Величка Момнева - "Другарю директор, не може ли тате?" (Разказ)

Величка Момнева

Май съм си родена или да се заяждат с мен, или да искат да се бият с мен, или да ме изключват оттук и оттам и пак да ме приемат - защото върша много работа. То, магарето за какво е - да го товарят и да го потупват. Ама пък и аз, вярно - инат като магаре, та така и до днес...
В седми клас учех в старото училище "Марин Дринов", в Драгулин махала. Много четях и започнах да не виждам добре. Сложих очила.Мама ме биеше да не чета, ама аз се криех под юргана с едно джобно фенерче... На мен очилата не ми пречеха, напротив - отиваха ми и изглеждах даже "по-интелигентна".
Някои мои съученици обаче не мислеха така и взеха да ми викат "Очилато магаре!". А един нещастен ден един от тях дори ме чукна по челото, очилата паднаха и се счупиха... Леле, а колко скъпо струваха тогава! Без много да му мисля скочих като гересто петле - бях много малка на ръст - сбих се и му счупих носа, кръв потече... Тутакси ме изпратиха при директора, другарят Димитров, и падна голямо навикване."Ама, Величке, как можа да му счупиш носа на тоя юнак заради едни очила.Утре да ми доведеш майка ти, да я видим тая работа!"
Настръхнах от ужас. "Не и мама!", си мислех. Тя  все ме тупаше, виновна или не. И реших да хитрувам. "Другарю директор, не може ли тате, той е по-авторитетен?", рекох. Като си знаех, че той само ще ме навика, много ме обичаше.
На другия ден с баща ми сме в училищната дирекция "да се изясняваме".Той слуша спокойно, поклаща глава, а на мен ми малко страшничко, все пак... Накрая се изправи и се обърна само към мен. "Така те искам, мойто момиче, няма да се даваш на някакви безотговорни мъжкарлаци да те обиждат. Защитавай се и ги бий, да разберат от чий род си!"
Всички останахме със зейнали уста, а най-много - директорът.
Историята приключи с помиряване, с нови очила (купени от тоя, дето ги счупи) и едно голямо приятелство с него - до днес. Понеже още си имаме приказката за "очилата и носа"...
Величка Момнева

Фотописи: Остави да копнея поне / Величка Момнева

Величка Момнева: На моите ученици с любов

Величка Момнева

На моите ученици с любов!
Посребряват косите ми вече,
като птици отлитат годините,
но в сърцето си скрито ще пазя
усмивки по сто от нашето минало!

Ако можех на всички, най-ласкаво,
да раздам по частица от мене?!
Как ме сгряват очите ви бляскави -
сто въпроса във тях са стаени.

Сто въпроса - и отговор искате.
Нямам право пред вас да не знам.
Всеки час съм отново на изпит
тук - в свещения, школския храм.

"За поезия днес да говорим!"
"Не,за нашето - новото време!"
"За любов и омраза!" - да спорим!"
"Или как да се пишат поеми!"

Как да кажа, че всичко е сложно?
Как да кажа, че трябва да учите?
Как да искам от вас невъзможното -
за да можете и да обичате?!

Мои мили, момчета, момичета!
Моя радост и моя тъга,
през сълзи, днес ви казвам "Обичам ви!"
Затова ми простете сега!
Величка Момнева

Величка Момнева - научена да живее в мир

Величка Момнева

На моя съд

Темида се изправи - със везните,
сляпа. И по-право ще ме съди.
Човешко е и грешна под звездите,
не тръгвам срещу мойта съвест.

Виновна съм, Царице на съдбата,
живях според човешките закони
и ако каже Бог, или звездата -
приемам всяко наказание.

Наказвай ме и даже ме бичувай,
понасям всичките си рани...
Но дай ми право на последна дума:

Без любов животът е голяма драма,
но и без нея съм готова аз за твоите друми.

* * *
Най-трудно е да бъдеш себе си
при сблъсъка със грозното отсреща;
да носиш старите си белези,
готов за следващата среща;

да бъдеш себе си лице в лице
пред криво огледало -
оставаш сякаш с половин сърце
във тяло овехтяло...

Чувства уморени заспиват като в дрога,
мислите в самотни нощи все се блъскат.

Ах, колкото повече опознавам хората,
толкова повече заобиквам животните...

И се научих да живея в мир
Защо написах първо "Мама"
е тъй просто - тя даде ми живот.
А после бяха "Що е?", "Да", "Добро" и "Няма" -
така се учих на любов.

