Българският език

От проф. Александър Балабанов
___________

Делят някои езиците на благозвучни и на неблагозвучни. Не знам какви могат да бъдат тук критериите, защото майчиният и бащиният език за всекиго е най-благозвучният. Затова наричам това деление дело на глупците. Същите ония, които, понеже не намират в него досадната звучност и звънкост на италианския или проточеността на сръбския, без да се срамуват, наричат българския език груб.
Като че не стига, гдето българското слово, ако го ценим само по външния му звук, то е твърдо, то е остро, гъвко като стоманата, и ковко и живо. А в речта всичко се набира там, гдето трябва. Удареният член за мъжки род в края на думата бие като чук.
И шест до седем милиона славяни, от устията на Дунава до сам Цариград, от Дунава до Бяло море, от Черно море до Шар, говорят тъкмо на тоя език, бият и коват с тоя чук. А ѫ-то – и когато е на края като звук, и в средата – то е тежестта и силата на чука.
* * *
Еднъж пътувах из България с един от Англия дошъл англичанин. Влязохме в една кръчма. В нея имаше само двамина селяни. Те бяха забравили да си отидат у дома, макар и да бе късно по обяд, бяха се увлекли в разговора си. Моят англичанин слушаше и гледаше, гледаше и ги слушаше, учудването му растеше. Току ми каза: “Тези хора пият заедно, чукат се с чашите си все по-любезно, главите им се допират отвреме-навреме – и все пак те се нападат, те се карат, те се ругаят!
И, наистина, тия удари на члена, блъскат на ѫ-то, бяха ту като лъвски рев, ту като пъшкане на борци, ту като сблъскване на тежки предмети. Към това – поне за мен бе тъй сега, щом ми се обърна и изостри вниманието от англичанина – към това се прибавяше винаги свежата и особена разнообразност на ударенията в една и съща дума. Рид, ридът, ридà, ридѫ, рѝда, рѝдове, ридовè, ридовèте, рѝдовете, два, три, пет рѝда. А коравината на всеки по-ясен звук създаваше една мъжествена, сърдита музика, заповеди и маршове… А по някой път току зашепнат…
И се чувстваше, че тоя език има тая чудна сила с еднаква бързина да предава и рева на раздразнения лъв и едва доловимия шепот на тревата.
А словесното богатство на българския език – колкото повече дълбаеш, толкова по-много и по-светло става то.
И понеже българският книжовен език е послужил като първа основа на книжовния език на другите славянски езици, може и той сега на воля да си взима всичко от всички, според настроението си, според това, какво има да представи.
И така българинът има право и може от думите на който и да е славянски език веднага да си създаде безукорно чисти български слова, стига само да поиска да ги каже по български в българска реч. И такива думи никому никога не бива да се виждат чужди.
Тук, в тая властност, нашият език е побратим с английския, който също така всичко взима, всичко яде, всичко прави чисто английско, дори и китайските, и японските слова…
* * *
С тая сила на словесното богатство на българския език съперничи неизброимото разнообразие на граматическите форми, гъвкави и свободни, и весели. Особено оная весела свобода на българския синтаксис.
Глаголът – към него в българския език има особен култ. Всички отсенки и образи, и полуобрази, и сенки на сенките на дейната мисъл, на действието или на състоянието, бързите, неусетно променливите прекръшвания на настроението, стига да има кой да ги използва правилно тия толкова много времена и наклонения, и еднократности, и многократности. Също като в царя на европейските езици, в древноелинския.
Също като в него, парадоксално свободен е и нашият словоред. Писателят или поетът може да разгръща накъдето си иска и както си иска и замисли своята индивидуалност, и всичко да бележи със свое лично клеймо. И българинът, също като немецът, би могъл да си пише дълги периоди със завои, със сводове, със слепи улички и със същата леснина би могъл да намери крилати, къси изрази за своите мисли. Дяволът на всеки добър български писател надзърта от всяка негова дума, без каквито и да било усилия, също така и ангелът.
Познавам някой и друг език на тоя свят, превеждал съм Омир, Шекспир, Хайне, Платон, Гьоте, пределикатния Софокъл, страшния Есхил – и никога не ми са липсвали български слова и форми, за да предам точно това, което чувствувах в оригинала, в самия основен гръцки текст. И както пиша в предговорите си например към невъзможния Аристофан, ако някъде е лош преводът им, то не е затова, защото българският език не стига или е груб и слаб, а защото аз, преводачът, съм слаб.
Моля, който иска сам да схване що значи това, нека вземе хоровите части на преведения от мене с толкова обич и радост Агамемнон от Есхила, или, ако иска да почувствува и тънкостта на българския език, да вземе превода на Софоклевата Електра. Защото Софокъл е най-големият художник на езика, най-тънкият тълмач на словото.
Слушал съм да говорят чужди филолози, писатели, пък и сам мога да съдя донейде на преводи из класическата поезия, особено на френски и немски, дори и когато са направени от знаменити и даровити преводачи, обикновено липсва свободата и преснотата на оригинала.
А преводите на български са свободни, верни и пресни като кога ти мирише току-що разорана пръст. Няма традицията на терминологията, няма простата транскрипция на елинските думи с френски или с немски букви.
Свободата, богатството, жизнената сила на българския език биха могли да се покажат със следния факт.
Докато в писанията на несравнено по-напредналите езици поетите са принудени зарад стиховете си, зарад римите си, зарад ритмите си, зарад числото на слоговете да съкращават, да скъсяват думите, да им изменят образа, българският поет, особено след Яворова и след Вазова, няма никаква нужда да прибягва към това средство. Нему не трябват никакви ножици, нито за стиховете, нито за думите.
И най-хубавото на българския език, на българския стил е това, че докато всички други народи имат един език за поезия, друг език за обикновено служене, за публицистика или за официално служене, българският език е съвсем еднакъв за всички служби. зависи само от тона, от импулса, от цвета и от душата на речта.
Или е глупост, или е грях, когато някой каже това: това е на френски, где може това на български! Това е на немски – где може това на български!
Где ли може? На български може всяко нещо, което е на френски или на немски – може, дори може и по-хубаво. Защото нашият език словесно е много по-богат от френския и има по-дълбок извор. И е по-силен, по-ясен и изразителен от немските тъмни и сложни слова.
* * *
И знаете ли, знаете ли Вие, некултурни господа, Вие, които случайно сте отишли във Франция или в Германия, нямали сте никакъв склад в душата си, заучили сте чуждия език, преди да сте личност, и се чудите, че и на български може да се каже добър ден, знаете ли Вие, че докато в дванайсето столетие на клада се горяха в град Мец книги, защото били писани не на латински, а на роден език, в България три века преди това, още в девето столетие, имаме литература на чисто български народен език със своя азбука и със свои речи!
Който не вярва, да отиде в Преслав и да се поклони!
* * *
И, знаем, българският език е още между чук и наковалня. И колко много е ковък той! Колко малко от народното словесно богатство е засегнато!
Учените ще създават от сегашния български език езика на науките си, писателите се надпреварват заедно с толкова даровити поети и поетки да предават на български най-странните и най-новите понятия, имената на дълбоки и незнайни досега мисли и образи.
За щастие българският език няма толкова диалектни разлики. Българин от всеки край може да се разбере с българин от всеки край. Охридчанин с тулчанец няма и да усетят, че са от двете крайни крайнини на българството.
Нека само нашите филолози и писатели, и поети да събират богатството на българския език от всички краища, да не се увличат от местните си улеснения. Всички потоци да се стичат в голямата река на българската реч.
Българският език е залогът за бляскавото бъдеще на българската литература.
Българинът най-яростно пази българския си език.
Вникнете във всички борби и войни на българина от хилядо години насам, ще видите, че всички те, както и последните четири войни, са били не за земи, не за богатство, не за надмощие, а само за българския език.
И дори ако пак би се увлякъл в такива борби, те няма да бъдат за друго, а пак само за българския език.
_______________

