"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)
Показват се публикациите с етикет публицистика. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет публицистика. Показване на всички публикации

Дима Дюлгярова с дебютна книга, в която "смисълът покълва"

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Такава любов, подарък от мигове
(рецензия)

На тази книга отдавна, много отдавна ѝ беше време. Повтарях го периодично – още малко оставаше да се превърна в стара, досадна латерна. Но слава на Живота, на Надеждата, на Любовта и на Бога – спасен съм. И благодаря на Дима Дюлгярова – всички ние спасени сме; заредени сме с висока доза душевна имунотерапия; предоставена ни е животоподхранваща система от класно творчество. При това не по капка на седмица или месец – както се случваше до момента в електронното издание на „Чат-пат“ или в социалните мрежи, а в прекрасна, дебютна книга. Защото нейната поезия е като нея самата –
като сутрешен сняг, 
като утрин диханна – 
възкръсва нощта
и приспива сумрака...
Имахме, имахме огромна нужда от нея. И как не! – Каква поезия само! Колко много отприщена енергия и с какво неподражаемо майсторство е хваната в руслото на поетическите ритъм и рими; в каква ярка образност е облечена и с каква лекота на езика е изречена – направо е излята, почти се пее – прочее, както някога, при възникването на поетическото изкуство в древността; даже е заредена с драмата и с екзистенциалната трагедия, характерни за соловата поезията от времената, когато творбите на поетите са били съпроводени с музика от лира и с танци.
С „И в мен покълва смисълът“ Дима Дюлгярова ни прави прекрасен подарък от най-съкровените си и емоционални мигове – буквално разстила душата си по белите листове. Поетичното ѝ Алтер его ни повежда в любовни пътешествия в света на дълбоко личното, когато по накокичени светли поляни, в минзухарена нежност потънали и под шапка от слама се припича светът върху място за двама, а тя е в рокля с тънки презрамки, сплела в плитка коси, когато безгрижният глас на деня в чадърите топли се смее. Но често това пътуване, тези мисли, уморени от тичане между мене и теб в полукръг от обичане, са бурни и тъмни, тъжни и примирени, твърде много минорни и лекувани с големи глътки пелин от горчиви признания... Все пак, в крайна сметка Дима ни извежда до светлите пристани на покоя, добит от мъдростта на опита и от благостта на обичащия човек. Талантът ѝ ни разхожда из най-красивите места, отредени, разбира се, предимно за любовта – тази вечна и безкрайна тема на човешкото съществуване. И все пак единствена за всеки, лична, уникална.
В настоящата книга обаче ни се разкрива една жена не толкова от времето на невинните момичешки влюбвания, колкото от периодите на зрелостта и трезвата оценка за сложността на любовта с всичките ѝ противоречия, тегоби и крайни моменти – очи в очи, душа в душа. Докрай. Както и в прозаичния свят на делника, и тук, в поетичния свят на Дима, любовта сменя всички сезони, сменя всички посоки и е храм за разпятие – в този живот – броеница, през който сякаш минаваме набързо, като с влак; това е любов, сътворена от Бога за две прашинки от тази вселена.
В сърдечния – и затова субективен – свят на Дима Дюлгярова не всичко е изговорено, но много е казано, дори с мълчанието, с дъховете между думите, стиховете и строфите. Така в определени моменти огънят на емоциите е отприщен до изгаряне, до пепел. До великата пепел. Пепел, от която поетът и жената в Дима възкръсват и горят щастливи.
Най-хубавото е, че в края на това зашеметяващо творческо пътешествие, на развиделяване, стигаме до надеждата. И ето къде покълва смисълът, и вече ден е, и светлината се е плиснала...
Дима пътува из лиричните води на литературата още от ученичка в ОУ „Проф. М. Дринов“ в Панагюрище (родена е през 1974-та), но рядко се осмеляваше да ни разкрива мигове от тези свои пътешествия. Те все пак се случваха спорадично навремето из местната преса – вестниците „Време“ и „Чат-пат“, и малко по-често през последните години. Членува в Литературен клуб „Виделина“ от 2016 г., а през следващата нейни творби намериха място и в Юбилейния алманах на клуба, издание на панагюрското читалище „Виделина“.
Но Любовта в нея не спря да твори и в крайна сметка стана каквото трябва, както си е редно, според Вечността – роди се книга – подарък от изживени, осмислени и запаметени мигове.

Стоян Радулов


Новата книга на Дарина Дечева: "Милост", от която боли

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Оформлението на „Милост“ е дело на панагюрския художник Николай Радулов
_______________________________________

Есенна, но не меланхолична; смислена, но не обмисляна; без цветове, не и безцветна; дълбока, не и давеща… Така видях стиховете на Дарина в новата й стихосбирка „Милост“. Зачетох се и… не прочетох тънката книжка „на един дъх“. Оказа се една малка бяла книжка, която те оставя без дъх.

Опоетизирането на тъгата е любим стихотворен похват в световната поезия. При Дарина тъгата е изведена във вълнуващо правило в живота на този, който не се страхува от леда на самотата, от дълбокото на чувствата, от страстта си да гони Михаля, от светлината на мрака.

И вярваш на тези стихове с не заявени, а споделени истини за едно земно съществуване, изпълнено с преживени видения и изстрадани истини. Стихове интелектуални, не и интелигентски, белязани с интелектуалните поетични образи, родени в сърце – отговорно към себе си, другите и словото. Уважаващо хипотетичния читател, който ще вземе в ръце крехката книжка и ще зарови очи в буквите, а те ще го препратят смело и понякога безпощадно в един наистина нов свят – смислен, сериозен, дълбок.

Издигам в култ тази отговорност на поетите, някои, като Дарина. Тези поети, които взимат листа в ръце само когато са сигурни, че ще наредят буквите и думите в във въздействащо слово. Другото е тенекиено дрънкане на изповедания, които веднага забравяш.

Искаше ми се да цитирам някои откривателски метафори на Дарина. Бяха много обаче. После изревнувах читателите – нека те си ги открият. Запазих за себе си удоволствието да въртя в мисълта си като сладък бонбон няколко „иновативни“ художествени пластики. С възторг открих и една нова според мен сила на Дарина – художествената поанта на всяка творба – като чаровно изобретателен финал – парадокс или обобщение.

Познавам отчасти поезията на Д. Дечева и не се поддадох на предварителни страхове. Привлече ме и визията на изданието – ефирно, чисто. Завидях, че Недялко Йорданов преди мен е чел „Милост“. Но признавам, че толкова много самиздат тече около мен, че нерядко мятам книгите на рафта, преди да съм ги отворила.

Благодаря си, че този път първо отворих стихосбирката на Дарина. Празнично ми стана от хармоничното „смути“, забъркано от парадоксални метафори и предизвикателни образи, хирургична изповедност и топла тишина, тишина, която те призовава да си направиш своя хирургия. След това видях себе си в тази опасна тишина. А какво по-силно от това някой да пише така, че все едно ти си го мислил. Ако имаш ум и смелост, разбира се. Смелостта на поета Дарина Дечева.

Благодаря на Дарина за това предизвикателство. Малко е да кажа, че „Милост“ си заслужава да бъде прочетена, да бъде четена отново и отново. Но отправям и предупреждение: внимание, на моменти от „Милост“ боли.

Веселина Велчева, за в. "Време 2001" - Панагюрище, януари 2020 г.

_______________________________________

Храбрият оловен войник

                        на войника в мен и до мен

Мечтая си за малка тишина

и да говоря с нея – като с мама.

Големите отдавна ги крещя –

самичка. В тишините други няма.

Мечтая си да й разкажа как

заякнах. И света цял вече нося.

И как преди мълчах – напук, на крак…

Сега – за да живея. Без въпроси.

Говори ми се. Да, по принцип знам,

но с тишината всеки път е ново.

Да вляза в нея, малка като в храм.

И да изляза храбра – от олово.

Да й разкажа мама как мълчи

и всичките си думи как побира

във две сълзи. За тези две очи

мечтая си.

Докато не умирам.


Голгота

Преживяхме ледени години.

Оттогава всеки ден мълча.

Вече зная – всеки кръст ще мине.

Всичко! Даже краят на света.

Ще настъпи утрото тогава.

И отнякъде ще долети

любовта ни с тихото„Оставам…“.

Но сега това не знаеш ти.

Зная аз. И само в мене има

синева, която ми е нощ,

тишина като звънчета в зима.

И блести по-остро и от нож.

И това ако не е пришествие

на любов към края на света!

Ако кажеш – нека да е бедствие,

но вървя. И чакам. И държа.

И звъня със зимните звънчета,

и изгрявам с всяка синева.

Вече знам, че утрото е в петък.

            И от кръста ми растат крила.

Стихове: Дарина Дечева, из книгата "Милост"

_______________________________________


Дарина Дечева
е магистър по психология. Позитивен психотерапевт и треньор по групово-динамичен тренинг. През 2014 година открива студио за психотерапия „Вътрешната стая“. През 2009 г. печели първо място в категория „Поезия“ на конкурса за творци от Пазарджишка област, съпътстващ първото връчване на националната литературна награда на името на Милош Зяпков. Носител на наградата „Златен пегас“. Автор е на книгите „Родени през десет“ (в съавторство; 2006), „В съня ми бродиш“ (2007), „Дом от камъш“ (2009), „Педя нощ“ (2010) , „Имало и други полети“(2013) и "Милост" (2019). 

Използваните фотографии в публикацията са дело на Николай Радулов.

За книгата "#53пътиЛЮБОВиДругиВажниНеща" от панагюрския поет Михаил Караиванов

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Корицата на книгата.  Фотографии - Моника Димитрова,  рецензент и редактор - Стоян Радулов

Р Е Ц Е Н З И Я

#53 пъти Любов и други важни неща“ е втората поетична книга на младия автор от Панагюрище Михаил Караиванов, след „Зависимост“ (ИК „Оборище“, Панагюрище, 2016).И нейната интересна „необичайност“ започва още от заглавието със символа „#“ за хаштаг, който в новите информационни времена е знак за препратка („таг“ – от американски английски) за търсене в социалните мрежи.Тук той е използван в директния му смисъл – т.е. концентриращ посланието в дума или символен низ, следващи знака.В случая съставената поредица от букви и думи „53 пъти Любов“ се превръща в етикет, който предоставя метаинформация при кратки текстови съобщения и улеснява общуването по темата. За яснота ще уточня, че лингвистът Якоб Айнщайн нарича „метакоментиране“ този начин на употреба на етикети, съставени от думи в самото съобщение. Прочее, това е още един начин животът да преминава от една реалност в друга – битова, художествена, виртуална.
И наистина - кратките, но концентрирани и ясни поетически послания на Михаил понякога напомнят на статуси в социалните мрежи, което само потвърждава тезата, че поезията вече се развива и се влияе от и в друга, виртуална среда. Това ни показва също, че напук на повечето твърдения за наложените от тази нова среда ограничения във взаимоотношенията, напротив - тя всъщност ни предоставя още начини за опосредствено общуване. А нима това не е една от целите изобщо на литературата!?
В този смисъл появата на втората книга на Михаил Караиванов е новото му и голямо съобщение за продължаващия негов път в света на писаното слово, на поезията, въртящ се отново около хаштага на необятната, необяснимата, но желана Любов.
Книгата „#53 пъти Любов и други важни неща“ е изключително добре структурирана композиционно, благодарение на почти едногодишната работа по нея на Михаил като автор и на моя милост като редактор. Успяхме да подредим 60-те творби хармонично в пет тематични дяла, като две от стихотворенията правят директна връзка с първата книга.
Зависимост“ беше история в стихове, изживяна в най-малките детайли и предадена по своеобразен, вълнуващ начин; разказ за любовта със светлите и тъмните й страни, търсещ диалог с читателя – не само чрез книжните страници, но и чрез виртуалните. Още след появата на първите му стихове Михаил Караиванов създава и поддържапоетичната страница във Фейсбук - "Изгубени в думите". Точно заради нея и връзката му с читателитетам той стига и до идеята да поставя поезията си и върху белите страници на книгата. И ако в „Зависимост“ стиховете му сякаш нямаха начало и край – започваха от някъде, от някакъв друг живот и спираха внезапно, пред големия кръстопът на въпросите, то в „#53 пъти Любов и други важни неща“ посоката вече е ясна. Това е вечният човешки стремеж към светлина и щастие, но сякаш неразривно свързано с катарзисното страдание при търсенето, при постигането на любовта, при нейното осъзнаване. Любовта като животворна потребност, любовта като надежда за преодоляване, любовта като вяра в човека. Но това е и поезия на отсъствието, на копнежа по анонимната, по вечната жена, която идва и остава завинаги и за която авторът е сигурен - "жена, с която бъдещето мое идва". Това е антитеза на самотата, това е еманация на чувственото любовно многообразие от почти свръхсъвършеното божествено начало.
За първи път в края на втората книга по отношение на темата Михаил поглежда и отвъд света на интимното, но отново с топлото и човеколюбиво чувство на ранимия млад човек, чиито свят често се оказва и суров. Личната ми препоръка и приятелски съвет към Мишо е да развие тази тенденция – това несъмнено ще обогати поетическия му свят.

