Развиделява се... за Дима Дюлгярова и за нас

Фотография от серията "Сенки", © Стоян Радулов

И В МЕН ПОКЪЛВА СМИСЪЛЪТ

Развиделява се. И в мен покълва смисълът...

Дъхът ми – облак пара сред снежинките –
рисува мислите в мъгли от истини.
Денят се плисва в миглите и изгрев приказен
потъва в топлината на зениците.

В шума от стъпки на кошути средногорски
долавям пулса си, прескочил ритъма.
Люлеят утрото в хамак от тръни полски
южняшки ветрове и в мен покълва смисълът.   

И вече ден е. Светлината се е плиснала...

Мъглите вдигнаха поли – номадски фусти,
горите тръснаха от клоните си бялото.
Стоя насред света и стискам нежно в пръсти
живота, мен избрал да съм му тялото.

Понесли сини бързеи, реките
горчиви спомени отмиват в коритата си,
кръщават ме, разплискват се в очите ми
и сбъдват любовта ми на отблясъци.

Смрачава се. Вечерница коси прибира...

Търкулнал се във ниското зад хребета,
светликът на земята с шал на кръпки 
загръща шарения свят, приспива времето
и бавно отзвучава с тихи стъпки.

Луната блясва – резен меден пъпеш,
родопски гайди, глъхнещи на стъмване,
и сняг от звезден прах поръсва къщите
за сън и за разкош преди разсъмване.

...И в кош от гъши пух светът заспива.

Стхове Дима Дюлгярова

С надеждата на сляпата любов си говори Пепа Маркова

Фрагмент

Надеждата на сляпата любов
Тя, Любовта е сляпа... И се лута,
подмамена в отъпкана трева,
излъгана, че няма да боли
и дрехата й ще остане цяла,
и ходилата няма да гноят,
и в дланите й няма да са рани,
под ноктите й няма да е кал,
и няма да е рошава и бедна,
и тялото й ще лети витално,
а не стопено в лава от сълзи...
Но Тя е сляпа... И се лъже лесно,
защото пътя търси със ръце –
опипва празнината със надежда,
че някак ще открие свойта цялост
във сигурно отворено сърце.
И ще се ражда с всеки следващ порив
прегърната, за да не чувства страх.
Очите си отново ще отвори,
застанала на правилния праг.

Пепа Маркова - картина и стихове

Още изкуство, картини и стихове от Пепа Маркова ще откриете, като последвате етикета под настоящата публикация.

Камелия Кондова: Дано да довършим последната песен

Камелия Кондова

Промяна

Дългокоса... Дългата коса
ще прикрие тъмните ми мисли.
Казват, че съм станала жена...
Две деца, съпруг... Какво ми липсва?!
Ах, децата... Аз ли ги родих...
Сякаш са ми братче и сестриче.
Дъщеря ми още кротко спи.
Но синът ми тича след момичета.
Този, който сяда уморен
и заспива често над вечерята,
беше принц. Ала заради мен —
стана делник. Подреден и верен.
Как завиждам! Не, не съм добра.
С черна завист гледам долу в локвите
как оная, с късата коса,
се търкаля и е светло-мокра.
И ми иде страшно да крещя
във това мълчание преситено.
Но разтърсвам рошава глава.
И викът умира под косите ми.

На Христо Фотев
и на много други

Прогонихте поета. Е, честито!
Сега ще ви тревожи само проза.
Не виждате? Сложете си очите.
Без него този град е мъртво грозен.
Не е Бургас — а тухли и комини.
Не гларуси — а гарвани и врани.
И след като поетът си замина,
и шепа слънце няма да остане.
Едно моииче само ще заплаче —
и цялото море ще затъгува.
И знам, делфинче — още пеленаче,
след неговите песни ще заплува.
Морето със родителска тревога
ще тръгне след делфина, да го пази.
И ще се свърши прошката на Бога.
И Бог ще се научи на омраза.
Оплаквам ви за този миг, защото
душите ви съвсем ще отеснеят.
И любовта ще се прости с живота.
Защото няма кой да я възпее.

Песен за рода

Спасение търсим. Но търсим на място.
И тъпчем на място с чужди нозе.
Какво сме разбрали? Какво ни е ясно?
Жени със юмруци и нежни мъже.
А толкова тайни ни казаха "сбогом",
когато над чувствата имахме власт.
Светът е обратен. Обратен на Бога.
На дявола също. Обратен на нас.
Кого да помилваш? Кого да обесиш?!
Доброто в човека едва си личи.
Удавници много — ковчегът е тесен.
Потопът е в нашите слепи очи.
Удавници много. Ковчегът е тесен.
И Ной ни подбира и място за гроб.
Дано да довършим последната песен.
Последната песен! След нас и...
потоп.

Стихове Камелия Кондова

---
“ЧАТ-ПАТ е тази усмихната философия, която ти позволява (нескромно) да ЧАТ-каш от любов и живот, дори когато предимно си ПАТ-иш от тях. В мое лице имате упорит и страстен последовател.” 
Хубаво е да чуеш такива думи, особено ако са от поетесата Камелия Кондова. Изрече ги преди няколко години, когато за първи път бе на гости на литературното общество в Панагюрище. А скоро ще дойде и да ги затвърди с новата си поезия.

На 23 ноември 2018 г. от 18:00 в читалище "Виделина" тя отново се срещна с нас и с всички свои почитатели от района.
Фоторепортаж от това гостуване на Камелия Кондова в Панагюрище - тук.

