Стоян Радулов за птиците и надеждата...

Стоян Радулов

* * *
                   ...В гнездата
                   остават най-обречените птици.
                                        Любомир Качков

І
От юг, далеч от юг се връщат
след зимите на своите надежди
птиците... Надживели пак
сезоните – съпреживените и споделените.
Прелетели океани страх, гостоприемни
брегове утехи и стремежи,
те идват уморени, озарени, окрилени,
че някога - кога не знам -
ще се издигнат толкова високо,
че всеки залез ще е изгрев ням,
бездумен, бездиханен
пред онзи плясък на крила и светлина,
идваща от края и началото.

ІІ
Зад хоризонта – моят поглед не стига –
аз и ти
– сме мираж.

ІІІ
От юг ще се завърнеш ли, далеч от юг,
след зимите на моите надежди -
като птиците?… Ще надживея ли
сезоните – самотните, несподелените?
Ще се издигнем ли така високо,
че всеки залез ще е изгрев ням,
бездумен, бездиханен
пред онзи плясък на крила и светлина,
идваща от края и началото.
В гнездата, знам, остават
най-обречените птици,
тъй както знам, че полетът единствен
е достатъчен, за да съм сигурен – обичам те!

ІV
От Изток
и из цяло Панагюрище
                 – гълъбите наши.

Стихове Стоян Радулов

Още поезия от Стоян - "Абсолютно: Любов", Фотописи: "Защо ли?..."

Баба Марта гони студа от 1 март

Няма как вече да не сте забелязали стотиците търговци на мартенички, които продават усукани бели и червени конци, но като че ли най-вече мартеници - китайско производство, нищо, че обичаят си е типично бългаски... Снегът се поразтопява, кокичетата напират и вече разпукнаха тук-там с нежните си бели чашки. Всичко това идва да каже, че Малък Сечко ще си свива юрганчето, за да заспива пролетния си сън. А на прага на годината е застанала голямата му сестра Баба Марта, която, според поверието, ще прогони студа.
Дойде сезонът на мартениците. Но откъде ли в  българския фолклор месец март има образа на капризна старица, която ту се сърди, ту се развеселява? Затова ли времето ту застудява, ту се затопля? Дали и тази година ще се окаже вярно поверието, че като види мартениците, Баба Марта ще се засмее, а доброто й настроение ще осигури хубаво време през март?  Всичко това ще научите от текста на етнографа Милена Звънчарова...
   
Българската Марта
Народното поверие пиперливо разказва защо времето през март е толкова непостоянно, а от всички месеци единствено март е представен като жена – известната на всички Баба Марта. Та като на всяка жена и на нея не било лека работа да се угоди. Ту се сърдела, защото братята й – Голям и Малък Сечко били изпили виното й, ту защото капризите й никой не успявал да задоволи – февруари бил къс, а април пък твърде мек...
Подготвени за злия нрав на мартенското време, старите българи бързали още на първи март „да размятат” нещо червено, за да грейне слънце. Този ден се смятал за предела на зимата, той бил радостната вест, че е дочакана пролетта. Още от изгрев (за да са ранобудни през цялата година) жените се залавяли да почистят из основи къщата и двора – премитали, изтупвали и проветрявали, потягали каквото трябвало, за да отпочнат подобаващо новата стопанска година. Държали много и на мартенския огън, наклаждан в дворовете, за да изгори сметта, но и за да бъде прескачан от децата за здраве и да ги пази от змии през годината. Вярвали, че като с магия техният огън помага и на още слабото мартенско слънце да закрепне и стопли земята, която отново трябвало да зачене и роди човешкия хляб.
Marta_От всичко правено на първи март обаче за нас открай време най-тачени са мартениците. Белият и червеният вълнен конец трябвало да бъдат усукани, за да вършат работата си „против уроки”. Към тях привързвали за още сила и разноцветни конци, сребърна монета, чесън или синци, парченце дрян или дюля и така приготвени с тях окичвали децата, младите момичета и булките, плодните дръвчета и новородените домашни животни. Мартениците били мощен амулет на границата между зима и лято, когато жизнените сили съвсем изтъняват, преди отново да се възродят.
Червеното, огънят и слънцето бележат мартенската обредност. Дори и днес традицията е жива и облива в ярък цвят къснофевруарските ни улици. Поизбледняла е отколешната й символика, а неизменните бяло и червено сега съжителстват с всякакви герои на деня – от родените в царството на животните (и лъв, и мишка!) до пластмасовите превъплъщения на родените в Холивуд (по избор – Батман или Човекът-паяк). Все още вярваме, че мартениците носят здраве и плодородие и помним, че трябва да ги свалим, щом видим първия долетял от юг щъркел. Е, все още не е късно до си спомним и за традиционното мартенско почистване, от което нашите дворове и улици така отчаяно се нуждаят. Та дано „Марта ни дойде по-добра / колкото добра – по-весела” (нар. песен)!

