Там, където килнатите кръстове,избухват в бурени и зад бодливи храсти,
е оглушалата и разрушена църквица
с разбита порта и език изтръгнат
(поругана в тъмното от антихристи
за 30 жалки, изпотени сребърника).
Там, където се четат имената на повече хора,
отколкото са живите във селото,
е спряла луната и от кандилото й капе восък.
Там е корабът със дървени каюти,
хвърлил котва най-високо до небето –
затлачен, грохнал върху билото на хълма.
Понякога от градовете идват пътници очаквани
и без билет се качват на тревясалата палуба.
Зачитат насълзени дървени и бели кръстове
и те самите – разкривени и помръкнали,
се щурат като черни свити гарвани ,
и вой до Бога извисяват оплаквачки…
В такива мигове земята се размърдва.
Полети с вино, скелетите глухо скърцат
до занемялата и ослепяла църквица
със бели флагчета на некролози,
размахани от китката на вятъра
за помирение със победителите …
МамоРовя земята, мамо.
Със зъби и нокти я ровя.
Драскам пазвата й буренясала
и вкочанена,
нищя корените
и разравям,
но напразно.
Искам да те върна, мамо.
Дъх да вдъхна в онемялата уста,
и слово...
Няма си, мълчиш
от снимката, оплюта от мухи,
впримчена на вечността в оковите.
Искам да те върна, мамо,
все повече и повече,
все повече и повече...
Като слънце,
като въздух и кръст.
Като благословия.
Как си ми нужна, майчице любима.
Като трохичка, като порест въздух...
Като чаша издоено мляко –
прясно и уханно.
Като току-що снесено яйце –
топло и обло, грабнато от полога.
Ровя земята, мамо,
със зъби и нокти я ровя.
Как си ми нужна днес.
Корени, вплели окови,
дърпат ръцете ти,
впринчват езика отново.
Ше те изровя аз.
Някой ден ще те изровя
и ще се гушна във скута ти,
ще се заровя.
Мамо.
Подобно БогПодобно бог всеблаг и вездесъщ е дядо.
Чуй, песента му лепне по небцето на небето,
което къщата с комина е окадило,
оставило е само лампата-луна да свети.
Завил се е под ямурлука да подремне,
прилича ми на купест вълнен облак.
До него баба с плетка е приседнала
да пази сянка, жар да го не ковне.
А стадото е пръснато наоколо,
направо вредом се е попиляло.
Ще го подгони кучето му-вятърът,
ще го обгърне – в сянка се е свряло.
Сребрее мляко, шупнали ведрата –
кръстосват вкупом Млечния си път.
И там са баба, дядо, светлината –
доят звездите в райския си кът.
Кошулята на баба се скита като мокър лебед.Събуждам се. И утрото от ангели е побеляло.
А вятърът вилнее през вратите непотребен,
започна с пантите да ръкопляска вяло.
От мислите изгоних орляк мухи нелесни.
Изтрих с ръкава миглите, съня си да избърша.
Прогонвам пеперуда нощна с вчерашния вестник.
Поклащат се припряно дрехите, почти изсъхнали.
Душите прашни смитам, от пътища прииждали.
Отворен е прозорецът – кошулята кенарена се вее.
Днес слънцето ще дойде във къщата на свиждане –
инжекции ще бие, като деца ще прихнем да се смеем.
Стихове Първолета Маджарска
Първолета Маджарска е родена на 04 август 1955 г. в Радомир. Завършила е българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" и трудово обучение и изобразително изкуство в Учителския институт в Дупница. Работила е като журналист в окръжния вестник "Димитровско знаме" и в общинския "Нов пернишки вестник", "Перник експрес", "Регион експрес" и "Зона Перник". Била е кореспондент на в. "Струма". От 1997 г. е уредник в галерия "АРТ салон" към Общински комплекс Дворец на културата в Перник.
Първолета е автор на стихосбирките "Ангел с ахилесова пета" (1997), "Живей сега" (2001), "Детето плаче като Бог" (2006), "Ще се видим в Рая" (2008). Тя е и основен съставител на антологиите "Галерия към слънцето" (80 стихотворения и поеми за Перник), "Духът, който ни сродява" (2009) и др. Има награди от национални и международни конкурси, публикации в литературни антологии, вестници и списания. Нейни стихове са превеждани на английски, сърбохърватски и руски език.