Текстът е публикуван за първи път в списание за стопанство и култура “Българска земя”, 1931-1932 г.
_______________
Проф. Александър Балабанов, литературовед, преводач, критик, поет и общественик, е роден през 1879 г. в гр. Щип. Като ученик в гимназията превежда и публикува части от „Илиада”, а на 18-годишна възраст превежда "Прометей” на Есхил. През 1898 г. завършва класическата гимназия в София, а по-късно и класическа филология в Лайпцигския университет в Германия. От 1908 г. е преподавател по класическа литература и филология в Софийския университет. През 1921 г. става редовен професор и директор на Института по класическа филология. Превежда от гръцки творби на Езоп, Сафо, Анакреон, Софокъл, Есхил, Еврипид, Аристофан, Теофраст, Платон, части от "Илиада” и "Одисея” на Омир. Един от най-известните преводачи е на Гьотевия “Фауст”, преводът му е първият в стихове в България. Носител е на Гьоте-медал (1932, Ваймар). Говори немски, английски, френски, руски, турски, новогръцки и арменски език. Автор е на стихове, разкази, статии, пиеси, фейлетони и афоризми. Налага в литературата ни забравения и непризнат като писател Захарий Стоянов и открива писателката Яна Язова. Умира през 1955 г. в София, погребан е до приятеля си Елин Пелин.

