Камелия Кондова: Дано да довършим последната песен

Камелия Кондова

Промяна

Дългокоса... Дългата коса
ще прикрие тъмните ми мисли.
Казват, че съм станала жена...
Две деца, съпруг... Какво ми липсва?!
Ах, децата... Аз ли ги родих...
Сякаш са ми братче и сестриче.
Дъщеря ми още кротко спи.
Но синът ми тича след момичета.
Този, който сяда уморен
и заспива често над вечерята,
беше принц. Ала заради мен —
стана делник. Подреден и верен.
Как завиждам! Не, не съм добра.
С черна завист гледам долу в локвите
как оная, с късата коса,
се търкаля и е светло-мокра.
И ми иде страшно да крещя
във това мълчание преситено.
Но разтърсвам рошава глава.
И викът умира под косите ми.

На Христо Фотев
и на много други

Прогонихте поета. Е, честито!
Сега ще ви тревожи само проза.
Не виждате? Сложете си очите.
Без него този град е мъртво грозен.
Не е Бургас — а тухли и комини.
Не гларуси — а гарвани и врани.
И след като поетът си замина,
и шепа слънце няма да остане.
Едно моииче само ще заплаче —
и цялото море ще затъгува.
И знам, делфинче — още пеленаче,
след неговите песни ще заплува.
Морето със родителска тревога
ще тръгне след делфина, да го пази.
И ще се свърши прошката на Бога.
И Бог ще се научи на омраза.
Оплаквам ви за този миг, защото
душите ви съвсем ще отеснеят.
И любовта ще се прости с живота.
Защото няма кой да я възпее.

Песен за рода

Спасение търсим. Но търсим на място.
И тъпчем на място с чужди нозе.
Какво сме разбрали? Какво ни е ясно?
Жени със юмруци и нежни мъже.
А толкова тайни ни казаха "сбогом",
когато над чувствата имахме власт.
Светът е обратен. Обратен на Бога.
На дявола също. Обратен на нас.
Кого да помилваш? Кого да обесиш?!
Доброто в човека едва си личи.
Удавници много — ковчегът е тесен.
Потопът е в нашите слепи очи.
Удавници много. Ковчегът е тесен.
И Ной ни подбира и място за гроб.
Дано да довършим последната песен.
Последната песен! След нас и...
потоп.

Стихове Камелия Кондова

---
“ЧАТ-ПАТ е тази усмихната философия, която ти позволява (нескромно) да ЧАТ-каш от любов и живот, дори когато предимно си ПАТ-иш от тях. В мое лице имате упорит и страстен последовател.” 
Хубаво е да чуеш такива думи, особено ако са от поетесата Камелия Кондова. Изрече ги преди няколко години, когато за първи път бе на гости на литературното общество в Панагюрище. А скоро ще дойде и да ги затвърди с новата си поезия.

На 23 ноември 2018 г. от 18:00 в читалище "Виделина" тя отново се срещна с нас и с всички свои почитатели от района.
Фоторепортаж от това гостуване на Камелия Кондова в Панагюрище - тук.

Камелия Кондова е родена през 1969 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ "Св. св. Кирил и Меотодий", специалност българска филология. Работи в радио Добрич като журналист. Член е на съюза на българските писатели от 1997 г. Автор е на стихосбирките: "Повод за живот" (1988), "Не и милост" (1990), "Как се обича художник" (1994), "Тепърва ще се уча на живот" (1998), "Небе под ада" (2003), "Малки смърти" (2007) и "Бай Георги Има тъжни рамене" (2014).
Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс "Петя Дубарова", с Голямата награда на националния конкурс "Веселин Ханчев" (двукратно), с Първа награда на в. "Литературен глас" - Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс "Петър Алипиев" (2003) и др.
"Неведнъж съ казвала, че от хубаво не се пише. Аз съм жизнерадостен човек, много харесвам и оценявам самоиронията в хората. Писането е освобождаване на напрежението, то е вид шизофрения и се явява като спасителна акция", смята Камелия Кондова. 