Текст Милена Звънчарова


* * *
Сечко свири във комина
и не ще да си замине,
но ще го изгони вече
Баба Марта тази вечер.

И макар, че сняг прелита,
и е още мразовито,
виждам вече накачени
мартениците засмени.

И погледай магазини
са накитили витрини,
сякаш алени и бели
цветове са нацъфтели.

Сякаш всекиму говорят,
че ще дойде скоро пролет,
тези малки пратеници-
пъстроцветни мартеници.

 Стихове Елисавета Багряна

Надежда Димитрова - "Безумно е . . ."

Снимка Стоян Радулов

Безумно е – като очите ми,
и нечовешко – според другите,
и безмилостно – като мен дори,
и недостигаемо – като в съня ми,
и парещо – като изгаряща целувка
... И гонещо – като мечтите ми,
и молещо – като дете,
и търсещо – все истината,
и обезболяващо – като във мислите ми
...Това, да те обичам.

Стихове Надежда Димитрова 
(27.02.2012 г.)

Памет за Диригента Делчо Радивчев

Повече от 30 години музикалният живот в град Панагюрище се свързва с името на Делчо Радивчев - композитор, диригент и музикален педагог.  Многостранният му талант, високият му професионализъм и изключителна дарба на музикален педагог бележат всички негови проекти – работа с ансамбъла и неговите формации, градски духов оркестър, мъжки ансамбъл, дамски секстет, градския пионерски хор, хоровите колективи на ПП “Персийски килими“и болницата. През 1950 година той създава и докрая на живота си ръководи ансамбъла за възрожденски песни „Ралчо Сапунджиев“. Ансамбълът, който възторгваше  и изправяше на крака не само панагюрската публика, но разнасяше музикалната ни слава по различни сцени и от ефира на Радио София. Делчо Радивчев е автор на оперетите „Снежанка“ и „Чудна свирка“, композира ораторията „Април бунтовен“, създава десетки песни, често по стихове на панагюрски поети -  Дочка Кацарева, Борислав Станчев, Иван Страхинов. Преклонението му към народното песенно творчество го води към обработка на десетки панагюрски народни песни, което им дава нов живот и популярност. Изключително популярна е и неговата сценична адаптация на народни песни, обединени в „Седянка“-та. И не само... При препълнена зала преминават и постановките на оперетите „Царицата на Чардаша“ на И. Калман, „Сватба в Малиновка“ на Б. Александров, "Кето и Коте“  на В. Долидзе и др. на самодейния оперетен театър, ръководен от Делчо Радивчев. Музиката живее в него. А той живее с музиката. Чрез музиката. За музиката. И тази отдаденост изпълва и отрупаната с партитури и инструменти репетиционна, и огряната от прожектори сцена, и онези мигове с приятели, когато сяда на пианото и запява любимата си  „Blu, blu, blu canari…”
Ако не ни беше напуснал така без време, днес Делчо Радивчев щеше да навърши 85 години.

Солистът Никола Скачков заплени залата

На 28 февруави 2012 г., на рожденния му ден, в Камерната зала на Театъра Дом-паметник в Панагюрище се събраха десетки почитатели на музикалното изкуство, самодейци и приятели за паметна вечер, по повод 85 години от рождението  и 30 години от смъртта на Делчо Радивчев. Развълнивана от събитето, с топли думи към присъстващите се обърна Галина Матанова, заместник кмет на Общината, беше връчен и паметен адрес от името на д-р инж. Лъчезар Цоцорков, финансирал звукозаписа на два диска с панагюрски народни и възрожденски песни. Пенка Радивчева, която живее в ЮАР, е нарекла спомена за баща си „Докосване до теб“, един вълнуващ текст, който скоро ще предоставим на читателите на "Чат-Пат". Един след друг на сцената заставаха солистите Никола Скачков, Петя Проданова, Донка Терзийска, ансамбълът, вокална група "РаДеАн", духовият оркестър „Делчо Радивчев“. Публиката пееше и ръкопляскаше в такт. Диригенти бяха Анета Калпакова и Андрей Манев.
А от екрана на мултимедията  се усмихваше Маестрото...