Камелия Кондова е родена през 1969 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ "Св. св. Кирил и Меотодий", специалност българска филология. Работи в радио Добрич като журналист. Член е на съюза на българските писатели от 1997 г. Автор е на стихосбирките: "Повод за живот" (1988), "Не и милост" (1990), "Как се обича художник" (1994), "Тепърва ще се уча на живот" (1998), "Небе под ада" (2003), "Малки смърти" (2007) и "Бай Георги Има тъжни рамене" (2014).
Отличавана е с Голямата награда на националния конкурс "Петя Дубарова", с Голямата награда на националния конкурс "Веселин Ханчев" (двукратно), с Първа награда на в. "Литературен глас" - Стара Загора, с Първа награда от националния конкурс "Петър Алипиев" (2003) и др.
"Неведнъж съ казвала, че от хубаво не се пише. Аз съм жизнерадостен човек, много харесвам и оценявам самоиронията в хората. Писането е освобождаване на напрежението, то е вид шизофрения и се явява като спасителна акция", смята Камелия Кондова. 

Тони Лунгарска, Стоян Радулов за "Чат-пат"

Елена Димитрова. Преоткриване. В света жесток не мога да съм нито вечна, нито млада

Елена Димитрова, следващите стихове са от нея

_______________

Преоткриването на Елена Димитрова

Със сигурност повече, много повече хора трябва да се докоснат до тази прекрасна поезия, овладяла силата и красотата на българския език - на моменти до степен на съвършенство, съизмеримо с най-добрите ни образци по отношение на образността, и подчинила я на женската страст и чувствителност, на богатия опит на една мъдра, обичлива и весела жена, която е наясно с истинската стойност на думите.
Елена Димитрова (25.05.1937 - 16.12.2016) – малко известно име на една великолепна българска поетеса, както го доказват тези четири стихотворения по-горе, извадени от поетичната й книга "От светлината до края" ("Аб - издателско ателие". София, 2005) - макар да е издала 20 книги, 4 от които с поезия; и едно много по-популярно име на журналист и документалист, пътешественик и приключенец, филмов продуцент и автор на над 250 документални филма (за БНТ и за собствената й филмова къща "Интернешънъл филм сървиз"). И все пак, според думи на внука й - режисьорът Анастас Джидров, тя винаги се е представяла просто и само като писател...
Самият аз откривам нейната лирика близо две години след смъртта й, неподозирайки като много други хора, че талантливата филмова разказвачка, чиято документалистика познавам, макар и не в пълнота, е била и завършена, брилянтна поетеса.
Елена Димитрва е родена в Стара Загора в семейство на интелектуалци - учителката Мата и юристът Димитър Димитрови. Завършила е журналистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работила е като журналист в печата, БТА и в Българската национална телевизия. За кратко време (1970–1972) е била и секретар по печата в Министерството на транспорта. 23 години е отговорен редактор и завеждащ редакция в БНТ - в редакция "Програма", а по-късно в историческите рубрики "Времена и хора" (където прочее прави филм за нашата Райна Княгиня) и "Отечество". В документалното си творчество се вълнува от теми като историята и културата на траките, писмеността на българите, богомилите и православната ни вяра, масонството, Възраждането на България и др. Голяма част от нейните филми днес са в "Златния фонд" на Националната телевизия.
Журналистическата и житейската съдба на Елена Димитрова я праща на обиколки почти из целия свят - преминава през Хиндукуш и стига през Афгнистан до Пакистан и Индия. Пътува до Виетнам по време на войната, усеща "аромата на Африка" в Судан, Мароко и Египет; отива и до храмовете на Буда в Банкок - Тайланд, пътува през цяла Малайзия до Сингапур; като млад журналист преминава през част от тундрата и тайгата на Сибир и достига до Коми, където по това време се организира работата на българските секачи... През 1981 година заедно с режисьора Веселин Вачев и оператора Пенчо Чернев осъществява 40-дневна телевизионна експедиция на Българската телевизия до уникалните фрески на Тасили в Алжирска Сахара, където се намират стотици рисунки в скалните образования на пустинята от преди няколко хиляди години; живее при туарегите в оазисите Таманрасет и Джанет - за това изжияване създава филми, пише пътепис и цикъл стихотворения...
През 1994 г. създава собствената филмова къща "Интернешънъл филм сървиз" и добавя още 100 филма в творческата си биография - главно за произхода на древните българи, делото на светите братя Кирил и Методий, филми за български църкви и манастири, за нови исторически факти, за Ванга, за красотата на българската природа и пр. От 2000 г. слага силен акцент върху творческите портрети както на утвърдени български художници, така и на съвсем млади творци.
Елена Димитрова е била член на Съюза на българските журналисти и на Съюза на независимите български писатели. Носител е на орден "Св.св. Кирил и Методий" - първа степен.
По някои от нейните стихотворения са създадени песни, между които "Връх мой" (муз. Филип Аврамов), "Бялата порта" (муз Борис Стрински, която дава името и на фестивала за туристическа песен в Самоков), песните на театрална къща "Мариета и Марионета" с композитори Найден Андреев и Петър Писарски и пр. А песента "Не зная" по музика на Зорница Попова звучи и на фестивала "Златният Орфей" през 1980 г., изпълнявана от Катя Филипова...

Текст © Стоян Радулов

 

Тони Лунгарска: "Подари ми две думи, не цветя за ваза!"

Пловдив

Старинен Пловдив.
Улици застлани с калдъръм.
Ръката ми в твоята ръка.
Целувка бегла сред тълпата.
Под свод закътан в ресторант
ми подари две думи,
не цветя за ваза.

Вървя по хлъзгав калдъръм.
Дъждът заведе ме в мрака:
под свода наш,
но ти не беше там –
да ти прошепна двете думи,
които още пазя.

Тони Лунгарска

Така неистово да ме рисуваш искаш

Така неистово да ме рисуваш искаш.
Безпаметно се дърпам аз.
Била съм муза.
С думи ме привличаш.
Жена съм, изпълнена със страст.