Тони Лунгарска, Стоян Радулов за "Чат-пат"

Камелия Кондова: "Бай Георги има тъжни рамене"

На 17 февруари в столичния ресторант "Рубайят" (НДК) беше представена новата поетична книга на Камелия Кондова, загадъчно назована "Бай Георги има тъжни рамене". Илюстрациите в книгата са дело на художника от Панагюрище и наш голям приятел Стайо Гарноев.
Тепърва ще четем тази изящно направена книжка, тепърва ще разберем кой е Бай Георги и защо именно той е поел отговорността да отведе стиховете на Камелия до читателя.... В понеделник вечерта само слушахме алтовия глас, който ни разказваше истории за любов, за таланта да се влюбваш и куража да обичаш, за правото да помниш и способността да забравяш...
Мария Бегова

От всички снимки на вечерта избрах тази - цялата Камелия Кондова е тук...
Благодаря ти, Ками! Прегръдка!

Гост: Камелия Кондова - "Животът е хубав в ъгълчето на устните"

Камелия Кондова

По хората ходи
Хайде, нищо ново под небето.
Срути се, но не последен замък.
Само се страхувам за сърцето си -
още малко и ще стане камък.
А сърце ми трябва, да обичам
простички неща като тревата,
бялата невинност на кокичето,
шарената лудост на децата ми...
Трябва ми сърцето, за да мога
утре (ще се случи да го срещна) -
да изплача нямата тревога
на един пияница и грешник.
Да намеря слънце да го сгрея.
Като теб и той да си повярва,
че до мен и с мен ще остарее -
сто живота даже ако трябват...
После... нищо ново под небето.
Слабостта, страха и... много здраве.
Затова ми трябваше сърцето -
да се пръсне.
И да те забравя.

Усмивка
Боже, колко загубих... и колко още имам да губя.
Но във шепата стискам едно снежно разплакано чудо.
То от никъде падна, ала точно в моята шепа.
А пък пръстите вярват, че е всъщност сълза на поет.
Тя е може би Петина - седемнайсетгодишна и синя.
Или тази на татко - той мълчи от двайсет години.
Или тази на мама, която нощем се рови в римите ми
да научи оттам на душата ми другото име.
А аз не знам това на белия лист изкуство ли е?!
Но живота е хубав.
В ъгълчето на устните.

Провинция
         На Ганчо Пехливанов
Еднакво е, когато ръкопляскат -
или размахват пръстче за поука.
Отдавна съм приела като ласка
плесницата на уличната клюка.
Защото имам по-сериозни грижи
от суетата да ви се харесвам.
Аз трябва и да гледам - и да виждам.
Освен това - да ми се пеят песни.
А пък за песен трябва да е чисто
и светло пред очите и в душата.
Понякога наистина ми писва
да ви броя - приятел след предател...
И затова, каквито сте - такива,
в неделя изпълзели на площада.
Аз просто преминавам и отивам
на срещата със следващата младост.
Защото есента ми е красива.
(И още на любимия съм мила).
А нежността, която ви убива,
отдавна в моя дом съм приютила.
Защото и небето притъмнява,
когато му потъна във очите -
вместо плесник (простете) - ви прощавам.

Но зная, че не можете да спите.

Предчувствие
Когато се родя - ще бъде късно.
Отдавна слънце и луна ще има.
Паркетът в хола ще е лъснат.
На закачалката - палто за зимата.
Любимият тогава ще е женен.
И в парка двете му деца ще тичат.
Часовникът на други ще е верен.
Ще има смях за другите момичета.
Когато се родя - ще бъде зима.
След нея есен. После - зима, есен.
И някой друг ще се нарича с името ми.
И някой друг ще е написал песните.
И тъкмо да открадна нещо пролетно.
И тъкмо чудо някакво да стане.
И тъкмо да река - това е мое.
Ще си отида.
А ще бъде рано.

