В света на летящите хора с. . . Мадлен Алгафари
* * *
Изчезнало време, безкраен просторът -
така е в света на летящите хора.
Любов, доброта и екстаз без умора
осмислят света на летящите хора.
И нищо не спира душата, ни взора
в свободния свят на летящите хора.
Земята - небе, а въздух - опора
за нас са в света на летящите хора.
Тъй, както пълзиш, ще стигнеш ли скоро
реалния свят на летящите хора?
Стихове Мадлен Алгафари
Изчезнало време, безкраен просторът -
така е в света на летящите хора.
Любов, доброта и екстаз без умора
осмислят света на летящите хора.
И нищо не спира душата, ни взора
в свободния свят на летящите хора.
Земята - небе, а въздух - опора
за нас са в света на летящите хора.
Тъй, както пълзиш, ще стигнеш ли скоро
реалния свят на летящите хора?
Стихове Мадлен Алгафари
"Кървави пеперуди по белия сняг" – книга за корените, паметта и раните български
(Рецензия)
Романът „Кървави пеперуди по белия сняг” е безспорен успех за автора си Иван Копривщенов*. Със силата на изображението – пластично и експресивно – и със силата на художественото внушение. С размислите, които провокира. И преди всичко със сложните и интересни литературни герои – типове и архитипове, чрез създаването на които авторът надниква надълбоко в душата на българина – противоречива и объркана, но жилава и устойчива. Ярки и запомнящи се характери, детайлно визуализирани, търсещи Аз-ът в отношенията си с другите – те са най-голямото достойнство на романа. Ето и имената на някои от тях – символични и семантично натоварени – Триликия, Мистер Магия, Невена, Баба Фима, Лика Берберката, Немия, Герго Поручика, Гечо Папата, Учителя, Гавраил Мариин, Ненко Лисичков... Някои убедителни и завършени, други само маркирани с оглед художествената цел на автора, те показват и светлината, и сянката на човешката душа, а в обикновената сладкодумна мъдрост на думите им се провижда днешния ни ден.
Мотивите за самоунищожаващото се зло, за любовта – купена, насилена, споделена или непостижима, за прокълнатото злато, за братоубийството, за престъплението и наказанието са преплетени в канавата на текста и могат да бъдат проследени и анализирани по отделно в тяхната художествена интерпретация.
Многосюжетното, многопластово и ярко повествование ни повежда след събития, чиито възел е заплетен на 24 септември 1923 година на гара Саранбей и в близките лозя. Героите попадат тук – едни, водени от идеите си или от гнева си, други в изпълнение на заповеди или в името на дълга и честта на пагона, трети са нищо неподозиращи пътници във влака за София. И още преди да свърши този паметен за всички ден, съдбата им ще се промени завинаги. Ще минат 21 години и същите хора ще се окажат в Тополово, хванати в обръча на една блокада. Действието на романа се развива в сравнително кратко време, но пространствено-времевата рамка е разширена значително с множество ретроспекции и надникване в бъдещето, осъществени чрез вътрешни монолози, спомени за места и събития и, разбира се, чрез паралелното движение на документален и художествен текст.
Има глави в романа, където документалният текст от послеслова би стоял на място в скобите-препратки към бъдещето, какъвто по начало е и композиционният замисъл на творбата. Така повествованието би запазило както монолитността си, така и силата на внушението. А „благосклонният читател” нямаше да се чуди, дали пък авторът, отказвайки се от втора част, не е решил да погуби героите си, които без съмнение обича. Документалният текст би допълнил това, което художественият вече е подсказал. Каквото е имало да се случва – случило се е. Блокадата е вдигната. Романът завършва с мислите на Марин за вината и отплатата, за двете стрелки на компаса, които никога не се срещат. Над пресните гробове вали нов, чист и невинен сняг... Готов за новите кървави пеперуди... А и забравената от Бога Баба Фима – живата памет на Тополово – ще бъде на белия свят още 15 години и на колко ли души ще разкаже...
Няма как в един такъв отзив да се обхванат всички аспекти на романа, нито пък да се отговори на всички въпроси, които текстът поражда. Включително и на един друг въпрос. В предговора (авт. Георги Спасов) се разчита на интелигентостта на читателя, а в авторския послеслов – на неговата „благосклонност”, което извънтекстово задава темата на несъстоялия се още дебат за прочита и рецепцията на българската литература, посветена на миналото – близко или по-далечно.