Текст и снимки Мария Бегова 

Художествено

                             на Делчо Радивчев

И ми е есенно, и музика цвети,

и божието рисува земните ни любия.

Спори усърдието из плодните мечти

и слави - всяко денонощие е хубаво.

Набъбнал урожай - изнесени уроци...

И прави красота из черно, бяло.

Клавиши глаголят пророчества...

Човекът е и Бог, и дявол.

И всички земни идваме небесни.

От тамошния дом да сторим божието тук.

И страдаме, и любим... И в хаос блесваме.

И сме илюзия, и истина - накуп.

Защото е художествено сега!

Защото ми е поезия и музика...

В Деня на Космоса целуваме Пегаса

и ми е Радивчево со божията пентатоника.

Стихове Иван Станчев

   

Зам. кметът Галина Матанова открива вечерта

Андрей Манев дирижира Духовия оркестър "Делчо Радивчев"

Гавърверсия: Айдушки песни

Да, хм!... Във Facebook може и да е факт, но тук това никога не може да се случи. Представете си :) Както ще го докаже и ГАВЪРВЕРСИЯТА на Балтията, която публикуваме малко по-долу. Макар и отпечатана преди години (все пак не толкова назад!), тя е учудващо актуална днес - особено в светлината на последните разкрития на Уикилийкс за нивото на корупцията в България, която се е срастнала с полиция и власт, както и за главозамайващата бюрокрация... Дето се вика: "Нищо ново под слънцето!". Само дето ни се налага да живеем под същото това слънце, а не под швейцарското, примерно.
А ние какво можем да направим, освен да пишем?

("Чат-пат", бр. 9)

Рада Панчовска: Като дете книгите ме озадачаваха

Рада Панчовска е едно от популярните имена сред пишещото братство у нас. Преди всичко като поет и преводач. Но и като обществен деятел. Работила е във в. „Оборище“ в Панагюрище и в Института за български език към БАН в София. Управител е на частно издателство „Проксима-РП“, член е на Сдружението на българските писатели, където е секретар по поезия, както на Съюза на преводачите в България, на който бе председател. Тя е сред основателите на Свободното поетическо общество и на Асоциацията на испанистите в България.
Рада Панчовска е и превеодачът на испански на химна „Върви, народе възродени!”, включен в книжка с общо 21 негови превода на европейски езици и разпространяван в чужбина по идея на Миглена Кунева, докато беше външен министър.
Родена е в с. Оборище през 1949 г. Израства в Панагюрище, където завършва първо "Свето Покровско"-то училище, а след това и гимназията "Нешо Бончев". Още там тя получава и първата подготовка за поетичните си полети. “На въпроса на един от моите учители какви искаме да станем тогава заявих, че искам да пиша дебели книги, което ме озадачаваше дълго време, защото по онова време се интересувах от физика, астрономия и математика”, сподели в първото си интервю пред мен самата Рада. По-късно се дипломира по българска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, с втора специалност руски и - факултативно - испански език.