Михаил Караиванов, снимка Моника Димитрова

Михаил Караиванов е роден в Панагюрище през 1982 г. и понастоящем живее и работи в родния си град. Познат е с участието си в местната рок група “Modica”, чието начало поставя през 2013 г. - той е и основен неин "двигател". И понеже "играта е „първична човешка функция“, играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“ и прави всяка култура да протича като игра" (както казва Хьойзинха), изглежда на Михаил Караиванов играта с музиката не му е достатъчна, та посяга и към писането. Някои от стихвете му се превръщат в текстове за песни на групата. Междувременно след излизането на дебютната му книга, Михаил, заедно с още няколко млади човека, стана най-новото попълнение от Литературен клуб „Виделина“ в Панагюрище.
Инак, Михаил Караиванов е инженер, при това дипломиран. През 2001 г. заминава за София, където следва и работи. След десет годишен престой в столицата се прибира отново в Панагюрище, където си намира работа именно заради образованието си.

Михаил Караиванов пише в свободен стих. В противовес на широко разпространеното мнение за свободния стих – меко казано „недолюбван“ от повечето „професионални“ поети, писатели и критици у нас, държа да отбележа, че свободното стихосложение категоричноима своя техника и своя динамика. Движението на неговия ритъм е по-естествено и повече се доближава до строежа и простотата на обикновената реч. Надутата празничност или изкуствен патос на предварително форматираните стихове изчезват. Изразът става спокоен и чист. В свободния стих има по-малко фалш и още по-малко изкуственост. Непосредствеността на вдъхновението и чувството се нарушават по-малко, вследствие лекотата и грацията му. Т.е. по-малко формални ограничения - повече простор на поетическото въображение и съдържание. Ще припомня и че в духа на свободния стих са работили вече поети като Михайловски, Яворов, Мара Белчева, Д. Бабев, Андрейчин. Той не е рядко явление и в поезията на Багряна, Дора Габе, Гео Милев, Н. Райнов, Блага Димитрова.
Ако се пренесем в съвременния ни литературен живот, ще открием свободния стих почти изцяло в творбите на Петър Чухов, Георги Господинов, Надежда Радулова, Емануил Видински, Калин Терзийски, Илиян Любомиров. Тъкмо в последната редица можем да поставим и Михаил Караиванов; за това говорят и препратките във втората му книга. Тук ще си позволя да цитирам Владимир Минев: „Свободният стих носи в себе си живота и е свободен като него. В състояние е да предаде много по-добре отсенките на мисълта и капризите на въображението, защото свободният стих отговаря на разнообразието на емоционално-психичния живот на човека. Неговият ритъм върви успоредно с ритъма на чувствата и мислите. Затова и свободният стих е самият живот. Приливите от един стихотворен размер към друг пък го свързват с обикновената човешка реч и оттам - нервът на живота в него. Движението на мисълта в него е стройно и разполага към хармонично нареждане на образите. Свободният стих е много по-подвиже. В зависимост от темперамента на поета, той може да стане цял движение.“
Ще дам един пример от поезията на Михаил Караиванов – краткото стихотворение "Януари". В него стихът бързо прескача от различни двусрични (с превес на ямба) в трисрични размери, но въпреки това - с ясно отчетлив вътрешен ритъм, което се дължи на особения му звукопис (най-вече при съчетанието на гласните) на заложения асонанс, и дори на римата "изгаря - цигара", с която стихотворението завършва. Т.е. при писането си Михаил се стреми да не оказва съпротива на външния свят в логиката на езика. (А обикновено "високото" изкуство се стреми да прави тъкмо обратното.) Точно тази естественост, тази неподправеност и умението да накара читателя да почувства заедно с него всяка дума, скъсява почти до отсъствие дистанцията между двамата. Така Михаил уверено върви към изграждане на собствена доловима и ясна стилистика. Затова – да поговорим малко и за нея.
Във фигуративно отношение поезията на Караиванов се характеризира с рядкото използване на метафори – този обичайно най-мощен инструмент на поета, и това е особено характерно за настоящата книга. Но пък когато ги има, метафорите са изключително ярки - "...геометрия на изкушението...", "...джунгли от йориглифи...", "...слънцето ни плете сламени шапки от лято...". Ще забележите, че не често присъстват и прилагателните. За сметка на това езикът изобилства от глаголи, които му придават изключителна динамика.
Авторът разчита много на други от тропите, чрез които постига своите внушения – на аналогията ("Fast food"), на сравнението ("В нашата стая"), на метонимията (особено в поетичните миниатюри) и на алюзията ("Зелените фиби", "Астрономия"). За последното говорят и използваните цитати от негови любими произведения в началото на всеки от дяловете в книгата, и всеки - превърнат в мото.
В „#53 пъти Любов и други важни неща“ Михаил развива и самобитен образов, смислов и интонационен модел, постига свой собствен опростен синтактичен и образен паралелизъм. Така че е съвсем естествено при синтактичната структура на поетическия си език той да прибягва до апосиопезата (когато има смисъл, но той не е изказан), до елипсата (очевидни и очертани синтактични липси), и понякога до инверсията (промяна на обичайния словоред). Ако се задълбочим в композиционно отношение, ще окрием, че от стилистичните фигури Караиванов най-много предпочита контраста ("В различни часови пояси", "Математика"), градацията ("Женски имена") и понякога – инверсията ("...хоризонт / небе вода / вода небе / и те по средата...")
Прочее, Михаил Караиванов е майстор на сентенциите, някои от които вгражда като поанти в стихотворенията си, а други оставя да живеят като миниатюри:
"любовта е / дълго пътуване / сами / от него / често / се връщаме";
"...всеки моряк знае че / всяка буря / може да му е последна";
"...дните са преброени / добре е да знаеш / че всичко / хубаво / свършва";
"всеки / неин / вятър / е / моя / посока".
И не на последно място – както ще се убедите сами от текста на книгата, авторът силно разчита на графиката на стихотворенията ("13", "Март", "Юли", "Винаги"), в която вгражда допълнителна образна символика, подсилваща поетическата му инвенция.
Всичко това са не малко и големи достойнства в поезията на Михаил Караиванов. Неговото писане ни показва как давайки свобода на поетическото изкуство, много по-широка от тази, която традиционно поетът има, свободният стих е начин за развитие на нашата поезия.
Затова се радвам на издаването на „#53 пъти Любов и други важни неща“. Потенциалът е голям и е радостно, че се осъществява в нашите географски предели.
Появата на автор като Михаил Караиванов трябва да бъде посрещната с усмивка на лицата ни, с отворени обятия, да бъде насърчавана и обгрижвана, защото чрез хора като него и творчеството му духът ни общ расте. Аз мога само да съм радостен, че го познавам, че имам възможността да чета стиховете му преди повечето хора и да му благодаря за доверието да бъда до него в началото на пътя му в българското слово.
Пожелавам на Михаил здраво духовно паство, силни устои на душата му и никога да не забравя, че венецът е от тръни - с тиарата му върви и болката; още първият ни литертурен критик, панагюреца Нешо Бончев е написал: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти“. 
Поздравления и за ръководния екип на Община Панагюрище, който вече няколко години подкрепя реализацията на творчески проекти на местни творци.

Стоян Радулов

Зографовите "Светове на Яворов" ни сродяват - по слово, по кръв, и по дух


В 2018 година, когато отбелязвахме 140-та годишнина от рождението на големия български поет Пейо Тотев Крачолов, назован от Пенчо Славейков „Яворов“, една трудолюбива, енергична и призвана в литературното си историко-възкресително дело жена се зае да ни преоткрие и дообогати с неизвестни или малкоизвестни факти и дори неочаквани гледни точки "Световете на Яворов" в новата си едноименна книга. Става дума за Катя Зографова, разбира се, и за нейното лично словозогра- фисване върху образа на поета – нейният "пръв личен литературен култ", както сама признава в предговора на изданието. Прочее, Яворов се оказва и Зографовото "духовно съкровение на детството й", защото сестрата на майка й Нона е един от уредниците на музея на Яворов в Чирпан – родният му град, и малката Зографова често й гостува там в детството и юношеството си.
"Незабвенни са бавните ни разходки с приведения доземи, но висок в словото си и колега на леля ми - поет Димитър Данаилов - пише още Катя Зографова. - В южната есен той рецитираше "Лист отбрулен..." и паркът с Яворовия паметник ми изглеждаше огромен, непроходим, тайнствено-романтичен. Когато след години отидох отново в Чирпан, видях с (вече ) "възрастните" си очи една обикновена градска градинка, която можеш да пребродиш за няколко минути... Но сродяването, обсебването, пристрастяването към интимния шепот на Яворовото слово вече беше проникнало в кръвта ми."
Толкова с първопричините "Световете на Яворов" да изникнат изпод перото / клавиатурата на Катя Зографова.
След като прочетох книгата съм почти убеден, че тя гледа вече с други очи на Яворов - в сравнение с онзи възтрогнат поглед на запалената по литературата девойка. И не защото поетът, поезията и есеистиката му са получили в съвремието ни неизбежната патина на времето, а защото погледът на Зографова върху литературата ни и съответно върху творчеството, живота и личността на Яворов е станал много по-мащабен, по-мъдър и отсяващ важните и приносни факти в биографията му; и съответно - достижения в творчеството му.
Още проектът за корица на книгата – дело на малкия син на Зографова – Козма – е прекрасен – световете на Яворов наистина са побрани вътре в него, чисто визуално и концептуално. (Това не е първата му работа по корици на нейни издания и издава талантът на твореца, който се предава в семейството, макар и подчинен на различна муза.)
След въведението и споменатият вече личен култ към поета, авторката не случайно избира веднага да ни запознае със зараждането, мотивите и пътят на националния ни култ към Яворов.
"Само месец след героичния акт на гордото човешко достойнство – самоубийството му с куршум и отрова, култът Яворов започва необратимото си възвисяване – пише Зографова. – Началото е поставено с надгробното слово на проф. Боян Пенев и траурното утро, организирано от студентско литературно филологическо дружество в памет на П. К. Яворов на 2 ноември 1914 г. На него прозвучава най-значимото въведение в култа Яворов – словото на Владимир Василев „Съдба и поезия”.
Оттук нататък вече се разгръща в пълнокръвните си усети и трактовки Зографовата тема за Яворов – и радващото този път е, че за разлика от други нейни приносни книги, настоящата е обогатена с множество архивни фотографии, пощенски картички, документи и факсимилета, много от които се публикуват за първи път – включително с ръкописа на последна публикация на Владимир Василев за поета, 1963 г., където четем: "Яворов е един революционен дух, който загина пред собствените си барикади..."

Пощенски картички от Поморие с Яворовите скали и паметника на Яворов, 1962 г.