Смятам, че романът на Иван Копривщенов заслужава да бъде четен. И си струва да бъде осмислен в широкия контекст на народопсихологията и националната ни съдба, защото именно това определя значимостта на тази книга за паметта, корените и раните български...
Там някъде е село Тополово. Някъде там – от двете страни на Реката. Затиснато като с връшник от сняг, мъгла и блокада. И през това забутано селце ще премине българската история. Като засукали се кратки и страшни вихрушки. Като лични съдби, драматично пречупени, фатално преплетени, съдбовно преобърнати, както от случайности, така и от тежки проклятия, тръгнали век назад, от стари знамения и нови предсказания – все за лошо и близка смърт. Все живи истории. Истории от миналото. И от бъдещето, сиреч от наши дни – разказани в скоби от автора.
Истории за добро и зло, за радост и мъка, за насилие и отмъщение, за силата на женската хубост и красотата на мъжката сила. За любов. И омраза. За нечовешка жестокост – безсмислена и с нищо неоправдана. За раните в българската душа. За братоубийството. И лудостта. За кървавите пеперуди, легнали в българската историческа памет. За разломената ни национална идентичност.
Героите на романа получават в наследство и по една объркана и невероятна история, която да държат заключена в най-скритите кътчета на паметта си, или която да разказват. И всяка една е „и за вярвне, и за невярване, ала такава – истинска”. И тополовци ще ни я разкажат на техния си, тополовски говор. Една и съща случка ще бъде разказана, развита, допълнена многократно, дали за да повярва читателят, дали за да я запомни по-добре. И всички тайни ще бъдат разбулени, и всички заклинания и предсказания ще се сбъднат. Защото няма магия, която да ги спре. И „защото рано или късно – сякогаш се плаща”. И как така нищо не струва човешкият живот, „пукнат мангър не струва”, а все с кръв плащаме – за свободата си, за вярата си, за идеите си, за любовта си. Българинът, дори когато е щастлив, пак се тревожи какъв ли откуп ще му поиска господ за щастието.
Тук времето „само си се мери и върви. От хубаво – на лошо, от лошаво – на по-хубаво. Това е”. За минало – „много вода изтече в Реката оттогава”, за бъдеще – „доще ден”, а миналото и бъдещето се сплитат в сегашното „трябва да се живее , нема как. Това е”.
Ето я и кръчмата – социалното място на българина. Тук идват мъжете да се видят с наборите, да пият по едно (ако има кой да почерпи – по две, а и с цигарите е така – една ще запали, втората ще сложи зад ухото), да чуят и новините по радиото, нищо, че „само лъготят и са фукняват”. Но и за друго идват – да се порадват на красотата на кръчмарката Невена, събрала не само всичката женска красота, а и всичката доброта, невинност и благост на света. В смислово и сюжетно отношение Невена е най- сложният и натоварен образ, свързан почти с всички други. Тя, най-прекрасната, ще бъде убита от същия човек, който ще събори слабия Мичики и ще скърши пауновото перо – Пандо Граов (за по-културно Гравов, от шоплука), телохранител на Триликия. Тя, най-невинната, ще е последният човек, свързан с прокълнатия род. А намереният под иконата в църквата Гавраил Мариин ще сложи начало на нов род и ще му даде името си, защото какво е човек, ако не знае корените си.
Две хора ще се извият в Тополово – мъжки хора, дошли от незапомнени времена, някъде от самото начало на българския корен –– на Трифон Зарезан – да се събуди земята и да тръгнат живите сокове, и хорото на Дервишовден – мистично и първично, огнено, дошло от кръвта на дедите. И, разпознало злото, индивидуалното съзнание в миг ще се слее с общото и – ситно и яростно – ще се люшне, ще се тресе и ще звъни дервишовото хоро, извито в гневна дъга, не само да предпази поваления Мичики, а и да защити грубо стъпканата красота и нежност. Сцената с дервишовото хоро е една от най-силните сцени в романи. Но нали Дервишовден съвпада с християнския празник Сирни Заговезни, денят за прошка. В романа няма и намек за това. Дали поради изначално разколебаната религиозност на българина, която прозира в умуванията за Господа и за Лукавия, дето не е на небето, а тук и все с хората другарува, а окото му наднича от големия пръстен на поп Павел Мирски. Но в същото време знаят, че на света колкото добро, толкова и лошо. Като светлината и сянката.