– Да ме рисуваш искаш ли? -
сега неистово се моля аз.

– Да те рисувам, казаш!
Ще изгори обаче платното ми от страст.
За безопасност ще те рисувам
невидимо по лятното небе.
Дъгата утринна е твоето лице.
Очите – две мамещи звезди,
а тялото – полегнало сред горските земи.
Ще те рисувам с устни, с пръсти, с очи
в душата си.

– Художнико, не ме мъчи!
Ела и ме рисувай, както искаш ти!   

Сонет

Погледнах в миналите дни,
една сълза в окото свети.
Къде изгубих те, кажи?
Разминаха се световете.

Пътеката към теб се скри,
забулена от сенки в здрача.
Прозорецът за мен ръми,
а телефонът тръпне, чака.

Стоя сама. Броя звезди
и търся в мрака светлини.
Сълзата шумно иззвъня.

Разплиска се и изгоря
в едно със белите поля
потънали  във тишина.

Стихове Тони Лунгарска

§§§
Ето така един човек на любовта, на страстта, на отдадеността може да изживява емоции, мигове, часове, изпълнени с трепети и вълнения – особено ако е завинаги в плен на творчеството, на изкуството, на претворяването на живота в приказки и притчи... Особено ако се нарича Тони Лунгарска.
Изглежда Тони Лунгарска и днес остава подчинена в поезията си на игрите на любимите си "Пеперудени целувки", както се казва първата й стихосбирка от 2014 г. – игри с еротични намигвания и многосмислови натоварвания; но и същевременно изпълнени с нежност, копнеж и стремеж към трайно щастие – прочее, цел на всеки от нас.
И трите стихотворения в настоящата публикация са нови. Но в тях е вплетен автентичният стил на Тони Лунгарска да ни поднася едновременно усети за звуци, аромати, вкусове, конкретни състояния, случки и изживявания във вълнуващи сюжети. В тях, освен че е проектирано авторовото аз на поета, всеки читател е способен мигновено и естествено да види и прочете себе си.
И колко ли странно ще ви прозвучи, ако ви доверя, че тези стихове са написани от жена, която в трудовия си делник ниже едни след други цифри, сметки и фактури...  Но знаете ли – всеки си има предначертан път... И рано или късно, но неизменно, ще тръгнете по своя истински – във вярната посока... Ето, ако в прозаичния свят тя е счетоводител, в поетичния свят Тони Лунгарска е една от нимфите на любовта и муза, близка родственица на Ерато.
Тони Лунгарска е член на Литературния клуб "Виделина" от самото му създаване през 2000 г., а в момента и негов председател. Тя е и редовен автор в "Чат-пат". Пише стихове от 12-годишна. В тях вплита желания, емоции, пази спомени, трупа надежди; живее така, както си иска... :)

Текст Стоян Радулов за "Чат-пат"

Фоторепортаж от представянето на "Пеперудени целувки" - първата поетична книга на Тотка Лунгарска

Животът и поезията по Никифоровски - от Господ по-честни!

Димитър Никифоров - argonyk

ХЛЯБ

Шуми и се пени реката под моста.
Сам гълъб чертае окръжност в небето.
Два лъча подсказват на росния троскот,
че скоро от изток зората ще светне.

Тих вятър подобно на майчина ласка,
едва доловимо житата разрошва.
Потропват каруците - прости каляски
и моето село прилича на кошер.

Бай Петър с пръскачка от мед и на босо,
към своето лозе закрачил - попържа.
Ще пръска. А после, узрялото просо
ожънал, на снопи прилeжно ще върже.

Ще легне на сянка под трите горуна,
рисувани сякаш от младия Шишкин.
И нейде в душата му тънката струна
на младост далечна ще рони въздишки.

Бай Петър е всъщност метафора ясна.
На хляба изпечен суровата песен.
Провинция казвате? - ресто и баста!
Това е животът. От Господ по-честен.

ПРИЗНАНИЕ
В тишината на вечните истини,
в полумрака на всички заблуди,
зреят болки които осмисляме,
чак когато без нея се будим.

Не от вчера на ум го пресмятам -
бе живота ми с хиляди ъгли...
Всяка обич до днес ми е свята,
но най-святата вчера си тръгна.

Че вината е моя - не крия.
Не със жестове фини се славя.
Наранявал съм, биха ме, пия -
тиха нежност и кипнала лава.

Не да хленча съм седнал да пиша -
тези думи сами се подреждат.
Като стара обувка - излишен,
ще старея под синята прежда.

Неразтребена маса за гости -
бе живота ми с хиляди ъгли.
Любовта на душата ми снощи,
не с лилави пантофки си тръгна...

РАПСОДИЯ
Все някой ден ще врътна смело ключа
на този грохнал, сив апартамент.
И в къща с двор, асма и вярно куче –
ще заживея с ризница от лен.

И ръста на тревата ще пресмятам,
ще виждам как доматът сменя цвят.
На малко охлювче върху рогата
ще сричам болките на този свят.

Две рижи котки "никаква" порода,
две гъски, патица и млад петел –
без капка страх до мен ще се разхождат,
и аз до тях – старик – ще бъда смел!

Извитата коса – по икиндия
ще сядам да наточа с тънък брус
с павурче люта гроздова ракия,
на просото до алаброса рус.

В уют ще пукат цепеници сухи
и боб ще къкри – безобидно тих.
Далеч от градски шум и градски мухъл –
едно щурче ще ми напише стих.

ДАЛЕКОГЛЕД ЗА ОБРАТНО ВИЖДАНЕ
         на Любен Чаталов

Като сърца - огромни и червени,
със равен пулс доматите узряват.
И виждам как по тънките им вени
пристига ранна есен, златоглава.

