ИЛИ КУХНЯТА НА ВЪЛА ВАЗОВА СРЕЩУ ЕВРОПЕЙСКАТА ЛИСТА НА „ЮНИОН КЛУБ”
 |
| Иван Вазов |
_________________
На 20 септември през 1916 г. е издигната кандидатурата на Иван Вазов за Нобелова награда за литература за 1917 г. По този повод "Чат-пат" ви представя откъс от книгата "Неканоничният Вазов" на нашата приятелка и съгражданка Катя Зографова, която понастоящем е и директор на Националния литературен музей.
_________________
У Вазов всичко е царствено, дори кулинарните ритуали! Но те не са студено церемониални, защото са под знака на патриархалната любов, която размесва с ласкава ръка всичко, което вкусва Класикът в своя дом… И както подобава на един Патриарх, неговите хранителни навици са пластично и изчерпателно описани в спомените на близките, които са го обгрижвали. Най-дъхави са тези на племенницата му Събка Вазова, дъщеря на поетовата сестра Въла Фетваджиева, която е кулинарният майстор в неговия дом след смъртта на мъжа си. Тя се премества при своя брат, с когото живеят в мир и сговор до самата му смърт. А тя емблематично го спохожда тъкмо на масата в уютната му фамилна „столовая”...
Впрочем, още в сопотската къща на дядо Минчо Вазов храненето е задължителен обряд, вдъхновил магнетичните страници на вечерята у чорбаджи Марко с неговота многолюдна челяд - първата сцена от „Под игото”. Интересна за нас е почитта към виното, чоето ритуално вкусване и от големи, и от малки, е оправдано от Бащата като своеобразен педагогически похват: „На трапезата пахарката с вино е вървяла подред. Първо пиел дядо, после я подавал на майка си, баба Ана, след туй на жена си Съба и по старшинство на децата, тъй както са и били наредени около „параклийката” /кръгла ниска трапеза, с която са си служили едно време”/… След като и най-малкото дете отпиело, Минчо Вазов заявявал на смутената си майка: „Нека пият пред мене, мале, да не пият зад гърба ми. Аз пияници не ща в къщата си!” /Спомени на Съба Вазова/.
Че всички Вазовци са табиетлии на храненето от стари времена, личи от историческите извори за кулинарните им навици. Дори в Балкана, по време на бягството от турското нашествие, когато не подозира, че смъртта вече го е белязала, чорбаджи Минчо, след като са похапнали каквото Бог дал, споменава с тъжен мерак …кафенце. И то се намира! Догадливата му съпруга се е погрижила да го изненада приятно дори в тези тежки мигове, като е взела джезве и кафе. Така малката кулинарна наслада се превръща в своеобразно предсмъртно желание на Вазовия баща, който изпива последното си кафе…
Как прочее е протичал един ден на класика на българската литература с оглед на кулинарните му навици? Ето част първа, в която стопанка на Иван Вазовия дом е още живата му майка. „Голямата стая в долния етаж служеше за столовая. По обед се слагаше дълга трапеза с любими яденета за Вазовци. Баба Съба знаеше, че като се отбият синовете й, все ще трябва да хапнат нещо, докато разговарят. Те всички имаха добър апетит и тези „похапвания” съвсем не им пречеха на обяда в семействата им.
Баба Съба влизаше в трапезарията, придружена от бабичката Катя и първа сядаше на масата. Баба Катя заставаше зад гърба й, за да я обслужва. След като седнеше и пъвородният й син, заемаха места и останалите близки. Бай Христо влизаше препасан с престилка от американ, заставаше до вратата и докладваше менюто. После се осведомяваше какво ще се готви на другия ден, след което, подпомогнат от малкото момче за поръчки – Христо вакарелчето – поднасяше яденето. Баба Съба слушаше разговора на синовете си, без да се намесва. Баба Катя приготвяше специално за нея кафе, примесено с ръж, тъй като не биваше да пие чисто кафе. След обяда тя се оттегляше в стаята си”… Както става ясно, Вазовата майка е умеела да ухажва трапезно любимите си рожби. И заслужено се е радвала на чест и почитание, имала е на разположение нещо като лична прислужница, която й е правила отделно „диетичното” кафе… Ето тази магия на обичта на Вазовци, които са продължавали да споделят общата си трапеза и след като повечето от децата на „чедолюбивата” /както сама се нарича/ баба Съба отдавна са задомени, обяснява много. Вероятно и факта, че Атина Болярска не успява да изкуши и завладее сърцето на своя съпруг дори със „супата с галушки”, която му приготвяла…Фиаското на 30-годишната жена на Вазов, която той приема в дома си, вече 40-годишен, с непробиваем, постановен като „хронометър” дневен режим, има и кулинарен аспект...
