Текстът е подготвен по повод годишнината от
обявяването на Балканската война
Няма какво повече да се чака. Това е и мнението на българските политически водачи. В анкети на вестник „Реч” от м. септември Ал. Малинов, шеф на Демократите заявява: „Въпросът за положението в Македония влиза в своята последна фаза”. На същото мнение е и д-р Н. Генадиев, шеф на Народолибералите: „Македонският въпрос узря”.
Колективната нота на Балканските правителства до Високата порта за предоставяне на автономия на Македония и Одринско е отхвърлена. Ето кратка хронология на мигновено настъпилите събития : на 17 и 18 септември е обявена мобилизация на съюзните Балкански държави, на 19 Турция отговаря със същото, на 26 септември малката Черна гора започва бойни действия, на 4 октомври Турция обявява война на съюзниците, на 5 октомври България и Гърция на свой ред се намесват във войната, последвани на 7 октомври от Сърбия.
България и престолният град София – стават имена, които най-често ще се срещат в световния печат. Предстоят звездни мигове за военната журналистика. Ориент експрес е препълнен с военни кореспонденти от Франция, Австрия, Германия , Англия и други страни. Влакът напуска светлините на Виена и Будапеща и устремно препуска до последната спирка – Белград. Оттам в тъмнините по пътя към София започва неизвестността, която съпътства войната. Ръководството на Министерството на войната акредитира 110 кореспонденти на световния печат : от Русия - 19, от Англия – 17 , от Франция – 14, от Германия – 11 и т.н. България е представена с 12 души. Хубавата и непретенциозна столица на България приютява в пазвите на луксозния хотел „България” многобройните чужденци, които плъзват с фотоапарати и екзотични облекла из улици и учреждения. Присъствието на чуждите кореспонденти е живо описано в спомените на Симеон Радев. Всички са поразени от едно: посрещането на войната с толкова радост. Един френски журналист се удивлява: „Този народ чака да се бие както се чака голям празник „Тук е събран цветът на световната журналистика, като колоритният Людовик Нодо от „Льо Журнал”, посетил през 1902 г. Македония и драматично описал робското тегло на българското население, интелигентният Рене Пюо от парижкия вестник "Льо Тан" , приятелят на България Джеймс Баучър от „Таймс” , Хенри Невинсон от „Дейли Кроникъл” , В. И. Немирович-Данченко от „Русское слово” , Ал. Пиленко – известният професор по патентно право от „Новое время”. За всички войната е средство да докажат новинарският си талант и да се прочуят. Българското правителство установява Цензурна секция към Щаба на армията. Молби за приемане за цензори подават видни учени и писатели: Елин Пелин, Симеон Радев, Александър Балабанов, Александър Теодоров-Балан, Михаил Арнаудов, Беньо Цонев, Венелин Ганев и др. Верни на патриотичният си дълг, те ще проявят изключителна строгост и нерядко ще имат конфликти с нетърпеливите и напористи чуждестранни кореспонденти. За да се опази военната тайна, журналистите не получават позволение да присъстват в началото на бойните действия. На 7 октомври е разрешено заминаването им за Стара Загора, където е разположена Главната квартира на действащата армия. Но и тук, кореспондентите са задържани и едва по-късно ще имат открит лист за влизане в завзетите територии.
Очертават се два бойни театъра: Тракийски и Македонски. Главните сили на българите са разположени на Тракийския фронт, където ще са най-кървавите сражения. Тук воюват три бойни армии: Първа с началник ген. Кутинчев, Втора под ръководството на ген. Вазов – за действия срещу Одринската крепост и Трета под командването на ген. Радко Димитриев. Последната е била скрита от противника, за нанасяне на главния удар. Цялата дължина на фронта е 120 км. Общо съюзниците разполагат с 895 000 армия с 1778 оръдия, срещу 645 000 противникова армия с 1412 оръдия.
Какво е състоянието на българската журналистика по това време? Вестниците вече са завоювали значително място в общественото съзнание. Чисто партийните издания отсъпват място на новинарските. Новината става търсен продукт и от нейната своевременност и достоверност зависи престижът и тиражът на вестника. Той прониква до всички обществени слоеве и е лесно достъпен. През 1900 г. Стоян Шангов създава „Вечерна поща”, по-късно излиза вестник „Дневник”, на който от 1908 г. е собственик Атанас Дамянов. Съществуват и партийно оцветеният „Ден” /Цанковисти/ , „Камбана” /близък до Широките социалисти/, „Реч” /клонящ към Народняците/, „Воля” /Стамболовисти/. Големият шанс на българската журналистика е появата на Стефан Танев /1888 – 1950/. Едва двадесет годишен, на 15 октомври 1908 г. той започва като репортер на „Дневник”. Идеята за създаване на вестник „Утро” се ражда в новогодишната нощ на1911 г. Във олелията на тази бурна нощ, след изпито немоверно количество шампанско, Танев успява да убеди Атанас Дамянов, да започне издаването на нов вестник - „Утро”. Той е замислен по подобие на парижкия „Матен”. Първият брой излиза на 1 февруари 1911 г. Това е първият сутрешен новинарски вестник, излизал неизменно до 9 септември 1944 г.