Стихове Камелия Кондова
Още поезия от Камелия и интервю с нея четете тук

Стайо Гарноев - душа, избухнала в цвят

Стайо Гарноев пее от родпски чардак. Снимка Стоян Радулов

Има светове (цветове), в които влизаш на пръсти, бавно опознаваш, харесваш, сърфираш из нюансите, обикваш и... стават и твои. Има и такива цветове обаче, които не ти позволяват да извървиш този път - прегръщат те още с влизането, греят - уж от стените на изложбената зала, а всъщност в теб, усмихват те, радват те, дори те разсмиват - и вече си прегърната и тяхна.
Световете-цветове на художника Стайо Гарноев са от втората порода. Осъзнах го със собствените си очи и сърце, но и с очите на публиката на последната му (засега) изложба-живопис в Арт салона на радио „Варна”.
Познавах част от творчеството му от снимки и дипляни. Да, имах и късмета две негови картини да подаря на любими приятели (Николай Петев и Ели Видева), сигурна съм, че сега ги греят в домовете им и в най-трудните им моменти излъчват радост и направо възторг от живота. С ироничната усмивка на неосъзнатия мъдрец, който казва с четката си: „Ей, животът е лесна работа”...
Но когато 35 живописни платна грейнаха заедно в един разказ с цветове, които не могат да се разкажат, разбрах, че това е история, в която НЯМА: пуританщина, лицемерие, излишни уговорки, притворство, кокетство, самовлюбеност, претенции.

Жребичко, худ. Стайо Гарноев

И в която ИМА: ирония и автоирония, анекдот, емоционална зависимост с литературни и исторически сюжети и една много жадна за радост душа, която е избухнала в цвят.
(И Нямането и Имането в изкуството са важни, за да не абдикира съвсем от живота.)
В обратната хронология от последната изложба към запознанството ни назад запомних тези думички, защото още ме държи емоцията от Варна, но и защото тази изложба ми даде необходимата дистанция от приятеля, за да се възхитя на художника. Той такива думички не търпи, притесняват го и го разбирам. Но няма да му се извинявам. Сам си е виновен. Всъщност, първите „виновни” са родителите му, за да се появи на бял свят през 1964 г. в Панагюрище. Малко по-късно вината се прехвърля на една злополука - на тригодишна възраст пада в една варница и ослепява за три месеца, за да прогледне след това с очите на художник. През тези три месеца баща му, в опита си да го занимава и да му помогне да прогледне, му рисува патки като цифрата 2. По-късно животът ще го срещне с много патици, но бялата птица от двойката на баща му ще присъства често в сюжетите му. Добре е все пак да видите картините му, да не останете с впечатлението, че предимно патици прехвърчат из тях.
Но този емоционален детски спомен явно му е отключил великолепното чувство за хумор, за да не се взема много насериозно, докато съвсем сериозно навлиза в живописта. Тъй като няма академично образование, извървява пътя на самоучението за различните техники с много четене, много гледане - харесване и отрицание... Но за необходимостта да разкажеш душата си в цвят няма учители. Друга грижа е необходима - да я съхраниш тази душа, да не я предадеш, да не я продадеш... Само тогава можеш да й позволиш да разказва на другите души в изложбената зала.
Той едва ли знае колко впечатлени бяхме аз и моите приятели при срещата ни с него в Копривщица на Дебеляновите дни от една история, която съвсем небрежно разказа. Още не бях виждала негови картини. Подари ни дипляни, но вече бяхме нощни, китарени и поетични и чинно си ги прибрахме в стаите за по-мъдрото утро. А в двора на копривщенската къща, която ни беше приютила, компанията вече се заливаше от смях, защото Стайо Гарноев разказваше - с много хумор за собствена сметка - войнишка или... работническа история. Смешното сега няма да ви разказвам, но никога няма да забравя как, когато няма четка и бои, душата на художника се разказва върху... прашния ботуш! Да, достатъчно прашен, за да е „платно” за рисунка... След това изпя и „Дельо хайдутин” и аз вече бях сигурна, че ще воювам за приятелството на този читав човек. Изхвърчах обратно в стаята си и разгледах на спокойствие дипляната: голи тела с изразните средства на гротеската, но не заради самата дебела голота, а заради вица, с почитания към детайла, който никъде не е случаен и... всяка картина - разказ - умен, мъдър, но не поучаващ, а усмихващ и по-скоро... всеопрощаващ. И почти навсякъде присъства и образът на самия художник - но не от жажда за увековечаване - а за да е съвсем честно с много автоирония, като съучастник в разказа.
Върнах се при компанията, за да получа поредния урок по достойнство. Стайо Гарноев със страст, а оттам и с болка, разказваше причината да откаже наградата на Панагюрище. Не признанието на съгражданите си, а пликчето с пари от общината. Защото с негови колеги вече са изчерпали всички цивилизовани възможности да убедят управата, че е престъпление картини на големи български художници - дарение на града - да се съхраняват в кошмарни условия - тоест да не се съхраняват всъщност. Стайо Гарноев отказа пликчето в знак на протест. Оттогава не прави изложби и в родния си град. Но пък му се радват в други градове.
Участието в общите няма да изреждам, но хронологично, самостоятелните му изложби са: 2006 г. - в галерия „Арт спектър” в Пловдив, през 2008 г. - в Етнографския музей в Асеновград (там година по-късно гостува с нова изложба),  през 2009 г. - в Етнографския музей в Пловдив, през 2010 г. - в Дома на хумора и сатирата в Габрово, същата година -  в Плевен, в художествената галерия „Илия Бешков”, през 2011 - в Хасково - в рамките на „Южно пролет”, същата година - в Стара Загора, в галерия „Алба-авитохол”.
До... изложбата му във Варна. И когато ме връхлетя това чувство за свят (цвят), който те прегръща и който има толкова да ти разказва, че няма как да си тръгнеш лесно. Не и ако държиш да си едно цяло с душата си.
Камелия Кондова

