видинските вестници, а по-късно в списание "Български воин" и в списание "Читалище". Идва в Панагюрище през 1980 г., където има три деца от два брака. Става член на поетичния кръжок и след това - негов председател в периода 1984-1986 г. През 1993 г. заминава да живее зад граница.
Стоян Радулов
   
Повече за поетичния сборник, включващ творби на Любомир Качков и неговите деца Магдалена и Методи ВИЖТЕ ТУК

Чат-пат и да почерпят!

               На 12 април - Делчо Стефанов, писател              
               На 8 април - Любомир Качков, поет
               На 3 април - Цвета Делчева, поетеса
               На 30 март - Николай Радулов, художник
               На 28 март - Богоя Сапунджиев, сценограф, художник, поет

Да са ни честити, здрави и вдъхновени!

КНИГИ: Нестинарски танц по жаравата на синовната любов

Из предговора на книгата "А въглените още парят", вместо рецензия
  

Или за единствената книга на Магдалена и Методи Качкови и техния баща Любомир, както и кратки биографии на творците. Промоцията на поетичния диалог и срещата с авторите беше в далечното вече лето 2000, на 26 август, в двора на Градския исторически музей

Тази малка книжка трябва да се чете със сърцето и душата, защото тя е пропита не само с поезия, но и с любов и морална висота, родени от една човешка драма... Тя не е просто сборник стихове на Любомир Качков. Тя е поетичен диалог между него и децата му, загубили се в пространството и времето. Всеки трепет, всяка метафора в творбите на бащата се отразяват в техните сърца.
Колкото пъти се зачитах в стиховете на Любомир Качков, толкова пъти в мен зазвучаваше светлата тъга от преходността на всичко скъпо в поезията на любим мой поет - Пеньо Пенев. Нежността, меланхолията и любовта, мъжественото страдание и предусещането за тъжния край свързват творчеството на обичания от всички Димчо Дебелянов и на отричания от всички, но безспорен, Пеньо Пенев. В тази гама на чувства се вписва и поезията на непознатия за мен Любомир Качков, чието име откриваме често по литературните страници на местната преса през 80-те години.
            Всеки своя пътека си има.
            Всеки бърза и търси човека.
            И аз имах пътека любима,
            и аз някога имах пътека.
                        Всеки друм става тесен за двама.
                        Всяка радост е бременна с мъка.
                        Нека  никога срещи да няма,
                        за да няма след тях и разлъка.
                                                                (Пеньо Пенев)
Лириката на Любомир е пропита с носталгия, но и с човечна топлота и тиха вяра. Сърцето на поета е в онази гранична магическа точка, в която крайностите се докосват и се преобразяват, преминават една в друга, защото философията на битието е в единосъщието, единоначалието, наречено ЛЮБОВ. Любовта превръща смъртта в раждане, залеза в изгрев, болката - в светлина.
Привидно спокойни и елегични, за което допринася и предпочитаната ямбична стъпка, стиховете на Любомир са изпълнени с вътрешно напрежение, породено от трансформациите, от събирането на крайностите в сгъстеното пространство на сърцето, в краткия миг на индивидуалния човешки живот. Напрежение, създадено от взаимното проникване на копнежа, на порива към безкрайното и вечното и примирението с човешката тленност. Напрежение, извиращо от отчаяната мечта за красота и добро и нейната обреченост в бездуховното пространство на посредствеността.
            Такъв съм се родил - да бъда брат
            на скитащия вятър в планината.
            И непрактично в този бързащ свят
            да губя връзки, почести, "приятели".
                        Добре, че ти разбираш моя гняв
                        когато видя, че се целят в птица.
                        По-силният е с по-бездушен нрав -
                        защо му е простора да обича.
Това напрежение създава и характерния поетически стил на Любомир - редуването на прости, тежащи със своята категоричност синтактични структури, следвани от анжамбмани, свързали в бърз ритъм метафорите.
            Минават дните - луд табун препуска
            през залеза към изгрева и пак
            копитата докосват моите чувства
            и лумва огън в стихналия мрак.
                        Степта гори. Земята е червена.
                        Внезапен дъжд пожарите гаси.
                        Минават дните - луд табун - през мене.
                        Но колко дни все още ще боли.
В стихотворението му "Оправдание" е скрита драмата на човека, изправил се на съд пред съвестта си, понесъл като разпятие вината за напуснатия дом, за изгубената Родина, заради илюзията, че "в гнездата остават най-обречените птици". Това е драмата на поета, "отречен и обречен на любов".
Обречена на своята любов отречена е рефлексията в стиховете на Магдалена. Болката, обидата се подчиняват на стремежа й да разбере, да разгадае душата на поета, а разбирането ражда прошка и милосърдие.
Прошката е най-ярката изява на любовта - любов горчива, но истинска и непобедима. С женския си усет дъщерята улавя драмата, страданието, слабостта на баща си. Докато синът, типично по момчешки, се бори да запази своя идеал за силния, непобедимия татко. Стиховете на двамата млади, макар и още несъвършени като техника, са плод на искрено и дълбоко чувство. Раздялата е жестока и единствената възможност да бъде приета е очакваното, мечтаното завръщане.
            Земята и небето ще събера
            и ти при мен ще дойдеш.
                                    У дома!
Този поетичен диалог не е просто реализирана мечта на поета да издаде своя стихосбирка. Тя е зов. Тя е надеждата на двамата талантливи младежи да открият отново своя баща, да запазят непокътнат своя идеал, да възкресят най-святото - онова "неизмислено огнище", в което "въглените още парят".

Текст Красимира Василева - М`Бай

На снимката: Любомир Качков в днешно време, 28 април 2011 г. Фотографията е от профила на поета във Фейсбук

* * *

Денят е кратък. После - нощ.
Вървят години и сезони.
И пътят ни - добър и лош -
Внезапно свършва като спомен.
 
Искрица някъде таим,
че все пак нещо ще оставим.
Но ниско като зимен дим
над покривите спи забрава.
 
Денят е кратък. А нощта -
безкрайна като тишината.
В пространството една звезда
ни топли още. А нататък?

Стихове Любомир Качков

Стихотворението е публикувано за първи път във в. „Време 2001”, Панагюрище, бр. 32, 2000 г.