Поетичният дебют на Рада Панчовска е в сборника “Смяна ’81″ (1981 г.), последван от стихосбирките “Всеки ден” (1984 г.), “На белия свят” (1992 г.), “Кратки срещи” (1993 г.), “Убягващи впечатления” (1994 г.), “Аритмии” (1996 г.) и “Приписки към антологията на съвременна испанска поезия ‘Гласове на жени’ (1997 г., двуезична – на български и испански език), “50 стихотворения” (1999 г., включваща избрани творби) и “50 стихотворения” (2001 г., двуезична – на български и испански), “Анонимният успех” (2001 г.), “Обратно броене” (2007 г.), "Стени и мостове (2011 г.)
Рада Панчовска е публикувала и десетки книги със свои преводи от испански. Най-ценни обаче са преводите й на Хорхе Луис Борхес, Елисео Диего, Октавио Пас, Мигел Лабордета, Франсиско Урис, Ана Мария Навалес, Мария Виктория Атенсия, Хосе Анхел Валенте, Клара Ханес, Алберто де Куенка, Антонио Фернандес-Молина, Рафаел Леон и мн.др. Нейни стихове са превеждани на испански, английски, немски и словенски. Превела е на испански поезията на Блага Димитрова, Иван Теофилов, Николай Кънчев, Иван Цанев, Кирил Кадийски. За преводните си сборници от испански “Поезия” и “Гласове на жени” е носител на годишните награди на Съюза на преводачите в България  и на Центъра за изкуства “Сорос” за 1996 г. Превежда и от английски. Например съвместно с Цветанка Еленкова издаде на български книгата на английския поет Джонатан Дън "Въпреки това".
Участвала е в международната писателска среща-круиз „Вълни на три морета“ и в поетични четения и фестивали у нас и в Родос (Гърция), Берлин (Германия), Куртеа де Арджеш (Румъния), Струга (Македония), Сан Роке, Веруела, Мадрид, Гранада и Приего (Испания), както и в международни преводачески и издателски срещи в Тарасона и Албарасин (Испания) и Мексико (Мексико). Живее в София.

Стоян Радулов 

ПОЕЗИЯ ОТ РАДА:

Дописки до небитието   
Облегнала бележник на коляното записвам
в кратките почивки с малко думи
най-същественото, за да възкреси отново
в паметта изминатия път, когато от отвъд
потърся упование в завършената битност
пред ширналото се не-битие, което е.

Тънкостите на добрия вкус   
Колко върхови усилия се искат,
воля и самоотричания и смиреност,
за изисканата сдържаност на само ред.
(Да, де, епитет до епитет.)

De Profundis      
Човекът на духа е онзи стълб, на който
рицарите връзват уморения си кон.

Животът е самотно занимание
Животът е самотно занимание.
На дъното на слънчевия световърт се сгушва,
залепил криле,
и се оттласква с всички сили от засмукващия
вихър на всемира,
в светкавично единоборство с който се е осъзнал.
Срещу космическата пустош
и неимоверните безмери вдига
в щурм щита си, съшит от клетъчна мембрана,

животът е самотно занимание.

Решения
Защото само любовта ни побеждава.

На силата отслабват силите след време.
Затварянето на устата някому е временно
решение - властта налага мнения, не ги променя.

И само любовта отвътре ни превзема.

Притежания
Откривам с ужас, че животът ми не ми принадлежи.
Последното убежище, на самотата, е така
наблъскано с отминалите мигове, разнищено.

Сгъстеното им време се пресича с чуждите съдби -
и нищо не е свършило, преди да стана жива,
и нищо не започва чак след мойта смърт.

Откривам, че не съм си също крайна цел.
Пространството, което съм заела, ме обгръща.
Отново и отново се осмислям: външност, същност.

Дори смъртта ми няма как да ми принадлежи.

Дъга над пустотата
Сред милиардите върху земята
след един от нас по-малко
остава пуст светът все повече.
Животът ни е мост, опрян на бездни.

Стихове Рада Панчовска


ОТЗИВИ ЗА ПОСЛЕДНИТЕ Й 
ПОЕТИЧНИ КНИГИ
"Обратно броене" (2007 г.)

Не бих се заела да обяснявам поезия: ненужно е и невъзможно. Затова пък най-разкошната възможност е да я срещнеш, да я задържиш при себе си, да я употребяваш. Защото тя е действие, което придърпва в пътя си докосналите се до нея, посвещава ги и оставя всеки един на място по-високо или поне по-различно от онова, на което е бил преди срещата. Като казвам това сега, говоря също за поезията в книгата на Рада Панчовска и за местата, където тя ме заведе: в градини за размисъл, край фонтани, превъртащи прохладни води на спомени, край засади на изострени сетива, по пътеки от сенки и светлини.
Погледнато другояче – през гръцко-испанско-германско-унгарски и нашенски места, „най-обикновени” и тайни, живеещи и застинали, днешни и безвременни.
Казано другояче – от „спомените с остър ръб на диамант” до бъдещето, което „сякаш никога не е било”. Всичко това – населено с хора, котки и кучета, дървета и птици в гора и градина, щъкащи твари и ехо от изгубени гласове, наяве и не... Всичко това – с потапяне всецяло в „на битието празничния смисъл”, но и в непразничния. С разбиране и съчувствие, но и с дистанцията на иронията; и без опити за самозалъгване; и с насмешливо-игриво боравене с баналните „мъдрости”, и с отхвърляне на амбициозната напрегнатост /”Откривам, че не съм си крайна цел”/. И даже с непривична безпощадност:
"От страстите на миналото някой път
ми се повдига самочувствието, друг път
просто – ми се повдига."
"Великолепно вътрешно пътуване из „външното”, с компас единствено собственият усет и нрав: сдържан, толерантен. Спокоен да разбира; да не пресмята; да брои обратно; да се оставя свободно на удоволствието от лаконичността, но също и на удоволствието от разточителното описване. Да бъде себе си."