Когато за първи път в зрелите си години посетих Поморие, се възхитих на каменната скулптурна композиция на Иван Блажев, посветена на Яворов. Пейо Крачолов пристига в тогавашно Анхиало през 1899 г. като телеграфист и морското градче се превръща в неразривна част не само от житейския, но и от творческия път на поета – тук се раждат поемата "Калиопа", елегията "Арменци" и "половината от червената стихосбирка" – както казва сам творецът. В скулптурата на Блажев над Яворовите скали в близост до някогашния дом на поета (пребивавал е в малка дървена къща край самия западен бряг на морето – отдавна вече разрушена) Яворов е замислен, наведен и сякаш заслушан в шепота на морските стихии. Не изглежда млад, а много по-зрял за годините си, когато всъщност е тук. Това винаги ми е говорело за някаква обреченост, която вероятно и Яворов, и Блажев са усещали...
Когато гледам тази скулптура, винаги се сещам за последната строфа от Яворовото стихотворение "Край морето":
"Светът - море... И нявга що ли
   след мене тук ще поличи
от преживените неволи?"
Знаменателно, нали!?
Паметникът е открит на 18 октомври 1959 г. В края на август 1900 година Яворов напуска морското градче със солниците и заминава за София. (Не без подкрепата на д-р Кръстев и Славейков, разбира се). Но дълго време натрупаните в Анхиало впечатления оказват влияние върху творчеството на поета, а споменът за тази година озарява паметта му до последните мигове от краткия му живот.В Историческия музей на Поморие пък по стените на коридорите и стълбището са разположени стотици снимки от първата половина на ХХ век в Анхиало, направени от местна фотографска фамилия. В тях зрителят може да опознае градът и жителите му такива, каквито са били по времето на Яворов...
В книгата на Зографова читателят ще опознае Яворов такъв, какъвто го вижда самата тя. Вече утвърден литературен критик и историк, който борави внимателно и коректно с историческите и документални факти, Зографова прави професионална, но все пак и лична литературна и човешка дисекция на неговите светове от различни ракурси. "Яворов е на всички, а и аз съм написала книга, в която само един от текстовете е строго и скучно научен (този за поемата му "Нощ")"– както признава самата тя в кореспонденцията помежду ни. Лично за мен това е поредната нейна тухла в нашия общ български параклис за "служение на родното", който сме избрали да строим и да обгрижваме през годините.
Веднага след смъртта на Яворов в края на 1914 година много негови съвременници "тълкуват трагиката на смъртта му като висша културноисторическа ценност", отбелязва Зографова. И продължава: "Критикът Божан Ангелов пръв изрича тази вдъхновена теза.
Култът Яворов е създаден от онези малцина негови приятели, ценители, критици и борци за освобождението на Македония, които безусловно вярват в Поета и в неговата невинност. Това са големите, влиятелни интелектуалци, които с авторитета си храбро застават зад подхвърления на публично опозоряване и мизерно съществувание Яворов, който вмести в сърцето си вековната мъка на българите."
Самата книга на Катя Зографова "Световете на Яворов" става в нашето съвремие част от този култ. Но част дистанцирана във времето, през което историята и личните ни пристрастрия към Яворов са имали време да обективизират достатъчно поета, творчеството му, неговата личност, живота му, любовите му и приятелствата му.

Факсимилета от богато илюстрираната книга на Катя Зографова за Яворов
Няма да ви отнемам възможността сами да се запознаете с темите в трите дяла на Зографовата книга за Яворов, както и да се насладите не само на изследователското, но и на езиковотомайсторството на Катя, само ще отбележа някои важни в нея ракурси. Освен литературните прочити, които Катя Зографова прави върху някои знакови Яворови творби, особено важни в първия дял ми се сториха не само създаването и уникалната рецепция на „Арменци“, но и генеалогията на мита „Мер Яворов“ („Нашият Яворов“) – защото нали така го наричат днес представителите на този етнос, както и утвърждаването на Яворов като апостол на националната кауза чрез воеводствата му в Македония. Особено впечатляващ е акцентът върху историята на невероятното превземане от Яворовата чета на град Кавала през 1912 г. по време на Балканската война – сюжет почти неизвестен, но достоен за самостоятелен белетристичен и дори кино шедьовър.
Във втория дял пък Катя Зографова за пръв път разглежда, както сама е отбелязала – "в сложната им взаимовръзка" – любимите в интимния живот на Яворов, за да разкрие бездните на трагическата му душа: неосъществената голяма любов с Дора Габе; премълчаваната история с Весела Монева-Олзомер; епичната любовна драма с Лора Каравелова; с неизвестната за повечето от нас Дора Конова – според непрочетените й спомени; преоткрива значимостта на темата за Мина Тодорова, като я проследява и тълкува в литературата, драматургията и мемоаристиката...
Наистина приносни за мен са някои текстове от третия дял на книгата, където особено ясно личи битността на Катя Зографова не само като талантлив литературен критик и историк, но и като съвестен музеен работник. Например тези, в който изследва потулени архиви и приятелства като това с д-р Васил Ненов; разкрива ни интригуващия Яворов фотоалбум; портретува непредубедено противоречивата изследователка на поета и негова племенница Ганка Найденова-Стоилова; и прави прецизна историческа социокултурна и медийна хроника на тягостните истини около дълголетната сага на Яворовия музей на “Раковски” 136 в София.
Така че: с право проф. Димитър Михайлов определя книгата категорично като "важен принос в Яворознанието"; а проф. Михаил Неделчев споделя следното: "Изследователските интереси, интерпретаторските вдъхновения, стремежите за търсене на литературноисторически открития по темите Яворов, неговото литературно творчество и социокултурното битие на литературната му личност, са трайни за Катя Зографова. Почти във всяка от нейните сборни книги, се съдържат и текстове за Яворов, развиват се сюжети от трагическия му жизнен път. Освен това, като дългогодишен музеен работник в Националния литературен музей, като негов директор в продължение на няколко години, Катя Зографова е проявявала подчертано внимание към драматичната съдба на на къщата музей на Яворов на ул. "Раковски" 136... С теми за Яворов тя е участвала и в десетки научни международни и наши конференции; изнасяла е Яворови беседи навсякъде из страната и в отделни културни центрове в чужбина. И ето, сега тя обобщава целия този свой огромен опит в обемен труд."
Бих избрал да завърша обаче с думи на самата Катя Зографова: "Знам, че въпреки всички изпитания Яворовият култ ще пребъде във времето, защото винаги ще има романтици, които да разчетат знаците на смъртната любов в стиховете на трагическия поет и в пукнатините по музейните стени, дори когато те са заличени след неотложен ремонт... И защото вярвам, че в България винаги ще се раждат храбри мъже и жени с граждански каузи, с развълнувани съвести!"
От мен – приятно четене! Насладете се на Зографовите "Светове на Яворов" така, както го направих аз. Подобни книги ни сродяват – по слово, по кръв, и по дух.

© Стоян Радулов, София, януари 2019 г.

Животът и поезията по Никифоровски - от Господ по-честни!

Димитър Никифоров - argonyk
ХЛЯБ
Шуми и се пени реката под моста.
Сам гълъб чертае окръжност в небето.
Два лъча подсказват на росния троскот,
че скоро от изток зората ще светне.

Тих вятър подобно на майчина ласка,
едва доловимо житата разрошва.
Потропват каруците - прости каляски
и моето село прилича на кошер.

Бай Петър с пръскачка от мед и на босо,
към своето лозе закрачил - попържа.
Ще пръска. А после, узрялото просо
ожънал, на снопи прилeжно ще върже.

Ще легне на сянка под трите горуна,
рисувани сякаш от младия Шишкин.
И нейде в душата му тънката струна
на младост далечна ще рони въздишки.

Бай Петър е всъщност метафора ясна.
На хляба изпечен суровата песен.
Провинция казвате? - ресто и баста!
Това е животът. От Господ по-честен.

ПРИЗНАНИЕ
В тишината на вечните истини,
в полумрака на всички заблуди,
зреят болки които осмисляме,
чак когато без нея се будим.

Не от вчера на ум го пресмятам -
бе живота ми с хиляди ъгли...
Всяка обич до днес ми е свята,
но най-святата вчера си тръгна.

Че вината е моя - не крия.
Не със жестове фини се славя.
Наранявал съм, биха ме, пия -
тиха нежност и кипнала лава.

Не да хленча съм седнал да пиша -
тези думи сами се подреждат.
Като стара обувка - излишен,
ще старея под синята прежда.

Неразтребена маса за гости -
бе живота ми с хиляди ъгли.
Любовта на душата ми снощи,
не с лилави пантофки си тръгна...

РАПСОДИЯ
Все някой ден ще врътна смело ключа
на този грохнал, сив апартамент.
И в къща с двор, асма и вярно куче –
ще заживея с ризница от лен.

И ръста на тревата ще пресмятам,
ще виждам как доматът сменя цвят.
На малко охлювче върху рогата
ще сричам болките на този свят.

Две рижи котки "никаква" порода,
две гъски, патица и млад петел –
без капка страх до мен ще се разхождат,
и аз до тях – старик – ще бъда смел!

Извитата коса – по икиндия
ще сядам да наточа с тънък брус
с павурче люта гроздова ракия,
на просото до алаброса рус.

В уют ще пукат цепеници сухи
и боб ще къкри – безобидно тих.
Далеч от градски шум и градски мухъл –
едно щурче ще ми напише стих.

ДАЛЕКОГЛЕД ЗА ОБРАТНО ВИЖДАНЕ
         на Любен Чаталов

Като сърца - огромни и червени,
със равен пулс доматите узряват.
И виждам как по тънките им вени
пристига ранна есен, златоглава.

Тревата с росен поздрав я посреща.
Петле извива глас и загълчава...
Денят заплита сръчно свойта мрежа,
по-бял от млякото на рижа крава.

Запяват в хор врабчета неспокойни
чиято песен утрото ни гали.
Животът има хиляди пробойни,
но не смъртта за пристан сме избрали.

Моряци сме - терасата е мостик,
но тази къща няма да отплава.
Тя дом е вече, с вратник незалостен,
като душата блага на Чаталов.

ТОЧКА НА КИПЕНЕ
Колко много кадърни поети измете
на бездарните ловки метлата стерилна!
И подобно на наниз от люти чушлета
мойте думи висят в тази снобска сушилна.

Аз умея, обаче, на глас да разплитам
всяка пошлост в която метафори няма.
Без да крия лицето си мога да питам
и да чистя словесното зърно от слама.

Ще ме лаят, наясно съм, кучета бесни,
дето дъвчат на смисъла кокала постен.
И ще стискат юмруци в ръкавите тесни
на балтон от клишета, неловко тропосан.

Ще съм себе си в стих от кръвта ми белязан.
Не отстъпвам от своите думи и крачка!
Не под шумни аплаузи искам да лазя,
ни да крия глава под крилото на квачка.

Ще вървя по ръба на езиците остри,
дето с моето име ръцете си миха.
Многоликата смърт щом ми дойде на гости,
нецелунат от грозната слава ще стихна.

