Иван Станчев или поетът като "Аз, Юда, споделям ви"

„Аз, Юда, споделям ви”. Така е озаглавил новата си стихосбирка поетът от Панагюрище и верен чат-патец Иван Станчев. Книгата ще бъде представена на 12 юли 2019 г. от 18:00 ч. в панагюрското читалище "Виделина-1865". 
"Авторът е подготвил изненада за всички, които ще пристигнат по-рано на срещата. Интересен и артистичен, той не скри вълнението и очакването си тя да се превърне в празник за обичащите и всички приятели" отбелязва в специално съобщение по повода местният вестник "Време".
"Небето вижда и пише кой какво прави", твърди Иван Станчев и призовава: "Да се научим да възкръсваме!"
Новата книга на поета се финансира от Общината в Панагюрище след участието на ръкописа в конкурс по Проекта за финансиране на местни творци "Панагюрище – духовност и творчество ведно". Инициативата предлага развитие и популяризиране на културното историческо наследство на общината, издига качеството на създавания културен продукт и неговото разпространение, стимулира и насърчава културното многообразие, а една от специфичните цели, заложени в тази програма, е превръщането на община Панагюрище в престижен културен център на региона и страната. Книгата е отпечатана в ИК „Оборище” – Панагюрище.

ЩОМ ПЕЕ НАРОДЪТ

Българин пее по празник и жътва,
опява при смърт и жъне тъга.
Народ, който пее и почита мъртвите,
не му е последната песен сега.

Бог е посял, за да не бъдем стърнища
и камък, а оран и книга.
България златна зачева в огнището
и из пепелта се е воздигала.

Със словото певците са мълнии.
Балканът втопява се към Черно море.
И пише история световна и българска
със знанието на горението.

Щом пее народът, бъдеще ражда.
Тази земя с благодат е орисана.
За Божието има толкова жажда,
че не можем да не бъдем месии.

Стихове © Иван Станчев

Фрагмент от корицата на новата книга

Иван Станчев  e роден на 1 януари 1963 в Панагюрище. Завършва "Българска филология" в Шуменския университет с курсова работа по "Диалектология на панагюрския говор" и  "Режисура" в НАТФИЗ с дипломна работа - оперетата "Малката кибритопродавачка".
Негови стихове са публикувани в различни вестници (сред които панагюрските "Оборище", "Време" и "Чат-пат"), списания и литературни сборници, звучали са в радио и телевизионни предавания, има награди от литературни конкурси, носител е на Златен медал за поезия...
Автор е на стихосбирката "Дяволден" (1992), на фотостихосбирката "Мед с привкус на тамян или любов по време на СПИН" (1995) с благотворителна премиера-концерт в НДК, на лирическата антология "От икебана дървесата ги боли" (2015). Прочее, едноименното хорово изпълнение на това знаково негово стихотворение по музика на композитора Никола Вълчанов е възприемано от някои хора като Реквием за загиналите във Фукушима. Има и популярни песни по негови музика и стихове. Негови са и популярните навремето спектакли за талантливи деца и възрастни в Панагюрище, наречени "Звезди пред прожектора". Станчев участва и в различни художествени изложби и пленери.
Общественик и културен деятел, той е създател на фондация "Съкровищата на Панагирик", връчваща отличията "Златната амфора" и "Златната фиала", Националната награда на името на Павел Бобеков; инициатор е за провеждането на конкурса за млади оперни  гласове "Елена Николай"; една от наградите, която се връчва по негова инициатива и изключителни права, е Националната литературна награда "Нешо Бончев"...

"Чат-пат културни новини"

Калин Донков в Панагюрище - тържество на думите

За Калин Донков ми е трудно да пиша. Защото се чувствам малка – във всякакъв смисъл, но най-осезаемо в житейски и характеров. А когато човек е малък, единственото му желание е да расте, избирайки и следвайки моделите, които са „по мярка“ на материята, от която е изградена душата му. И да учи – от тях, в тях и до тях. Да се учи, за да знае как да чете думите отвъд… думите. Но едновременно се чувствам и достатъчно голяма, за да осъзнавам, че единственият начин, по който мога да пиша за Калин Донков, е през призмата на собственото му слово. А то е не само класа, но и мярка – за сетивност, за душа. И за ръст.
Чета думите на Калин Донков и всеки път се уча на честност, на етичност, на морал. На човечност. Разговарям със съвестта си, защото я правят будна, а мен – както казва той – „неравнодушна“. Знам, че винаги ще си спомням тези негови думи – за „неизбежните срещи с малките предателства“. За да не забравям и следващите  – че „неблагодарността също е предателство“.
Такова е словото на Калин Донков.
От него разбрах, че „в старанието си да не се изцапаме, правим път на мръсника. И така мръсникът върви напред през шпалир от чисти“. Долавям плътността на истината в казаното от него, че „трябва да се изцапаме, мръсното се измива“. И разбирам, че е не само голям български поет, ярък публицист, но и добър психолог. Защото умее да прозре отвъд детайлността на фактите. Умее да извлече от богатството на палитрата категоричността на контраста. Умее да покаже нравственост, без тя да е императивна. И с ненатрапчива, но ясна позиция, застава зад правото на всеки да иска по-добрия свят, в който да се стреми – и да избира – и по-добрата си същност. Свободно и по съвест.
В едно свое интервю Калин Донков казва, че „в поезията шепотът се чува отлично“. Може би затова все повече се улавям как навсякъде и във всичко търся звуците на тишината, които да ми откриват реалността в цялата ѝ безпощадност. За да я приемам не като присъда, а като шанс - за път, за порастване, за избор.
Имплицитно е усещането за човечност сред думите му. Имплицитно и категорично. Доловимо чрез яснотата на мисълта, защитената позиция и чисто човешкото дълбоко, фундаментално усещане, че не си сам, когато си сам. Двама сте – ти и душата ти. Ти и съвестта ти. Ти и усещането ти за смисъл. Ти и думите – твои, близки, чужди. Ти и изборът ти да бъдеш – и какво, и кой да бъдеш.
Чета Калин Донков. И живея – вярвам, все по-добра. Не се питам отдавна възможно ли е думи да бъдат толкова удивително респектиращи и същевременно удобни – като любима дреха, с която не искаме да се разделяме. Не се питам вече, защото знам – възможно е. Защото удобното означава и дом.
При словото на Калин Донков съм си у дома. И съм щастлива, че този дом скоро ще стане и ваш. Очаквам да се срещнем – там, при словото му.
Калин Донков ще бъде гост на Арт клуб „Асарел-Медет“ и на жителите на гр. Панагюрище на 05.04.2019 година (петък).
От 17:30 часа в Историческия музей, при съкровищата на Панагюрище, ще се срещнем с него и с думите му. Той ще ни ги представи лично и, уверяваме ви, ще ни бъде удобно. Защото ще сме си у дома.
И може би след срещата с него, ще си тръгнем по-осъзнати и с едно от важните му послания за живота:
“Имайте време!
Защото за някого времето може да бъде спасение. Защото за някого времето може да бъде изход. Защото за някого времето може да бъде бъдеще.
Предлагам ви: имайте време!
И понеже самотата все по-често напомня неосветените пространства на небитието и тъй като равнодушието почти ни подсказва температурата на смъртта, и защото без заблуда знаем колко неутешим е понякога човекът, заклевам ви:
Имайте време!” (”Тъгувайте в почивен ден”, Калин Донков)

Очакваме ви! Входът е свободен!

Текст: Дарина Дечева
* При написването на анонса са използвани цитати от текстове на Калин Донков. Същите са в кавички и авторът им изрично е дал съгласието си за това.
_________________________________________

ЧЕРТА

Какво ли във природата се случи
и границата кой определи,
та изведнъж на уличката скучна
до тук вали, нататък – не вали.