"Стени и мостове" (2011 г.)
Със заглавието си "Стени и мостове", книгата на Рада Панчовска определя съвсем коректно своите параметри. Това е една гео- и градска поезия, бидейки необходима и полезна, без да е претенциозна, така както релефите на съвременния ни живот опират до онова, което един ден ще се съхрани - цивилизация, а не кич. Малките неща, малките жестове, деликатността, чувствителността, предаността – всичко, което е връзка, но не обвързване. Това са и нейните мостове и граници. Всяко от стихотворенията е посвещение. Оригиналността в стила на Рада е в това да минава незабелязано, но оставяйки винаги усещане за присъствие.

Текстове от Екатерина Йосифова

Вече се пише за електронното издание на "Чат-пат"

С цяла страница във вестник "Време" - Панагюрище, бе отбелязано представянето на антологичната хроника "Дойдох. Видях!..." на Димитър Стефанов по повод 60-годишнината на литературното братство в града. Изданието е отделило и подобаващо внимание на възраждането на "Чат-пат" в електронно издание.

А ето и малко любопитна статистика.
Първият брой на "Чат-пат" излиза на 27 октомври 2000 г. Оттогава досега са издадени 10 броя. Последният е посветен изцяло на Втората арт среща в Жребичко. За първите 9 броя обаче изданието има внушително литературно присъствие. На скромните 46 вестникарски страници са били отпечатани 73 стихотворения, 48 епиграми, 9 разказа, 2 импресии и 10 есета, или общо 141 литературни единици. Специално за "Чат-пат" панагюрските художниците са създали 58 рисунки, илюстрации и карикатури, включително първият комиксов разказ в картинки в града. Направени са 27 представяния на автори и книги, а на страниците на "Чат-пат" са дебютирали 13 нови автора. Подписите си под изданието само за тези 9 броя са поставили 46 последователи на словото и 4 художника.

Отзив за книгата "Дойдох. Видях!..." във в. "Време" вижте ето ТУК
Вижте как е отразено представянето на антологичната хроника на официалната страница на общината ето ТУК

ДОБРАТА НОВИНА:
На 1 април 2012 г. излезе новият 11 брой на в. "Чат-пат"

Иван Радулов - "Баш майстора" (разказ)

Художник Стайо Гарноев

Когато преди години на Гечо му се родиха първите близначки, той разцъфтя от гордост и щастие - зер, не току тъй се докарва тая работа. За  нея се иска мурафет, чалъм и много мерак. Тогава черпи наляво и надясно, и непрекъснато се хвалеше ту с майсторлъка си, ту със семката от сой. За тези хвалби и фръцкане сред мъжете в селото му излезе прякорът "Майстора", а сред жените "Хвалипръцльо", гледайки го такъв един слаботелесен и измършавял.