Но сблъсквам се със злото всеки ден,
а в мрачни нощи ангели сънувам.
Контрастите откривам на живота
и в слънцето дъги рисувам.

За сбогом "Тате" аз написах -
със молитвите към Небесата.
На мир духът му ме ориса
и днес спокойна е душата.

Стихове Величка Момнева

Още стихове от Величка и повече за нея вижте тук
Среща с Величка Момнева в Панагюрище - на 13-ти юли. Вижте повече тук

Чат-пат за българската гора

Победата на гората

Гората е болна и стене -
идат дървоубийци!...
По Рихтер земята трепери,
по Фаренхайн крещят звездите!

И корен не ще да остане,
пеперуди в забрава ще плачат.
Двете букви от нас издълбани
ще се стопят във пожара и в здрача.

Само дъх - Бог ще остане тогава,
дъх за поредното раждане.
Дали ще разлисти гората,
дали отново ще диша?

Едно кълнче със моето име
се е скрило там, близо до ручея.
Тъй е мъничко, но тъй е Велико,
че от него ще тръгне началото...

И ще буйне гората магьосница,
ще прилегнат птици в гнездата.
А оня звяр - двуногия,
ще задиша с О2 апарати!
Стихове Величка Момнева

Протестът

(разказът е написан след блокадата на Орлов мост в София)

Рейсът затвори вратите и вече тръгваше, когато някакъв див вик накара шофьора да спре и да отвори предната врата.

През нея влетя едно момче, което тръгна между седалките назад и се изтърси до момичето с късите панталонки. Двамата седяха на двойната седалка с гръб към движението точно пред мен, така че можех да ги виждам добре. Бяха най-много осмокласници. Момчето известно време дишаше като риба на сухо, но най-сетне успя да си поеме дъх и веднага почна да разправя нещо на момичето. От два километра си личеше че е влюбен в нея до ушите. От два километра си личеше и другото – че момичето знае това и няма нищо против.

Гледах ги и им се радвах. Момчето беше опитвало да се бръсне, така беше остъргало лицето си, че бузите му светеха като калайдисани, но още беше далеч от първите черни косъмчета на горната устна и по брадичката. Но очите му бяха остри, черни, като на капитан и този поглед донякъде компенсираше липсата на брада, която да прежули момичешката буза.

Колко бяха малки тези двамата, колко много живот имаше пред тях. Сигурно щяха да се разделят, та коя любов в осми клас изкарва дълго. Но точно сега светът за тях беше огромен и трептящ, те двамата усещаха аромата на цъфналите липи, те виждаха различните форми на облаците, чуваха всички звуци и съзнанието, че до моя чернобял свят съществува и друг, изумруден, блестящ изведнъж повдигна настроението ми. После отместих погледа си и ги оставих на мира.

Вечерта, когато разглеждах в интернет снимките от протестите на Орлов мост, изведнъж зърнах някакви познати лица. Трябваше ми време да проумея, че виждам момчето и момичето от рейса. Момичето беше разплакано, на снимките добре се виждаше, че толкова беше плакало, че вече можеше само да хълца. Снимките извираха една след друга, на следващите се видя и момчето, с разцепена устна и с поглед на рис. Полицаите тъкмо го набутваха в камионетката, но той беше успял да се извърне към момичето. Следващата снимка отново показа момичето. Тя явно пищеше и това, че нямаше звук, някак правеше писъка й още по-силен.

Понякога имаме такива мигове – когато искаш да си като героя от някой стар филм. Някой гринго, накичен с пищови, който рита вратата на шерифа и още с първия изстрел угася димящата му пура.

Поне това ни остана, двайсет години след нашите барикади на Орлов мост – преди заспиване да си прожектираме сцени от стари филми в главата. Не е много. Но пък какви сцени са това. И най-важното – можеш да си ги прожектираш в главата до безкрай.

Деян Енев 

(От offnews.offroad-bulgaria.com)

История за гордост с Божия благодат

Аз вярвам на Пагане - пророчицата, любимата на Аспарух (Аспар раукс - вождът на белия кон) - имената никога не са случайни. Тя принесе в жертва кучето-символ на живота и смъртта при старите бога-ри и сърцето му беше цяло, и туптеше, върху светия камък... И кръвта потече в четири посоки...
- И да тръгнат синовете ти по света, така племето бога-рско ще оцелее...
И той тръгна, стигна и каза:
- Аз съм Аспарух - ханът бога-рски, това е мойта земя, моя народ - днес и вовеки, Казах!...
И се съюзи със словените, и сърцето все още е живо и тупти. И е България!
А тогава нямаше Христос... Бяха само вода, слънце, земля и небо...
И пребъде!
И Борис І - Михаил покръсти българите с кръв, но за памет, за да ги приобщи към света...
И от тогава е Христос и Разпятие...