И просто, за да идеш в магазина
или пък до аптеката отвъд,
от слънчева в дъждовна половина
ще трябва да притичваш всеки път.

И иронично от дъжда издебнат,
за да прекрачиш мокрия му праг,
решителност събираш. Вярно, дребна,
но някаква решителност все пак.

Защо се колебаеш пред чертата?
Не може да се заобиколи!
Човече, та това ти е познато:
до тук боли. Нататък не боли…

МАТЕРИЯ

На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.

Макар че от любов не се лекува.

И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да ѝ простят.

Макар че от любов не се прощава.

В света от реализъм опростен,
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден.

Макар че от любов не се умира.

ПОСЛЕДЕН

Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.
Пò е понятна тъгата - ненужна, но ярка.
Всъщност светът ни, така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.

Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично светим - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като излъскано в хиляди длани петаче.

Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци.
Мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката, както се носят мустаци!

Нека, когато привърша гнева си безвреден,
като затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият вече да не е най-беден,
най-храбрият - да не живее най-кратко.

Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.

Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче...

НЕЗАБРАВА

Налей ми вино в чаша тънкостенна
и приседни с усмивка неизменна.

Любима, ти навярно имаш право:
сърцето свойта участ заслужава.

И някак си привиква с туй човекът,
крещи от тишина, мълчи от екот.

Дали позор ще срещнеш, или слава -
сърцето този изпит заслужава.

Целувай дълго. Глътката резлива
безсмъртната любов из нас разлива.

Не можеш дълго? Е, до гроб тогава!
Сърцето този празник заслужава.

И някъде пред нас ако просветва
неискрен час и накърнена клетва –

едно солено от сълза възглаве
сърцето свойта горест заслужава.

Далеч от теб или навеки с тебе,
спокоен ще дочакам всеки жребий.

Сърцето всеки жребий заслужава.
Но не забрава, ах, но не забрава...

ДУША

Този град небръснат
без печал ни пръсна.
Всичко нежно, всичко грешно
между нас виновно оглуша.
Само ти остана
в мен като камбана
да звъниш под удара,
душа.

В този град бездънен
твоят вик потъна.
Колко мъдро,
колко подло
паметта си всякой вкамени!
Но защо остана
(ех!)
душа-камбана
до смъртта под всеки удар
да звъни…

ВАРНА

На зимата запуснатият храм
скриптящите си порти не затваря.
И жадната душа на януари
като последна свещ блещука там.

Следобедът отстъпва, размножен
в безбройните значения на здрача.
Градът е общество от минувачи.
Животът е почистен и снишен.

Животът е подслон необходим.
За малко сме във него приютени,
разпънати от смешно двоумение -
да седнем ли, или да постоим...

Студът под пепеливите палта
ни изтезава грубо и пристрастно.
На този свят смъртта е безопасна.
Но строго забранена е смъртта.

На този свят все още предстоим.
И учим същината му лукава:
каквото сме загубили - остава,
каквото притежаваме е дим.

А утре ужас ще ни възвиси.
Или крушение ще ни разпали.
И само силна като цианкалий
прашинката любов ще ни спаси.

Стихове Калин Донков
_________________________________________

ТЪГУВАЙТЕ В ПОЧИВЕН ДЕН

В натрупването на заетости човекът може и да остане жив, но без съмнение загива сърдечното, доброто, съчувственото и отзивчивото между нас, ние почваме по-малко да си липсваме, по-трудно да се обичаме, по-лесно да се разделяме, да се загубваме, да се забравяме. Защо стана тъй, че понякога в живота се познаваме "между другото", безпокоим се "между другото" и "между другото" се питаме как си? Каква е тази наша наклонност да се извиняваме с работата и с нея да обясняваме всяка душевна недостатъчност? Не е ли вулгарно да обвиняваме труда си за несъвършенството на своите чувства? Сериозно ли твърдим, че той ни пречи да бъдем горещи и добросърдечни хора? Ако все пак има и такъв труд, значи и той трябва да се лекува - докато почне да изгражда, а не да сковава човека. Или пък "ритъмът" на живота? Или бензиновата досада? Или небулозата на телевизионните ни гостни? Или нещо друго, което може да е навлязло в нас, а ние още не сме му дали име?
Вярвам в човешката пълноценност на връстниците си, на другарите си вярвам в нагласата им за добро. Но тази заетост ме плаши и това предразположение да се изслушваме главно в почивния ден.
Защото всеки миг някой някъде има нужда от състрадание и утеха. Защото човешката мъка, противно на всички романтични прогнози, дълго още няма да изчезне и докато ние разумно отлагаме добрината, другаде хирурзи старателно мият ръце и гробари бършат потта си.
Имайте време!
Имайте време за големите малки неща, за огромните дребни болки, за великите незначителни радости. Живеете на една крачка от ближния - от вас зависи дали тази крачка ви свързва или ви разделя. Предложете му ръката си преди да му предлагате кръвта си. И когато казвате "Аз съм с тебе!", бъдете готов да отговаряте за това.
Имайте време!
Обидно е да нямаме време. Разрушително е да нямаме време. Нечестно е да нямаме време. И ако върнете някого от прага си, върнете го, защото заслужава, а не защото ви се е досвидяла минутата. И ако зачеркнете някого от телефонния си бележник - нека бъде защото се е самоунищожил в душата ви, а не защото са ви скъпи часовете.
Имайте време!
Напук на всички уважителни причини. Имайте врвме в понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък. Имайте време извън почивния ден. В календара на приятелствата всички дни са червени. Имайте време за загрижения и за печалния, имайте време за човека в тревога и в беда. Не забравяйте, че на вратите ви ще тропат за разтуха тъй, както се тропа за хляб и за огън.
През мъчителния и потаен размисъл на Павел Михайлов, през собствените си колебливи мечтания и ядове, през вашите несъмнени идеи и безпокойства за живота пренесох тези две думи:
Имайте време!
Защото за някого времето може да бъде спасение. Защото за някого времето може да бъде изход. Защото за някого времето може да бъде бъдеще.
Предлагам ви:
Имайте време!
И понеже самотата все по-често напомня неосветените пространства на небитието, и тъй като равнодушието почти точно ни подсказва температурата на смъртта, и защото без заблуда знаем колко неутешим е понякога човекът, заклевам ви:

Имайте време!

Автор Калин Донков

Една закъсняла среща с поета Пенко Керемидчиев

В края на януари получих един чудесен подарък – две стихосбирки на Пенко Керемидчиев – „Недосънувани блянове”, изд. “Богианна”, Панагюрище, 2012 г. и „По-приказна от приказка”, изд. „СД-Раум”, Панагюрище, 2013 г.

Когато ги прочетох, на един дъх, вече знаех, че това е не просто подарък за духа на читателя, но и едно ново докосване до непознати, неподозирани кътчета от богатата духовност на автора.

Ласкаех се, че познавам творчеството на Пенко Керемидчиев. Познавах неговия изящен, строен стих, пропит с патриотизъм и гражданска доблест, с дълбоко разбиране за прекрасното в природата и човека, за нравствения полет и трансцедентното потапяне в изначалните морални ценности и категории на християн-демократическата традиция и земеделската идеология.  Поезия, която оставя впечатление за монументалност и тържественост, която е подтик към преклонение и възвисяване. И, макар че и в по-ранните стихосбирки на Керемидчиев да не липсват лирични творби, посветени на близки и любими на поета хора, то основното звучене остава одическо, а персонажите, изваяни от авторовото слово са предимно знакови личности от нашата история и литература (Александър Стамболийски, Никола Петков, Левски, Паисий, Дебелянов и др.)

