"Многоликата българка": Анна Каменова

Анна Каменова с писателя Димитър Димов

Белетристката, преводачката, публицистката, пътеписката и общественичката Анна Каменова е наричана още „последната българска аристократка”. Дъщеря на политически деец, после сама „министерша”, тя живее в Русия, Англия, преброжда надлъж и нашир България. Изисканият дом на семейство Стайнови гостоприемно е приемал на своите „златорожки” срещи изявени личности на българския културен живот. А заедно със съпруга си -  акад. Петко Стайнов, осиновяват двете дъщери на роднинско семейство, чиито родители загиват при бомбардировките на семейния им дом.
Анна Каменова оставя чудесни пътеписи, вдъхновени  от лирична дарба. Едни от най-хубавите й пътеписни разкази са „В Черешово” и  „Свещените води на Делиормана”. Освен на разкази и пътеписи, лирика и мемоари, Анна Каменова е автор и на няколко романа, сред които най-известният е „Харитининият грях” (1930). Официалното признание идва по-късно: за романа си „Градът е същият” писателката е удостоена с годишната награда на Министерството на просвещението през 1934 г.
Школувана в „Златорог”, вече в ролята си на литературен критик със своя рубрика (във в. „Свободна реч”), Каменова ни оставя и ценни редове за литературни произведения, изложби, театрални постановки. Забележителна е и дългогодишната й работа в българската секция на ПЕН клуб, разчитаща, особено през времето на „Желязната завеса” на няколкото й чужди езика, тактичността и работливостта й. Една от ключовите й социални кампании е била (уви, неуспешната) инициатива да предложи поетесата  Елисавета Багряна за Нобелова награда.

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

Есента в розите на Робърт - от Лозена и Мария

* * *
Есента се завръща.
В прозореца - мъгла като дреб.
И се загръщам
в топлата радост -
книгата. И вазата
с цветята от теб.

Стихове Мария Бегова
Картина Лозена Муховска-Киш, "Розите на Робърт"

Журналистиката очертава контурите на отсъстващата държавност през Възраждането. А днес?

Цялата възрожденска култура е подчинена на едно грандиозно усилие за самоописание и новоописание. Чрез това самоописание става и модернизирането на възрожденското общество.

Едва ли ще е преувеличено да се твърди, че модерната българска държава е в голяма степен съградена от българската журналистика. Такава, каквато е, тя е резултат и от усилията на стотици вестници и списания с ангажираните в тях издатели, редактори, сътрудници и упражненото върху четящата публика въздействие. Поради което пак без страх от преувеличение може да се приеме, че и постигнатите резултати, добри и лоши, славни или срамни, са отговорност и на медиите, на пресата.