Стихове Димитър Никифоров - argonyk

С Мария Бегова при представяне на негова книга в панагюрската библиотека
На гости у своя приятел, художника Стайо Гарноев, в Панагюрище
§§§
Крайно време беше "Чат-пат" да обърне отново внимание на някой от стойностните съвременни български поети. А според мен - някои от тях и бъдещи класици, в което съм сигурен...
Роден през 1968 г. в с. Крушовица, Врачанско, поетът Димитър Никифоров, известен в интернет и с псевдонима си argonyk (Забелязвате ли тук играта и мистификацията с името на кораба "Арго" от мита за аргонавтите, Златното руно и певеца Орфей!? - б.а.), според Маргарита Петкова, "успешно си проправя път в съвременната ни поезия и заема в нея свое собствено място".
Признавам, че съм огромен негов почитател. Смятам, че има изключително лек и категоричен изказ, богат на метафори език и овладян като вода във воденично колело ритъм, говорещ за самобитен, готов талант, за който в българското слово няма тайни. Поезията му се лее като народна песен от време оно, влиза веднъж като блага, веднъж като люта ракия...
Обичам стихотворенията му и заради характера на неговата поетика, пропита и изпълнена с родната земя, с България, която между редовете Никифорови е поселявана само от читави люде - със здрав дух и все още вдигнат към небето поглед. Селският му произход е ключов, разбира се, и затова - благодатен... Когато чета Димитър Никифоров, няма как да избягам от поетичното му родеене с Иван Динков, например - поет от родното село на баба ми, което още повече ме сближава и с двамата. И то, родеене не само в образността, разчитаща в голяма степен на бита ни и на фолклора, ако щете, но и в неочаквано острите, ръбести често до болка внушения, чувства и усети, които поне мен ме лекуват. Лекуват ме от пошлостта на днешния ден, от безлюбието, в което се въртим мърцина, от грозотата на делника, от лошотията на хората...
Като се замисля, никак не е случайно, че Сергей Есенин е любимият му поет - та нали той е смятан от руснаците за най-големия певец на тяхното село, владеещ също до съвършенство класическия стих.
Димитър Никифоров има три поетични книги. Надам се на много още.
„Работя като заварчик вече повече от 30 години. Занаят, който не е никак поетичен, но си го обичам. - Това споделя Никифоров пред Димитър Янков и ARTday.bg. - Не членувам в съюзи, кръгове и сдружения. "Казано по мъжки" е третата ми стихосбирка. Първата, "Бодли в сърцето", излезе през 2013 г. като пилотна книга на издателство ХуЛите, към едноименния литературен сайт, втората - "Последната пробойна", през 2016. Всичко останало (без да обиждам белетристите) е делнична проза и любов към мерената реч. Засега - споделена, защото, както казва обичания от мен поет Иван Динков - Поезията е вдовицата на Живота.“
Изхождайки от това, пожелавам от цялото си сърце на Димитър Никифоров никога да не става вдовец на Поезията!
А що се отнася до властващата всуе графомания, до властващото всуе бездарие, ето какво е отношението му към нахалните явления, изразено наскоро в пост във Фейсбук: "Що бе, аджеба, сте взели поезията, за да ми се пъчите?! Има балет, музика, театър... Като пишете с гъза си, изтанцувайте поне едно "Лебедово езеро" с него, или докато пърдите - поне на Рахманинов го докарайте! Абе... На много бих счупил ръцете до лактите... Ама карай... Поети да сте..."
От мен да знаете: няма грозни думи. А всички думи, написани от Никифоров, са красиви като честността. 

Текст © Стоян Радулов

Из Ретро Панагюрище или как започнаха да ни пазят здравето

Откъс от документалната книга
"Поздравъ отъ Панагюрище", том 1
с автор Стоян Радулов

Серия снимки на сградата на Третостепенната държавна болница в Панагюрище от 1935 г., размери – 14/9 см, част от албум. Държавен архив – Пловдив, фонд 35К, опис 1, а.е. 31, л. 46. На останалите снимки ще виждаме още лекарски кабинет в нея, една от стаите, както и парка към лечебното заведение тогава. Медикът на част от кадрите вероятно е д-р Иван Мухлев, управител на лечебницата по това време

§§§
Чудесни и показателни снимки от 1935 г., от които пред очите ни оживяват сгради и хора. Ето как, значи, са изглеждали Държавната болница и Общинската здравна служба тогава – все неща, които вече не съществуват. Защото на 2 май 1979 г. в Панагюрище е открита новата сграда на Районната болница. Тя е построена за осем години, на площ от 1400 кв.м и осем етажа. Тогава старата болнична сграда за известно време се ползва за болнична аптека, после за склад и накрая е съборена.
На 31 март 2014 г. преобразуваната междувременно в общинска МБАЛ „Събо Николов“ е приватизирана, а собственик на 90 % от капитала става създаденото инвестиционно дружество „Асарел Панагюрище Здраве“ ООД. След модернизация и разширяване болницата в Панагюрище е преименувана на МБАЛ „Уни Хоспитал“ ООД. Сградата е открита след основна реконструкция на 11 юни 2016 г. На 2 май 2017 г. Министерството на здравеопазването официално акредитира новата Многопрофилна болница за активно лечение за срок от пет години.
Но, както се досещаме и от снимките, историята на лечебното дело в Панагюрище е много по-отдавнашна. Ще го потърсим още 50 години преди това.
Първото временно лечебно заведение в Панагюрище било дело на мисията на лейди Странгфорд, която след потушаването на Априлското въстание устроила в Дудековата къща болница с двадесет легла и медицински персонал. Днес тази къща е част от комплекса на Исторически музей – Панагюрище.
Непосредствено след Освобождението в града се завърнал току-що дипломираният д-р Георги Мачев. Той донесъл със себе си свежи идеи за организацията на медицинското обслужване и бил назначен за околийски лекар. С малко прекъсване Мачев останал в Панагюрище до 1885 г.
Създаването на постоянна болница в Панагюрище започнало през 1884 г. по идея на Благотворително дружество „Свети Пантелеймон“ и местната управа. Целта се осъществила чрез събиране на средства от населението. През 1886 г. недовършената постройка заедно с терена били подарени на държавата, което довело до отварянето на панагюрска Държавна болница с 20 легла през 1892 г.
До 1 юли 1922 г. околийският лекар изпълнява длъжността и на болничен лекар. След тази дата Околийската здравна служба и управлението на болницата се разделят, но само до 1932 г., когато пак са обединени. Дълги години болничният персонал се движи около цифрата 6 – 7 човека, а Общината не може да си позволи да разкрие щат за градски лекар. Все пак и това се случва.
От 1897 до 1919 г. длъжността „градски лекар“ са заемали: д-р Кереазопулод, д-р Коюмджиян, д-р С. Неделева, д-р Иван Марков, д-р Велко Королеев, д-р Йордан Митрев, д-р Тодор Харалампиев и д-р Петър Андреев. Ат 1920 до 1944 г. постоянно в Панагюрище работят трима лекари – д-р Александър Лахневич, д-р Иван Мухлев и д-р Петър Дееничин, които в различни времена се разменят на трите медицински длъжности – „околийски лекар“, „болничен лекар“ и „градски лекар“.
В ново време, с решение на Общинския съвет в Панагюрище от септември 2000 г., Общинската болница започва да носи името на Събо Николов (1870 – 1959). Този родолюбив панагюрец е първият български ротарианец – един от многобройните ни емигранти в САЩ, който забогатява и завещава на панагюрската болница фонд в размер на 10 000 долара. Още приживе обаче Събо Николов подпомага лечебницата. При визитите си през 1928 г. и 1934 г. закупува за нея инвентар, парна дезинфекционна машина за извършване на пълна дезинфекция на сградата и бельото, гинекологичен стол и оборудване, друга медицинска апаратура. Днес негов паметник, изграден от Ротари клуб – Панагюрище, се издига в Градския парк, недалеч от спортната зала „Арена Асарел“ и езерото с пеещите фонтани.

В двора на Държавната болница през 50-те г. на ХХ век. 
Личен архив на Генка Лука Чардакова, снимката е споделена в страницата „Ретро Панагюрище“ във Фейсбук. „Долу вдясно, седнала, е баба ми Гена Чардакова – дългогодишен санитар в болницата – разказва собственичката на снимката. – Кръстена съм на нея. Била е голям кръводарител. По нейни думи, както казваше: „Издавала съм един котел кръв!“. Над нея е медицинската сестра Мария Калоянова. Долу в средата е медицинската сестра Ангелина Куйкина (Анжела), а вдясно от нея, без касинката, е домакинът счетоводител на болницата Мария Перфанова. На снимката са още медицинската сестра Пена Мърхова, както и д-р Вакарелов – отличен специалист по вътрешни болести.“ 

Още за изданието и автора - тук. 


Историята на един паметник

Беленчани първи издигат паметник на загиналия  Волов  
Панагюрецът Янко Павлов прави нова скулптура през 60-те години


В България има много места свързани с борбите на народа ни за свобода. В края на град Бяла, близо до река Янтра в красив озеленен кът се издига скромен паметник, който напомня на минувачите за славните априлци – апостолите от ІV Панагюрски революционен окръг Панайот Волов, Георги Икономов и въстаникът Стоян Ангелов загинали в мътните води на Янтра през пролетта на 1876 г.
Идеята за издигане паметник на това място възниква през 1901г., когато в Бяла идва Стоян Заимов в качеството си на председател на комитета „Цар Освободител Александър ІІ” заедно с Никола Обретенов. Една от целите им е да издирят предмети за бъдещия музей на Възраждането. По същата причина посещават и други селища, родните места на видни наши революционери, къщи, църкви, училища, манастири свързани с националноосвободителните борби. В разговор с беленски първенци се стига до извода, че близо до мястото, където са загинали Волов, Икономов и Попов /по-късно се доказва, че  загиналият е Стоян Ангелов/ трябва да бъде поставен камък.
През ноември 1901 г. беленчанина Филип Филипов пише до Никола Обретенов. В писмото се съобщава, че той заедно с търговеца Георги Дюлгеров и учителите от класното училище Димитър Анчев и Пенев са поели инициативата и са взели решение, не камък, а паметник да поставят на мястото на загиналите. За целта е избран ъгъла, където се съединяват двете шосета Русенското и Търновското и всеки пътник ще може да го види. Събрани са малко количество доброволни парични дарения и паметникът е поръчан в с.Арбанаси, където се изработват такива от тамошен камък. Подадена е молба до Русенския Окръжен управител да разреши събирането на пари и нареди на Градския съвет да одобри избраното място. Филипов не пропуска да подчертае, че родителите на инициаторите са участвали в Освобождението на България.
В брой 8 от 16 юни 1902 г. на вестник „Беленски известия” се описва тържеството, организирано във връзка с откриването на паметника. След църковната служба всички граждани се отправят към брега на Янтра. Присъстват повече от 500 души. Сред гостите е и сестрата на Волов – Вичка. Различните дружества носят със себе си и знамена. Учителят от основното училище, Боян Бонев държи реч, след него са учителите от класното училище – Анчев и Пенев. Празникът продължава с декламации и песни. Събират и по 1 лев за почерпка.


През 1960 г. на мястото на стария паметник е издигнат нов паметник-чешма с бюст на Волов. Последният е дело на скулптура Янко Павлов, чиято сила е изработване на бюстове-паметници, спазвайки начина на класическото им изработване.Янко Павлов е син на свещеник. Роден е на 23.Х.1888 г. в Панагюрище. Още от дете слуша за Априлското въстание, като по-късно това става една от основните теми в творчеството му. Първоначално учи в родния си град, а след това завършва Средното рисувателно училище в София, а след него, с отличие, Софийската художествена академия. Дълги години е учител в 4 девическа и 7 мъжка гимназия в София. След 1926 година е назначен като скулптор в Министерството на народната просвета. През 1928 г. Държавна комисия под председателството на Димитър Страшимиров му възлага да изработи проект на паметник за мястото на Първото българско Велико народно събрание на Оборище. Проекта е одобрен и реализиран. Павлов по оригинален начин в свои произведения пресъздава героите на Александър Божков и Елин Пелин. Негови творби са изложени в галерии в България, Москва, Белград, Прага, Стокхолм и др. Умира на 18 юни 1974 г.
Преди десеттина години оригиналният бронзов бюст на Волов е откраднат. Градчето ни осъмва без него няколко дни преди 2 юни. По-късно е изработен нов ,по запазена стара отливка, съхранявана в музей „Освободителна война”.
През годините сред беленчани се заражда и друга идея, на Градището, хълма над двата моста, да се изгради величествен скулптурно-архитектурен ансамбъл „Априлци” – достоен мемориал за безсмъртния подвиг на Панайот Волов, Георги Икономов и Стоян Ангелов...Може някога и да стане...