Ето защо закъснялата ми среща с последните издадени до момента книги на Пенко Керемидчиев, ме завари неподготвена за поредната ми среща с него:

Търси ме в звездните предели.
Търси ме в хоризонта чист,
там, дето сребърни къдели
се къпят в ангелската вис.
(”Досънувай”, „Недосънувани блянове”)

Или:

Глава ще сложа в меката ти длан,
ще се отпусна и ще помечтая,
припомняйки си дивния ти стан –
минутите на шеметна омая…
(”Лятна вечер”, „Недосънувани блянове”)

И в онзи свят аз искам да си с мен,
така на роза цялата ухаеш.
(„Копнеж”, „По-приказна от приказка”)

Да продължавам ли? Не бих могла – това би ме довело дотам, да цитирам целите стихосбирки.

Тези стихове нямат нужда от дисекцията на литературоведа, нямат нужда да бъдат броени сричките им, да бъдат търсени римите им, да бъдат класифицирани, диагностицирани. Те пеят и тяхната песен ни понася сред звездните предели и ни шепти за мигове на шеметна омая. Те внушават – любов и блян, страст и сън и недосънуваната приказка на земните ни дни… Когато четем поезията на Пенко Керемидчиев, затворена между кориците на най-новите му стихосбирки, усещаме живота – пулсиращ, увличащ, изтичащ, но истински, плътен, като тъгата и хляба, като горчивата жажда и същността на битието:

Когато мен не ще ме вече има,
ти пак, Живот, наздравица вдигни!
Без тебе, без Родина, без любима,
с петите чак усещам, че горчи…
(”Живот, бъди!”, „По-приказна от приказка”)

Но ще сгреша, ако кажа, че в „Недосънувани блянове” и „По-приказна от приказка” Пенко Керемидчиев е друг. Друг е ароматът на подправките, но хлябът на неговата творческа същност е същия – дори в новата, изострена лиричност и чувствителност, стоманата на неговата гражданска позиция свисти:

Една девойка дивно любородна
на знамето извайва лъв за скок.
(”Знаменоската”, „По-приказна от приказка”)

Туптят сърца изпод гранита,
вериги тягостно дрънчат.
Луна изгряла – жълта пита –
отмерва дълъг, страшен път.
(”Заточеници”, „По-приказна от приказка”)

И не на последно място – магията на неговата неповторима, бих казала – натуралистична образност.

Преди да завърша този кратък обзор, не мога да не спомена и един цикъл стихотворения, посветени на Израел и еврейския народ, които, лично за мен са знакови, изключителни творби, не толкова с художествените си качества (в това отношение Яворов остава ненадминат в нашата литература), колкото с гражданската си пълнокръвност и с авторовия усет за необходимост, за неотложност – темата за другостта и толерантността отново ярко и категорично да бъде поставена в дневния ред на обществото ни – все по-озъбено, все по-ксенофобски настроено и неготово да приеме необходимия космополитизъм на съвременната епоха.

В края на своето девето десетилетие, Пенко Керемидчиев показва завидно млад, готов да откликва на новото в обществените нагласи дух, показва и една чувствителност, незабравила незавяхващия аромат на любовта и шемета на кръвта, както и нуждата от човешко докосване, от две сплетени ръце, които разбират духовния полет без думи…

© Габриела Цанева за издателство gabriell-e-lit.com
________________________

С душата си те галя

Позна ли ме? Промъкнах се във Рая.
Не вятърът. С душата аз те галя.
Във моя стих така ще те извая –
пред хубостта и Бог да замълчи.

Че ти си, мила, първото кокиче,
разтворило молитвено очи.
Най-чакано, усмихнато момиче,
през вихрите донесло ни лъчи.

И лумна пак в душата ни надежда.
Жаравата просветна, засия.
През хилядите нишки прежда
пак пролетта ни лъхна, полудя.

Подай ръце, земята да обгърнем двама,
от нашата любов да й дарим,
и капка няма в нея – грам измама –
с усмивка детска към добро вървим.

Сърцето ти е мъничка Вселена –
сълзи и обич – всичко ще сбере –
за нежност само, мила, си родена,
сърцето ми затуй те, блян, зове.

Стихове © Пенко Керемидчиев

Още от и за Пенко Керемидчиев в "Чат-пат" четете тук.

Камелия Кондова: Дано да довършим последната песен

Камелия Кондова

Промяна

Дългокоса... Дългата коса
ще прикрие тъмните ми мисли.
Казват, че съм станала жена...
Две деца, съпруг... Какво ми липсва?!
Ах, децата... Аз ли ги родих...
Сякаш са ми братче и сестриче.
Дъщеря ми още кротко спи.
Но синът ми тича след момичета.
Този, който сяда уморен
и заспива често над вечерята,
беше принц. Ала заради мен —
стана делник. Подреден и верен.
Как завиждам! Не, не съм добра.
С черна завист гледам долу в локвите
как оная, с късата коса,
се търкаля и е светло-мокра.
И ми иде страшно да крещя
във това мълчание преситено.
Но разтърсвам рошава глава.
И викът умира под косите ми.

На Христо Фотев
и на много други

Прогонихте поета. Е, честито!
Сега ще ви тревожи само проза.
Не виждате? Сложете си очите.
Без него този град е мъртво грозен.
Не е Бургас — а тухли и комини.
Не гларуси — а гарвани и врани.
И след като поетът си замина,
и шепа слънце няма да остане.
Едно моииче само ще заплаче —
и цялото море ще затъгува.
И знам, делфинче — още пеленаче,
след неговите песни ще заплува.
Морето със родителска тревога
ще тръгне след делфина, да го пази.
И ще се свърши прошката на Бога.
И Бог ще се научи на омраза.
Оплаквам ви за този миг, защото
душите ви съвсем ще отеснеят.
И любовта ще се прости с живота.
Защото няма кой да я възпее.

Песен за рода

Спасение търсим. Но търсим на място.
И тъпчем на място с чужди нозе.
Какво сме разбрали? Какво ни е ясно?
Жени със юмруци и нежни мъже.
А толкова тайни ни казаха "сбогом",
когато над чувствата имахме власт.
Светът е обратен. Обратен на Бога.
На дявола също. Обратен на нас.
Кого да помилваш? Кого да обесиш?!
Доброто в човека едва си личи.
Удавници много — ковчегът е тесен.
Потопът е в нашите слепи очи.
Удавници много. Ковчегът е тесен.
И Ной ни подбира и място за гроб.
Дано да довършим последната песен.
Последната песен! След нас и...
потоп.

Стихове Камелия Кондова

---
“ЧАТ-ПАТ е тази усмихната философия, която ти позволява (нескромно) да ЧАТ-каш от любов и живот, дори когато предимно си ПАТ-иш от тях. В мое лице имате упорит и страстен последовател.” 
Хубаво е да чуеш такива думи, особено ако са от поетесата Камелия Кондова. Изрече ги преди няколко години, когато за първи път бе на гости на литературното общество в Панагюрище. А скоро ще дойде и да ги затвърди с новата си поезия.

На 23 ноември 2018 г. от 18:00 в читалище "Виделина" тя отново се срещна с нас и с всички свои почитатели от района.
Фоторепортаж от това гостуване на Камелия Кондова в Панагюрище - тук.

Камелия Кондова е родена през 1969 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ "Св. св. Кирил и Меотодий", специалност българска филология. Работи в радио Добрич като журналист. Член е на съюза на българските писатели от 1997 г. Автор е на стихосбирките: "Повод за живот" (1988), "Не и милост" (1990), "Как се обича художник" (1994), "Тепърва ще се уча на живот" (1998), "Небе под ада" (2003), "Малки смърти" (2007) и "Бай Георги Има тъжни рамене" (2014).
Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс "Петя Дубарова", с Голямата награда на националния конкурс "Веселин Ханчев" (двукратно), с Първа награда на в. "Литературен глас" - Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс "Петър Алипиев" (2003) и др.
"Неведнъж съ казвала, че от хубаво не се пише. Аз съм жизнерадостен човек, много харесвам и оценявам самоиронията в хората. Писането е освобождаване на напрежението, то е вид шизофрения и се явява като спасителна акция", смята Камелия Кондова. 

