"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)
Показват се публикациите с етикет Валери Петров. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Валери Петров. Показване на всички публикации

Хождение по буквите / от Валери Петров

Валери Петров, рис. Теодора Дончева - Теч
Любомудри читателю, внемли тук житието
на братята Кирил и Методи, което
апокрифно се носи, но е само то
най-паче истинно, понеже-защото
едва в наше време докрай се разбра тя
какво са прекарали двамата братя.

Започва житието с момента, от който
по воля Божия те изпълнили свойто
решение вопреки папското вето
да создадат Абевето.

- Ний – казал Кирил – сме солунски братя.
Аз съм по-малък, а тоз е мой батя.
От мати-славянка и от баща-Лъв.
Въпросът наш е такъв и такъв…

И рекъл им старшията
на патриаршията:
- Вашето дело
се разбира само.
Пойдите в отдела
“Четмо и писмо”.

И правят поклоните
Божиите хора,
търчат с кадастроните
по коридора,
намират в отдела
секретарка дебела
во лицеобразе не зело мудра
и не сверхцеломудра,
во зерцале зряща ся и слагаща пудра.

Глаголят й ясно
о буквах и прочие,
но срещат опасно
дебелоочие.

- Подир месец – глаголи – обадете се нам.
Ответ не ще мога по-рано да дам,
ибо аз през септемврия
се чипуркам в Месемврия. -

Диво двоицата
се дивят на девицата:
- Но должни сме ний да вървим при хазарите!
- Спокойно! Нас будете тука заварити.

(Какво да се прави -
тогавашни нрави!)

Отиват двамата в Херсон за година,
спят на диван за персон и половина,
през деня просвещават
и климат
през нощите,
они-же изравят
на Климента
мощите,
завръщат се в Цариград, дирят отдела,
намират отдела под нова табела.

- Славни са, Господи, дела твои!
- Да, отделът и тоз път ся раздвои.
Докле бяхте в мисия,
“Четмо и писмо”
преоформи ся
в “Четмо” и “Писмо”,
а за целесъобразност
и икономия
первий е в Патмос,
а вторий в Мехомия.
Писмото ваше
за славянско писмо
е понастоящем
во отдела “Четмо”.

- Но защо во “Четмо”, нали то е писмо!
- Ибо перво чете се, туй е ясно само,
а кога се в “Четмо” до конец дочете,
во “Писмо” ще се прати да подписати те. -

Со гневом и двамата
лицезрят измамата.

(Но какво да се прави -
тогавашни нрави!)

И поеше отново светите хора
от инстанция перва во инстанция втора,
доклеше накрая била назначена
нарочнеше комисия от 20 члена.
И словото взел един зело почтен
редовний член
на Съюза на византийските художници,
секция “Чертожници”:

- Таз
буква “Аз”…
не знам според вас,
но за мен е такваз…
някак сякаш избива
против колектива.
Според мен тя не бива
во очах да бие,
сиреч по ще отива
не “Аз”, а “Ние”.

- А туй “Буки”, туй “Буки”
кому нужно е туки! -
рек друг един уж
върло праведний муж
от Съюза на византийските писатели,
секция “Изпатили”.
- Нежели “Буки” аз мисля: какво
пречи нам сложити друго дрво,
ибо след нашата сечна програма
вече буки в Панония, кажи-сечи, няма.
И смисъл добива и не зле се слива,
вместо “Ние – Буки” да е “Ние – Слива”.

- Това “Ние – Слива”
ест находка щастлива -
чу ся тогаз
третий глас, -
но остава пред нас процедурний вопрос.
И воименно тоз:
Обсуждаючи знаци един подир друг,
каков точно ред будем следвати тук?

- Каков може да буде! – восклицают отвред. -
Каков освен просто азбучний ред!

- Но по что ще познаеме ний отнапред
каков ще буде сий азбучний ред,
като за ред он ще буде приет
едва щом приемем вси букви подред!?…-

Слушайки братята Кирил и Методи
с какви методи
се спорът води,
гледали стреснати
и дори умърлушени.
(Вж. фреските
Борис-Ангелушеви.)

После Методи, премудри чловек,
рек:

- Единствен на замле и на небеси,
патриарх Фотий щя нас да спаси! -
Вопросний Фотий бил техний учител
и силно ги любил и много почитал,
и приел той ихното ходатайнство
макар да било него ден осемнайсто.

- Дадено! – рек им. – Ще стане тая.
Макар че как точно, предсказати не зная. -
И словенското дело поело по масло,
и добрутрото ихно зело порасло,
ибо новата азбука, съвсем леко очистена,
била возприета яко азбучна истина.

- Кой от двоицата е по-големия!
- Методи.
- Методи да получити премия!
- А на малкия как да прославим делата?
- Он буде получити персонална заплата! -
Но сякаш чули сатанинские хули,
отвергнали братята заплати и вули.

- Не щем ний богатства, не щем ний пари! -
возкликнули они, возмутени дори. -
При Святопулка
и Ростислава
да носим поука
и Божия слава,
за това ние страстно
со брат ми горим!