Тревата с росен поздрав я посреща.
Петле извива глас и загълчава...
Денят заплита сръчно свойта мрежа,
по-бял от млякото на рижа крава.

Запяват в хор врабчета неспокойни
чиято песен утрото ни гали.
Животът има хиляди пробойни,
но не смъртта за пристан сме избрали.

Моряци сме - терасата е мостик,
но тази къща няма да отплава.
Тя дом е вече, с вратник незалостен,
като душата блага на Чаталов.

ТОЧКА НА КИПЕНЕ
Колко много кадърни поети измете
на бездарните ловки метлата стерилна!
И подобно на наниз от люти чушлета
мойте думи висят в тази снобска сушилна.

Аз умея, обаче, на глас да разплитам
всяка пошлост в която метафори няма.
Без да крия лицето си мога да питам
и да чистя словесното зърно от слама.

Ще ме лаят, наясно съм, кучета бесни,
дето дъвчат на смисъла кокала постен.
И ще стискат юмруци в ръкавите тесни
на балтон от клишета, неловко тропосан.

Ще съм себе си в стих от кръвта ми белязан.
Не отстъпвам от своите думи и крачка!
Не под шумни аплаузи искам да лазя,
ни да крия глава под крилото на квачка.

Ще вървя по ръба на езиците остри,
дето с моето име ръцете си миха.
Многоликата смърт щом ми дойде на гости,
нецелунат от грозната слава ще стихна.

Стихове Димитър Никифоров - argonyk

С Мария Бегова при представяне на негова книга в панагюрската библиотека

На гости у своя приятел, художника Стайо Гарноев, в Панагюрище

§§§
Крайно време беше "Чат-пат" да обърне отново внимание на някой от стойностните съвременни български поети. А според мен - някои от тях и бъдещи класици, в което съм сигурен...
Роден през 1968 г. в с. Крушовица, Врачанско, поетът Димитър Никифоров, известен в интернет и с псевдонима си argonyk (Забелязвате ли тук играта и мистификацията с името на кораба "Арго" от мита за аргонавтите, Златното руно и певеца Орфей!? - б.а.), според Маргарита Петкова, "успешно си проправя път в съвременната ни поезия и заема в нея свое собствено място".
Признавам, че съм огромен негов почитател. Смятам, че има изключително лек и категоричен изказ, богат на метафори език и овладян като вода във воденично колело ритъм, говорещ за самобитен, готов талант, за който в българското слово няма тайни. Поезията му се лее като народна песен от време оно, влиза веднъж като блага, веднъж като люта ракия...
Обичам стихотворенията му и заради характера на неговата поетика, пропита и изпълнена с родната земя, с България, която между редовете Никифорови е поселявана само от читави люде - със здрав дух и все още вдигнат към небето поглед. Селският му произход е ключов, разбира се, и затова - благодатен... Когато чета Димитър Никифоров, няма как да избягам от поетичното му родеене с Иван Динков, например - поет от родното село на баба ми, което още повече ме сближава и с двамата. И то, родеене не само в образността, разчитаща в голяма степен на бита ни и на фолклора, ако щете, но и в неочаквано острите, ръбести често до болка внушения, чувства и усети, които поне мен ме лекуват. Лекуват ме от пошлостта на днешния ден, от безлюбието, в което се въртим мърцина, от грозотата на делника, от лошотията на хората...
Като се замисля, никак не е случайно, че Сергей Есенин е любимият му поет - та нали той е смятан от руснаците за най-големия певец на тяхното село, владеещ също до съвършенство класическия стих.
Димитър Никифоров има три поетични книги. Надам се на много още.
„Работя като заварчик вече повече от 30 години. Занаят, който не е никак поетичен, но си го обичам. - Това споделя Никифоров пред Димитър Янков и ARTday.bg. - Не членувам в съюзи, кръгове и сдружения. "Казано по мъжки" е третата ми стихосбирка. Първата, "Бодли в сърцето", излезе през 2013 г. като пилотна книга на издателство ХуЛите, към едноименния литературен сайт, втората - "Последната пробойна", през 2016. Всичко останало (без да обиждам белетристите) е делнична проза и любов към мерената реч. Засега - споделена, защото, както казва обичания от мен поет Иван Динков - Поезията е вдовицата на Живота.“
Изхождайки от това, пожелавам от цялото си сърце на Димитър Никифоров никога да не става вдовец на Поезията!
А що се отнася до властващата всуе графомания, до властващото всуе бездарие, ето какво е отношението му към нахалните явления, изразено наскоро в пост във Фейсбук: "Що бе, аджеба, сте взели поезията, за да ми се пъчите?! Има балет, музика, театър... Като пишете с гъза си, изтанцувайте поне едно "Лебедово езеро" с него, или докато пърдите - поне на Рахманинов го докарайте! Абе... На много бих счупил ръцете до лактите... Ама карай... Поети да сте..."

От мен да знаете: няма грозни думи. А всички думи, написани от Никифоров, са красиви като честността. 