Текст Татяна Йорданова, уредник в музей”Освободителна война” гр. Бяла

---------Посетете РЕТРО ПАНАГЮРИЩЕ във ФЕЙСБУК --------

Размисли върху трите „Гъ”-та на Иван Динков

Когато четем или още повече говорим, или опазил ни Бог, пишем за Иван, задължително здравословно е да се „самореспектираме”. Звучи малко като „саморекетираме” или „саморекламираме”; очевидно за мене това понятие не е еднозначно и дори нещо ми нашепва, че е и опасно – току виж съм се „самоизбайконурил”, (самопритурил),  в нечий „затворен” за неправоимащи космос, а това може да се възприеме от бдителния читател наистина и като самореклама. Ще ми се още в началото да се съглася с него и да му споделя, че наистина от саморекламата до самоизмамата разликата е само седем букви и е време да се самореспектирам от факта, че Иван употребява само три скромни „Гъ” – та, за да ни остави недоумяващи в един „самоизстрадан” космос. 
И така – лековатостта на анализа ни е недопустима! Към Иван трябва да пристъпваш дълбоко окопан, не само защото името му е съзвучно на Балкан, Океан или на „Барабан!”, ако щеш, но и дълбоко окован в сладките, но и жестоки вериги на поезията, за да се гмурнеш в „тежките води”, на „трудните му”, (по думите на някои сладководни сирени), текстове. Няма как да не се съглася – за тези рисковани потапяния трябва да си поне с екипировка на тежководолаз и да си малко нещо луда глава, за да се хвърлиш в рискованата мисия, което ще рече, да изследваш подмолите из подводните пещери на мисълта Му – мисълта на Иван Динков. Поетът, който иде подир Вапцаров… 
Но липсата на благоразумие понякога е и качество. Окрилен с онази, крехката утеха – „свестните у нас  считат за луди”, се гмуркам. 
Спирам се удивен пред стиха с който завършва онова негово „подмолно” стихотворение, озаглавил го „Референдум”!, (от „Славянски псалми”, 2001), а именно: „Главно от майчини клетви!” Спирам се и уловен за стиха, губя кислород. Усещането е като на тежководолаз, тежко поразен от дълбинната „кесонна болест”. Само съм чел за тая омая, макар, че съгреших пред приятел, като в самохвално едно опиянение го послъгах, че моя милост е служил в „подводните войски” на Народната Република, сиреч – в „тюлените” и в подводния флот съм изкибичил, има-нема, три годинки. Е, милостта ми сега изказва предположението си на лаик и самореспектирайки се, се питам – а за мене ли е тая? Щото кибиченето в поезията е не по-малко опасно. Но е късно – вече съм се хлъзнал по невероятната верига от трите тъмни „Гъ”-та, а излизането от бездната, най-вероятно, е проблематично и вече се на„гъ”лтвам:
Г ...
Г ...
Г ...
Главно от...
Защо? Гъ, Гъ,Гъ? Какво иска да ни каже с това тежко и тъмно „гъ”гнене И.Д.? Мястото, това е мястото за сериозен размисъл върху този Му поетичен ребус. Но ребусът не е само поетичен. Той е тъмнодълбинен, или още – тъжнодълбинен, не дай си Боже, тънкозабавен, а може и тънкозабравен – за някои леководолази от лекия поетичен флирт, (или финт). Според моето скромно тълкуване из тези подмоли витае нещо тъжносакрално от българския дух, някакъв спазматичен дъх, стон безпомощен и вопъл безнадежден от нашите майки, а може и чак от техните майки, ще рече от нашите баби, а може и от техните, и …. И тая сакралност я носи не от вчера народопсихологията на племето ни. Уви, тя ни гнети и днес – сакралността на „майчините клетви”. Ето, точно тук ловя въздуха като риба на сухо – кесонната ми поетична болест ме сгромолясва – кислородът е удавен от азот.
В приглушения тътен на тези букви, сподирен от тайнствената неизвестност и мистика на по три трудно поносими точки, аз безумно пророкувам нещо познато, но нещо отколе неразбираемо и страшно. Страшно, защото са ми скъпи ония пропукани устни, които изричаха и още изричат клетвите кървави, клетвите дето ги започват и свършват с онова: „Господ да ги убие!” Три пъти Гъ...! Три пъти! Но кого да убие Господ, кому да отдаде справедливата десница на добрия Дядо Боже? И защо го призовават да наметне върху ореола капишона на палач? И как да проумея, как, че оная която ни дарява Живота и Светлината, сега, в черен несвяст, моли, моли за Смърт!? Кого да убие Всевишният, бащите ли ни? Възможно е понякога да се изпускат такива думи и спрямо тях, малко ли камъчета дебнат тежката семейна кола дорде крета из кривините на нелекия ни път. Нанагорнища и нанадолнища из него дал Господ, но в тези случаи звучат ми тия благопожелания само като упрек, като градивна критика, макар и бая сурова. И толкова.
Тук, според мене, става дума за нещо по-дълбоко, по-трагично и съдбовно. Не че нашите майки са били особено възхитени и са се възклицавали, запленени от тежките мохабети мъжки из тия кръчми – „пусти да опустеят!” или денгубенето по гюмета и пусии авджийски, мотането по събори и панаири. Е, имало го е и тоя рахатлък, има го и ще ги бъде и занапред тия греховце бащини. Личната, семейно адресирана клетва, обаче, колкото и поетична да е, не бе намерила никога подслон при И.Д. Под тая стряха за нея няма сушина.
Тук става въпрос, именно въпрос, за „Генерал пред войници” и за „Войници пред генерал”! Е, тук е, мисля, тая е халката, разковничето на тоя ребус – ребус социално-политически, хуманен и, смятам, антивоенен! Ката ден „референдум”! Майчин! Така си разчитам аз „Гъ”-то, така: „Господ да ги убие!” 
Г... 
- Господ да ги убие! – тия, дето сториха милите ми дечица сироти, само на две женски ръце ги оставиха! Как да ви отчувам!? А мен, мен зачерниха без стопанин... 
Г ...
- Господ да ги убие! – тия, дето пратиха детето ми на смърт, батко ви. Момчето ми...
Г ...
- Господ да ги убие! – тия, дето усмъртиха внучето ми, радост и надежда бабина... 
Главно от майчини клетви...
- Тия, па и ония – дето ни грабнаха най-милното и ни живи загробиха...
Там, при Сливница и Пирот, по Източна Тракия – при Одрин, БунарХисар, ЛюлеБургас, пред Чаталджа, там, някъде из Беломорието – из тресавища и малария, там, из Македония – посреди холера, глад и студ, там, при Страцин, под Стражин, и на Косово поле, там, из Пустата унгарска, там, някъде далеч. И там..., в Ирак,  и...
Бяха лъвове!
Тигри!
Титани!
Бяха... Но тия мъже и момчетии, накачулени с шинели, с пушки, щикове, каски и паласки, призовани под ласкавото и лъскаво лъвско знаме, знамето на тигри и титани, тия „нежни адамови ябълки” с лъвски трепет в сърцата, как да „познават бащите си”, като ги не помнят! Лъвове, тигри, титани! Да, но... „главно от майчини клетви”. И ако допуснем, че има някое изключение, то ще да е овехтяла от сълзи снимка, скътана заедно с неокачен на ничии гърди медал – таткото се е кадросал я на венчило, я на войнишка вечеря, я на прасе, я,… най-вече, при друг съдбовен момент, но винаги туй се е случвало „вече” – преди да тръгне и легне там... Там... завинаги.
Очите ми се пълнят, преливат от тия Динковски „Гъ”-та, защото той бе издялал в гранита на паметта ни още оня безпощаден, единствен стих, в който кърви и во веки веков ще кърви майчината неутешимост: „Никоя победа не връща мъртвите…”, защото знам, знам, помня в Панагюрище колко вдовици по съседските къщя живееха в детството ми – бяха четиридесетте, петдесетте години на двадесетия век след Христа! Живи бяха още! Живи?! По милостта на Всевишния и Всеблаг Отец или волята жалостива на съдбата, бяха още живи, още крееха тия съсухрени, съсипани женици, останали до край вдовици – невести, майки и баби, пребрадили черните забрадки – безмилостните, неутешими знамена на Смъртта. 
Лъвове!
Тигри!
Титани!
Тогава, в ония ми наивни детски представи, не зная защо, вдовицата беше за мене нещо неразгадаемо и странно, една черна сянка, една хърба невестулка, която предръсва отвреме-навреме покрай дуварите, из сенките на човешката гузност и крие лицето си по навик, като прокажена, дори си мислех, че да си вдовица е нещо, едва ли не, срамно! Никак не проумявах казаното от мама за тези нещастни, отбрулени в младостта им листа. През гладкия ми мозък не ми и минаваше, че тия жени всеки божи ден водят, лишени от мъжете си и вместо тях, битката с красивия и светъл живот. Нежни и крехки „лъвове, тигри, титани”, загърбят женственост и красота, удавят нежните помисли и страсти, вадят зъби и нокти, и люшкани от отчаяния и надежди, в титанични борби отчуваха челядта, завещана им от мъжете и провидението. 
Това прочетох от Иван Динков! Това!
За да се закова отново на онова: „Никоя победа не връща мъртвите!” 
- Бабо Цветанковице, Бабо Деенице, Бабо Гьоргьовице, Бабо Дело, Лельо Деянице, Бабо Добро, Бабо Гълъбино, Бабо Недо, Бабо Иванке, Стрино Велико, Бабо Гино…, Бабо…
Простете!

Михаил Гунчев(Из „Опитомяване на Свободата”, 2017 г.)

За нашия хилядолетен български език - стар и модерен

„Но какъвто и да е, нашият език лицетвори в себе си напредничавия дух на българския народ. Защото каквито и причини да са предизвикали тия големи промени в езика ни, каквито и чужди влияния да се предполагат, не бива да забравяме, че главният фактор при това е пак самият наш народ с особената си душа и характер, с индивидуалните си народни качества, с които се различава от другите славяни и които без друго, се отразяват в езика му.“
Това са думи на проф. Беньо Цонев, един от създателите на българската филология, специалист по история на българския език, диалектолог и палеограф, първият съставител на опис на ръкописите в Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.


Две години преди смъртта си през 1926 г. този малко известен и несправедливо забравен български учен публикува едно малко книжле, което носи заглавието „Хиляда години български език“. То излиза от печат като пореден № 17 от „Малката енциклопедична библиотека“, издавана тогава от Стилиян Чилингиров.
Тук ви предлагаме пълния текст на този забележителен труд, предаден ни на съвременен буквопис от Цочо В. Билярски, който, както сам пише, се е "придържал най-близко до впечатляващия със своята оригиналност и особености език и правопис на големия учен, доколкото това е възможно."


Хиляда години български език

Най-мило и най-ценно за един народ е неговът език: той свързува сички части на народа в едно съзнателно цяло и е най-главна и сигурна отлика на един народ от други, той варди в себе си като в твърда ризница сички духовни блага, що ги е припечелил народът през вековете, и пак той ги предава от род на род, за да пази вековна връзка между поколенията народни. Независимо от сека книжовна традиция народът възприема и предава културните си придобивки чрез говорния си език, та и дълго време след като се появи у него книжнина и се развие книжовен език, народният говор пак продължава да си бъде носител на духовните блага народни и крепител на целостта народна. Материалната сила на един народ, неговата военна мощ, може да бъде съкрушена за известно време, но езикът си остава и през туй време верен страж народен. Това струва за секи народ и език, това струва и за нас; и ний, българите, основавайки се върху езика си можем смело да заявим на цял свят, че докъдето се говори български дотам се простират и българските земи, па макар да се владеят временно от други. Защото понятията език и народ и днес се покриват тъй, както открай време.

Като знаем, каква голяма важност има езикът за един народ, ще знаем и да го ценим, както прилича; ще гледаме да го изучим както в сегашния му вид, тъй и в неговото минало, както в живите му говори, тъй и в мъртвите му паметници, останали нам от минали времена.

Хиляда и повече години минават, откак има българска книга, откак има български книжовен език. През тия десет века нашият език прекара честити и злочести дни, мина през разни фази, които сички заедно зети и описани съставят негова история.