Тони Лунгарска, Стоян Радулов за "Чат-пат"

Елена Димитрова. Преоткриване. В света жесток не мога да съм нито вечна, нито млада

Елена Димитрова, следващите стихове са от нея

_______________

Преоткриването на Елена Димитрова

Със сигурност повече, много повече хора трябва да се докоснат до тази прекрасна поезия, овладяла силата и красотата на българския език - на моменти до степен на съвършенство, съизмеримо с най-добрите ни образци по отношение на образността, и подчинила я на женската страст и чувствителност, на богатия опит на една мъдра, обичлива и весела жена, която е наясно с истинската стойност на думите.
Елена Димитрова (25.05.1937 - 16.12.2016) – малко известно име на една великолепна българска поетеса, както го доказват тези четири стихотворения по-горе, извадени от поетичната й книга "От светлината до края" ("Аб - издателско ателие". София, 2005) - макар да е издала 20 книги, 4 от които с поезия; и едно много по-популярно име на журналист и документалист, пътешественик и приключенец, филмов продуцент и автор на над 250 документални филма (за БНТ и за собствената й филмова къща "Интернешънъл филм сървиз"). И все пак, според думи на внука й - режисьорът Анастас Джидров, тя винаги се е представяла просто и само като писател...
Самият аз откривам нейната лирика близо две години след смъртта й, неподозирайки като много други хора, че талантливата филмова разказвачка, чиято документалистика познавам, макар и не в пълнота, е била и завършена, брилянтна поетеса.
Елена Димитрва е родена в Стара Загора в семейство на интелектуалци - учителката Мата и юристът Димитър Димитрови. Завършила е журналистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работила е като журналист в печата, БТА и в Българската национална телевизия. За кратко време (1970–1972) е била и секретар по печата в Министерството на транспорта. 23 години е отговорен редактор и завеждащ редакция в БНТ - в редакция "Програма", а по-късно в историческите рубрики "Времена и хора" (където прочее прави филм за нашата Райна Княгиня) и "Отечество". В документалното си творчество се вълнува от теми като историята и културата на траките, писмеността на българите, богомилите и православната ни вяра, масонството, Възраждането на България и др. Голяма част от нейните филми днес са в "Златния фонд" на Националната телевизия.
Журналистическата и житейската съдба на Елена Димитрова я праща на обиколки почти из целия свят - преминава през Хиндукуш и стига през Афгнистан до Пакистан и Индия. Пътува до Виетнам по време на войната, усеща "аромата на Африка" в Судан, Мароко и Египет; отива и до храмовете на Буда в Банкок - Тайланд, пътува през цяла Малайзия до Сингапур; като млад журналист преминава през част от тундрата и тайгата на Сибир и достига до Коми, където по това време се организира работата на българските секачи... През 1981 година заедно с режисьора Веселин Вачев и оператора Пенчо Чернев осъществява 40-дневна телевизионна експедиция на Българската телевизия до уникалните фрески на Тасили в Алжирска Сахара, където се намират стотици рисунки в скалните образования на пустинята от преди няколко хиляди години; живее при туарегите в оазисите Таманрасет и Джанет - за това изжияване създава филми, пише пътепис и цикъл стихотворения...
През 1994 г. създава собствената филмова къща "Интернешънъл филм сървиз" и добавя още 100 филма в творческата си биография - главно за произхода на древните българи, делото на светите братя Кирил и Методий, филми за български църкви и манастири, за нови исторически факти, за Ванга, за красотата на българската природа и пр. От 2000 г. слага силен акцент върху творческите портрети както на утвърдени български художници, така и на съвсем млади творци.
Елена Димитрова е била член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на независимите български писатели. Носител е на орден "Св.св. Кирил и Методий" - първа степен.
По някои от нейните стихотворения са създадени песни, между които "Връх мой" (муз. Филип Аврамов), "Бялата порта" (муз Борис Стрински, която дава името и на фестивала за туристическа песен в Самоков), песните на театрална къща "Мариета и Марионета" с композитори Найден Андреев и Петър Писарски и пр. А песента "Не зная" по музика на Зорница Попова звучи и на фестивала "Златният Орфей" през 1980 г., изпълнявана от Катя Филипова...

Текст © Стоян Радулов

 

Тони Лунгарска: "Подари ми две думи, не цветя за ваза!"

Пловдив

Старинен Пловдив.
Улици застлани с калдъръм.
Ръката ми в твоята ръка.
Целувка бегла сред тълпата.
Под свод закътан в ресторант
ми подари две думи,
не цветя за ваза.

Вървя по хлъзгав калдъръм.
Дъждът заведе ме в мрака:
под свода наш,
но ти не беше там –
да ти прошепна двете думи,
които още пазя.

Тони Лунгарска

Така неистово да ме рисуваш искаш

Така неистово да ме рисуваш искаш.
Безпаметно се дърпам аз.
Била съм муза.
С думи ме привличаш.
Жена съм, изпълнена със страст.

– Да ме рисуваш искаш ли? -
сега неистово се моля аз.

– Да те рисувам, казаш!
Ще изгори обаче платното ми от страст.
За безопасност ще те рисувам
невидимо по лятното небе.
Дъгата утринна е твоето лице.
Очите – две мамещи звезди,
а тялото – полегнало сред горските земи.
Ще те рисувам с устни, с пръсти, с очи
в душата си.

– Художнико, не ме мъчи!
Ела и ме рисувай, както искаш ти!   

Сонет

Погледнах в миналите дни,
една сълза в окото свети.
Къде изгубих те, кажи?
Разминаха се световете.

Пътеката към теб се скри,
забулена от сенки в здрача.
Прозорецът за мен ръми,
а телефонът тръпне, чака.

Стоя сама. Броя звезди
и търся в мрака светлини.
Сълзата шумно иззвъня.

Разплиска се и изгоря
в едно със белите поля
потънали  във тишина.

Стихове Тони Лунгарска

§§§
Ето така един човек на любовта, на страстта, на отдадеността може да изживява емоции, мигове, часове, изпълнени с трепети и вълнения – особено ако е завинаги в плен на творчеството, на изкуството, на претворяването на живота в приказки и притчи... Особено ако се нарича Тони Лунгарска.
Изглежда Тони Лунгарска и днес остава подчинена в поезията си на игрите на любимите си "Пеперудени целувки", както се казва първата й стихосбирка от 2014 г. – игри с еротични намигвания и многосмислови натоварвания; но и същевременно изпълнени с нежност, копнеж и стремеж към трайно щастие – прочее, цел на всеки от нас.
И трите стихотворения в настоящата публикация са нови. Но в тях е вплетен автентичният стил на Тони Лунгарска да ни поднася едновременно усети за звуци, аромати, вкусове, конкретни състояния, случки и изживявания във вълнуващи сюжети. В тях, освен че е проектирано авторовото аз на поета, всеки читател е способен мигновено и естествено да види и прочете себе си.
И колко ли странно ще ви прозвучи, ако ви доверя, че тези стихове са написани от жена, която в трудовия си делник ниже едни след други цифри, сметки и фактури...  Но знаете ли – всеки си има предначертан път... И рано или късно, но неизменно, ще тръгнете по своя истински – във вярната посока... Ето, ако в прозаичния свят тя е счетоводител, в поетичния свят Тони Лунгарска е една от нимфите на любовта и муза, близка родственица на Ерато.
Тони Лунгарска е член на Литературния клуб "Виделина" от самото му създаване през 2000 г., а в момента и негов председател. Тя е и редовен автор в "Чат-пат". Пише стихове от 12-годишна. В тях вплита желания, емоции, пази спомени, трупа надежди; живее така, както си иска... :)