И още две хора има в романа – метафорични – „кърваво и черно, смъртно” под връх Еледжик и след 9.9.1944 г. „едно невиждано кърваво хоро” – по цялото ни землище.
Главоблъска се над съдбата си тополовецът, а тя, съдбата му е една такава, че ти иде да я сграбчиш и да извикаш в лицето и „Ех, съдбо, съдбо – мамка ти!”
А на всички невероятни истории, които му се случват ще се чуди: „Баа маа му!”
Не е лесен животът на тополовци. Ще се оправдае бащата – в преходно време живяхме, а синът ще се разгневи – не, ние живеем в преходно време. И ще изкочи въпрос „Колко могат да са преходите. Не ми се иска и децата ни да казват същото. И няма ли поне веднъж да дойде свястно време?”
„Сутрин – вечер, сутрин – вечер, умира времето, пък и ние с него”.
А то – Тополово, и днес е там някъде. Някъде там – от двете страни на Реката, която тече...
На зиг-заг.
Мария Бегова
______________
* Иван Копривщенов е тазгодишният носител на голямата награда за цялостен принос в развитието на културата на община Пазарджик – статуетката "Кирил и Методий". Наградата му бе връчена през месец май на официална церемония в зала "Маестро Г. Атанасов".
Романът „Кървави пеперуди по белия сняг” е безспорен успех за автора си Иван Копривщенов*. Със силата на изображението – пластично и експресивно – и със силата на художественото внушение. С размислите, които провокира. И преди всичко със сложните и интересни литературни герои – типове и архитипове, чрез създаването на които авторът надниква надълбоко в душата на българина – противоречива и объркана, но жилава и устойчива. Ярки и запомнящи се характери, детайлно визуализирани, търсещи Аз-ът в отношенията си с другите – те са най-голямото достойнство на романа. Ето и имената на някои от тях – символични и семантично натоварени – Триликия, Мистер Магия, Невена, Баба Фима, Лика Берберката, Немия, Герго Поручика, Гечо Папата, Учителя, Гавраил Мариин, Ненко Лисичков... Някои убедителни и завършени, други само маркирани с оглед художествената цел на автора, те показват и светлината, и сянката на човешката душа, а в обикновената сладкодумна мъдрост на думите им се провижда днешния ни ден.
Мотивите за самоунищожаващото се зло, за любовта – купена, насилена, споделена или непостижима, за прокълнатото злато, за братоубийството, за престъплението и наказанието са преплетени в канавата на текста и могат да бъдат проследени и анализирани по отделно в тяхната художествена интерпретация.
Многосюжетното, многопластово и ярко повествование ни повежда след събития, чиито възел е заплетен на 24 септември 1923 година на гара Саранбей и в близките лозя. Героите попадат тук – едни, водени от идеите си или от гнева си, други в изпълнение на заповеди или в името на дълга и честта на пагона, трети са нищо неподозиращи пътници във влака за София. И още преди да свърши този паметен за всички ден, съдбата им ще се промени завинаги. Ще минат 21 години и същите хора ще се окажат в Тополово, хванати в обръча на една блокада. Действието на романа се развива в сравнително кратко време, но пространствено-времевата рамка е разширена значително с множество ретроспекции и надникване в бъдещето, осъществени чрез вътрешни монолози, спомени за места и събития и, разбира се, чрез паралелното движение на документален и художествен текст.
Има глави в романа, където документалният текст от послеслова би стоял на място в скобите-препратки към бъдещето, какъвто по начало е и композиционният замисъл на творбата. Така повествованието би запазило както монолитността си, така и силата на внушението. А „благосклонният читател” нямаше да се чуди, дали пък авторът, отказвайки се от втора част, не е решил да погуби героите си, които без съмнение обича. Документалният текст би допълнил това, което художественият вече е подсказал. Каквото е имало да се случва – случило се е. Блокадата е вдигната. Романът завършва с мислите на Марин за вината и отплатата, за двете стрелки на компаса, които никога не се срещат. Над пресните гробове вали нов, чист и невинен сняг... Готов за новите кървави пеперуди... А и забравената от Бога Баба Фима – живата памет на Тополово – ще бъде на белия свят още 15 години и на колко ли души ще разкаже...