Като потомци на ония стари българи, които преди хиляда години първи между сички славяни положиха честито начало на български книжовен език, ний милеем за този език и желаем да знаем миналото му, както се и радваме да го видим, че върви към добра бъднина. Но и независимо от това историята на българский език има и чисто обективен, научен интерес, защото ни открива любопитни факти, които представят нещо особено и уединено между славянските езици; нашият български език е запазил в писмените си паметници преди хиляда години такива старинни форми, каквито не можем намери ни в един славянски език; но от друга страна същият тоя български език днес пък показва в много случаи нещо свръхмодерно, понеже е изгубил старото склонение и си служи с предлози за падежно изказване, при това и употребява запоставен член, както никой друг славянски език. И не е ли наистина интересно явление тоя наш български език: преди хиляда години най-старински, а днес – най-модерен славянски език! Именно защото българский език ни е запазен в най-стари паметници, той има голямо значение както за историята на славянските езици, тъй и за сравнителното езикознание. Без старо-българските паметници славянската филология не би направила тоя напредък, с който се гордее днес; тя не би и помогнала тъй добре на сравнителното езикознание, ако нямаше старобългарски език, запазен нам точно и ясно по живия му народен изговор преди хиляда години.

Освен това историята на българский език показва; че нашия език има културни връзки почти със сички славянски езици, защото още в първо време на своето възникване като книжовен език, той послужи за книжовна основа на сички славянски народи: чехословаци, словенци, хървати, руси и сърби, възприемаха едно след друго нашата българска книга и си служеха с нашия български език, де повече, де по-малко време, докато домашният им език възрасте до писменост. Тъй нашият език беше станал по едно време общославянски език; той се бе наложил като най-кул-турен славянски език на сички славяни и те го негуваха като свой език, понеже им носеше духовни блага, понеже чрез него разбираха по-добре словото божие.

Но какво става след това? Става нещо чудно с този език: немила съдба затрива изворът му, и той продължава, истина, да е на почит у славяните, учат го те и възнасят на него молитви към Бога, ала не само че го не говори вече никой, но и никой не знае, отде се е зел този език и де му е първият извор. И тогава любознателните учени захващат да се питат: отде произлиза този език? Кой славянски народ го е говорил? Още по чудно е, че и са-мите българи като-че се отчуждават от него, та и те напр. през XIV век го сметат ту за руски, ту за съставен от неколко славянски езика. Тъй се явява дълъг и сложен въпрос за произхода на старобългарски език, който занимава от дълго време славянските учени. Та в същност целата славянска филология се върти се около тоя стар език, който служи на сички за изходище при изследване славянските езици и при сравнението тем с другите сродни тем индоевропейски езици. И понеже още от самото начало на славянското езикознание се явиха разни мнения върху произхода на този език, то се введоха и разни имена за него. Чешкият филолог Добровски, наречен баща на славистиката, имайки на ръка само паметници от сръбска редакция, го нарече от най-напред старосръбски език, а отподире, като се запозна и с паметници от българска редакция, измени мнението си в тая смисъл, че го нарече „сръбско-българско-македонски език“, види се, защото още не познаваше добре нашия български език, за да го различи от сръбския. Неговът съвременник, Копитар, родом словенец, пък си мислеше езикът на св. Кирила и Методия като произлязъл от Панония, която земя в IX век, била па и днеска е населена от словенци, та оттам и название старославенски. Това название най-много затвърди в науката друг един словенец, по-знаменит и по-авторитен от Копитара - Франц Миклошич, който употреби цел живот, за да обоснове научно панонския произход на старобългарский език. А преди Копитара и Добровски в Русия си мислеха езикът на К[ирил] и М[етодий] като праславянски, затова го и наричаха дори до Востокова, па и след него, старославянски език. Подире влезе в употреба друго название - черковнославянски, което владее и до днес у повечето руски учени. Но покрай тия четири названия още от време на Востокова се смесваше и название старобългарски, що го употребяваха сички ония учени, които бяха на мнения, че езикът на К[ирил] и М[етодий] произхожда от български краища и е непосредствен праотец на днешния български език. Това название трябва да прегърнем и ний, и то не защото сме расли и порасли с идеята, че К[ирил] и М[етодий] са български просветители, а затова, че разполагаме вече с много научни докази, които оборват до очевидност сички други теории, и подкрепят българския произход на Кирило-Методиева език. Особено след като българската диалектология се обогати с толкова ценни приноси от сички български краища, днес можем смело да поддържаме, че езикът на първите славянски просветители не е ни старославянски, ни старословенски, а чисто и просто език старобългарски. И наистина днес сички учени признават, че езикът на К[ирил] и М[етодий] произлиза от български и то македонски краища, ала не сички употребяват за него название старобългарски. Тъй напр. руските слависти, а по тях и много немски учени, го наричат старо църковнославянски (altkirihenslаvisch); професор Ягич и някои немски, чешки и сръбско-хърватски учени го наричат сторословенски, без обаче да поддържат сички старата Миклошичева теория. Други учени, като Бругман, Лескин и Шмидт, Гайтлер, X. Хирт и др. го наричат направо старобългарски. Покойният словенски филолог Облак беше от най-напред горещ защитник на Миклошичевата панонска хипотеза, но щом се запозна по-отблизо с македонските говори, веднага промени мнение и зафърли панонската словенщина, като я нарече „фантом“. Но трябва пак да забележа, че езикът, на който най-напред бе казано „искони бе слово“, се нарича не само в първо време, но и дълго време отпосле язик словенски, а не язик български.

Това му име произлиза от старото етническо название на нашите прадеди, които преди още да приемат политическото название българи, се наричали словене; затова и Македония, преди да влезе в състава на българската държава, се наричала Словения. Може да отидем дори и по-нататък и да приемем заедно с Миклошича за произходище на този език не област от Балканския полуостров, а Панония, като знаем, че Панония, т.е. днешно Маджарско, през IX век, когато се основа славянска книга, била населена с тъкмо такива словене, както и Балкански полуостров, и както се говорело през IX век по Македония, да кажем по Костурско и Солунско, тъй се говорело и в Средна Панония, понеже в онова време и Македония и Панония се населявали от едно и също племе словене, от което произлизат днешните българи. (По тоя въпрос вж. повече в „История на бълг[арския] език, т. 1. стр. 63-73.)

Излизайки от това доказано гледище, че езикът, на който светите братя К[ирил] и М[етодий] преведоха църковните книги, основаха славянска литургия и туриха начало на славянска литература, е наш български език, нека проследим на кратко съдбите и менидбите му от онуй време до днес, като имаме предвид само главните моменти от неговата история.

Нека отговорим най-напред на въпроса: откога води началото си нашият български език? Според това, за кой български език е дума - дали за говоримият или за писмения български език - и от-говорът на тоя въпрос може да бъде двояк: говоримият български език начева от онуй време, когато българските славяни се отделят от другите си братя, било за да си живеят като отделно славянско племе, било за да си търсят другаде жилища. Разбира се, че първите наченки на словено-български език захващат още от онуй време, когато нашият език е бил само наречие от общославянския праезик. Кога е било това, невъзможно е днес-за-днес да се определи ни с години, а ни с векове; то се губи в тъмното и далечно минало на славянското племе. Но има един звуков белег, по който различаваме и днес българский език от другите славянски езици, и който белег българските славяни ще са развили още от твърде рано време в езика си; той е - изговорът на старославянските звукови ставки tj и dj като шт-жд (или шч-ждж): от момента, когато в праславянский език се появява изговор свеща, межда (или свешча, межджа) наместо по-старите светja, медja, от-тогава се туря и начало на словено-българско наречие. Това става ако не по-преди, а то сигурно в онуй време, когато нашите прадеди, словено-българите, заемали още земите оттатък Дунава по днешно Маджарско и Влашко; защото в маджарски и румънски език има множество славянски думи, в които се явява тоя български признак, т.е. дето имаме шт-жд вместо tj dj (мадж. mostoha, roszda, l'est; рум. dejde, obste, grajd, mejlok, masteh (master), obijdire, nadejdire и пр.), освен това и много местни названия по тия земи крият явни признаци от това фонетично българско свойство. А понеже заселването на балканските славяни отсам Дунава захваща от IV век, то можем да бъдем сигурни, че поне 200-300 години преди тая преселва славяно-българите ще са биле вече обособени като отделно славянско племе с изговор шт-жд (или шч-ждж) за tj-dj. Според това българското наречие, българският говорим език води своето начало най малко преди 1900-2000 години.

Сравнявайки днешния български език със другите славянски езици, можем дори да налучим, кои са биле непосредни съседи на славяно-българите в старите им жилища преди преселбата им на Балканския полуостров. Съседи им са биле словаци, поляци, руси, словенци и хървати, а с чехи и сърби не са биле в съседство. Със сърби стават съседи отсам Дунава, след като сърбите в VII век заемат место между тех и словено-хървати. Днес между български и сръбски език има много общи черти, много граматични и лексикални прилики, но те са от по-ново време, докато пък приликите между български и словено-хърватски, между български и руски, български и полски са много по-стари, та можем дори да ги наречем предисторични. (Виж за това MCб.XIX, Към историята на бълг. ез., 72-82 ; История на бълг. ез., т. I, 34-62).

За начало на българската книга, а заедно с това за начало на българския писмен език зимаме обикновено годината, когато българите, или по-добре българските власти, приемат християнство, т.е. 864. Обаче не бива да забравяме, че и много по-рано от година 864 българите са приемали поединично или скупом християнство, защото гръцки проповедници влизат между тех още при самото им заселване на Полуострова. Затова и не ще бъдем далеч от истината, ако предположим, че много по-рано от тая дата у българите ще е имало опити да се превеждат молитви на български и да се пишат със гръцко писмо. Това заключаваме и от голямата сравнително разлика между нашата глаголица и гръцкото курсивно писмо, от което е произлезла тя. Ако гръцкото писмо, от което без съмнение произлиза българската глаголица, не беше употребявано у българите много по-рано от IX век, то немаше да се отклони толкова много от своя прототип и да се преобрази на глаголица, т.е. да се промени до толкова, че да не сметаме вече за гръцко писмо, а да прибегваме към палеографски способи, за да издиряме изново изворът му. За да се развие от гръцкото писмо глаголица, потребни са много повече от 100 години, които делят сега, да кажем, Зографско евангелие, от времето на българското покръстяне. Ако приемем, че гръцкото писмо, от което произлиза глаголица, се ввежда в също време, когато става и покръстянето, в глаголските паметници щехме да имаме писмо, много по-близко до грьцкото; инак, бихме помислили, че некой нарочно е изменявал глаголицата, за да я отдалечи повече от гръцкото писмо. Тъй че, още преди 864 г., още и преди 855 год., когато според житието на Св. Кирила и според свидетелството на Черноризца Храбра, биле изнамерени славянските писмена, не само че е имало вече готово, макар и неуредено още, българско писмо, но вероятно са биле и преведени от гръцки некои черковни книги и молитви. Ето защо е било възможно да се услужи веднага на Моравския княз Растислава, когато поискал за държавата си славянски учители. Но понеже немаме още никакви сведения за писменост преди Кирила и Методия, ний сме принудени да съединим щем-нещем тия две събития в едно: официално ввеждане християнство у българите и основаване българска писменост, като приемаме за начало на българския книжовен език IX век.( За двете български азбуки кирилица и глаголица вж. „Ист. на бълг. ез.“, I, 114-133.)

Следвайки нататък историята на българский език, треба да отбележим преди сичко, че нашият език се развива двояко; първо, развива се между българи и в български земи тъй, както би се развивал секи език на своя родна почва; второ, пресажда се едно след друго в близки и далечни славянски земи, дето под влияние на туземния говор получава некои небългарски черти. Развивайки се на домашна почва нашият език минава през три главни фази, които наричаме три периода в развитието му, а именно старобългарски - от IX до XII век, среднобългарски - от XII до XV век и новобългарски – от XV век насам. От влияние пък на други славянски езици върху него се развиват разни редакции, каквито различаваме почти толкова, колкото главни славянски езици има. Тъй още в IX век по изрично искане на Моравския княз Растислава, светите братя К[ирил] и М[етодий] тръгват за Моравия, като занасят там български глаголически книги и основават славянско богослужение у чехоморавци.