Текст Стоян Радулов за "Чат-пат"

Фоторепортаж от представянето на "Пеперудени целувки" - първата поетична книга на Тотка Лунгарска

Пепа Маркова с образи на своите илюзии

Картината на моите илюзии

Не си измислям -
всичко е илюзия.
Сърцето ми стандарти не обича.
В главата ми
са мислите на лудите,
в живота ми са скучните тристишия.
Не е проблем
дали долитат Музите.
Представям си, че те ме провокират.
Тя, Дарбата ми,
ще остане чудото,
избрало мен, но без да ме попита.
И треска е –
в творбите си треперя,
а после ги разглеждам като чужди.
Попивам всичко.
Късчета вълшебство
излитнали от тихата ми лудост.
Припомням си,
че всичко е илюзия,
че символът стандарти не приема.
Картината
не е игра на Музите.
Виденията там са се заплели.

Пепа Маркова - картина и стихове

Още изкуство, картини и стихове от Пепа Маркова ще откриете, като последвате етикета под настоящата публикация.

Панагюрското арт гостуване в Дъждовница като медийно събитие

Освен в творческа проява и начин за общуване, за обогатяване, гостуването на представители на Литературен клуб "Виделина" и кръгът "Чат-пат" през лятото на 2017 г. в Арт къщата на Движение "Кръг" в родопското село Дъждовница, се превърна и в медийно събитие.
Предварителен разказ бе излъчен по БНР в интервю на Радост Николаева за медиата. Създаването на Арт къщата в Дъждовница и на галерията на движението в Кърджали е по идея на Радост с подкрепата на Община Кърджали и Швейцарската културна програма в България. С това бе положено и началото на тазгодишните летните инициативи в Дъждовница.

От панагюрска страна участваха Тотка Лунгарска, Мария Бегова, Дарина Дечева, Иван Станчев, Стоян Радулов, Стайо Гарноев, Томи Наплатанов, Михаил Караиванов, Мартин Дерменджиев, Георги Тинков, както и техните приятели - поетесата Соня Георгиева от София и художничката Пепа Маркова от Габрово. 

Ето как събитието бе отразено досега в пресата.

Публикации от в. "Време" - Панагюрище, и от официалния сайт на Община Кърджали

ОЩЕ ПО ТЕМАТА ЗА ПАНАГЮРЦИ В ДЪЖДОВНИЦА В "ЧАТ-ПАТ":
Тотка Лунгарска след Дъждовница: "...Ще продължа нататък"
Приказни сюжети в рисунките на Стайо Гарноев от пленера в Дъждовница
Стоян Радулов: Моята Дъждовница - между псалма Давидов и сурата на Фатима  
Пепа Маркова: "Не си и мислех, че е толкоз сладко да се откриеш след години на познаване!"
"Чат-пат" порасна с таланта на голямата-малка Соня Георгиева
Емоции в стихове от срещата на два от световете в Дъждовница

Твореското гостуване на Качков в Панагюрище - топла, развълнувана среща на стари и по-нови приятели

От ляво на дясно: Мария Бегова, Манол Панчовски, Любо Качков, Димитрия Руйнекова (отзад), Стайо Гарноев, Розалия Максим, Иван Станчев

Поетична книга, изложба живопис, развълнувано, топло, сърдечно, среща със стари и по-нови приятели, разговори, снимки, автографи... Така се завърна в Панагюрище близо 30 години след последното си заминаване поетът и художник Любомир Качков.
Роден в Димово, Видинско, през 1955 г., той публикува още като ученик в местните вестници, а по-късно в списание "Български воин" и в списание "Читалище". Идва да живее в Панагюрище през 1980 г. Става член на поетичния кръжок "Богдан Овесянин" и след това - негов председател в периода 1984-1986 г. През 1993 г. заминава да живее зад граница. Впоследствие се завръща в България и се установява в родния град Димово, свързва живота си тясно с читалище "Паисий Хилендарски". Там живее и твори и до днес.
През пролетта на тази година Любо Качков  бе удостоен с голямата награда и статуетка на поетичния конкурс „Жената – любима и майка“ – Свиленград 2017, за стихотворението си “Оправдание”. "Поети са всички тези, които четат, до които стига поезията. Ако не сте вие, няма къде да бъдат посети тези семенца на стиховете”, каза тогава той по повода.
На 7 юли в Историческия музей на Панагюрище  Качков представи поетичната си книга "Обречени сезони на любов" и показа живописни творби в самостоятелна изложба.

Моменти от представянето на книгата в Панагюрище

Ето какво пише Мария Бегова за колегата и приятеля Качков в предговора към първото издание на книгата:
"В Панагюрище го беше довела самата Съдба… В нашето малко творческо братство, което тогава скромно се назовава литературен кръжок „Богдан Овесянин”, Любо е не само между най-редовните, най-пишещите, той е и един от най-талантливите. Изкарва хляба си като художник, пее, посвирва на китара, вдъхновено рецитира световните и български поети, а своите стихове чете с тих, леко притеснен сипкав глас. Говори често за родното Димово, говори с обич, мечтае да ни заведе там и лично да ни покаже Дунава и да ни разходи с лодка. Знае десетки вицове, разказва безброй весели и тъжни истории, но и в едните, и в другите винаги намира философия, поука и мъдрост. И тъга, онази необяснима тъга, зад която се таи мисълта за идеалните, за непостижимите неща. Тази мисъл след време ще го поведе в странстване по далечни пътища, което за някои може да е бягство, но за него е търсене, търсене на същите онези идеални неща. Винаги пълен с нови чудати идеи, винаги открит и добронамерен, той е един от онези спойващи елементи, които правят от една група екип от съмишленици. През февруари 1984 година той става председател на литературния кръжок, подготвя литературната притурка „Кълнове”на местния вестник „Оборище, редовно провежда ежеседмичните сбирки, които традиционно завършват в Клуба на дейците на културата или в Клуба на автомобилистите. И печели нови и нови приятели. И, разбира се, не спира да пише. Едно негово стихотворение завършва така:
Но щом изпитвам болка – значи дишам.
И значи – още се съпротивлявам диво.
И имам сили стихове да пиша,
макар че знам – те всъщност ме убиват.
Не, всъщност, ни спасяват. И знам, че са спасявали и него.
Щяха да минат много години, преди да се срещнем отново.
Все се обръщаше се към мен така: „Мария, приятелю!” Сега аз казвам:”Любак, приятелю! Здравей!”
Така през жаркото лято на 2017-та "Здравей!" отново си казаха Любомир Качков и Панагюрище. Срещата с него откри директорът на музея Атанас Шопов. Но гостуването тук бе в рамките на Литературния салон, организиран от панагюрското читалище "Виделина" по идея на самата Мария Бегова. Пред панагюрската публика тя говори нежно за Любо и книгата му. Поетесата Ники Комедвенска пък прочете някои от творбите в нея. Самият Любо бе видимо развълнуван, на моменти - до сълзи, и говори кратко.
След откриването на изложбата разговорите и срещата между старите приятели продължи до среднощ.
С Любомир Качков в Панагюрище бе и група от трима човека от димовското читалище. През деня те бяха на работна среща в читалище "Виделина", после - в библиотека "Стоян Дринов", а след това посетиха и всички музейни обекти. Двете читалища - панагюрското и това в Димово, ще помислят как могат да си сътрудничат и да си разменят гостувания и участия е една от договореностите.