И ето я и нашата молитва, ето го и нашият кръст при прекръстване:
1. От главата: Благодаря ти, Боже, че ми даде разум, да се отлича от безсловесните животни, да мисля и дано да поумнея...
2. Близо до стомаха (чакрата на живота): Благодаря ти, Боже, че ми даваш живот и здраве, докато ме вземеш при теб...
3. Дясното рамо: Благодаря ти, Боже, че ми даваш сила и здрав гръб, за да се трудя и грижа за семейството и близките си...
4. Отляво на сърцето: Благодаря ти, Боже, че ми даде сърце - да е пълно с любов за всички мои близки и ако мога да прощавам даже и на враговете си...
Амин!
Такава молитва никой друг народ не притежава, само бога-рите.

А беше Симеон Велики и направи от словото злато. И бяха Кирил и Методий и Аз, Буки-то... И първото ни школо, дето деца и старци повтаряха: Аз, Буки, Вадя, Глаголи, Добро, Ето, Живот, Зло...Буквите имаха имена, за да се помнят по-лесно... И всичко общо образуваше следната мисъл: "Аз, знаейки буквите, ще мога да чета, да опозная живота, доброто и злото в него, да обичам и да прощавам, да съм Човек..."
Никоя друга азбука не е така божествена и определена.
Гордея се с моята история и с моя изстрадал народ. И вярвам на Пагане - сърцето е живо и тупти. И е България!
Благодаря, Господи!
Величка Момнева

Цигански напеви от Станчев и Момнева

"Циганка", худ. Мира Рахнева

Циганко
Ще ми гледаш ли, циганко? И аз ще ти гледам.
Пари да не играят, те другиго разиграват.
Че иде филм от сериала последен -
"Табор уходить в небо", за зърното и плявата.

Аз ще ти гледам, както танцуваш.
И ще вярваш на зелените ми очи,
а не на думите изумрудени...
И разпнаха ни, че знаем поличбите.

Х-летия са на площад "Света Неделя".
И ний двама - изнемогнали хорица Божии.
Съдбата събира ни и ни разделя.
Да се влюбиш е раждане и тревога!

- Христос Возкресе! - рече ни минувача.
А ние бяхме с Него! И ни се счу друго.
И срещата ни превърна се в обуща лачени
и кръстопът... с чудото - да се влюбиш..

Не ми гадай, циганко! И аз не ще ти гадая.
Влюбени. И ни гледат. Ненагледни сме...
Купени бутват стола на бесения. И псета лаят.
Внимавай, дяволе! И мойте очи са зелени!...

Стихове Иван Станчев

* * *
А ангелите пеят "Алелуя"!
и пролет е, цветя и звън,
та циганите все танцуват в безпокоя
и спомнят тоя влюбен сън.

Един кинжал и още нещо...
Горещо е навън, а тук е студ.
Таборът отлитна към небето,
дали е там-последният му път?...

Зелени очи и очи теменужени,
и избухва денят в синева.
Играят сърцата и в смъртта (даже) влюбени,
пият нектар и сълза...
Стихове Величка Момнева

Провокацията "Да изчистим България за един ден!"

 

Я па тая!

Върти лопата някаде край нас.
Бай Ганьо се завърна от пътуване,
съвет раздава на стара и на нова власт:

Майката му - трай си и тайничко мърсувай!

Де е Киро на кирия!?

Облече се и пак е в тия - 

чепик да близне, рамо да потупа

и капиталец да натрупа.

Спиралата върти се уж нагоре,
ма Ганьо си е тук и все говори...
Менят се хора, менят се времена,
менят се партии - но същи имена.

И ето и от мен един съвет:

С лъс-кателство държава се не става!

Как искам да почистя тая смет

с една лопата яка и по-здрава...

Конвенция за правото да мисля!
Свобода, равенство и любов!
Кой ще ми пътя препречи...,
Осъзнайте се, "О, неразумний" -
Средновековието отдавна изтече!...