Да си кажем правичката по-скоро жена му Гана бе  надарената с плодовитост и изкусност по правенето на близнаци. Една такава червенобузеста и яка, като за двама Гечовци. Можеше да носи по чувал ръж без да й мигне окото, същински мъж. И приказката й малко гърлена, та като я слушаш, без да си я виждал, със сигурност ще я сбъркаш с другия пол. Разправят, че преди няколко години на събора по Илинден, в селските борби метнала без усилие в прахоляка селския бабаит Пондьо Бичето, та взела страха на бая мъже. А жените шушукат, че "поизтърсва" чат-пат панталоните на Гечо, колчем се прибере пиян.
Когато след една година, вместо жъдано момче им се "пръкнаха" още две момичета-близнета, Гечо увисна мустаци и се чудеше как да отбива присмехулните закачки на момчетийте в селския хоремаг. Току добре, че е духовит, та все успява някак си да излезе от положение.
- А бе, Майсторе? - подкача го някой от аверите му на съседната маса. -  Как ги правиш тия работи с пеперудките, бе? Ората по една жена едва завъртат, пък ти цял харем навъди, къх-къх-къх-къх!
- То, Дело-о, ако доведеш твоята, мога и нагледно да ти покажа баш биля как стаят тия работи. Отстрани като гледаш ти са струва лесно. Лесно, ама-а за момче. Туриш краставица и ти са роди краставица. Иж, за момиче се иска майсторлък. Значи,  присадиш краставица, пък ти са роди слива. Е-е-е? - Гечо килва каскета си  и като се ухилва доволно, отпива от половницата, а онзи не смее повече да гъкне.
Един ден в разгара на задевките на вратата се появи Гечовица. Увисна като градоносен облак, та затули с огромното си туловище и малкото видело в ниската кръчма. Народът вътре се постъписа и шумотевицата позаглъхна, но с любопитство зачака представлението. А то, неминуемо щеше да се състои.
Гечо, седнал с гръб към вратата нито вижда, нито усеща нещо около себе си. Ръкомаха наставнически и така разгорещено каканиже, че човекът пред него току се снисва, за да не му извади  я някое око, я някоя слюнка да му лепне. Гласът му се носи самотно из цялото помещение и извисен в най-тънки трели изхвръква чак навън през отворената врата.
- Ша знаеш от мен, братле, жената тряба да а разчепкаш на памук. Да мине през ръцете ти като през влачарница и да стане мека и гладичка като паужинка. Да та почувства така-а-а и отвътре, и отвънка да та почувства. Тогава са дюздисват близнаците, а-а! Значи тя мека, мека, ти корав като мамул, ха-а-а, баш майстора питай за тия работи… Всяка коза си сака пръча, от мен да го знаеш !
Ненадейно Гечо съзира пред себе си шарената престилка със завития под нея корем и онемява. Би разпознал негабаритния силует на жена си и сред хиляди други, хеле пък корема...  Той е  един такъв навирен, малко поиздут от ражданията, като да е вечно "в положение". Поглежда от долу на горе, готов всеки момент да захлупи главата си с ръце, ако се наложи.
- Ох, ега ти и на кака чепкалцето-о-о… - дочува я да казва през зъби и разбира, че няма да му се размине. Усеща как тя дърпа половницата от ръцете му и на един дъх допива що е останало в нея, след което я хрясва така силно в масата, че той подскача заедно с празната чиния, останала от мезето.
- Тя, та-а, твойта работа ша стане, кога  попадията като са опопи и на голобрадото кьосе вземат, че им поникнат бради … А-а !. Ей, видите ли го майстора, бре ? Що си не покажеш барем и инструмента, та ората да добиат пълна представа за майсторлъка ти, бре? Памучец, а ? -разяреното женище кима заканително глава. - Душичката ти с памук ша извада, нерезу ненаситний... Стани ! -изкомандва изведнъж то.
Вместо да се изправи, Гечо се снишава и се опитва да се навре под масата, но Гечовица го докопва за яката на дочената рубашка. После с лекота го повдига, като да изцежда пране от коритото.
- Вижте го него, правача! Ми, то-о "с уста" отстрани много лесно са правели дяца, ама  как са отчуват знаете ли? Аз да съм знаяла тук на ракийка да съм ги сторвала. То като гледам, кос-коджа праваче ша са намерат. На мен ръцете ми окапват от работа, а той цял ден по кръчмите… Мекички да сме били-и-и…, като памучецъ-ъ… Ша видиш ти коравия като са приберем дома пукелу ниедни. -  Подмишва го като торба през кръста и яростно го повлича към вратата. Гечо рита напосоки във въздуха, безпомощен като пеленаче.
- Ма, чакай, ма-а-а, ти от майтап не разбираш ли ма, кльота жено? - скимти злощастникът под яката й мишница. Единият му цървул отхвръква и се пльоска на съседната маса, но Гечовица не забеляза и продължава да го носи. Извъръща се  и просъсква:
- Мълчи и да не си гъкнал, префирио многодетна!… Майтап било, пиандурнику, майтап, ама-а на моа гол задник, - и изглежда свирепо притихналите мъже. После изръмжава:
- Не ма гледайте, оти всичките сте един дол дренки, "праваче неокастрени". До пладне гривеци, след пладне папуняци. О-ох, оти ли не бях мъж, па да взема гьосовицата-а, па да ви смъкна панталонците-е, па да фърла гьосовицата….- и хряска вратата, та изпопада от мазилката, повлякла като перце Гечо надолу към "Купището".
През прозореца се мярка за миг обоселият крак на Геча със  скъсания чорап, с изхвръкналия палец като картоф, който отчаяно хвърля текмета, подобно на обречено гергьовско агне.