 (препечатано от сп. "Знаци", бр. 4, 2011 г.)

Още за Стайо Гарноев, който вече е редовен член на СБХ, четете ТУК и ТУК

Камелия Кондова: Думите защитават мен и живота ми

Камелия Кондова

В ТРЕТО ЛИЦЕ:
“Думите защитават теб, позицията, живота ти… Когато ти трябва да защитаваш думите си, прилича на самозадоволяване… Не съм любител на това…” - категорична е Камелия Кондова след участието си в един от "трубадурските двубои", организирани в арт-център "Алтера" в София през 2009 г.
Ако някога сте чели поезията й (а то звучи невероятно да не сте), значи сте наясно с категоричността в стила й - и за хубавото, и за лошото; и при обичането, и при отричането...
“Красиво, силно и до болка искренно, такова, каквото струи от сините й очи, когато общуваш с нея. Непринудено – не премълчано, ненапудрено, а с толкова много поезия.” - така говори за нея варненската галеристка Ваня Маркова.
"Нехаресващите поетиката на Камелия Кондова са речовити и гръмогласни. Почитателите – сърцати и усмихнати. Но речите ще се забравят. Преживяното – и очакването, и сбъдването – ще остане. А някой, някъде, ще стане по-добър след нейните стихове." - Това пък споделя Валентин Дишев.
Камелия Кондова е родена на 26 февруари 1969 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ "Св. св. Кирил и Меотодий", специалност българска филология. Работи в радио Добрич като журналист. Член е на съюза на българските писатели от 1997 г. Автор е на стихосбирките: "Повод за живот" (1988), "Не и милост" (1990), "Как се обича художник" (1994), "Тепърва ще се уча на живот" (1998), "Малки смърти (Почти любовна лирика)" (2007) и "Колко е живот да му се сърдя" (2011).
Камелия Кондова е отличавана с Голямата награда на националния конкурс "Петя Дубарова" и още след първите си поетични стъпки е наричана "детето чудо на добричката поезия". По-късно се утвърждава, като печели два пъти Голямата награда на националния конкурс "Веселин Ханчев", Първата награда на в. "Литературен глас" в Стара Загора, и Първата награда от Националния конкурс "Петър Алипиев". А за книгата си "Малки смърти" от 2007 г. е удостоена и с Наградата на Съюза на българските писатели.
Камелия Кондова ще бъде в Панагюрище на 26 март заедно с Маргарита Петкова за предтавянето на новата й книга "Подсвирквайки си - към Голгота", на която е редактор.
Предлагаме ви едно интервю с Камелия Кондова за в. "24 часа".
 