Твърдите традиции на Вазовия род за обилна и внимателно приготвена храна, която да се поглъща също така ритуално в семейна среда, успява да разчупи изумителната в талантите и очарованията снаха – художницата Елисавета Консулова-Вазова. Когато, поради многото си задължения тя не успявала да приготви храна, цялото семейство излизали навън да хапнат скара и да пийнат бира. Наистина Борис, един от братята на Поета, не бил взискателен, спомня си Вера Вазова, но все пак… Очевидно онова, което е позволено на Елисавета от непримиримата пазителка на патриархалния канон баба Съба, не би могло да бъде простено на Атина Болярска…
Ето кулинарният „график” на един Вазов ден, вече след смъртта на майка му и на брат му Никола, когато Патриархът остава сам в цялата къща… Готвачът Христо и баба Катя стават ненужни, а домакинството поема грижовната му сестра Въла - водовицата на агронома Фетваджиев. Тази нежна и предана пълничка жена избавя Патриарха от унинието на самотата, като му доставя гастрономически радости всеки божи ден. Племенницата му Събка свидетелства: „Вуйчо беше много деликатен в яденето. Ядеше много малко, закуската му се състоеше в чаша чай, малко парченце сирене или масло и една кифла или 2-3 тънички филийки препечен хляб. Но той никога не си доизяждаше всичко. След закуската, която той изяждаше на леглото си, ставаше и се обличаше, правеше си тоалета, на мустаците винаги той си слагаше щипки, за да им дава хубав вид. След като се обръснеше и срешеше, събличаше халата си и си обличаше костюма, и тъй, вече готов, отиваше на разходка, най-често из „Пипиниерата” /така наричахме тогава днешния „Парк на Свободата”/. Точно в 12 часа се прибираше и още с влизането се провикваше: „Въле, готов ли е обядът?” Мама се подаваше от кухнята и казваше: „Да, бачо, готов е. Заповядай на масата.” Тогава вуйчо си събличаше пардесюто, сваляше шапката и бастуна, всичко закачаше на закачалката до стълбището и влизаше в трапезарията, сядайки на своето място. Мама сядаше от дясната му страна на масата, а моето място беше срещу него. Това се повтаряше всекидневно. Прислужницата донасяше супата – до това време вуйчо изпиваше една мастичка, като си наливаше в нея сода. Обезателно мастика, която той предпочиташе пред другите ракии, но никога повече от една чашка той не си сипваше. Това му беше аперитива, но и никога не минаваше обяд без тази чашка, а също и на вечеря. След като се сервираше обяда, вуйчо изпиваше пак една чаша вино със сода и много рядко – две, въпреки че на масата имаше по едно шише и от двете. Десерта през лятото беваше от плодове, а през зимата някакъв сладкиш, приготвен от мама, която правеше много хубаво такива, както и много хубаво готвеше… Вуйчо много харесваше нейната кухня и всичко, което тя проготовляваше. След десерта се поднасяще кафето, вече и на нас двете, тъй като ние никога не пиехме спиртни напитки. Мама много се молеше и вуйчо да не пие, защото беше вредно за сърцето му, но той винаги повтаряше, че няма вреда от по една чашка. След като вуйчо се нахранваше, той си повдигаше малко двете ръце и дланите нагоре и една минута оставаше в мълчание – след което благодареше на мама за хубавия обяд. Тогава вече почваше между тях много приятен разговор /и през време на яденето те разговаряха, но по-малко/...” Било е наистина толкова приятно, че вечер малката Съба е заспивала направо на масата! Така, подобно на старогръцкия симпозион, беседването се е съчетавало хармонично с храненето... Камерните ежедневни пирове са били една от добрите традиции на Вазовци. Сервирането в специална „столовая” наистина напомня достолепието на руските аристократи, но никога не преминава в невъздържана оргия. Златната мярка на българската чорбаджийска класа си казва думата и при потомъка й Иван Вазов. Характерен детайл е, че той винаги оставя в подноса част от закуската си, а не я поглъща цялата. Чувството за самоконтрол, генетично заложен в кулинарните му привички, откриваме и в единствената чаша с вино, която си позволява… Но и тази сдържаност е бивала уморителна за ежедневното трапезно служение на сестра му Въла. Понякога тя отчаяно помолвала знаменития си брат да се храни в „Юнион клуб”, та да отдъхне малко от кухненските тегоби. И той се съгласявал, но…”Не се минаваха 4-5 дена, вуйчо надникваше в кухнята и питаше: „Въле, какво си сготвила днес?”. Сетне се примолвал: „Въле, нека и аз да обядвам с вас. Знаеш ли, омръзна ми това ядене в „Юнион клуб”. Не мога, нищо не ми харесва, тъй както твоите ястия. Свикнал съм с твоята кухня, никъде не ми се услажда нищо, както тук у нас…”. Умилената сестра мигновено бивала спечелена от думите на майстора на словото и всичко тръгвало постарому... Понякога жените във Вазовата къща пробвали стратегически ходове като тайно вземане на храна от отсрещния „Юнион клуб”, „където се хранеха и събираха дипломатите, министрите и други видни личности и чужденци и където вуйчо Иван Вазов беше приет за редовен член и като такъв се ползваше от привилегията да си взема храна за в къщи, вместо да се храни там. Тъй като главният готвач, който беше много добър в своето кулинарно изкуство /той беше австриец/, ме познаваше много добре като „малката племенница на дядо Вазов”, ми напълваше добре донесените съдинки с много вкусни ястия и аз ги отнасях за обяд в къщи… Но мама не можеше да измами вуйчо. Още щом почнехме да се храним и вкусваше от ястията, той се обръщаше към нея с думите: „Въле, днес Събито пак е ходила в „Юнион клуб”, а мама му отговаряше: „Защо, бачо, не ти ли харесва яденето?”