Павел Бобеков, създател на първия ежедневник

Появата на български периодичен печат в средата на XIX век е онзи импулс, който след „Историята” на Паисий и последвалите просветителски усилия на ранновъзрожденски дейци като Софроний, д-р Петър Берон, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Васил Априлов, Райно Попович и мнозина други вещае напредъка и очертава модерната перспектива пред българското общество. Фотиновото списание „Любословие” (1842, 1844-1846) и Богоровите вестници „Българский орел” (1846-1847) и „Цариградски вестник”(1848-1862) , последвани от „Смесна китка” (1852) на Славейков и „Мирозрение” (1850–1851) на Иван Добровски маркират един вече засилен процес на културно сцепление и духовно единение, който след Кримската война ще намери нови хоризонти за развитие и нови гласове в изданията на Раковски („Българска дневница”, 1857, „Дунавский лебед”, 1860-1861, „Бъдущност”, 1864), Драган Цанков („България”, 1859-1863), Славейков (”Гайда”,1863-1867, и „Македония”, 1866-1872), Тодор Бурмов (”Съветник”,1863-1865), а също и в публицистичната дейност на възрожденци като Никола Михайловски, Найден Геров, Тодор Икономов, Димитър Мутев, д-р Стоян Чомаков и останалите дейци от Цариградския кръг. Този интеграционен в същината си просвещенски процес, умело направляван от пресата, ще доведе до успешен финал първото от двете най-големи политически постижения на българското възрожденско общество – Великденската акция от 1860 г., изведена до блестящ завършек с фермана за признаване на Българската екзархия през 1870 г. Вестниците на българските емигрантски кръгове в Букурещ и Браила – „Народност”(1867-1869), „Тъпан” (1869-1875) и „Отечество” (1869-1871), последвани от „Свобода” (1869-1872) и „Независимост” (1873-1874) на Любен Каравелов и Ботевите „Дума на българските емигранти” (1871), „Знаме” (1874-1875) и „Будилник” (1873), както и основаният от Ботев „Нова България” (1876-1877) ще направят възможно и второто върхово национално усилие - Априлското въстание.
На практика цялата възрожденска преса бавно, но неотклонно следвайки своето предначертание, осъществява нещо, за което през 30-те години на XIX век Васил Априлов апелира към своите сънародници: ...Никой да не говори: „Аз съм сопотец или карловец, не ми е грижа за другите места.” Такова изречение е малосмислено. Секий българин принадлежи на сичката България, не особно на едно село или град...[Априлов, В. Съчинения. София, 1968, с. 209.]
Видимо напредналото самоосмисляне на българското възрожденско общество през 60-те и 70-те години позволява на Любен Каравелов в „Българи от старо време” вече с иронична дистанция да разкаже как Дядо Либен е бил особен вид патриот, обича своето отечество, но не всичкото, а само Копривщица.
Двете основни идейни течения в българската възрожденска журналистика, на „еволюционисткия печат” и на „революционния печат” [Боршуков, Г. История на българската журналистика. София, 1976, с. 92.] водят постоянни и много често злостни полемики, но това не е попречило пресата като цяло да движи българското възрожденско общество в една обща посока, да решава обща стратегическа задача – очертаване на националния патримониум в неговите исторически, духовни, културни и географски измерения и извеждането на „сичката България” върху европейската политическа сцена под национален флаг.
На практика българската журналистика от епохата на Възраждането се оказва самонатоварена със „свръхфункции”, тя в някакъв смисъл очертава контурите на отсъстващата държавност.[Константинова, Здр. Държавност преди държавността. Свръхфункции на българската възрожденска журналистика. София,(2000), 2002.] Пресата от този период е активна обществена трибуна, постоянна и ефективна медия между общини, училища, църква, читалища, еснафски организации и български емигрантски общности извън Османската империя.
Цялата възрожденска култура е подчинена на едно грандиозно усилие за самоописание и новоописание. Чрез това самоописание става и модернизирането на възрожденското общество. Повечето тогавашни вестници и списания разполагат със стройна кореспондентска мрежа от нещатни и безкористни сътрудници. Като правило те отразяват събития от места, в които почти нищо не се случва. Животът е монотонен и тече в своята календарна предопределеност, смущаван спорадично от събития с локално значение (попът се напил, даскалът избягал, някой се оженил). Смисълът на много от тези кореспонденции не е в събитийността, а в самото влизане във вестника. То е същественото и то е важното. Поради което много от тези дописки са интересни днес повече заради тяхната битова описателност, а не заради събитийна актуалност. Влизането в писаното слово е вид легитимиране на жителите от малкото селище в голямата национална общност. То означава поява на националната карта, влизане в общото културно и духовно пространство, чиито граници възрожденската преса се стреми да очертае. Много от дописниците започват информациите си с едно общо взето стандартно встъпление: “За всички написахте, за Джулюница, за Сухиндол, а за Лясковец още нищо няма. Айде сега нещо и за Лясковец.” Основното събитие в тези дописки е самото съществуване на Лясковец – той е там отдавна, хората живеят, женят се, умират, но за да стане пълноценно това съществуване, за да бъде актуално, то трябва да бъде регистрирано във вестника.
Така възрожденската периодика от „Любословие” до „Секидневний новинар” на Павел Бобеков (1877), независимо от разномислието и споровете (или и заради тях) оставя у съвременника усещане за известна съдбовна сплотеност и културна съпричастност у всички, които говорят български език. Впрочем една от огромните заслуги на възрожденската преса е тъкмо създаването на българския литературен език.
През целия период на Възраждането излизат общо 106 български вестници и списания. [Боршуков, Г. Цит. съч., с. 403.] Повече от половината са печатани в Цариград, Букурещ и Браила, а останалите в Сърбия, Австрия и Германия. От хоризонта на днешния ден изглежда някак маловажно и несериозно да се степенуват заслугите и приносите на отделни издания или възрожденски дейци в някаква строга йерархия на стойностите. Не би било сериозно да се твърди, че модерномислещият и само привидно архаичен Богоров е по-маловажен или пък по-значим от „контра модерния” Ботев или, че Каравелов с неговата трезва мисъл и жадна за илюзии душа [Радев, С. „Политическото красноречие в България”. В: Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени. София, 1965, с. 136.] е постигнал повече от сладкодумно присмехулния Славейков или умозрително разсъдливи автори като Тодор Бурмов, Тодор Икономов, Марко Балабанов и другите дейци от Цариградския кръг. Всеки от тях, както и още десетки възрожденци, има дял в голямата заслуга на българската журналистика от Възраждането – вграждане на представата за „сичката България” в съзнанието на българското общество. Това е нейното голямо постижение. Нейните дефицити ще станат видими по-късно.