- Добре де, от нас да е,
ще ви пратим
и в Рим. -
Така погрешно
сии тълкувати
туй, че двамата спешно
се стремят да пътувати.
Сиреч славно им смазват
ентусиазмът.

(Но какво да се прави
тогавашни нрави!)

И ха да заминат, но в сущий ден,
грех сотворивши, бил Фотий свален,
во низините низвергнут от холма
и делегатом изпратен в Стокхолма
и оно отношение
към словените мило
во мигновение
се видоизменило:

- Камо грядеши тез двама! При папата?
И ради що! Да си кривити капата?
Ами! В крайний случай пойде ще единия.
Втори отиде ще по друга линия.
Например да пратиме бихме могли
един техник (брат ми) по парни котли.
Вярно, техник он ест малко ударен,
но език притежава високопарен,
и хем тъй
във спора
ще поможе на попа,
хем и той
яко хората
ще похоже в Европа.

…И ей го във влака,
мутра навирил,
пътува глупака
сос мудрия Кирил,
което станало после причина
за скорбная на оний последний кончина
во лето
869-о,
ибо и Кирил, макар Философ,
изполнен с любов
и на муки готов,
сии наши типичности
во град Рим не изтрая
инфарктно-капична ся
и пойде у рая.

(Какво да се прави -
тогавашни нрави)

Но дело словенское паки-пак победило
и не че комисии сии убедило,
а защото, после смертию брата,
Методи
с едного бюрократа
бил принуден да води
спор писмен за разни римски разходи
и тъй като писаше по словенски чловека,
полека-лека
до конца века
собра се книжница (т.е. библиотека),
сначале убога
и даже скромна,
сетне, слава на Бога,
хилядотомна,
тъй че фонда книжовен
составила она
за разцвета духовен
при цар Симеона,
който яко по качество, тако по количество
надмогнал над немското католичество,
така че не смогла римская ерес
вече бясно да тъпче, подобно на нерез,
на смердяща коза и на щръклява крава
писмото словенско и словенската слава.
И нека за туй се, четецо, воздава
Господу слава, Всевишнему слава!

И тука конеца е на житието,
което не е официално прието,
но ази, раб Божи, го писох на псалтиря
не земна слава со него да диря,
а защото ся всякой гневи, като гледа
колко пречки ся сторят пред всяка победа.

- Грях, грях е! – но ще му ся на человека
това да не трае от века до века.

Източник Валери Петров. Избрано. Т. 2. ИК "Захарий Стоянов". София, 2015 

Автор на рисунката Теодора Дончева - Теч
официална страница / още за нея

Сбогуване с Валери Петров и с морето

Сбогуване с морето

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно - диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз -
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години - какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре,
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо ни са те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоят пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос.

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата - уу-уу! - като горестен зов
се дочува на кораби воя...
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност жадувана моя!

Стихове Валери Петров

Обичаният български поет, сценарист, драматург и преводач акад. Валери Петров почина на 27 август 2014 г. на 94-годишна възраст, след тежко прекаран инсулт. Поклонението пред тленните останки на поета е на 29 август от 11.00 ч. в Народния театър „Иван Вазов“, съобщи пред БТА фотографът Иво Хаджимишев - съпруг на дъщерята му.
Освен със стиховете си, Валери Петров е известен на поколения българи с преводите си на „Комедии“, „Трагедии“ и 154 сонети на Уилям Шекспир на български език.

Интервю с Валери Петров четете тук

Валери Петров: Приятелю, не влизай без желание!

"От теб зависи дали ще мълча, или ще говоря. Приятелю, не влизай без желание!". На тази истина-пожелание от Пол Валери, ще станем свидетели в настоящия разговор с големия класик на българската литература Валери Петров. Тя е поместена и в една от мащабните му книги - "Отворен прозорец", събрала цялата му поезия. Нея поетът, публицистът, драматургът и преводачът Валери Петров представи лично в Панагюрище. Та като казах преводач - той е единственият човек в света, превел на родния си език цялото (!!!) творчество на Уйлям Шекспир. Когато споменат за това, класикът винаги вметва, че видите ли, сонетите на британеца били само за почивка на Валери Петров от дългите иначе комедии и трагедии на Хамлетовия баща. Всъщност той е добър познавач на няколко чужди езика и литератури. Превежда Джани Родари, Сергей Михалков и т.н.

Валери Петров е роден на 22 април 1920 г. в София. Завършва италианския лицей, а в края на Втората световна война и медицина в Софийския университет. Лекарската си професия практикува кратко време и се отдава изцяло на литературата. В нея обаче винаги личи оная фина и прецизна дисекция на човешката душа, характерна за перото на малко автори. Валери Петров участва във втората фаза на войната като военен писател. След това става един от основателите на в. "Стършел", който ръководи до 1962 г. По това време е и Аташе по печата в Рим.
Според Йордан Василев стилът на Валери Петров е изграден от ирония, игрословици, загатнати асоциации, ефектни рими и остава недостъпен за мнозина схематично устроени критици. Но става любим на милиони читатели. Той е един от първите български поети, които представят духа на модерния град и психиката на младия човек, на студентството. Но създава и много лирични поеми ("В меката есен"). Постепенно критиката съзира богатството и многообразието на поезията му и коригира оценките си за него. По-късно стилът му става сатиричен. Пише още приказки, романи ("За експедицията на Нобиле"), пътеписи и драматургия. По-известните му пиеси са "Сън", "Когато розите танцуват", "В лунната стая". Автор е на филмовите сценарии "На малкия остров", "Рицар без броня" и др., включително и на множество статии в печата.