Текст © Стоян Радулов

Из Ретро Панагюрище или как започнаха да ни пазят здравето

Откъс от документалната книга

"Поздравъ отъ Панагюрище", том 1

с автор Стоян Радулов

Серия снимки на сградата на Третостепенната държавна болница в Панагюрище от 1935 г., размери – 14/9 см, част от албум. Държавен архив – Пловдив, фонд 35К, опис 1, а.е. 31, л. 46. На останалите снимки ще виждаме още лекарски кабинет в нея, една от стаите, както и парка към лечебното заведение тогава. Медикът на част от кадрите вероятно е д-р Иван Мухлев, управител на лечебницата по това време

§§§
Чудесни и показателни снимки от 1935 г., от които пред очите ни оживяват сгради и хора. Ето как, значи, са изглеждали Държавната болница и Общинската здравна служба тогава – все неща, които вече не съществуват. Защото на 2 май 1979 г. в Панагюрище е открита новата сграда на Районната болница. Тя е построена за осем години, на площ от 1400 кв.м и осем етажа. Тогава старата болнична сграда за известно време се ползва за болнична аптека, после за склад и накрая е съборена.
На 31 март 2014 г. преобразуваната междувременно в общинска МБАЛ „Събо Николов“ е приватизирана, а собственик на 90 % от капитала става създаденото инвестиционно дружество „Асарел Панагюрище Здраве“ ООД. След модернизация и разширяване болницата в Панагюрище е преименувана на МБАЛ „Уни Хоспитал“ ООД. Сградата е открита след основна реконструкция на 11 юни 2016 г. На 2 май 2017 г. Министерството на здравеопазването официално акредитира новата Многопрофилна болница за активно лечение за срок от пет години.
Но, както се досещаме и от снимките, историята на лечебното дело в Панагюрище е много по-отдавнашна. Ще го потърсим още 50 години преди това.
Първото временно лечебно заведение в Панагюрище било дело на мисията на лейди Странгфорд, която след потушаването на Априлското въстание устроила в Дудековата къща болница с двадесет легла и медицински персонал. Днес тази къща е част от комплекса на Исторически музей – Панагюрище.
Непосредствено след Освобождението в града се завърнал току-що дипломираният д-р Георги Мачев. Той донесъл със себе си свежи идеи за организацията на медицинското обслужване и бил назначен за околийски лекар. С малко прекъсване Мачев останал в Панагюрище до 1885 г.
Създаването на постоянна болница в Панагюрище започнало през 1884 г. по идея на Благотворително дружество „Свети Пантелеймон“ и местната управа. Целта се осъществила чрез събиране на средства от населението. През 1886 г. недовършената постройка заедно с терена били подарени на държавата, което довело до отварянето на панагюрска Държавна болница с 20 легла през 1892 г.
До 1 юли 1922 г. околийският лекар изпълнява длъжността и на болничен лекар. След тази дата Околийската здравна служба и управлението на болницата се разделят, но само до 1932 г., когато пак са обединени. Дълги години болничният персонал се движи около цифрата 6 – 7 човека, а Общината не може да си позволи да разкрие щат за градски лекар. Все пак и това се случва.
От 1897 до 1919 г. длъжността „градски лекар“ са заемали: д-р Кереазопулод, д-р Коюмджиян, д-р С. Неделева, д-р Иван Марков, д-р Велко Королеев, д-р Йордан Митрев, д-р Тодор Харалампиев и д-р Петър Андреев. Ат 1920 до 1944 г. постоянно в Панагюрище работят трима лекари – д-р Александър Лахневич, д-р Иван Мухлев и д-р Петър Дееничин, които в различни времена се разменят на трите медицински длъжности – „околийски лекар“, „болничен лекар“ и „градски лекар“.
В ново време, с решение на Общинския съвет в Панагюрище от септември 2000 г., Общинската болница започва да носи името на Събо Николов (1870 – 1959). Този родолюбив панагюрец е първият български ротарианец – един от многобройните ни емигранти в САЩ, който забогатява и завещава на панагюрската болница фонд в размер на 10 000 долара. Още приживе обаче Събо Николов подпомага лечебницата. При визитите си през 1928 г. и 1934 г. закупува за нея инвентар, парна дезинфекционна машина за извършване на пълна дезинфекция на сградата и бельото, гинекологичен стол и оборудване, друга медицинска апаратура. Днес негов паметник, изграден от Ротари клуб – Панагюрище, се издига в Градския парк, недалеч от спортната зала „Арена Асарел“ и езерото с пеещите фонтани.

В двора на Държавната болница през 50-те г. на ХХ век. 
Личен архив на Генка Лука Чардакова, снимката е споделена в страницата „Ретро Панагюрище“ във Фейсбук. „Долу вдясно, седнала, е баба ми Гена Чардакова – дългогодишен санитар в болницата – разказва собственичката на снимката. – Кръстена съм на нея. Била е голям кръводарител. По нейни думи, както казваше: „Издавала съм един котел кръв!“. Над нея е медицинската сестра Мария Калоянова. Долу в средата е медицинската сестра Ангелина Куйкина (Анжела), а вдясно от нея, без касинката, е домакинът счетоводител на болницата Мария Перфанова. На снимката са още медицинската сестра Пена Мърхова, както и д-р Вакарелов – отличен специалист по вътрешни болести.“ 

Още за изданието и автора - тук. 

Листа и пикник в гората - живопис, интериор и фрагменти

Листа и пикник в гората, акрил върху канава, 40 х 40 см, худ. Стоян Радулов

Интериор 1 с Листа и пикник в гората (илюстрация)

Листа и пикник в гората, фрагмент

Интериор 2 с Листа и пикник в гората (илюстрация)

Листа и пикник в гората, фрагмент

Късна есен

Последен лист се откъртва тревожен,
този сезон става все по-невъзможен.
Капки дъжд барабанят по улуците,
хризантеми се свиват в бели юмручета.

В тишината пее и плаче Дженис Розата,
мравки набързо пролазват по кожата.
И една захвърлена роза в локвите стене –
любов недолюбена, правена в оранжерия.

Късна есен е. Влага. Астматично се диша.
Комините пушат. Бабка прибира мушкатото.
Тежко пристъпвам. Омокря ме кишата.

Но сърцето ми още тупти –
живо! – проклетото.