Текст Стоян Радулов, снимка Божидар Тодоров

ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ:

- Автор сте на поетични книги от 17-годишна възраст...
- Да, така беше. Христо Фотев и Недялко Йорданов, които бяха в журито на конкурса "Петя Дубарова", да вземат да ми дадат голямата награда. След един месец получих покана за издаване на книга. Тогава всичко беше регламентирано, нямаше самиздат.

- Камелия Кондова има много почитатели и последователи. Чу се, че веднъж дори сте се срещнали със самата себе си...
- (Смее се.) Беше, преди да излезе първата ми книжка. Тогава имаше няколко литературни издания и вестник "Пулс". Ние си ги купувахме и изрязвахме текстове. И аз съм преписвала нечии други стихове. Така имах стиховете на Маргарита Петкова, преди да се добера до книгите й. Пътувам веднъж в нощния влак и попадам на момиченце на моята възраст.
Заговорихме за литература, запознахме се и тъкмо да й кажа как се казвам, тя ме изпревари и се представи като Камелия Кондова. Който и да беше на моето място, също нямаше да я прекъсне. Това е много интересна шизофрения. Не я опровергах, съгласих се, че е Камелия Кондова, защото ми стана инитересно. Момичето извади тефтер и зачете моите стихове. Оставих я да слезе от влака като Камелия Кондова. Маргарита Петкова например знае, че се появила още една Маргарита Петкова, която дори раздавала автографи от нейно име.

- Графоманите по-малко ли са сега, или повече?
- Те си плащат книжката. Поръчват си по 500 бройки и бият хората по главите, като им ги подаряват. Амбицията винаги е била обратнопропорционална на таланта. Сега не е трудно. Има толкова много медии. А в интернет пък въобще не е проблем - влизаш и пишеш денонощно.

- Ако човек пише само в нета, може ли да стане популярен поет?
- Интернет е нож с две остриета. Той е бързо средство за постигане на популярност, но нали зад това трябва да стои качество. Този, който чете литературните сайтове, ще те забележи. Аз така съм открила не едно или две млади дарования. Дълго спорихме по въпроса с Гриша Трифонов, голям наш поет.
Той подскача от радост, когато открие талантлив млад автор. Имаме шантаво книгоиздаване и ако нямаш 1000 лева в джоба си, какво правиш? Вярно, че за да забележиш таланта в нета, трябва да минеш през тонове графомани. Но аз открих там страхотни момичета и момчета. Има прекрасни литературни сайтове, в които влизам основно за да чета. Така намерих едно гениално момиче от Полски Тръмбеш, казва се Елена Денева.
Запознах и издателство "Захарий Стоянов" с нея. Живот и здраве, ще излезе и нейната книга. Това са начините сега. Интернет е една огромна виртуална книжарница. Има всичко. Има обаче и мегдан да се развиват много шизофрении. Има няколко Маргарити Петкови, три Весели Йосифови, две Камелии Кондови....

- Това ли са единствените рискове в нета?
- Най-страшното е, че по ред причини младите хора са литературно неграмотни. Нямат представа от Дамян Дамянов и Давид Овадия, в същото време имат сърце и могат да припознаят за свое някое чуждо стихотворение. Объркването може да стане и съвсем невинно. Веднъж получих мила покана от едно училище. Спечелили проект, получили пари, направили декори и ми звънят и да питат могат ли да направят спектакъл по мои стихове.
Съгласих се. Поканиха ме на премиерата. Започна голямата рецитация. Първото стихотворение изобщо не е мое - на Валя Радинска. Второто стихотворение също не е мое, а на Маргарита Петкова. От 40-минутен спектакъл 10-12 стихотворения бяха наистина мои. И тези неща се получават, защото на някого му харесва нещо, пльоска го в някой форум, не го подписва, но казва, че е на еди-кого си и край. При децата, които ме поканиха, нямаше користен момент. Напротив, бяха много мили, а на мен ми стана малко неудобно.