„Никога не съм спал повече от четири часа на денонощие. „Утро” се беше превърнало в нещо повече от моята плът и кръв, в живот на моя живот, свързани неразривно един с друг” – си спомня по- късно Стефан Танев, уви вече в килиите на Софийския централен затвор.
Но да се върнем към Балканската война. Военните действия се развиват светкавично.
На 5 октомври І и ІІІ армия настъпват към Лозенград, на 10 октомври нашите войски с команда „На нож!” отблъскват турската армия, на следващия ден в 11, 30 ч. българските части навлизат в Лозенград. След два дни следва ново настъпление и на 14 октомври съединените войски на І и ІІІ армия превземат Люлебургас. На 31 октомври българските войски са пред силно укрепената позиция на Чаталджа. Тук нашите войски се спират и след тежки загуби от двете страни, започва холерна инфекция. На 20 ноеври до гара Чаталджа се сключва примирие. Изключителните победи на българите са безспорни.
Тези славни времена никога повече няма да се повторят в българската история. Сравнен с другите, младият вестник „Утро” най-добре отразява събитията. Под главата на вестника /изработена от художника Петър Морозов/, с едър шрифт са набрани заглавия, грабващи вниманието с последните новини. Във всеки брой има рисунка, изобразяваща последните събития. Получава се една разнообразна картинна хроника на войната. Ето примери взети от големите по размер страници на всекидневника.
В бр. 611 от 12 октомври, на рисунка е изобразено тържественото влизане с военна музика на нашите войски в Мустафа паша /днес Свиленград /.
Следващият брой 612 от 13 октомври съобщава славна новина - падането на Лозенград –
На другия ден се дават подробности по заемането на града.
Лозенград е важен транспортен възел, на западната страна на Странджа, с 30 000 жители, предимно българи. От 1859 г. тук има класно училище, през 1860г. гръцкият владика е изгонен, тук българщината винаги е била много силна.
В брой 620 от 21 октомври изобразява момент преди атаката „На нож!„
Този завършващ удар е чисто българско изобретение и е в основата на големите победи . „Войникът се хвърля с такова настървление, което граничи с лудостта” – съобщава английското списание „График”.
Картата поместена в бр. 635 от 5 ноември показва турските укрепления при Чаталджа.
Тук е най-тясната част на Цариградския полуостров / 28 км/, само на 40 км от Цариград.
Близостта до столицата на Османската империя поражда силна патриотична еуфория. Израз на това е публикуваният в бр. 645 от 15 ноември боен марш „Пред Цариград”.
Младостта на Стефан Танев съвпада с младостта на нашата журналистика. „Утро” се превръща в еталон на новинарството, тиражът му расте и достига до 320 000. В по- късни времена вестникът несправедливо е обявен за жълт и фашистки, а неуморният му редактор умира в затвора.
Многобройните чуждестранни кореспонденти имат вълнуващи преживелици с българските войски. Те ще издадат книги, някои от тях илюстрирани с карти и фотографии, в които ще опишат героизмът на българите. Един от тях, проф. Александър Пиленко пише : „ Аз потеглих на война с ярко изразено българофилско настроение. Завърнах се буквално възхитен от българската доблест и българското гостоприемство „ .
В книгата си, той публикува интересен снимков материал от войната.
Нашият разказ за Балканската война приключи до подстъпите към Чаталджа. Какво се случва след това? Уви, историята не е милостива. Героизмът не винаги определя последния изход. Краят на всичко, е изразен лапидарно от Стоян Михайловски в стихотворението „История на Балканската война в двадесет и четири думи”:
Бунт. Бомби. Кръвнина.
Плач. Митинги. Слова.
Съюз. Възторг. Война.
Победи. Тържества.
Славизъм. Антиславизъм.
Див сърбин. Бясен влах.
Сляп грък. Ламтеж. Цинизъм.
Измяна. Плячка. Прах.
Текст Тони Зарев, илюстрации от архива на автора
© Всички права запазени!
.jpg)
.jpg)