От тази употреба на български език у моравците се явяват черковни книги с моравизми, които книги наричаме сега паметници от моравска редакция. Такива са два глаголически откъслеци, от които един е в Прага (Пражки листи), други в Киев (Киевски листи), Моравизмите личат ясно у тех по това, че българските звукове щ и жд са предадени със з и ц, тъкмо тъй, както се изговарят тия звукове в чехо-моравски език: помоц, могъци, розиене вм. помощ, могъщи, рождение.

Наскоро след моравците приемат българска книга и словниците, и то пак направо от светите братя Кирила и Методия, които на 868 год., кога да идат за Рим, се отбиват при словинския княз Коцела, дето по негова покана остават некое време и запознават словниците с новото славянско богослужение и писмо. Без секо съмнение и словинците са употребявали глаголическо писмо, но единственият техен паметник от онуй време, намерен до сега, е с латинско писмо (Фрайзингенски молитви). В тоя паметник обаче ясно личи старобългарска основа, та затова го и сметаме за старобългарски паметник от словинска редакция; в него старобълг[арското] ъ се заменява със о и у, а жд и щ със к' и г': всемогоки роген вместо всемогъщи, рожден.

След това приемат българска писменост и хърватите, само че още не е установено, дали чрез словинците, или направо от Македония през Босна и Херцеговина, дето имало едно време тъй също глаголска писменост. И требва да забележим, че от сички славяни най-верни на старата глаголица останаха именно хърватите, които я употребяваха най-дълго - та дори и до днес има хърватски църкви, макар и католишки, в които се чете и пее по глаголически книги!

Стотина години по-късно от западните славяни възприемат българска писменост сърби и руси, ала не вече с глаголско писмо, а с кирилско, понеже в туй време българите беха вече заменили старата непрактична глаголица с по сгодната кирилица.(Като се знае сега положително че К[ирил] и М[етодий] занесли със себе си глаголически книги у западните славяни, би требвало да наричаме глаголското писмо не глаголица, а кирилица; защото, ако св. Кирил е измислял или уреждал азбука за българите, тя е била без друго глаголска азбука, а не днешната кирилица, която би требвало да свържем с името на св. Климента, понеже имаме сигурни указания, че св. Климент урежда за българите, по-ясно писмо.“ Това по-ясно писмо е именно днешната кирилица, съставена от гръцкото унциално (едро) писмо и старата глаголица: от Я до X - от гръцката азбука, а от X до Ъ от старата глаголица.) Че у сърби и руси е била введена направо кирилица, а не глаголица, заключаваме оттам, че до сега колкото стари паметници има намерени от сръбска и руска редакция, те са се кирилски. От сръбските земи, обаче, Босна като че е употребявала некой път, глаголица, понеже се намериха в тая земя надгробни надписи с глаголско писмо. Може би там са я пренесли богомилски бежанци.

Макар и по-късно възприета, българската писменост у сърби и у руси хвана дълбоки корени и даде обилни плодове, та сега ръкописите от сръбска и руска редакция надминават неколко пъти чисто българските ръкописи. Особено у русите българский език получи най-мощно развитие; той освен че се увековечи като черковен език - с известни промени, наложени му от руския народен изговор, - но завладя напълно и в светската книжнина и остави множество трайни следи в днешния книжовен руски език, чрез които двата езика, руски и български, се взаимно приближиха.

Не същи резултати има нашият език у сърбите. Като най-близки наши съседи, сърбите възприеха още отрано български език и създадоха от него своя сръбска редакция, която употребяваха дори до края на XVII век. През XVIII век. когато балканските славяни почнаха да получават черковни книги от Русия, тая сръбска редакция отстъпи место на черковно-славянский език, който завладява не само в църквата, но и в целата книжнина. А понеже в също време и българската книжнина се развиваше под влияние на същата черковно-славянщина, то между трите народа, руси, българи и сърби, от само-себе си бе постигнато известно книжовно единство. Но дохожда Вук Караджич, който заедно с реформата на сръбския правопис реформира изцело и сръбския книжовен език, като премахна сички черковно-славянски думи от сръбски, т.е. тъкмо ония думи, които беха станали общи и на трите езика. От тогава сръбският книжовен език се поотдалечи и от руски и от български.

Да видим сега, как се развива българский език у самите българи, в същинската си родина.

Историята на бълг[] език у самите българи е тесно свързана с политическите съдби на България от IX век насам. Докато трае Първото българско царство, книжовният български език задържа още старата си правилност, както откъм звукове, тъй и откъм форми, и само тук-там се поддава на живия говор, и то към края на старобългарския период. Тая правилност е свойствена както на глаголските, тъй и на кирилските наши ръкописи от същия период. Това трае дори до 1018 година, когато след злокобната Беласишка битка България бива покорена от Византия.

Паметниците, писани през този период на граматична правилност, ни служат сега като ценни извори както за старата наша книжнина, тъй и за историята на българский език.

Но след 170 години, когато България се освобождава пак и се основава Второ българско царство, захваща се писменост на един български език, който се отклонява в некои точки от старобългарски: нема вече ония старинни форми, а и звуковете претърпяват известна промена, затова и в правописа нема вече онази установеност, както в старобългарски; забелезват се колебания главно в употребата на еровете, носовките и ?, т.е. тъкмо при ония писмени белези, които са и днес още спъни-камък за българския правопис. Двете насовки след XII век се не употребяват вече както в старобългарски, а се заменяват в известни случаи една със друга. Макар и тая замена да става по доста определени правила, ний съглеждаме в нея видимо отклонение от старобългарски и я зимаме за характерна отлика на среднобългарския период пред старобългарския. Покрай тая главна отлика среднобългарските ръкописи съдържат и други отклонения, които сички заедно събрани и описани дават пълна история на българский език от XII до XV век, история на среднобългарский език. Тъй напр. ? има в среднобългарски по-широка употреба отколкото в кирилските старобългарски паметници, защото се употребява не само за етимолично ?, но и вместо секо йотовано а след съгласна (боур?, цар?, клан?ти ся). Двата ера пък или се употребяват съвсем разбъркано, т.е. заменяват се един със други без правило, или пък се ввежда упростен правопис за тех, какъвто нема още в старобългарски. Упростяването отива до там, че в некои среднобългарски паметници се употребява само един от тех: или само ь, както в Охридската школа, или само ь, както в Кратовската. Писателите през тази епоха се стараят обаче да запазват, колкото могат, старите форми, та изглежда по много признаци, че среднобългарският писмен език е бил доста далеч от народния съвременен говор. Това заключаваме оттам, че при сичкия стремеж към архаизъм у писателите, се избива тук-там народният език със новите си форми и ний се убеждаваме че не тъй се е говорило, както се е писало. При това много зависи от темата и вещината на писателя да бъде и езикът на дадено произведение повече или по-малко старински: в един препис на старо евангеле езикът ще бъде много по-старински, отколкото в една приказка, в една грамота или изобщо в произведение със що-годе светски характер. Само че, за жалост, произведения с извънчерковен характер се срещат много наредко в нашата стара книжнина. Такава е напр. една приказка за Троянската война, запазена в прочутия Ватикански Сборник от 1345 г. Ценни данни за историята на среднобъл[гарския] език са за нас и сички неволни грешки или отстъпки от традиционния книжовен език, отстъпки, в които се отразява жив български говор от онуй време. По такива грешки и отстъпки, пръснати като златни зрънца из морски песък, заключаваме, какъв е бил говоримият български език през онова време, заключаваме, че в края на XIV век напр. българският народен език бил вече получил в главни черти днешния си облик, а много новобългарски особености намираме и в паметници от XIII век! Тъй напр. писателите продължават да си пишат през XIV и XV век 2 л. ед. ч. твориши, любиши, ала народът си говори още от XIII век твориш, любиш, както и 3 л. ед. твори, люби, а не творить, любить, както се пише; писателите пишат обретохом, доидохом, но се говори вече обретохме, дойдохме, тъй както пишат доидоша, обретоша, а говорят дойдоха, обретоха. Обикновената книжовна форма за 2 л. мн. повел, от меки основи гласи на ите: молите, подарите, но у народа си е пробила вече път’ днешната форма на ете: молете, подарете. Сравнителна степен се изразява в книжовните паметници се по-старински: добреиши, мъдреиши, ала в XIV век народът си казвал вече по-добър, по-мъдър, както днес (Тр[оянската] Пр[итча]). Писателите пишат още его, емоу, ала народът изговаря вече го, му както днес, и то още от XIII век. Среднобългарските писатели пишат се по старински есмь, еси, есть, ала народът съкратил вече в XIV век тия форми и ги изговаря съм, си, е. Тъй също книжовната дума которыи, которая - била още в XIV век провинциализъм за Търново, дето народът си казвал вече кой, коя и в относителна смисъл който, която, понеже в туй време се раз-вива и употребата на частица то за относителност, та покрай кой-то, която казват вече и какъвто, каквото, както наистина срещаме тия думи в Тр[оянската] Пр[итча]. Показните местоимения получават частица зи, за усилване: тойзи, онази, онози, оногози, онъзи. Показното пък местоимение тъ, та, то е вече напълно сраснато с имената съществителни и прилагателни във вид на днешния запоставен член, и то във форма на от, та, то (в повечето български говори): работ, листот, та дори и у прилагателни: злиот раб — още в XIII век (Добрейшово Ев[ангелие]). Помощният гла-гол хотети за образуване бъдно време писателите пишат обикно-вено цел: хощъ, хощеши, хощет, ала народът си го изговарял вече скратено, както днес: ща, щеш, ще, както го срещаме в Тр[оянската] Прича: понест'ща моя глава, гола, под Троискы зид, преорат'си ще сына. От тия примери същевременно виждаме, че старата инфинитивна форма в народния говор не изглаша вече на ти, а на тъ, което в некои случаи и не е се изговаряло.

Като се приберат оттук-оттам в едно тия нови форми, пръснати в многобройните среднобългарски паметници, уверяваме се, че днешният новобългарски език захванат да се образува още от твърде рано време. Тъй си обясняваме оня голем скок, който се забелезва, сравнявайки езика на среднобългарските паметници със българския народен език от XVI век, който е вече напълно сформиран тъй, както го намираме днес по българските говори.

Изобщо казано, среднобългарските писатели се придържат о наследения от по-старо време книжовен език и само тук-там, и то неволно, излизат из своята консервативност. Тая консервативност в езика се затвърди още повече с известната реформа на Патриарх Евтимия Търновски. Като сравнявяме книгите, излезли от Търново, поправени съгласно с Евтимиевите правила, убеждаваме се веднага, че освен правилността на текста реформата е имала за цел да поправи и езика, но да го поправи в консервативна смисъл, т.е. да възстанови, дето е възможно, старите форми и думи и да изтреби новотиите от тогавашния книжовен език. Но колкото за правописа, реформата не можеше да следва същия консервативен принцип, а, наопаки, прие две новаторства, които улесняваха доста писците и четците на онова време: с Евтимиевата реформа се установи редовна употреба на ударение върху думите, а освен ова установи се и един упростен правопис на еровете, понеже до тогава еровете се пишеха много разбъркано в Търновските книги. Според този упростен правопис ъ се употребява само сред дума, за да се означава с него еров звук, а пък ь се употребява само в края - като еров знак без фонетично значение: тънъкъ, тъменъ. Тъй оправени, черковните книги, излезли от Търново, стават най-авторитетни, и то не само в България, но и в Сърбия, в Русия, па и в Румъния: сички ги наричат със почетно име книги от Търновски извод.

За жалост не бе съдено Търново да бъде през дълго време средище на българска и славянска книжнина. Скоро дойдоха съдбоносни събития, които разнебитиха сичко на Балканския полуостров и туриха край на Търновското царство и на българската книжнина.