- Какъв според вас е профилът на хората, интересуващи се от поезия в днешно време?
- Много приятно съм изненадана, че сред ценителите на поезия сега има млади хора. Има, разбира се, и мои набори на по 40 години, но моето поколение много четеше и имаше потребност от поезия. Веднъж ми се случи един куриоз. В един град ме посрещна една жена на видима възраст 50-55 години и ми каза, че е отраснала с моите стихове. Иначе сега има голямо желание да се избълва всичко, а интернет позволява това.

- Разбрах, че две от книгите ви се издават безплатно от ИК “З. Стоянов”.
- Никога не съм издавала книги срещу пари. Всички са ми издадени безплатно. Не виждам логика да си платя, за да си издам стихосбирката. Последната с избрани стихове се казва “Колко е живот, да му се сърдиш”.

- Какво сте спечелили от това, че издавате книги? Може ли да се препитавате с тези пари?
- Абсурд! Печеля това, че след известен период в живота си, в който съм натрупала стихотворения и искам да ги споделя с публиката, не си бъркам в семейния бюджет, за да видят бял свят. Може би някой има потребност от тях, щом издателят иска да инвестира в теб. 
Интервю на Юлиана Велчева, в. "24 часа", снимка Павел Николов 

Животът - начин на употреба

Животът снощи зверски се напи.
(Със всички извинителни причини.)
Така поне преминахме на "ти" -
дистанцията се скъсява с вино.

На първа фаза беше страшно мил:
Недей, любов, не се хаби напразно!
Не става Аполон от крокодил,
повяхнали цветя не правят празник...

На втора фаза, вече свил юмрук:
Ти докога така ще ме живееш?
Споделяш ме с поредния боклук -
без мисъл, без сърце. И без идея!

На трета фаза и прегърнал стол,
животът със езика си преплетен
изфъфли, че човек се ражда гол -
със кожата си всичко да усети.

И после падна под една дъга
от виненки наместо пеперуди.
Усмихнат като детството заспа.

Проклета да съм, ако го събудя!

Минало време в бъдещето с женен мъж
                                                На Лени и Лора с обич

Няма да споделям с него празници.
Аз самата празник ще му стана.
... Между два и четири. Сред разни
други причинители на рани.

Той без мен ще боледува зимата.
Аз ще го лекувам, но на пролет.
Срещу мен ще се изправят климата,
клюката и крехката му воля.

Ще се крием, ето, вижте – няма ни.
Има я единствено вината.
Аз сама ще се пребивам с камъни -
като гледам снимки на децата му.

Но ще съм вълшебно огледало,
ще показвам само смях и песни.
Само че... това съм го живяла.

И смъртта, ви казвам, пó е лесна.


На 43
Фалшиви – одите за любовта.
И ето, че ми стана безразличен
Животът, който проговаря с „Да!”,
а после три живота го отрича.

Но всеки ден се будя със сърце
и то се влюбва глупаво и гласно,
в Живота, който заявява „Не”,
а после...три живота е съгласен.

И уж е тайна стръмният пейзаж.
И уж съвсем сама си го катеря –
Живота, който иска да е  страж,
но няма как да ми остане верен.

Разбирам го, преди да сподели
душата си (остатъка от нея).
Животът с побелелите коси
не вярва на каляски и на феи.

И аз във всяка приказка греша,
но пак се вкопчвам (сигурно съм жива?!)
в Живота – опашатата лъжа.

Опашката е смърт. Но е красива!
                                           (27.02.2012 г.)

Стихове Камелия Кондова

Маргарита Петкова с нова книга си подсвирква към Голгота

За българската поезия и най-вече за хората, които я четат, 21 февруари трябва да е голяма дата. Защото на нея се е родил един голям поет. Маргарита Петкова. Трябва да видите страницата й във Фейсбук навръх рожденния ден. Сигурно няма по-обичан човек на света. Искрено. И заслужено. И запечатано. Със стих. Че с какво ли друго може да е!?

   

Етюд по Стриндберг
Ще умра от тази любов,
                         ще се пръсна на 300 парчета,
ще взривя и пространство,
                        и време, и място.
Който иска да гледа -
                        да си купи билетче.
Свършиха гратисите.