Стихове Стоян Радулов

"Кой казва, че няма в живота вълшебства?" - поезия за деца в най-висша форма

Представяме ви стихотворенията, отличени с призови места на Националния конкурс за поезия, предназначена за деца "Стоян Дринов" през 2018 г., организиран от Общинската библиотека в Панагююрище. Председател на журито бе поетът Анелия Каменова Янковска-Сенгалевич, член на СБП и носител на Националната награда за детска литература "Петя Караколева" за 2011 г., а негов член - литературният критик и историк Благовеста Касабова.
Репортаж от събитието и кои са останалите отличени творби вижте тук.
Всичко за конкурса "Стоян Дринов" през годините - четете тук.

Батко Владко

Има си сестриче сладко
русичкият Владко.
Той е най-добрият батко,
казано накратко.

Със компютър да игра
Сашето желае.
Все на пръсти се повдига,
но не го достига.

Мъничка е и не знае
с него да играе,
но е толкоз упорита,
плаче, вика, рита.

В къщи кавалер е Владко,
също като татко.
Бързо мястото отстъпва,
тя веднага млъква.

Гледай, гледай на екрана
бъркотия стана.
С тез компютърни неволи
как да се пребори?

Ах дано не види мама,
че ще вдигне врява.
Пак виновен ще е батко,
ех, сестриче сладко!

Автор Тонка Славкова 
Първа награда

Химн

Кой казва, че няма
в живота
вълшебства?
Че те са измама
от вехти наследства,
щом всяко дете
изпитва съблазни
към тях?
А пък те
са много и разни:

в прекрасния лъч
на светлината,
в детската глъч,
в шума на гората,
в глътката чай
от канчето бяло,
в щастливия край
на всяко начало!...

От всички страни
към тебе надничат.
Обичаш ли ги
и те те обичат.
Дори и мигът
с тях крие надежда,
че може светът
по-добър да изглежда.

Автор Тодор Каракашев
Втора награда

Чадърче от дъгата

Сто чадърчета с крачета
Бързат. И вали дъждът.
Сто момичета, момчета,
Към училище вървят.
Тъй чадърчетата крачат
във забързан, весел строй…
А на Косьо му се плаче –
няма си чадърче той!
И обзема го тревога:
трябва вече да е в час.
„Косьо, аз ще ти помогна!” –
лястовица изцвърча.
Тя се стрелна в небесата:
„Ще се върна ей сега!”
И отряза тя с крилата
късче шарена дъга.
„Ето ти чадърче, Косьо!
На  училище върви…
Свърши, точка по въпроса!
За дъжда ти не мисли.”
А пък Косьо в клас се хвали:
„Имам аз голям късмет!”
И чадърчето си гали:
„Става и за вертолет.
Мога под дъжда да тичам,
с вятъра да се въртя.
Лястовицата обичам.
Мога с нея да летя.”

Автор Иван Едрев
Трета награда

Историята на един паметник

Беленчани първи издигат паметник на загиналия  Волов  
Панагюрецът Янко Павлов прави нова скулптура през 60-те години

В България има много места свързани с борбите на народа ни за свобода. В края на град Бяла, близо до река Янтра в красив озеленен кът се издига скромен паметник, който напомня на минувачите за славните априлци – апостолите от ІV Панагюрски революционен окръг Панайот Волов, Георги Икономов и въстаникът Стоян Ангелов загинали в мътните води на Янтра през пролетта на 1876 г.
Идеята за издигане паметник на това място възниква през 1901г., когато в Бяла идва Стоян Заимов в качеството си на председател на комитета „Цар Освободител Александър ІІ” заедно с Никола Обретенов. Една от целите им е да издирят предмети за бъдещия музей на Възраждането. По същата причина посещават и други селища, родните места на видни наши революционери, къщи, църкви, училища, манастири свързани с националноосвободителните борби. В разговор с беленски първенци се стига до извода, че близо до мястото, където са загинали Волов, Икономов и Попов /по-късно се доказва, че  загиналият е Стоян Ангелов/ трябва да бъде поставен камък.
През ноември 1901 г. беленчанина Филип Филипов пише до Никола Обретенов. В писмото се съобщава, че той заедно с търговеца Георги Дюлгеров и учителите от класното училище Димитър Анчев и Пенев са поели инициативата и са взели решение, не камък, а паметник да поставят на мястото на загиналите. За целта е избран ъгъла, където се съединяват двете шосета Русенското и Търновското и всеки пътник ще може да го види. Събрани са малко количество доброволни парични дарения и паметникът е поръчан в с.Арбанаси, където се изработват такива от тамошен камък. Подадена е молба до Русенския Окръжен управител да разреши събирането на пари и нареди на Градския съвет да одобри избраното място. Филипов не пропуска да подчертае, че родителите на инициаторите са участвали в Освобождението на България.
В брой 8 от 16 юни 1902 г. на вестник „Беленски известия” се описва тържеството, организирано във връзка с откриването на паметника. След църковната служба всички граждани се отправят към брега на Янтра. Присъстват повече от 500 души. Сред гостите е и сестрата на Волов – Вичка. Различните дружества носят със себе си и знамена. Учителят от основното училище, Боян Бонев държи реч, след него са учителите от класното училище – Анчев и Пенев. Празникът продължава с декламации и песни. Събират и по 1 лев за почерпка.