. „Е, харесва ми, ама нали знаеш, че аз обичам твоята кухня и предпочитам макар и най-скромното ястие, но сготвено от твоите ръце!” С това мама се чувстваше страшно поласкана и горда и задълго забравяше, че е време малко да си почине”. /разказва пак „Събито”/. Като награда за неуморното шетане, сестрата и племенницата на Патриарха са получавали почти винаги след представление в Народния театър - почерпка с торти в знаменитата Сладкарница „Цар Освободител”… Както и топлата му признателност за обожанието към личността му, в това число и към най-човешките му черти…
Евгения Марс пък, посрещала Вазов всеки четвъртък в своя салон на ул. „Бачо Киро” 35, е не само красива вдъхновителка на поета, но предвидливо канела на своите „чайове” и най-близките му - сестрата и племенницата, които успяла да обае със своите обноски. Апропо, тя е умеела твърде добре да приготвя българските сарми в лозов лист, чиято рецепта нейната снаха Лили Елмазова, в чийто салон и днес се събира Дамският литературен салон „Евгения Марс”, учтиво ми преписа…
В самото предпочитание на традиционната българска кухня пред европейското меню на елитния клуб, което е задоволявало висшите сановници, се оглежда целият мироглед на Вазов. Защото Патриархът винаги избира българското! Кулинарният му вкус е недвусмислено, органично доказателство, че неговият патриотизъм пропива и душата, и му тялото му… В този контекст дори поведенческите му недостатъци добиват смисъл на своеобразни предимства. Така например характерното балканско сърбане на кафенцето, което изумило неприятно група швейцарци при едно от лечебните пътувания до Алпите на стария класик на родната ни словесност, намерило щастливо обяснение в предпазната функция на този шумен жест, пазещ езика от изгаряне… След изясняването на нашенските хитринки в кафепитието, швейцарците от околните маси започнали на свой ред звучно да посръбват жарката жидкост!...
Разбира се, Вазов не би бил Вазов, ако понякога не разчупваше с един игрови жест цялата строга патриархална схема, в която ролите са разпределени и репликите са предварително раздадени… Наистина, тя му се услажда, но той винаги има в запас и някоя изненада. Както многопосочното му творчество, и личността му стаяват неочаквани обрати… Напук на цялата ритуалност на Вазовите обеди, идва контрасюжетът на неговите закуски! Описани отново от любимата племенница, с която старият класик си позволявал свободата да се вдетиняват… Ето автентичният й разказ: „Сутрин в 8 часа той извъняваше да му се занесе закуската, която му носех аз, когато не бях на училише, а през другото време прислужницата или майка ми. Когато влизахме при вуйчо ми, винаги на кревата му заварвахме кучето Хектор, което умря от старост и глад през време на войната, и за което вуйчо много жали… След това Хектор беше заменен с Буби, черното кученце, което е препарирано и се намира в кабинета на вуйчо.
Мама много се сърдеше, че вуйчо оставя кучето да се качва на леглото и той, когато виждаше, че закуската му е носена от мама, лекичко го побутваше с ръка и то веднага скачаше от леглото и се скриваше под него, но когато влизах аз, картината биваше друга. Тогава и двамата си играехме с него и се смеехме с глас, та понякога мама се качваше да види какво става и картината веднага се изменяше. Буби мигновено се скриваше под кревата...”
Консервативният господарският жест на звъненето в уречен час, е карнавално снет от веселата вакханалия на поднасянето на закуската в присъствието на любимия писателски пес...
И си мисля, че смъртта на Патриарха всъщност, колкото и внезапно и драматично да настъпва, всъщност е посвоему щастлива. Смърт на трапезата, сред близките хора, събрани в интимна общност както винаги край обичния домовладика... Бърза, без мъчително боледуване или угнетителна агония. Малката Съба дори отначало си помисля, че отпуснатите на масата ръце на великия й вуйчо са онзи познат сакрален акт, с който той всеки ден благодари на Всевишния за храната. Защото смъртта на поета в детските очи удивително напомня неговата ежедневна безмълвна молитва: „Ние скочихме и изтичахме до него да го придържаме, за да не падне от стола, в първия момент помислихме, че той направи обичайния си жест: след всяко ядене вдигаше двете си ръце, поглеждаше нагоре 1-2 минути. Това беше неговата благодарност към Бога...”
Да, наистина не величествена, но все пак лека. Смърт на трапезата – най-малката от сцените на националния ни творец...
Катя Зографова