Текст Стоян Радулов за "Чат-пат"
Снимки Николай Радулов за в. "Време", предоставени и на "Чат-пат"

Част от показаните на изложбата в Панагюрище творби

***
Със Слънцето се оправдават сенките
и щом изгрее, плъзват като гущери.
Стоя във тъмното. Там няма сянка
и знам, че вече нямам оправдание,
с което да застана под небето,
където Слънцето винят за сенките.

***
Заинати се времето лъжовно,
но не подписах " да" със сатаната.
Дори духът да стане бездуховен,
на "ти" ще бъда само със земята.

Създаден и обгрижван все от нея
и толкова години непредаден.
През дупките на времето живея
а тя със мене после ще ви храни.

***
Забрави. Забрави и прости.
Непрощаващият се разрушава.
Погледни колко много звезди -
тази гледка не те ли пленява.

Но опасната близост със тях
те обсебва, разкъсва и мачка.
Гравитация жестока. И страх.
И убийствени вибрации.

Забрави и прости. И така
нека залез и изгрев да има.
Но е нужна надеждна земя.
Само мнение... Моля, прости ми.

***
Не съчувствам на себе си.
Точно е.
Всеки миг от съдбата заслужих.
Вместо точка една - многоточие.
Въпросителните са ненужни.
Не скимтя за пари -
на колене подарявам цветя на жена.
И улучвам на хубаво време -
без чадър крачи с мен любовта.

Стихове Любомир Качков

Още за Любо Качков и още поезия от него - тук. 
Нестинарски танц по жаравата на синовната любов - за общата книга на Любо и неговите деца Методи и Магдалена - тук. 

Тотка Лунгарска след Дъждовница: "...Ще продължа нататък"

Председателят на нашия литературен клуб "Виделина" - Тотка Лунгарска, бе главният организатор, за да стане възможно приключението, срещата, проявата на хора от клуба и представители на кръга "Чат-пат" в кърджалийското село Дъждовница от 29 юни до 2 юли 2017 г. Не я познавам от дете, но сега със сигурност твърдя, че тя винаги е обичала общението между хората, радвала му се е и активно му се е отдавала. Пък и едни такива срещи винаги предизвикват искри между участниците, възпламеняват творчески импулси. Запомнил съм едни думи от Тотка, които винаги цитирам, когато е необходимо: „Участието ми в дейността на Клуба е удоволствие и чест за мен. А най-приятни са ми миговете преди издаването на единствения по рода си вестник “Чат-пат”. Толкова весела и толкова непринудена атмосфера!... Вярно, че го издаваме чат-пат, но затова пък - винаги на ниво...”.
Е, сега вестник не издаваме, но пък в Дъждовница наистина постигнахме онази неповтрима и непринудена атмосфера, за която говори Тотка. "Щастливи сме, че творчески хора като вас гостуват при нас", пвиретстваха ни и домакините от Движение "Кръг" Радост Николаева и Галина Димова.
Арт центърът в Дъждовница е създаден по идея на Движение "Кръг" с участието на много хора, включително и доброволци, като е подпомогнат по проект пред Швейцарската културна програма за съвременно изкуство, финансирана от правителството на алпийската страна. Днес Арт къщата работи като национален и международен център за резиденции на артисти. От създваването й преди дузина години досега техният брой е над 900 - от почти всички европейски страни, от Япония, Камерун, Корея, Филипините, Израел, страни от Латинска Америка - общо 33 държави. Така панагюрци и техните творчески пирятели станаха част от този световен приятелски кръг.  Но, същевременно Дъждовница е сякаш село на границата между два свята - и във времето, и в пространството, и в историята, и в културата, и в съвремието, каквото усещане носят населените места от почти всички смесени райони в България. Затова Арт центърът там и нещата, които се случват в него и заради него, придобиват и друга стойност, друга оценка.
Но да се върнем на Тотка и нейното лично участие в събитието в Дъждовница.
Като член от 2000 г. и вече като председател на Литературен клуб "Виделина" от 2016 г., естествено, Тотка Лунгарска е изкушена от литературата. Пише стихове от 12-годишна. Публикувала е предимно в местния периодичен печат, редовен автор е на "Чат-пат". През 2014 г. се появява първата й поетична книга "Пеперудени целувки".  Малко след това стихове на Тотка звучаха по БНР, тай като като взе участие в популярната програма "Нощен хоризонт". "Поезията е нещо, което е вътре в мен. Аз не го търся, не го преследвам“ - споделя тя. Поетесата Дарина Дечева нарича поезията на Тотка „стихове-импресии”. Сред най-хубавите й стихове са "Пролетно утро в Панагюрище", "Обичам…", "Ахшаена", "Безсъние", "Самотия" и др. А в Дъждовница Тотка се изяви чрез рисунки с молив, написа и стихотворението "Отвори се света", което тук ви представям в оригиналния му ръкопис. Прочее, важен ми се стори последният му стих "... и знам: Ще продължа нататък", защото е не само надежда, но и обещание.
По професия Тотка Лунгарска е счетоводител, понастоящем живее и работи в Панагюрище. Майка е на три деца -  Мария, Велизар и Катя.

Стоян Радулов за "Чат-пат"
Снимки от Стоян Радулов и Eкатерина Петрова, част от тях представят и творческата обстановка в Арт центъра на Движение "Кръг" в Дъждовница

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ:
Емоции в стихове от срещата на два от световете в Дъждовница   

Приказни сюжети в рисунките на Стайо Гарноев от пленера в Дъждовница
Стоян Радулов: Моята Дъждовница - между псалма Давидов и сурата на Фатима 
Пепа Маркова: "Не си и мислех, че е толкоз сладко да се откриеш след години на познаване!"
"Чат-пат" порасна с таланта на голямата-малка Соня Георгиева
Панагюрското арт гостуване в Дъждовница като медийно събитие 

"Чат-пат" порасна с таланта на голямата-малка Соня Георгиева

Соня Георгиева в Дъждовница

С още един талантлив човек се разшири кръгът "Чат-пат" по време на творческата среща в Арт центъра в село Дъждовница, Кърджалийско, в началото на юли 2017 г. Там талантливата поетеса Соня Георгиева формално стана член на Литературния клуб "Виделина", макар още от миналата година да участва в някои от проявите на клуба и на кръга "Чат-пат".
Соня Георгиева е позната като автор на сайта „Хулите“ (hulite.net) и активно пишещ човек в интернет.
Родена е през 1972 г. в София.  Завършила е счетоводство във ВТУ „Тодор Каблешков”. Два пъти участва със свои творби в поетичния конкурс „Ерато”. Първите си стихотворения написва през 2003 г., но публикува активно в литературните сайтове и във фейсбук от 2011 г. Автор е на поетичната книга „И аз ще се науча да изгрявам“ (2016).
Ето какво казва за нея друга една приятелка на "Чат-пат" - поетесата Камелия Кондова: „Не че е важно каква точно физика стои зад поезията, никак даже... Но се изкушавам да възкликна пред килограмите и сантиметрите на това изгряващо момиче Соня Георгиева: Господи, на такава оскъдна територия от кости и плът си дал такава необятна чувствителност към доброто и светлината!“
Соня е майка на две деца. Живее и работи в София.

Стоян Радулов за "Чат-пат"

А ето и ръкописа на творбата, родила се от нея в Дъждовница, в Източните Родопи.

На снимката (отляво надясно): Стоян Радулов, Дарина Дечева, Пепа Маркова, Томи Наплатанов, Соня Георгиева, Иван Станчев, Тотка Лунгарска, Стайо Гарноев, Мария Бегова, Красимира Василева.