През 1960 г. на мястото на стария паметник е издигнат нов паметник-чешма с бюст на Волов. Последният е дело на скулптура Янко Павлов, чиято сила е изработване на бюстове-паметници, спазвайки начина на класическото им изработване.Янко Павлов е син на свещеник. Роден е на 23.Х.1888 г. в Панагюрище. Още от дете слуша за Априлското въстание, като по-късно това става една от основните теми в творчеството му. Първоначално учи в родния си град, а след това завършва Средното рисувателно училище в София, а след него, с отличие, Софийската художествена академия. Дълги години е учител в 4 девическа и 7 мъжка гимназия в София. След 1926 година е назначен като скулптор в Министерството на народната просвета. През 1928 г. Държавна комисия под председателството на Димитър Страшимиров му възлага да изработи проект на паметник за мястото на Първото българско Велико народно събрание на Оборище. Проекта е одобрен и реализиран. Павлов по оригинален начин в свои произведения пресъздава героите на Александър Божков и Елин Пелин. Негови творби са изложени в галерии в България, Москва, Белград, Прага, Стокхолм и др. Умира на 18 юни 1974 г.
Преди десеттина години оригиналният бронзов бюст на Волов е откраднат. Градчето ни осъмва без него няколко дни преди 2 юни. По-късно е изработен нов ,по запазена стара отливка, съхранявана в музей „Освободителна война”.
През годините сред беленчани се заражда и друга идея, на Градището, хълма над двата моста, да се изгради величествен скулптурно-архитектурен ансамбъл „Априлци” – достоен мемориал за безсмъртния подвиг на Панайот Волов, Георги Икономов и Стоян Ангелов...Може някога и да стане...

Текст Татяна Йорданова, уредник в музей”Освободителна война” гр. Бяла

---------Посетете РЕТРО ПАНАГЮРИЩЕ във ФЕЙСБУК --------

В ателието на художника Николай Радулов

Николай Радулов "Автопортрет", маслени бои / картон, 43/35 см. 2005 г.

Предлагаме ви серия картини от панагюрския художник Николай Радулов, споделени в личния му профил във Фейсбук. Още неща за талантливия творец и от него в "Чат-пат" търсете, като последвате етикета с неговото име по-долу.

За Дима Дюлгярова любовта сменя всички сезони

Още поезия от Дима Дюлгярова четете, 

като последвате етикетът с нейното име по-долу.

Пепа Маркова с образи на своите илюзии

Картината на моите илюзии

Не си измислям -
всичко е илюзия.
Сърцето ми стандарти не обича.
В главата ми
са мислите на лудите,
в живота ми са скучните тристишия.
Не е проблем
дали долитат Музите.
Представям си, че те ме провокират.
Тя, Дарбата ми,
ще остане чудото,
избрало мен, но без да ме попита.
И треска е –
в творбите си треперя,
а после ги разглеждам като чужди.
Попивам всичко.
Късчета вълшебство
излитнали от тихата ми лудост.
Припомням си,
че всичко е илюзия,
че символът стандарти не приема.
Картината
не е игра на Музите.
Виденията там са се заплели.

Пепа Маркова - картина и стихове

Още изкуство, картини и стихове от Пепа Маркова ще откриете, като последвате етикета под настоящата публикация.

Стою Пенчев Пиклев - от Сръбско-Турската война до опълчението

ГЕРОИ ЗА НАШАТА СВОБОДА

Ето още един от истинските герои на нашето Освобождение, на нашата, българска Свобода.
Това е панагюрецът Стою Пенчев Пиклев, известен и като Комитата. Този човек с благ, но твърд поглед на снимката, направена му много след Освобождението, е бил уастник в 4-та опълченска дружина, под командването на  майор И. Т. Редкин, по време на Руско-Турската освободителна война от 1 май 1877 г. до 30 август 1878 г., а преди това е взел участие и в Сръбско-Турската война през 1876 г.
Смелостта му, геройствата му са запечатани на ордените, които висят на гърдите му - а сред тях и кръст за храброст.
Роден е на 15 март 1854 г. в Панагюрище и е доживял до 1 август 1940 г., когато е починал в Пловдив след един богат и изпълнен със събития живот.
Снимката е предоставена на Историческия музей в Панагюрище през 1992 г. по повод 114-та годишнина от Освобождението на България от Османско иго от неговия внук по майчина линия Апостол Апостолов.
Героят Стою Пенчев Пиклев е отгледал четири дъщери и един син.
Ето на такива хора дължим съществуването на България днес - обикновени, смели, целеустремени. И в никакъв случай - незнайни. Всеки от тях има име, житейски път и привилегията да е живял и участвал в историческите събития без страх, а напротив - с открито чело и с мисия за бъдещето. Т.е. - нашето настояще. Какво ние ще оставим след нас обаче, се пита времето.

Стоян Радулов, редактор

Очерк за опълченеца Тодор Калоянов четете тук

Следете Ретро Панагюрище във Фейсбук и потънете в миналото на града:

Как бе построен паметникът на свободата... Из клиповете на Ретро Панагюрище

Из снимките на Ретро Панагюрище...

Манол Панчовски ни дарява с нови пролетни картини

С нови пролетни картини ни зарадва талантливият панагюрски художник Манол Панчовски. Таланти като него правят живота ни по-красив и по-цветен.

Репродукциите на картините са от личния профил на художника във Фейсук.

   

Повече за Манол Панчовски в "Чат-пат" четете и разберете, като последвате етикета с неговото име под публикацията.

Опълченецът Тодор Калоянов: "Любете землята, за да ви познава и тя и да ви помага"

ГЕРОИ ЗА НАШАТА СВОБОДА

"Без ордените може, но без сърце не може!"