Няма как в един такъв отзив да се обхванат всички аспекти на романа, нито пък да се отговори на всички въпроси, които текстът поражда. Включително и на един друг въпрос. В предговора (авт. Георги Спасов) се разчита на интелигентостта на читателя, а в авторския послеслов – на неговата „благосклонност”, което извънтекстово задава темата на несъстоялия се още дебат за прочита и рецепцията на българската литература, посветена на миналото – близко или по-далечно.
Смятам, че романът на Иван Копривщенов заслужава да бъде четен. И си струва да бъде осмислен в широкия контекст на народопсихологията и националната ни съдба, защото именно това определя значимостта на тази книга за паметта, корените и раните български...
Там някъде е село Тополово. Някъде там – от двете страни на Реката. Затиснато като с връшник от сняг, мъгла и блокада. И през това забутано селце ще премине българската история. Като засукали се кратки и страшни вихрушки. Като лични съдби, драматично пречупени, фатално преплетени, съдбовно преобърнати, както от случайности, така и от тежки проклятия, тръгнали век назад, от стари знамения и нови предсказания – все за лошо и близка смърт. Все живи истории. Истории от миналото. И от бъдещето, сиреч от наши дни – разказани в скоби от автора.
Истории за добро и зло, за радост и мъка, за насилие и отмъщение, за силата на женската хубост и красотата на мъжката сила. За любов. И омраза. За нечовешка жестокост – безсмислена и с нищо неоправдана. За раните в българската душа. За братоубийството. И лудостта. За кървавите пеперуди, легнали в българската историческа памет. За разломената ни национална идентичност.
Героите на романа получават в наследство и по една объркана и невероятна история, която да държат заключена в най-скритите кътчета на паметта си, или която да разказват. И всяка една е „и за вярвне, и за невярване, ала такава – истинска”. И тополовци ще ни я разкажат на техния си, тополовски говор. Една и съща случка ще бъде разказана, развита, допълнена многократно, дали за да повярва читателят, дали за да я запомни по-добре. И всички тайни ще бъдат разбулени, и всички заклинания и предсказания ще се сбъднат. Защото няма магия, която да ги спре. И „защото рано или късно – сякогаш се плаща”. И как така нищо не струва човешкият живот, „пукнат мангър не струва”, а все с кръв плащаме – за свободата си, за вярата си, за идеите си, за любовта си. Българинът, дори когато е щастлив, пак се тревожи какъв ли откуп ще му поиска господ за щастието.
Тук времето „само си се мери и върви. От хубаво – на лошо, от лошаво – на по-хубаво. Това е”. За минало – „много вода изтече в Реката оттогава”, за бъдеще – „доще ден”, а миналото и бъдещето се сплитат в сегашното „трябва да се живее , нема как. Това е”.
Ето я и кръчмата – социалното място на българина. Тук идват мъжете да се видят с наборите, да пият по едно (ако има кой да почерпи – по две, а и с цигарите е така – една ще запали, втората ще сложи зад ухото), да чуят и новините по радиото, нищо, че „само лъготят и са фукняват”. Но и за друго идват – да се порадват на красотата на кръчмарката Невена, събрала не само всичката женска красота, а и всичката доброта, невинност и благост на света. В смислово и сюжетно отношение Невена е най- сложният и натоварен образ, свързан почти с всички други. Тя, най-прекрасната, ще бъде убита от същия човек, който ще събори слабия Мичики и ще скърши пауновото перо – Пандо Граов (за по-културно Гравов, от шоплука), телохранител на Триликия. Тя, най-невинната, ще е последният човек, свързан с прокълнатия род. А намереният под иконата в църквата Гавраил Мариин ще сложи начало на нов род и ще му даде името си, защото какво е човек, ако не знае корените си.