Някои гъзоблизци все крещят,
облизват старите си рани...
Вземи материалното ми в тоя свят,
но свободата ми да мисля - хич не става.

Свободна съм! Решил го е законът.
Неандерталци, чуйте мойта мисъл:
Глави паднаха и са днес икони -
не един поет го е написал.

Безименни се правят на големи
зад някой тъмен ъгъл - и на скрито.
Дискриминация - старата все дебне
и правото да мисля ми отнема.

Прогрес и любов, и живот,
свобода и мисъл крилата...
Да спрете моя творчески ход -
ще трябва да ми вземете главата!

Величка Момнева, 

(2012 г.)

Чат-пат в горнилото на Априлий 1876-та. . . Възванието

Повече за святото място на Първото Велико събрание, взело решението за Априлското въстание през 1876-та, вижте тук

20 Априлий 

Скършват се буките от ветровете на бунта,
сърцата крещят: "Свобода!"
Топчето пукна и събуди я
цялата наша земя...

Деца, жени, мъже тръгнаха
с голи ръце и гърди.

Кръвта им достига до бъдещето,
та Българско да процъфти.

Бога Ри - децата на Бога
от Кубрата, Бориса... до днес,
всички пътеки се стигат,
ако са на един кръстопът.

С кръста напред и нагоре,
или на свобода и на смърт!
Светъл поклон пред героите
проправили верния път!!!
Стихове Величка Момнева

20 април 2012 г.

 Повече за музей Тутева къща вижте тук
Повече за къща-музей Райна Княгиня вижте тук
Повече за музей Дудекова къща вижте тук

Величка Момнева - "Ни по дявол, ни за Бога"

"Кандило за разгонената наша верица", снимка Стоян Радулов

Ни по дявол, ни за Бога
Време дискавари...
Време компи...
Всеки си има всемира.
Разпъваме те два-три пъти,
не те оставяме на мира.

Мърсуват по образа и подобие,
добро и красота им пречат
и следи оставят след себе си
само, когато клечат...

"О, мой Боже, правий Боже!!!"
Ден ти е да слезнеш на земята
и да сметнеш както можеш
греховете на чедата!

Кой краде и кой убива.
Кой се радва и кой плаче.
И не бъркай, правий Боже,
Силните - не ги закачай!!!

Ти прости им - аз не мога.
Тъжно ще е, че накрая
(ни по дявол, ни за Бога)
сам ще си останеш в Рая!!!
Стихове Величка Момнева
Повече за автора и още поезия от нея вижте ТУК, ТУК и ТУК

Величка Момнева в предвеликденски настроения

Величка Момнева

Предвеликденско

Когато се обръщам назад в сивотата -
само рани и зов за причастие.
Изтърбушвам гнева в немотата
и си търся пак моето щастие.

Сърцето на сто раздробено
пак се моли и крещи за любов,
а душата отново родена
се загръща в тържествен покров.

АЛЕЛУЯ!!! И песнопения,
а предаден - разпънат на кръст,
с тъй просто - "Любовта е спасение!"
умря... и възкръсна!!!...

Ураган да ме бие,
земя да ме тръшне,
отрова да пия...
Аз искам да бъда и...
Няма връщане!!!

И някои ден на свършека на времето,
когато ме попитат дали сам ви обичала,
ще скоча яростно от стремето
със здравец весел в косите закичена.
Рани зарастват - следите остават,
любов и ненавист все ще ги има...

Аз ви прощавам, бъдете весели,
с любов да ви има и до Амина!!!

* * *

               "За света ти може да си един човек,
                но за един човек може да си целия свят !!!"
                                           Габриел Гарсия Маркес

Мой Ангеле,
                 мой остров,
моя свещена луна -
важното, с което започвам
и посрещам с усмивка деня.
За тебе са моите мисли,
за теб са и моите видения.
Дори и в минути трагични
те чакам и все с нетърпение.

Мой Ангеле, моя вселена,
духът ти изцяло е в мен
изгаряща, непокорена
на теб се отдавам във плен.

Мой Ангеле, ти си ми Рая,
светкавица в тъмната нощ,
с дъга еделвайс ще извая,
да бележа нежната кожа,

да отпивам от твоята нега,
да съм винаги с теб и да мога
всеки път да разцъфвам отново
от любов и нежна тревога.

Езически Великден
Тракийско езичество
и вяра Христова
в деня си подават ръка.
След кръста
покръстени кукери
весело
прогонват на злото духа!