Текст д-р Ясен Бориславов, из трудът му "Българската журналистика - възходи и падения", източник: сп. "Медий и обществени комуникации"

Вижте още

Стоян Власаков - пионер в българската разследваща журналистика

През 30-те в Панагюрище с вестник "Панагюрски глас"

Нов панагюрски вестник ще цепи новините на три
Петър Карапетров - бащата на панагюрската "книжица"

Една от огромните заслуги на възрожденската преса е създаването на българския литературен език.
Нейните дефицити ще станат видими по-късно.

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Театър, страст моя: Звездата на Маргарита

Маргарита Търкаланова и Лука Милков

„Иване,
Трудно ми е да си спомня за едно десетилетие, започнало преди 50 г. и завършило преди 40 г. Не помня дори как съм попаднала в театъра. Но то беше съвсем скоро, след като започнах работа в болницата в Панагюрище.”
Това разказва в спомените си известната в миналото самодейна актриса Маргарита Търкаланова на Иван Радулов. Иван е баща ми и се е заел да събере в книга блясъка на театралния живот в Панагюрище. А е имало години, когато той е бил на нивото на професионалните театри в София.
„Това, което съм запазила като спомен, - продължава Търкаланова - е, че в театъра участваха хора с най-различни професии, които след трудовия си ден, вечер, се отдаваха изцяло на своите герои в постановките. Репетираха с много самодисциплина и много любов, нямаше интриги, имаше приятелство, уважение и от там може би идваха и успехите. Всяка година се подготвяше нова постановка, имаше и нови попълнения.
Искам да спомена две имена, оставили траен спомен в мен. Лука Милков – изключително интелигентен, културен, всяващ респект, благ характер, талантлив – с амплоа на драматичен актьор. И Иван Колчака – с много силно чувство за хумор, страхотен комедиен актьор, страхотен като човек, колега и приятел. За тези двамата би трябвало да пишеш в книгата си.
Особено голям успех имахме с пиесата „Таня” на Третия републикански фестивал. Там аз изпълнявах ролята на Таня, за която бях удостоена като лауреат и получих златен медал. След това аз получих покана за работа в четири професионални театъра – Шумен, Русе и други, но все в далечни градове. Бях много привързана към майка си и не намерих сили пред това предизвикателство да отида толкова далече в неизвестното, и отказах. Пък и обичах професията си.”
И в статия на Димитър Хумков в списание „Театър” през 1969 г. се споменава професията на Маргарита Търкаланова – медицинска сестра. Тогава в театъра в Панагюрище артистите са обикновени хора, а не професионални актьори.
„В пиесата „Необикновен процес” Маргарита бе накарала хората да я ненавиждат. А това значи, че е играла добре - пише още Димитър Хумков. Това добре. Но Маргарита не е доволна. Тя не иска да показва на хората какви не трябва да бъдат. Тя мечтае да извае на сцената образ дълбоко човечен, който да ентусиазира, да увлича младежите, да им покаже красотата на човешката душа. Минават няколко години и всяка година Маргарита изгражда на сцената нов образ. Всяка премиера за нея е винаги едно ново кръщение. За публиката тя е ту Юлия, ту Олга.”

Факсимилета на статията в сп. "Театър" и на Грамота на М. Търкаланова

„Необикновен процес” от Мария Симова, която иначе е актриса, родена в Карлово, е поставена в Панагюрище от Лука Карайлев през сезон 1966 – 1967 г.  В тази постановка Маргарита Търкаланова играе Нели. Любопитното е, че в ролята на Николай в същата постановка, но в Смолянския драматичен театър, се е изявявал Тодор Колев, а режисьор е бил Реджеб Садъков. През 1965 г. с пиесата като режисьор се захваща и Леон Даниел. Точно в нея например идва истинският успех за Асен Кисимов като актьор. В пиесата като Николай той се бори за правдата в една почти неспасяема ситуация. И пак излиза победител, „защото какво е предназначението на театъра, ако не да даде на хората малко надежда”, както пише Севелина Гьорова във в. „Народна култура”. Ето на такъв фон се развива театралната дейност в Панагюрище.
Но големият успех и за Маргарита, и за Лука Карайлев идва в следващ театрален сезон с пиесата „Таня”. „Текстът е научен за една седмица. По настояване на режисьора Маргарита написва няколко страници характеристика на своята героиня. Това е верен портрет на Таня, почувстван и обикнат – пише в статията си за сп. „Театър” Димитър Хумков. - Започват и репетициите на сцената. Още от първата вечер всичко се нарежда бързо, сякаш отдавна репетирано. Таня живее на сцената. Всяка мимика и жест са точни, оправдани... В пиесата има една силно драматична сцена. Таня изживява мъката си по изгубената рожба. Тук Маргарита е изумителна. Дълга и мъчителна е тази сцена. Публиката винаги плаче.”
 
Стоян Радулов,
снимки от архива на Маргарита Търкаланова и Иван Радулов
 

 

Приятели на сцената и в живота

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.