Две хора ще се извият в Тополово – мъжки хора, дошли от незапомнени времена, някъде от самото начало на българския корен –– на Трифон Зарезан – да се събуди земята и да тръгнат живите сокове, и хорото на Дервишовден – мистично и първично, огнено, дошло от кръвта на дедите. И, разпознало злото, индивидуалното съзнание в миг ще се слее с общото и – ситно и яростно – ще се люшне, ще се тресе и ще звъни дервишовото хоро, извито в гневна дъга, не само да предпази поваления Мичики, а и да защити грубо стъпканата красота и нежност. Сцената с дервишовото хоро е една от най-силните сцени в романи. Но нали Дервишовден съвпада с християнския празник Сирни Заговезни, денят за прошка. В романа няма и намек за това. Дали поради изначално разколебаната религиозност на българина, която прозира в умуванията за Господа и за Лукавия, дето не е на небето, а тук и все с хората другарува, а окото му наднича от големия пръстен на поп Павел Мирски. Но в същото време знаят, че на света колкото добро, толкова и лошо. Като светлината и сянката.
И още две хора има в романа – метафорични – „кърваво и черно, смъртно” под връх Еледжик и след 9.9.1944 г. „едно невиждано кърваво хоро” – по цялото ни землище.
Главоблъска се над съдбата си тополовецът, а тя, съдбата му е една такава, че ти иде да я сграбчиш и да извикаш в лицето и „Ех, съдбо, съдбо – мамка ти!”
А на всички невероятни истории, които му се случват ще се чуди: „Баа маа му!”
Не е лесен животът на тополовци. Ще се оправдае бащата – в преходно време живяхме, а синът ще се разгневи – не, ние живеем в преходно време. И ще изкочи въпрос „Колко могат да са преходите. Не ми се иска и децата ни да казват същото. И няма ли поне веднъж да дойде свястно време?”
„Сутрин – вечер, сутрин – вечер, умира времето, пък и ние с него”.
А то – Тополово, и днес е там някъде. Някъде там – от двете страни на Реката, която тече...
На зиг-заг.
Мария Бегова
______________
 |
| Иван Копривщенов |
* Иван Копривщенов е тазгодишният носител на голямата награда за цялостен принос в развитието на културата на община Пазарджик – статуетката "Кирил и Методий". Наградата му бе връчена през месец май на официална церемония в зала "Маестро Г. Атанасов".
Дима Дюлгярова за пепелта и мълчанието
 |
| Дима Дюлгярова |
Така е празно в моята душа,
в гърдите няма плам, дори искрица.
Преди летях със ангелски крила,
а днес лежа в пръстта - ранена птица.
Така са празни двете ми очи,
сълзи не ми достигат да заплача
и само по лицето ми личи
онази самота злокобна в здрача,
онази нечовешка празнина,
безумната цена на всеки спомен,
а късно осъзнатата вина
лежи в нозете, като лист отронен.
Така е тъжно в моето сърце
и всеки негов удар е ненужен -
излишно е да вярвам, че ще спре
да ми напомня, колко си ми нужен;
да ме проклина, че стоя сама
сред немите стени на тази стая,
когато мога с тебе да деля
едно легло и да се чувствам цяла
и повече от всякога жена,
разпръснала коси на твойто рамо;
да те усещам с всички сетива
и твойто име да изричам само...
И колко време - за да разбера,
че повече без теб не мога,
че ако трябва някога да изгоря -
ще изгоря във твоя огън.
Сега съм сигурна поне в това
макар и късно, късно осъзнала,
че пепелта е по-велика от пръстта
защото е горяла.
* * *
Самотна вечер...
Предисловие...
Изпразнен ум от сквернословие...
Сълзи удавили разкоша
от мислите,че нещо можеш
но ти не можеш даже
две думи да си кажеш.
Горчилката от прежна мъка
отпиват устните ти.
Глътки...
а този лист потъва в бяло
ела и ме завий със тяло.
Мълчание
Мълчиш, а много искам да те слушам...Гледаш ме
и с мене пълниш погледа си,
за теб е редно
да не споделяш чувствата си.
Сега замислен
рисуваш тялото ми
и с ревниви устни
вкусваш младостта ми.
Мълчиш, а много искам да те слушам...