Арт центърът в Дъждовница се помещава в сградата на бившо медресе

Съвременни български поети: Дулинко Дулев и неговият остър език

Дулинко Дулев

ИЗНЕНАДА!
Преди да е дошъл момента,
да се сформира Парламента:
Вече е ясно това -
повишава се газът само с трийсет процента...
А пенсиите - с цели два!

ПИРОВА ПОБЕДА
Цар Пир
след Пирова победа тържествува!
И въпреки че страшна е след боя гледката,
цар Пир отиде да пирува....
На своя недоизбит народ за сметката..

КАЗВА ЛИ ТИ НЯКОЙ НЕЩО?
Кризата, дето край нас витае,
вчера ми хитро намигна.
Вика:
- Че комунизмът си тръгна, вече всеки го знае,
но никой не знае, какво пристигна!?

БЪЛГАРИЯ - ШВЕЙЦАРИЯ НА БАЛКАНИТЕ!
Страната ни сякаш градушка удари я,
а политици и яки бабанки
си създадоха нова,
щастлива и китна България...
В швейцарските банки.

ЗА ПОЛЗАТА ОТ ЕПИГРАМИТЕ
Нищо не променя епиграмата....
Нищо не променя даже псуването...
Но, както гледам, полза няма
и от гласуването!

СО КРОТЦЕ...
Реакцията
срещу нередностите ни в родната шир
от столетия все си е същата.
Всеки си трае и гледа сеир...
Докато и на него не му пламне къщата!

ПРОСЕШКИ ВРЕМЕНА
Мой приятелю драг,
мой приятелю-просяк,
с теб сме седнали пак
безнадеждни на моста.

Аз ­ не в ред, ти ­ не в час...
Мили родни картинки!
Сбирам укори аз.
Ти събираш стотинки.

Мен духът ми е слаб.
Твоят хич пък не става...
Ти мечтаеш за хляб,
аз мечтая за слава.

Но в студения ден
никой нищо не дава...
Плюй по теб, плюй по мен
и след туй отминава...

За какво ли тогаз,
между толкоз несвестници,
пиша глупости аз
из софийските вестници!?

Явно ­ болна глава!
Просто никакъв смисъл
няма нийде в това,
де до днес съм написал!

Ний сме с тебе боклук!
Ний сме работа проста,
та пази ми го тук
мойто място на моста!

Мой приятелю клет,
с теб отдавна се знаем.
Аз съм беден поет...
Дай два лева на заем!

СЛЕПЕЦЪТ
Бе късна вечер и отдавна бе в разгара
поредната ни бурно пропиляна нощ.
В ушите ни изцеждаха китарите
докрай безумната си децибелна нощ.

По дансинга развихряше се Бакхус,
а келнерът ни ­ дух неуловим ­
витаеше сред призрачните маси,
разтворен от цигарения дим.

Тогава чух една тояжка бяла
и тътенът й втурна се сред нас,
а празничната ресторантска зала
помръкна в миг от странния контраст.

Оркестърът започна да фалшиви.
Певицата пресипна изведнъж.
А те вървяха ­ тъжни и щастливи ­
една жена със слепия си мъж.

И с тях сред нас нахълта мълчешката
жестока мисъл, сещана едва:
Че може да си сляп, дори когато
съвсем не подозираш за това!

Автор Дулинко Дулев
____________________________

Сатирик, поет, журналист, мислител, мъдрец и драматург, Дулинко Дулев от десетилетия не пропуска със стрелите си да покаже слабостите на днешното общество и всички негови пробойни. Едно от ярките пера на съвременната българска сатира е.
Роден е на 23.02.1947 г. в село Дебнево, Ловешко. Завършил е българска филология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Автор е на сатиричните книги “Обикновени хора” (1967), “Записки на пенсионирания мускетар” (1998), “Записки на замръзналия шерп”(2001), както и на “Разградските карикатурни изложби” (2003) и “Епопеята на незапомнените. Разград и Сръбско-българската война през 1885 г.” (2007), „Онкологична стихотерапия“ (2015), „Класически и други творби“ (2016).
Член е на Съюза на българските писатели. Живее и работи като журналист в Разград, където дълги години е работел в театъра, а през последните няколко от тях списва рубриката „От новина и драма Дулев прави епиграма“ в местния вестник „Екип 7“. През януари 2017 г. Дулинко Дулев бе обявен за "Почетен гражданин на Разград".

Гемиджиев - един живот не му стигна да опише любимото Панагюрще и хората му

"Поет по душа, Георги Гемиджиев даде пример на историците и краеведите за безкористен патриотизъм."

Михаил Гунчев

В ПАМЕТ НА ГЕОРГИ ГЕМИДЖИЕВ (25.X.1942 г. - 14. I.2013 г.)

Георги Гемиджиев

Дългата редица на панагюрските възрожденци,  пламенни и отговорни родолюбци, бунтовници и книжовници, в чието начало са хора като Петър Карапетров - Черновежд, Василий Чолаков и Павел Делирадев, през ХХ век има своето достойно продължение в лицето на деятели като Атанас Сугарев, Лука Меченов, Георги Гемиджиев...
"Поет по душа, Георги Гемиджиев даде пример на историците и краеведите за безкористен патриотизъм", ще напише след смъртта на последния през 2013 г. неговият приятел и също човек на буквите Михаил Гунчев.
Хилядите страници за Панагюрище и хората му, за историята и местата, написани от Гемиджиев, са плод на голям труд, дължащ се на любовта му към родното място и естественото му любопитство към скритата в спомени и изворни документи памет за миналото. Но, сигурен съм, за да остави ясни следи и послания към бъдещето.
Филолог по образование, журналист и историк по призвание, любител на изкуството, ерудит с аналитичен ум и енциклопедични знания, Георги Гемиджиев има богата житейска и творческа биография. Роден е през 1942 година в Панагюрище, в семейството на Василка и Иван Гемиджиеви. Завършва достолепната за времето си панагюрска гимназия, а по-късно – българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Започва трудовия си път от местния и вече вековен вестник "Оборище", където работи на щат само 2 години, но впоследствие остава до края на земния си път тясно свързан с него като сътрудник. От 1969 г. до 1990 г. е на щатна длъжност като председател на Градския съвет за изкуство и култура; инструктор, завеждащ отдел на Общинския народен съвет и председател на Общинската социална комисия. От 1990 г., в продължение на 15 години, до пенсионирането му е музеен работник.

Георги и Дида Гемиджиеви

Георги Гемиджиев посвещава целия си живот на обществена и научна дейност. Целта му е да покаже приноса на родния си град и неговите най-бележити представители в националния, политически и обществен живот, в науката и културата, както и да формира у своите съграждани естетически вкус и да въпита морални ценности и патриотичен дух.
Автор е на десетки книги и научни публикации, на стотици статии в местния печат на Панагюрище. "Не може да живееш в Панагюрище, без историята на твоя роден град да не е твой спътник от ранна детска възраст. В проучванията ми за миналото магнетично ме привличат миговете, в които откривам нови, недокоснати досега документи и факти", казва приживе Георги Гемиджиев.
Проучванията, които Георги Гемиджиев прави в архивите на Българската академия на науките и Светия Синод, във Военно-историческия музей във Велико Търново, в Националната библиотека "Кирил и Методий" в София, в Народната библиотека "Иван Вазов" в Пловдив, в Държавен архив - София и Пазарджик, му позволяват да натрупа богата информация за Панагюрище.