Яйцето червено,
на Бога наречено,
дали ще е първи борак?
Усмихва се песенно,
пролетно блеснал
ухаещ на мак козунак.

На Бакхуса виното -
кръвта на Христос -
пречистват
нечисти души.
Сърцата ликуват -
видяха го живите!
При на си,
о, Боже, прости!

Стихове Величка Момнева 

Повече за автора и още поезия от нея вижте тук

Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4)

Илядо стоки!
Било в края на 60-те години на миналия век. В Долната махала на Панагюрище живеел един овчар. Жизненият му цикъл бил непоколебим. Три месеца в гората и три дена в града. Използвал случая да купи това-онова от магазина - ракийка, цигари, кибрит... Веднъж рекъл да се пооборудва и тръгнал към "1001 стоки" - на Стария пазар. Влязъл в магазина, поогледал се и рекъл на магазинерката:
- Момиче, дай ми един силях!
За незнаещите, това е кожен колан, многофункционален. В него се побират лула, кесия, ножове и кво ли не... широк като женско сърце.
Момичето казало, че няма такъв артикул.
Тогава овчарят рекъл:
- Изляз и задраскай задната единица. Илядо стоки мое и да имаш, ама силях щом немаш, онаа единица ти не тряба!

Преразказа Томи Наплатанов

Художник Стайо Гарноев

До Света Богородица
Той е един от най-легендарните панагюрските чешити и го познавах лично. Живееше в мойта махала - Драгулин, горе-долу срещу старата мандра. Дядо Калчо се казваше и обичаше да си попийва, ама доста. Жена му, баба Василя, на която всички викаха Калчовица, все го заплашвала, че ако не спре да пие, ще го напусне. Една пролет много му викала и той съвсем тържествено обещал:
- Добря, ма, Васильо, до Света Богородица нема а пия!
И излязъл нанякъде. А тя се успокоила, че поне няколко месеца той няма да близне нищичко. Обаче, видите ли, прибрал се отново кьор кютук пиян. А Василя пощуряла:
- А пукнеш дано, пияница ниедни! Нали са врече, бе, че до Света Богородичка нема а пиеш!
- Е тамън де - хлъцнал Калчо, - така и направих, да опустееш и ти. Тамън до Света Богородица (църквата) не пих. Ма кръчмата е след нея, ма, на центъра!

Преразказа Величка Момнева

А завиеш свинкята!

И в тази история герой е същият този Калчо.
Дошло време да се "завива свинкята"*. Но на Калчо не му било до това, а баба Калчовица все вървяла подир него и дуднела:
- Айде, бре Калчо, намери време а завиеш свинкята, бе!
Ама нали все бил подпийнал, нямал ищах, горкия. Но го измислил.
Когато бабата се прибрала от една съседка, пак го почнала:
- Зави ли я, бре?...
А той спокойно рекъл:
- Ей, старо, турни си очилата и иди да я видиш - завил съм я с едно чердже, нема да й е студено. Остави ма сегъ.

Преразказа Величка Момнева

Вързан кмет - мирно село!

Кой не знае Цанко, кметският шофьор, кой не е чувал за него? А аз съм чувал една история от края на минали век.
Цането возил тогавашния кмет Марко Мечев от София към Панагюрище. На "Църна Маца" обаче ги спряли ченгета. Марко бил вързан като по устав, но Цането - без колан. Полицаят от документите разбрал, че Мечев е кмет на община. Глобата се разминала, но все пак униформеният попитал Цането:
- Абе, как може кметът да си е сложил колана, а шофьорът - не!
Цането погледнал хитро, усмихнал се, па отсякъл:
- Ааа, вързан кмет - мирно село!
Преразказа Томи Наплатанов
___________________________
* "Завиване на свинкя" - диалектен израз от панагюрския говор за оплождане на прасе

Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5) 
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6) 
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 8)

Величка Момнева лекува носталгията с компрес от поезин

Величка Момнева

Носталгично
Ръцете ми изгарят в пламък,
когато прихващам листа.
Думите се надбягват,
речта - напориста...
Акъла ми - нейде далеко -
търси да хване чувството...
Грубостта на живота от веки
се бори с изкуството...
Как да задишам и как да запиша -
мили мои - че ви ОБИЧАМ! -
и на другия край във затишие
след ОБЛАЧЕТО бяло все тичам...