Полуоблечена
с коси разпуснати
седя обречена,
като дете във скута ти.
Мълчиш
и сянката ми даже
„ обичам те ”
очаква да ми кажеш.
Мълчиш, а много искам да те слушам...
Гледам те
и в тебе търся думите си,
за мен е редно
да споделям чувствата си.
Сега замислена
рисувам тялото ти
с ревниви устни
и предлагам младостта си.
Мълчиш, а много искам да те слушам...
Полуоблечен
бавно ме събличаш...
гориш в очакване
и мълчаливо ме обичаш.
Всемир,
проливен дъжд след дълга суша...
Говоря аз
а ти смирено слушаш.
Мълчиш...
Мълчиш...
а искам да те слушам...
Стихове Дима Дюлгярова
Спомен за Висоцки
 |
| Владимир Висоцки |
Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.
Аз хладния цинизъм не обичам
(Не вярвам във възторга въобще!),
през рамото ми някой да наднича,
писмата - друг да ги чете.
Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.
Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.
Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.
Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.
И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.
Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.
Владимир Висоцки
Превод на Румен Леонидов
Тъганка
Не вдъхновяват бардове, както вярваме в теб, Висоцки!
И актьори палещи, комай, няма.
Има герои медийни и мутри из социума...
и партийци, и обществото за достойни е нямо.
Людето у дома и в безпътицата са гладни.
Сега непей им се или песните други са.
"Страхотни" сцени, "адски" много зрители или "ужасно хубав" е пътят към Ада.
Народите пак са електорат! Но види се... не са само публика!
Няма млади под балконите за серенади.
Има улични музиканти - за хляба - просят.
Влюбването не е както Марина във Влади.
Поколенията с лъжи и пари омагьосани са.
Едни крадат кабели, "висшите" крадат с писалка!
Не дефилира перестройката, както ти я започна.
Не се чуват песните ти и театърът е "Тъганка".
Висоцки, помоли и ти Господ, че тук стана кочина!
То, Господи, все търпиш и опрощаваш...
А пращаш знаци по пътя ни и херои, месии.
Да, пешин, уроците си да научим! Но знаеш ли?
Господи, ела си прибери вересиите!
В тъмното тръгвам, бях лъган.
Натам, където път е нямало...
С категоричен отговор на "Да бъда или да не бъда".
И с взривовете сърдечни на Хамлет.
Иван Станчев
Слушате "Песен за другарството" на Владимир Висоцки
Павлинка Георгиева в поетичен поклон пред майка й
 |
| Павлинка Георгиева |
Понякога забравям,
че отдавна теб те няма
и мислено си казвам:
„Ще се обадя днес на мама.”
Ще й разкажа
как животът ми върви,
в какво успях,
къде се провалих.
Ще ме изслуша,
туй-онуй ще ме попита
и ще ми каже:
„Бъди по-упорита!”
И после сепвам се
с безмълвен стон –
до оня свят
не е прекаран телефон…
Боляло, минàло…
„Боляло, минàло,
за друго питàло...” –
нашепваше ми мама
вълшебните слова,
ласкаво погалваше
немирната глава
и поръсваше
със прах за рани
обелените колена.
Но те няма, мамо,
тук сега...
Да промълвиш
целебните слова,
да изтриеш нежно
отчаяна сълза
и да посипеш
с прах за рани
изподраната душа.
Милувка
На мама
Ела в съня ми
и ме погали
така, че да усетя
колко ме обичаш.
След туй полека
си тръгни…
А аз ще се пробудя
в сълзи обляна,
но щастлива -
дойде в съня ми
мама
и ме помилва.
Стихове Павлинка Георгиева
Памет за приятел: Още веднъж за Любчо
 |
| Любо Джевелеков с Пламен Тетевенски |
А ето какво ни написа Дида Калугерова, която от 1997 година живее в САЩ: „Любо бе различен - обикновен мечтател, с искри в очите и с тъга по невъзможното и непостигнатото. Искаше любов и духовност. Бе творец по душа.” Съгласна съм с Дида. Такъв го помня и аз.
Текст Мария Бегова, снимки Пламен Тетевенски
 |
| Любо с Виктория, Пламен и малката Бети Тетевенски |
Абонамент за:
Публикации (Atom)