Ще умра от тази любов -
                      безхаберна и дълга,
ще се срутя на сцената -
                      бездиханно и бляскаво.
Целуни ме под тая луна -
                      алчна, жълта и кръгла -
в това пространство.
                    В това време.
                                  Точно на място.
  

Via Dilorosa

Голямата Голгота предстои.
През малките минавам ежедневно.
Знам, кръстовете всеки ми брои -
усмихнато, самодоволно, гневно.
А аз ги мъкна. Тъй привикнах с тях,
че заприличах изведнъж на птица.
Когато ме оплакват - бликва смях
във вперените ми напред зеници.
Когато ме отписват всеки път,
все повече си вярвам - на прав път съм.
Връз раменете ми седи светът
и просто нямам право да го срутя.
Чело подлагам. Трънният венец
не ми тежи - кръв имам, нека капе.
По дирята й като по конец
върви Животът. И ми сваля шапка.
Аз просто зная своята цена
и нямам право на излишни харчове.
Голямата Голгота е една.
И я изкачвам. Крачка подир крачка.
Крещете зад гърба ми с бяс: "Разпни!",
(както ликувате пред мен "Осанна!").
Дано това да ви успокои -
на Хълма само три дни ще остана.
Стихове Маргарита Петкова

Този стих е от новата стихосбирка на Маргарита Петкова "Подсвирквайки - към Голгота" (ИК "Персей").

Премиерата на книгата в София вече мина на 23 февруари 2012 г. в Столична библиотека. 

А на 26 март бе представена и в Градска библиотека "Стоян Дринов", където и панагюрци имаха възможността да се насладят на най-новите стихове на Маргарита Петкова.

До момента Маргарита Петкова е автор на 13 книги. Още първата й книга "Дива къпина" я нарежда сред най-големите в жанра.

От нейната поезия неизменно произтича живот
(Предговор към книгата „Подсвирквайки – към Голгота”)
Пиша тези думи с предчувствие за празник. Защото появата на нова книга на Маргарита Петкова си е литературен празник. И то не само за изкушените над белия лист. За безбройните почитатели – читатели, които са обикнали съвременната българска поезия заради нея. Нещо повече – покрай поезията є са обикнали живота – не защото е лесен и песенен, а защото са си припомнили характера и достойнството, с които е препоръчително да се живее.
Пиша тези думи, убедена, че стиховете є са преобърнали не една съдба – защото са преляли смелост, обич и прошка – там, където делникът подвежда и не допуска подобни понятия да те извадят от измамното равновесие на рутината.
Давам си и плаха сметка за цената, с която се плащат тези безсъници. Защото поезията е безсъние – не буквалното от полунощ до зори, а онова безсъние, което не ти позволява да проспиш болката. Болката, която се носи с ударни дози гордост – затова няма хленчене, оплакване и вайкане. Затова с моите приятели твърде често наричаме поезията на Маргарита Петкова „шамарена” – толкова категорична и безкомпромисна може да бъде само истината и само там, където не може да бъде изкривена – в стиховете.
Разминах се с амбицията на родителите си да стана юрист – така се разминах и с това да науча гражданско-процесуалния кодекс наизуст, но Моралния (не морализаторски!) кодекс, излязъл под перото на поетесата, съм изяла с кориците. Защото не са стихове, просто приятни, които прочиташ и оставяш да прашясат в библиотеката. Опираш до тях почти ежедневно, решавайки някоя сложнотия и тогава ти става ясно, че нещата са категорично простички: „Рано е за рани. Късно е за късане. Ако е разпятие – значи е възкръсване”.
Тази жена е научила много хора (сред щастливците съм и аз), че драматичната поезия не е сълзливата поезия, че автоиронията е задължителна, когато най-много те боли и че болката може да се трансформира в красота, послание, философия.
И ако от живота не винаги произтича поезия – от поезията є непременно произтича живот. Най-неоспоримото доказателство, че любов и живот са синоними, съществува точно в тази книга. „От любов, е знайно, никой не умира. Впрочем, а без нея – има ли живот?”
И ти става едно безстрашно и дори едно красиво… при мисълта за смъртта. Защото по Маргаритенски към Голгота се тръгва „подсвирквайки”.

Камелия Кондова