А как ми е...
Хълмовете се изгърбиха от вятъра,
мъглата изяде цветята
и се оттегли доволно...
Черни облаци крият луната,
а тя им се хили - неволно...
Проклетият дъжд все тежи
и залива тротоари и хора...
Пълно е с мъртви души
в тази грозна умора.
Как искам у дома да си ида -
да седна до МАМА!...
И в тихата й прегръдка да видя
моето малко Аз... Да остана!

Стихове Величка Момнева

28.03.2012 г., Белгия

Стиховете са специално предоставени на "Чат-пат" и се публикуват тук за пръв път. Повече за автора и още стихове ВИЖТЕ ТУК

Величка Момнева - дарена да опазва мечтите си

Величка Момнева

Кръст

Всеки си носел кръста,
а аз нося и своя, и чуждия.
Нима не изкупих греха си?
Ще свърши ли някога? Нужно е!

Много си весел, живот -
рай за одумки и злоба.
Два кръста са ми хомот.
Един ми стига, за Бога!

Едно момиче  търси
един прозорец
                        в мрака
да светне
като пътен знак
                        на кръстопът.

Едно момче очаква
стъклата,
погалени от вятъра
                       да зазвънят.

Сърцето да се стопли.
Душата да запее
                       или да плаче...
Надежди да се сбъднат
или да се стопят
                      във здрача.
Да!
       Там, на кръстопът.

Но нали ослепява небето

Месецът поведе табун
                      от звезди
златен прах да пасат
на самодивска поляна.
Вятърът разплита диви
                      гриви
и се опитва звезда
                      да си хване.
Мъгли кръстосват
                      бяла пътека,
рисуват звездно
                      безсъние.
Умре ли звезда,
                      се сбъдват мечти.
Но нали ослепява
                      небето!

Дъждът
Дъждът събужда утрините тихи,
гаси огньове, рисува цветове.
И там отново - някъде в мъглите
се раждат нови  светове.

Дъждът бе нежен, галеше ме мило...
Сега е дълъг, труден и суров.
Опитва се дори да ме удави,
във яростта си да събуди нов живот.

Да можех да забравя -
                                  ще го любя.
Да исках да го чувствам -
                                  ще е лудост.
Дъждът - обичах го,
                                 сега го ненавиждам.

Стихове Величка Момнева

"Тези стихове рано или късно трябваше да се появят на бял свят. Повече от двадесет години те са носени в сърцето, затваряни са в папки и чекмеджета, безброй пъти са горени в огъня и отново, и отново са писани. Те са като родните деца - милвани и наказвани." Това е написал в послеслова към единствената (засега) поетична книга на Величка Момнева  "... Но нали ослепява небето!" нейният приятел и колега Георги Георгиев.  И повече думи като че ли биха били излишни...
Именно от това издание са извадени и първите три стихотворения, които ви предлагаме. Но книгата видя бял свят в далечната 1996 г. с илюстрации от Нистор Хаинов. А оттогава мина много време. И колко е хубаво, че Величка не е спряла да пише. Доказателството е последният публикуван при нас стих, който тя сподели във Фейсбук на 4 март 2012 г.
Величка Момнева е родена в Панагюрище под знака на Лъва в 1956 г. Над 20 години е учител по български език и литература в панагюрската гимназия. Публикувала е в пловдивски, родопски и панагюрски издания. В родния си град от познати и приятели е категоризирана в графата „бохем“, каквото и да значи това. Други стигат още по-нататък : „Шемет!“.
Любовта е нейната пътеводна светлина. И наистина, любовта я отвежда в Белгия. "Една лъвица превзема сърцето на Европа!" И сърцето на Жилбер, както тя го нарича - белгиец, с когото се срещнали на Черноморието. През септември 1999 г. двамата заминават, за да сключат брак в Белгия. А защо не в България? Защото тамошното законодателство по онова време не признава браковете на белгиийци с чужденци в чужбина. Простичко, нали? Остава там, защото в Белгия се живее по-добре... Логично! След вечерното училище по френски и поредицата курсове за професионална квалификация (офис-сътрудник) започва да работи като редактор-страньор в един от силните областни седмичници на провинция Люксембург - в. „La Meuse“. Какво прави в ежедневието си обаче не е толкова важно...(Макар да е доста цветно и вихрено, доколкото разбираме)... Важното е, че тя не изневерява на себе си, сякаш е дарена да опазва мечтите си...
Стоян Радулов