Георги Гемиджиев работи "с чисто чело, осенено от мисъл и съзнание за мисия и дълг"

 Първата му самостоятелно публикувана книга, след многобройни статии и радиолектории, е студията "Панагюрската община от Освобождението 1978 г. до Съединението 1885 г.", излязла през 2005 година. Тя проследява дейността на общинските съвети, кметове и депутати в периода на Временното руско управление в периода 1877 - 1879 г. и развитието на Панагюрската община в Източна Румелия. Оттам насетне списъкът с трудовете му е внушителен: „Никола Белопитов и приятели” (в съавторство с проф. Панчо Дундаров, 2006), „Поглед върху историческите места на Панагюрище” (пътеводител, 2006), „Лирика” (стихосбирка, 2006), „Магията на изкуствата” (2006), „Панагюрци – вчера и днес” (в две книги, в съавторство с проф. Лука Кръстев и Павлина Вайсилова, 2007 и 2008), „История на Панагюрище от Освобождението до 1944 г.” (2009) и албум „60 години ансамбъл „Ралчо Сапунджиев” (в съавторство с Цвятко Ценов и Иван Нинов, 2011). Посмъртно и благодарение на усилията на съпругата му Дида Гемиджиева, излизат още няколко труда с негово съавторство и проучвания: "Панагюрски исторически календар" (2014), "Панагюрище – секрасте, секрасна!" (сборник за Възрожденския период в развитието на града, 2015) и "Речник на панагюрския говор" (2015).
Междувременно в юбилейни научни сборници са публикувани десетки статии на Георги Гемиджиев. През 2003 г. в десетата книга „Духовна култура“, издание на Светия синод на Българската патриаршия, е включена статията му „Свещеник Манчо Джуджев – спасител на Тулчанския препис на Манасиевата хроника“. През 2009 г. Институтът по история на БАН издава сборник по случай 170-годишнината от рождението на проф. Марин Дринов, в който е включена статията на Гемиджиев „Славянските ръкописи, притежавани от професор Марин Дринов, и ролята им в научното творчество“. През 2011 г. Институтът за изследване на изкуството при БАН издава сборника „Културното наследство на Рилския манастир“ във връзка с 540 г. от пренасянето на мощите на Св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир, в който е включена статията „Панагюрище и Рилският манастир“. Същата 2011 г. в сборника „Факти и мистификации в старите текстове“, издание на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ и Историческия факултет на СУ „Климент Охридски“ е поместена статията „Приписки, свързани с Панагюрище и панагюрци, в славянските ръкописи“. С малки съкращения посочените статиите влизат и в сборника "Панагюрище – секрасте, секрасна!"(2015).
Пише десетки исторически и краеведчески статии за вестниците "Оборище" и "Време" в Панагюрище. Един от най-хубавите критически материали за литературоведът Катя Зографова от Панагюрище също е негова - публикувана в портал "Литернет".
Както казва за родолюбивите трудове на Георги доц. д-р Юлия Николова: "На читателите - приятен път в тоя отминал, но и толкова близък свят!"

С Катя Зографова по време на представяне на нейна книга в Панагюрище

Затова е естествено, че Гемиджиев е носител на орден „Кирил и Методий” – първа степен - едно от най-високите отличия на българската държава, „за дейност в областта на науката, просветата и културата и за големи заслуги за възпитанието на българския народ“, на три почетни значки за заслуги към Панагюрище (от ОбА, от Ротари клуб и от НДСВ), на юбилеен медал „Георги Димитров”, както и на златна значка „Вечна дружба” за заслуги към побратимения руски град Пятигорск, на медали и значки от конгресите на Българската култура и някогашното движение за Българосъветска дружба.
При подобна активна писателска, съборателска и обществена дйност, Георги Гемиджиев естествено е част и от литературния кръжок, по-късно клуб, към Читалище "Виделина" в Панагюрище. „В кръжока пристъпих през 1975-а – спомня си Георги пред Димитър Дънеков (Стефанов), който подготви книгата-хроника на литературното братство в Панагюрище, - когато се включих в подготовката по издаването на втория му сборник – „Топчето пукна”. От 2000 г. насам при възстановяването на дйността на клуба до кончината си Георги Гемиджиев е неизменна част от живота му. Включително и в събирането на част от архивните материали за въпросния сборник "Дойдох, видях!".
Но да се върнем към правдивата оценка за делото му, която прави приятелят му Михаил Гунчев: "Той (Георги) работѝ като един съвременен Възрожденец, аскетично отдаден, с голи гърди към житейските тегоби и с чисто чело, осенено от мисъл и съзнание за мисия и дълг. И неговият яростен работохолизъм не му позволи дори и мисъл за отдих. В главата му се тълпяха и съперничеха десетки идеи за нови и нови дирения из старините на Панагюрище, из достолепието на неговата култура и принос към духовните съкровища на Отечеството. И всичко това – с мисъл за бъдещето! Отдих, обаче, му позволи единствено... смъртта!"
Ето какво споделя и съпругата му Дида в предговора „Белите паметници в душите ни“ към един от сборниците: „За двете години след издаването на „История на Панагюрище 1878 - 1944 година“, високо оценена от научните среди в България и приета с гордост от панагюрци историческа книга, Георги успя да издири и ксерографира със средства на Общината извадки от научни издания, касаещи Българското възраждане. Направи и библиография по темата, но беше много уморен и не седна да пише новата част от панагюрската история. Когато го „пришпорвах“, отговаряше: „Не бързай! Всичко е в главата ми.”

На своята 70-годишнина Георги Гемиджиев е обграден от приятели

На снимката (от ляво на дясно): Михаил Гунчев, Николай Радулов, Манол Панчовски, Таня Симеонова, Николай Немигенчев и (седнали) Георги и Дида Гемиджиеви

Но, оказва се, че когато си устремен към съзидание и творчество, твърде вероятно е един живот да не ти стигне. Както се случва с Георги.
Прочее, ако не беше тъкмо Дида, нямаше да резберем никога за поетичния талант на Георги.
Но вярната съпруга събира ръкописите на лирическите му творби и с материалната помощ на колеги и приятели, обединени от Секретаря на Общинска администрация Иванка Димитрова, подготвя издаването на стихосбирката "Лирика" (ИК "Кънчев и сие", София) тайно от скромния автор, притеснен да се афишира като поет. В последния момент, разкривайки "заговора", Георги Гемиджиев редактира стихосбирката и тя излиза през 2006 г. - любимо, настолно четиво, към което често се връщам. Повече за поезията на Георги прочетете тук.
Абсолютно съм съгласен с хората, работели тясно с Георги Гемиджиев и сътрудничели си с него в единодушната им оценка, че до сетния си дъх той остава ярък пример за невероятен интелект, пословично трудолюбие и обич към родния край. Пример за доброта и човечност.
Затова ми се ще да завърша този кратък очерк за Георги отново с думи на Михаил Гунчев (нали с него започнах): "Един връх може да се оцени колко е висок, когато се изкачиш на него, или когато се отдалечиш достатъчно от него. Върхът Георги Гемиджиев е безпощадно труден за изкачване, затова ни остава втората възможност. Да се отдалечим, за да го обхванем в цялото му величие! Ако пък приемем алегорията на един друг образ – водата, то, уверен съм, водата в животворния кладенец, който сътвориха за Панагюрище двамата Гемиджиеви, няма да пресъхне никога! Пантеонът на безсмъртните дела за Панагюрище прие и съхрани за вечни времена техните книги." 

Събра и редактира Стоян Радулов
______________________________

Източници: 

• Авторските книги на Георги Гемиджиев, споменати в текста.
• Отзив на Михаил Гунчев за Георги Гемиджиев при излизането на "Панагюрище – секрасте, секрасна!"(2015), публикуван в групата на "Чат-пат" във Фейсбук.
• Блогът, посветен на Георги Гемиджиев.
• Публикации в "Чат-пат" с етикет "Георги Гемиджиев". 
• Използвани са снимки от личния архив на автора и от архива на сем. Гемиджиеви.