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ
- В една своя преводна книга споменавате метафора от руснака Самуил Маршак: "Времето и вечността били сестри, но много различни: времето непрекъснато раждало, а вечността била безплодна, но когато някое от децата на времето се оказвало много хубаво, вечността го обиквала и осиновявала...". Г-н Петров, кои са днешните деца на времето и вечността? 
- На времето му е необходимо време, за да реши кои са децата му. Когато говорим за вечност, за безкрайност, по-добре е да говорим за вечността като за трайност. Със средствата на съвремието, не може да се каже кое ще се окаже с по-голяма трайност. Ако човек се обърне по-назад и погледне стари списания, ще види разликата в пропорциите на имената, на самото време. Йерархията на ценностите тогава е била по-различна от тази, която е сега. Нали ме разбирате?
- Да. Аз по-скоро ви попитах за личностите и нещата, които остават.
- Изобщо. Ами как?...
- Виждате ли нещата от днешното време, които ще останат?
- А, не знам. Но общо взето се очертават, ако се говори за литература, и по-специално за поезия, очертават се имена. Не на мен се пада да ги споменавам, но имаме, така през последните 50-60 години, една съвременна литература, една съвременна поезия, и интересна, и на ниво.
- Към какво не сте равнодушен?
- Към нищо не съм равнодушен. Като поет и творец изобщо нямам право на това.
- Крещите ли често?
- Не съм от кресливите. В творчеството се стремя към съвършенството, към утвърждаването на доброто начало. Все едно, така се получи и стана, но начинът по който пиша своите стихове, изисква разбираем стил, близък много често до реалната случка. Изваждам нещата от случилото се и ги доближавам до нещо много по-дълбоко и по-остро, до нещата, съхранени в нашия живот, от които струи някаква искрица надежда. Защото е много лесно, когато си отчаян, а такива моменти всеки има, да решиш да предадеш своето отчаяние. Кой ти дава това право? Редно ли е така да правиш? Не е ли по-хубаво да търсиш моментите на светлина и оптимизъм?
- А какви изводи си правите за войните, които водим?
- Изводът... За извод изобщо не може да се говори. Войните сякаш никога не приклюват. Убийствата не би трябвало да се мерят. Човешкият живот е ценен сам по себе си. Убиеш ли човек, убиваш цяла вселена. Никой няма право на това. Но не бих искал да слагаме акцент върху политиката.
- Добре, съгласен съм. Кой е пътят на българската литература днес?
- За съвременната литература още нищо не може да се каже. Нещата още са мътни. Поради така наречената "глобализация" на света, нашата хубава литература все повече губи националните си черти, своята индивидуалност. Може би в името на новите форми, особено в поезията, на тънкия, та чак понякога прозрачен изказ. Някак си загърбват се традициите и като че ли всички губим малко от това. Поезията специално става по-малко читаема. А иначе, аз като човек, който се занимава с преводи, знам, че малката литература, каквато е в света българската, може само да печели от богатството на световното слово. И то по простата причина, че точно защото е малка, превежда много. Така тя винаги може да е в крак с тенденциите и да се сравнява с тях, да се развива, което за големите литератури не е никак характерно. Особено за английската. Но като цяло аз съм оптимист.
Интервю на Стоян Радулов

Модерни времена

Нагоре вдигам негатива,
преди година само снет.
Тук в двора сме. А там - сред нива.
А тук - с войник и сладолед.
Но в миг усмивката ми бяга
и аз се взирам удивен:
що дири този симпатяга,
усмихнат весело до мен?
Да, някога са си живели
с по-бавни темпове все пак.
Сега не сме се още слели,
а другият е вече враг!

* * *
И все по-остра болката напира
и все онази дума не намира,
която би могла да изрази
въпроса ми, задавен от сълзи:
какво си, Смърт? Защо човек се ражда,
за да умре с неутолена жажда
и да направи да скърбят онез,
които с обич е дарил до днес?
Усещам се като човек събуден
от сладък сън и питащ се, учуден:
видяното какво било е то,
та той с лице е мокро?... Ах, защо
отиде си, защо така направи,
защо напусна ме и ме остави
самичък със разплакани очи?
Но чувам някой шепне ми: - Мълчи! -
спокойна, мъдра, може би щастлива
да ни поражда и да ни убива
и пак превръща в прах и пушек гъст,
Природата на устни слага пръст.

Стихове Валери Петров______________________________
Текстът е публикуван първо във в. "Време 2001"