След оня разгром, който сполете България в края на XIV век, след като злочестият патриах Евтимий биде тъй трагично откаран от Търново, да се скита немил-недраг по заробената българска земя, учениците му се пръснаха по околните държави да търсат прибежище: Киприян отива в Русия, дето става Киевски митрополит: Григорий Цамблак ходи по Влашко, по Сърбия и Русия и става тъй също виден черковен деец; Константин Костенски, макар и не прям ученик Евтимиев, става тъй също знаменит писател при сръбския двор; а много други Евтимиеви ученици преминават оттатък Дунава и продължават българската книжнина у румъните, дето под закрила на влашките и молдавски воеводи среднобългарский език става орган на влахобългарска книжнина и завладява не само в църквите, но и навред по Влашко и Богданско като език официален. И докато е имало още българи, на които е бил природен този език, до тогава се и държи среднобългарската редакция неразвалена в румънските грамоти и черковни книги. Но след неколко поколения, когато българите в Румъния изгубват народността си, както обикновено бива с нашите сънародници оттатък Дунава, то и влахобългарския книжовен език начева да губи прежната си правилност. Тогава му идват на помощ други славяни, а именно сърби у Влашко и малоруси в Молдава, които внасят в езика на влахобългарската книжнина черти и от сръбски и руски език. Ето защо начевайки от XVI век намираме в Румъния покрай чисто българските паметници и паметници от сръбска и руска редакция. Тия три славянски редакции владеят успоредно в Румъния дори до XVIII век, когато власите захващат да пишат на влашки с кирилско писмо, което употребяват дори до 1860 год.

Евтимиевата книжовна реформа нема време да прояви благотворни последици в самите български земи, но пък затова тя намери съчувствен прием у другите православни славяни и стана причина за ново приближение на техните книжовни езици към българския - поне в правописно отношение. В началото на XV век, както в Сърбия, тъй и в Русия се забелезва едно побългаряване на сръбските и руските черковни книги; в Русия напр. ввеждат наново българската твърда носовка ?, която беше изоставена още в XIII век, а в Сърбия, под мощното влияние на Константина Костенски, горещ почитател на Евтимия Търновски, се ввежда същия правопис на еровете, какъвто владее в книгите от Търновски извод след Евтимиевата реформа. Тъй се появява в Сърбия нов извод книги, наречен Ресавски извод, по името на Ресавския манастир „Св. Троица“, основан от сръбския деспот Стеф. Лазаревича за Константина Костенски и учениците му. Книгите, излезли от Ресавския манастир, беха тъкмо тъй меродавни, както и Търновските, и с време ресавските преписи напълниха не само Сърбия, но и цела България, та с това се засили сръбското влияние върху българския книжовен език.

Но преди още да се основе Ресавския манастир (1407 г.) западните наши краища беха под сръбско книжовно влияние; затова помагаха следните обстоятелства:

1) Близината на тия краища до Сърбия, а особено близината на един манастир, който е служил дълго време за книжовно огнище на българи и сърби, имено Кратовският манастир „Св. Архангел Гавриил Лесновски“.

2) Отделянето на Видинското царство от Търновското. Видинският цар Срацимир употребяваше в официалните си книжа сръбска редакция. Сръбска редакция личи и в един сборник, писан за Видинската царица Ана, наречен Бдински Сборник, сега в Гандската библиотека (Белгия).

3) Завладяването на България от турците, с което се унищожи главният български книжовен център Търново, а българските книжовници или загинаха, или забегнаха по разни страни.

4) Най-сетне и големата близост между българската и сръбска редакция е давала възможност на българите лесно да усвояват пра-вописните правила на сръбската редакция. Защото черковните книги от сръбска редакция, да кажем ресавски извод, се не различават със нищо по текст, а пък по правопис има само тая разлика между тех и търновските книги, че наместо носовки се употребяват чисти гласни: оу за ? и е за ?. Тая правописна дреболия може скоро да се схване и да се пише по сръбска редакция. Сичко друго си беше пак старобългарско. Този книжовен език, който употребяваха през цели три века сърби и (българи, се не наричаше ни сърбски, ни български, а пак словенски, както и преди.

Сръбската редакция продължава да се употребява по българските краища непрекъснато през XV, XVI и XVII век, когато става прелом в историята на българската книга; именно през тоя век се превеждат на „словенски“, т.е., на тогавашен сръбско-български книжовен език, словата на Дамаскина Студита, прочут гръцки проповедник от Солун, чиито слова беха написани по простогръцки. Преводът на тия слова прави епоха в книжовния български език от онуй време. Понеже словата на Дамаскина беха назначени за поука на паството, преводачите и преправачите им си даваха по голема свобода на езика, превеждаха ги на простобългарски; по тоя начин произлезоха много простонародни сборници, написани или преписвани около Средна гора през XVII в. Тия сборници проникват по цела България и нейде ги преписват както са си, а нейде ги преправят тъй или инак, и биват тъй обикнати между българския народ, че от собственото име Дамаскин се създава нарицателно, та и днес дори като се каже дамаскин разбират слово, проповед.

И тъй, Дамаскин Студит с хубавите си простонародни слова и проповеди направи цел преврат между българите в XVII век. До тогава само се преписваше на готово, но от XVII в. българските свещеници, калугери и даскали захващат да работят като същи книжовници, вследствие на което се поражда цела литература и се туря първа основа на новобългарски книжовен език.

Дамаскинската книжнина продължава и през целия XVIII век се в същия дух и посока; видимо отклонение от нея прави чутната Паисиева история, която се явява като блескава комета сред тихи звездици; тя не беше вече кротко духовно слово, а громка политическа проповед, която раздвижваше душите, будеше народното съзнание. Но треба веднага да кажа, че и сам Паисий е тъй също дамаскинар, но от западнобългарската дамаскинска школа, произлезла през XVIII век; език, правопис и почерк у него са тъкмо същи, каквито ги виждаме у тогавашнете рилски духовници, от които са ни останали много западнобългарски дамаскини. По сека вероятност, преди да стане Атонски монах, патриархът на нашето възраждане ще е прекарал своето ученичество в Рилския манастир, и то при прочутия Рилски дамаскинар Йосиф Брадати И понеже се е учил по българо-сръбски образци, то в правописа на историята му нема още руско влияние, или го има, но в съвсем слаба мера; такова се забелезва в сетнешните й преписи, понеже е туй време у българите начева да се води школското (келийно) обучение по руски образци.

И, наистина, колкото се доближаваме до края на XVIII и до началото на XIX век, толкова повече се усилва влиянието на черковно-славянският език върху българските книжовници. Първата българска печатна книга от 1806 г., Софрониевът Кириакодромион, показва хубаво, каква посока е зел нашият книжовен език през онуй време, когато нашите черкви наченаха редовно да си доставят книги от Русия. Но македонските писатели Пейчинович и Кърчовски пишат вече на по-народен език. Обаче същински, втори прелом към народен български език прави Рибният буквар на Беровича (1824 г.), който поведе след себе си мнозина български книжовници да пишат на чист български език. И можеше още тогава да се постигне желаното и право решение на въпроса за общо български книжовен език, ако не бе се намесил високоавторитетния по онуй време Венелин, който отвърна мнозина писатели наши от народния български език и ги приближи пак към черковнославянския. Поразителен пример за това големо влияние на Венелина върху българските писатели е Христаки Павлович, който до 1836 г. пише на чисто народен език, издава дори и граматика на този език, а пък на 1845 г. печата съвсем друга граматика, в която приема пак старите падежи, пише у наместо ? и без членове; за членовете и ?-то не иска и да чуе; те му са вече „гнусота и квас фарисейски“!

Обаче Хр. Павловия не привлече много последователи; беше излезла вече граматиката на Богорова, тогава още Андреев, която поведе след себе си много повече последователи. В туй време се очертаваха даже две групи книжовници, които работеха вече съзнателно за в полза на българския народен език; в Пловдив - Груев, Данов и Геров, а в Търново - Михайловски и Славейков. И търновчани и пловдивчани беха горещи защитници на българския народен език, само че се делеха по правописния въпрос, понеже едните беха повече за фонетичен правопис, а другите за етимологичен. Обаче въпросът за български книжовен език беше вече решен за винаги: народната реч надделе пред черковнославянската. А понеже повечето наши писатели по онуй време беха от Източна България, то заедно с това се реши и въпросът, на кое наречие да се пише, реши се в полза на източното наречие.

Тъй завладе в нашата нова книжнина пак онова наречие, което послужи за фонетична основа и на среднобългарския книжовен език през второто българско царство. Но каква огромна разлика в езика от тогава до сега! Тогава старински, синтетичен език със седем падежа и много други стари форми, а днес модерен, почти изцяло аналитичен език, беден до немай-къде на падежи, но пък богат и пребогат на глаголни форми, език, който стои като нещо особено между другите славянски езици. Но какъвто и да е, нашият език лицетвори в себе си напредничавия дух на българския народ. Защото, каквито причини и да са предизвикали тия големи промени в езика ни, каквито и чужди влияния да се предполагат, не бива да забравяме, че главният фактор при това си остава пак самият наш народ с особената си душа и характер, с индивидуалните си народни качества, по които се отличава от другите славяни, и които без-друго се отразяват и в езика му.

След тая победа на българския народен език над черковнославянския, у нашите писатели се забелязва, заедно с подемнатия народен дух, и особено залегане да пишат на чист български език, та и днес дори. кога четем техните произведения, съгрени с некаква сърдечност, надъхани с беззаветно родолюбие, възхищаваме се от оная чистота и правилност в езика им, правилност, каквата нема да намериш днес у мнозина писатели наши. Но и то не бе за дълго; скоро след това дойде нашето освобождение, което преобрази издъно живота ни и се ототрази както в сичко, тъй и в езика ни. Руската окупация с оная трескава бързина да се пресади у нас за година и половина цел модерен строй, да се направи от разнебитена, съсипана страна уредена държава с нова своя администрация, съдийство, войска и пр. неминуемо наложи свой печат и върху езика ни. И сега не бе само книжовно влияние, както биваше до тогава, а и непосредно въсприемане от живи уста, докато българи и руси работеха заедно. Тъй се внесоха много руски думи и обрати в българский език, та си и останаха дори до днес. Със това двата езика български и руски се приближиха за трети път, и сега тъй плътно, както никога. Обаче за доброто на родния наш език не е желателно да употребяваме без-разборно сички руски думи. И аз вервам дълбоко в големата жизненост на българския народен език, па като зная, какво словно богатство се крие в нашите неизучени още говори, мога да кажа, че нашият книжовен език полека-лека ще се освободи от многото нему несвойствени руски и черковно-славянски изрази, като ги замени с по-сгодни свои, домашни. Който следи българската книжнина, ще забележи вече похвално залегане у млади и стари наши писатели да заменяват дългите руски и черковно-славянски думи с по-кратки и по-народни; тъй изчезват една по една думите с дълги суфикси, думи на ателен, ителен, ание, ение и се приемат по-кратки, изчезват думи като: самостоятелен, досадителен, меродателен, произхождение. изражение, проявление, поздравление, обявление и мн. др., а на техно место идват: самостоен, досаден, меродавен, произход, израз, проява, поздрав, обява и пр., и пр.

Тоя стремеж към по-кратки и по-благозвучни думи няма кой да спре, и нашият книжовен език, както винаги през десетвековната си бурна история, тъй и сега ще почерпи сила и жизненост пак от своите живи и богати на думи говори, и ще излезе най-сетне пак победител. Победител ще излезе той и относно архаизмите в правописа; защото, колкото пъти се е подигал правописен въпрос, се се е отстъпвало на  фонетиката, на живия говор, и българската азбука се е прочистяла полека-лека от непотребни букви. Още преди Дринова нашата азбука биде очистена от пет гръцки букви, Дринов премахна други пет непотребни старобългарски; след него (с Иванчевото упътване) се премахна още една излишна буква i?, а сега е ред на други две тъй също излишни букви ? и ?, които още пречат за правилно писане, понеже се мешат постоянно с еднаквите им по звук ъ и е. Веднъш заличени и те от новата ни азбука, правописът ни получава коренна оправка и нашият писмен език за дълго време нема да има нужда от буквени реформи, а ще се обръща по-големо внимание върху неговия строй и украса. И тогава секи ще съзнае, че е неразумно и безсмислено да издирваме за стила си гиздави народни думи, а да ги обличаме с овехтели рубища; нека се не забравя напредничавия принцип: на мъртвото - мир, на живото – сила!

Публ. в "Проф. Б. Цонев, Хиляда години български език". София, 1924, 48 с.