Панагюрецът Тодор Калоянов е един от последните оцелели опълченци. Заедно с още неколцина другари той доживява дълбоки старини.
Роден е на 1 януари 1853 г. в Панагюрище, в семейството на Илия и Стойка Калоянови - бедни, но свободолюбиви българи. Учил се да чете и пише в килийните училища на града. Един от прадядовците му бил даскал, близък до Софроний Врачански. Говорил много на децата и внуците си за историята българска и най-вече за цар Калоян. Затова старите панагюрци му притурили името "Калоянът", което по-късно се превърнало и във фамилия.
Закърмен с боен и неспокоен дух, веднъж 15-годишният Тодор отворил тайника в бащината къща и откраднал пищовите. Вместо да си играе като другите деца, той се скитал из горите и се учел да "мери нишани". Каймаканинът обаче го усетил какви ги върши, затова Тодор забегнал в Одрин. Укрил се сред работниците на барон-Хиршовата железница.
Когато през 1876 г. избухва Априлското въстание, Тодор се върнал в Панагюрище, за да вземе участие в бунта. Сетнешните му скиталчества минали пак през Одрин, Цариград, Одеса, Кишинев и Плоещ - все знакови места за българските хъшове. Тъкмо в Плоещ станал част от Първа оплченска дружина, под командването на подполковник Константин Кесяков.
На 20 май 1877 г. бил произведен в чин ефрейтор за отлично поведение и усърдна работа. Участвал във всички походи и боеве на бойната единица - при героичната отбрана на Шипка, при боя в с. Зелено дърво, Габровско, при зимното преминаване на Стара планина по Химитлийския проход и при атаката над турския укрепен лагер при с. Шейново. Особено се отличил в боевете при Стара Загора и Чадъртепе.
На 30 юни 1878 г. Тодор Калоянов е уволнен от Опълчението.
След Освобождението опълченецът се завърнал отново в Панагюрище. Скоро след това се оженил за Неда Ненова Оряшкова, която била сестра на свещениците Иван и Антон Оряшкови, също учасници в Апрлското въстание. Тодор и Неда имали един син - Илия и три внука. Дълголетието си Тодор Калоянов дължал на редовните разходки, които предприемал из Средна гора. На преклонна възраст, подпрян на дряновия си бастун, отишъл за пореден път до Оборище - мястото на Първото българско народно събрание. Това преживяване той описал в спомена "Едно отдихание до Оборище", което поместваме отделно.
Тодор Калоянов загинал при нелепа злополука на 28 юни 1948 г. на 96-годишна възраст. С военни почести е погребан в София.
Днес улица в Панагюрище носи неговото име. А механа "Старата къща" е построена върху основите на бащината му къща.
„Баща ми бе несломим по дух. До последния си ден живя като възрожденец!” Това са думи на сина му Илия Калоянов, казани с преклонение и почит.
„Животът на Тодор Калоянов е достоен за възхищение, един  живот, живян достойно и отдаден за освобождението и благото на България.  Горди сме, че сме собственици на къща с толкова героично минало!“, споделят днес семейство Петришки.

Стоян Радулов, редактор

Едно отдихание до Оборище

Аз съм пътувал и с Хиршовия трен. Виждал съм отечеството ни и в оная мъка, кога турският сигналист удряше камбанките по куминя и на турски командваше, че тренът тръгва. И всички се юрваха към вратите да се качат. Кой ще ти гледа тогаз Българията? Криех се в Одрин, при нашенци, а след туй се хванах на работа при барон Хирша.
Друго е отечеството свободно. Кога почуках с бастуня по камъните на Балкана, като че чуех гласа му. Кой с пайтон, кой с муле, а аз с дечицата - пеш. На гръдта ми - ордените, памет някогашна, без тях може, но без сърце не може!
При паметника наш Минчо панагюрчето дума:
- Дядо Тодоре, стар си, а как можа да додеш до тук без конче?
Рекох му:
- Таз земля ме познава, като я почукам с бастуня, аз знам коя пътека е най-кратка, коя най-малко ще ме измори.
Като ме видяха на върха, един от отците отложи шапка. А дечицата - едно до друго: "Дядо Тодоре, дядо Тодоре!" Всяко пита и разпитва. А то землята да можеше да ни върне хората, най-добре, но как?
Разказах за които знаех и каквото знаех. Но най-важното: "Любете землята, деца мили, за да ви познава и тя и да ви помага. Помня Тодорчо Белопитов, секретарчето на Бенковски, сродник мой далечен. Пишеше той поезии и в тях казваше същото. Загина, кажи-речи на ваша възраст. А правеше свирки и хайдушки песни свиреше. Ама ще се качи на Балкана, да го чуе ухото на турчина, че Балканът е майка и баща, и всичко свидно, що наричаме отечество!"
И слязохме от Оборището пешком, всички сега заедно, по пътечките, които аз зная. Че то камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, за да им чуй мъдростта.

Тодор Калоянов, опълченец

"Камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, за да им чуй мъдростта." 

Открийте и харесайте РЕТРО ПАНАГЮРИЩЕ във Фейсбук

Конкурс за непубликувана поезия за деца "Стоян Дринов `2018"

Национален конкурс за непубликувана поезия за деца “Стоян Дринов”

Отново и през 2018 г. Община Панагюрище и Общинска библиотека “Стоян Дринов”, организират Националния конкурс за непубликувана поезия за деца „Стоян Дринов”.

Условия за участие:

- стихотворенията да са с детска тематика;

- да не са публикувани;

- до 2 (две) творби – в три екземпляра.

Награди:

- Първа награда – 350 лв.;

- Втора награда – 250 лв.;

- Трета награда – 100 лв.

Наградите ще бъдат връчени на 31 май 2018 г. в Общинска  библиотека “Стоян Дринов”.

Резултатите от конкурса ще бъдат публикувани във вестниците “Оборище”, “Време”, “Словото днес”, списание “Читалище-1870” и специализирани литературни сайтове.

Срокове за участие:

От 5 февруари до 8 май 2018 година всички, които желаят да участват в конкурса, могат да изпращат своите творби на адреса на библиотеката – гр. Панагюрище 4500, Общински пазар до Общинска библиотека „Стоян Дринов”.

За повече информация - от 9.00 до 17.00 часа (от понеделник до петък) на телефони:

0357/6-35-78 – Магдалина Матанова.

0357/6-23-83 – Стефан Рапонджиев.

Всичко за конкурса - тук.