Първото "театро" в Панагюрище предхожда с десетилетие първото представление в София

Панагюрище - "Кладенчето", сн. Изд. "Р. Белопитов и син"

Годината е 1870-та и за културната хроника на Панагюрище е паметна с това, че тогава в средногорското градче е изнесено първото театрално представление. И тук, както няколко години по-рано в Свищов, това е пиесата „Многострадална Геновева“. 
Тази първа постановка е дело на ентусиазирани самодейци, начело с Павел Бобеков и Атанас Шопов, чието завръщане от Цариград отбелязва творчески и културен подем в града.

Атанас Шопов и Павел Бобеков - първите театрали в Панагюрище

За това паметно събитие от 1870 г. ни е оставил впечатляващо описание летописецът Георги Панчов Алойдов, който е автор на статията „Зараждане на панагюрския театър“, публикувана във вестник „Панагюрски глас“, брой 67 от 14 август 1928 г.: „Дадена е пиесата „Многострадална Геновева. Това като да беше голямо събитие. Следните дни за нищо друго не се приказва толкова, колкото за „Геновева“. Тая пиеса в продължение на един месец е дадена десетина пъти. Необикновен наплив: по-интелигентните, и изобщо младите, бързаха да видят това чудо „Геновева“. За представленията училищното настоятелство отстъпва западното отделение на малкото училище (бившото училище „Д-р Лонг“ – б.р.). То е предостатъчен театрален салон за онова време. Столове няма - такива са училищните чинове. Да видим сцената. Мила идилия е тя - завеси, кулиси, ограда, всичко с типични шарени панагюрски черги. След всяко представление тя се разтуря, налагат го училищните занятия, а театърът е свенлив гост на училището. Обаче, щом трябва сцената, тя много лесно се сглобява и натъкмява. „- Ще идем на „Геновева“, казват, ама ще гледаме „Михаил Мишкоед“. Ходили на „Геновева“, но гледали „Зла жена“ или „Изгубена Станка“. Както виждате, „Геновева“се е изметнала на нарицателно. А по-простичките казват: „Геновева“-  думата театър е съвсем малко позната. Знаят я по-интелигентните, но и те рядко я употребяват, служат си с думата „представление“…

За първите стъпки на театъра в Панагюрище пише и Атанас Сугарев в статията „Театрален дебют“, публикувана във вестник „Оборище“, брой 1 от 1 януари 1983 г.. С нея той отговаря на читателска молба за първите театрални представления и артисти: „1870 година ще остане паметна за панагюрската история. През лятото двамата цариградски студенти Павел Бобеков и Атанас Шопов изнасят с необикновено голям успех първото в града ни театрално представление „Многострадална Геновева“. Не знаем как се е чувствал Бобеков в главната женска роля, но на панагюрци така много се харесало „театрото“, че с нетърпение очаквали следващата драма или комедия. Театралните спектакли постепенно станали една духовна и естетическа потребност…“

Любопитното е, че постановките в Панагюрище изпреварват тези в София с цяло десетилетие. За това разбираме от Константин Иречек, който в типичния си стил разказва и за „сакатлъците“ при тия първи столични представления в книгата си „Пътувания по България“:
„Постоянен театър в София няма, ала от време на време се дават представления от любители с благотворителна цел. Най-много се славеха сполучливите представления на руските комедии във Военния клуб, които се даваха от руските офицери и техните дами. Първото българско представление в София се даде в началото на 1880 г. в една гостилница, то беше Шилеровите „Разбойници“. После се дадоха през зимата на 1881-1882 г. в сградата на Народното събрание пред множество публика няколко български драми, но изпълнението им, а понякога и по съдържание доста примитивни. Обаче тези представления принесоха само вреда на дървената сграда на Народното събрание; веднъж подир излизането на публиката тя от един път се запали и вътре в един час стана прах и пепел.“ (Изд. Наука и изкуство, София. 1974, стр. 109)

© Нина и Иван Радулови,
из книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище", Изд. Читалище "Виделина", печат ИК "Оборище" - Панагюрище, 2015 г.