Иван Радулов, 2000 г.
(Разказът е публикуван в книгата "Мигове", заедно с други произведения от автора.)
Разказа "Отец Галитьон" четете тук

Камелия Кондова: Думите защитават мен и живота ми

Камелия Кондова

В ТРЕТО ЛИЦЕ:
“Думите защитават теб, позицията, живота ти… Когато ти трябва да защитаваш думите си, прилича на самозадоволяване… Не съм любител на това…” - категорична е Камелия Кондова след участието си в един от "трубадурските двубои", организирани в арт-център "Алтера" в София през 2009 г.
Ако някога сте чели поезията й (а то звучи невероятно да не сте), значи сте наясно с категоричността в стила й - и за хубавото, и за лошото; и при обичането, и при отричането...
“Красиво, силно и до болка искренно, такова, каквото струи от сините й очи, когато общуваш с нея. Непринудено – не премълчано, ненапудрено, а с толкова много поезия.” - така говори за нея варненската галеристка Ваня Маркова.
"Нехаресващите поетиката на Камелия Кондова са речовити и гръмогласни. Почитателите – сърцати и усмихнати. Но речите ще се забравят. Преживяното – и очакването, и сбъдването – ще остане. А някой, някъде, ще стане по-добър след нейните стихове." - Това пък споделя Валентин Дишев.
Камелия Кондова е родена на 26 февруари 1969 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия в родния си град. Висше образование получава във ВТУ "Св. св. Кирил и Меотодий", специалност българска филология. Работи в радио Добрич като журналист. Член е на съюза на българските писатели от 1997 г. Автор е на стихосбирките: "Повод за живот" (1988), "Не и милост" (1990), "Как се обича художник" (1994), "Тепърва ще се уча на живот" (1998), "Малки смърти (Почти любовна лирика)" (2007) и "Колко е живот да му се сърдя" (2011).
Камелия Кондова е отличавана с Голямата награда на националния конкурс "Петя Дубарова" и още след първите си поетични стъпки е наричана "детето чудо на добричката поезия". По-късно се утвърждава, като печели два пъти Голямата награда на националния конкурс "Веселин Ханчев", Първата награда на в. "Литературен глас" в Стара Загора, и Първата награда от Националния конкурс "Петър Алипиев". А за книгата си "Малки смърти" от 2007 г. е удостоена и с Наградата на Съюза на българските писатели.
Камелия Кондова ще бъде в Панагюрище на 26 март заедно с Маргарита Петкова за предтавянето на новата й книга "Подсвирквайки си - към Голгота", на която е редактор.
Предлагаме ви едно интервю с Камелия Кондова за в. "24 часа".
 
Текст Стоян Радулов, снимка Божидар Тодоров

ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ:

- Автор сте на поетични книги от 17-годишна възраст...
- Да, така беше. Христо Фотев и Недялко Йорданов, които бяха в журито на конкурса "Петя Дубарова", да вземат да ми дадат голямата награда. След един месец получих покана за издаване на книга. Тогава всичко беше регламентирано, нямаше самиздат.

- Камелия Кондова има много почитатели и последователи. Чу се, че веднъж дори сте се срещнали със самата себе си...
- (Смее се.) Беше, преди да излезе първата ми книжка. Тогава имаше няколко литературни издания и вестник "Пулс". Ние си ги купувахме и изрязвахме текстове. И аз съм преписвала нечии други стихове. Така имах стиховете на Маргарита Петкова, преди да се добера до книгите й. Пътувам веднъж в нощния влак и попадам на момиченце на моята възраст.
Заговорихме за литература, запознахме се и тъкмо да й кажа как се казвам, тя ме изпревари и се представи като Камелия Кондова. Който и да беше на моето място, също нямаше да я прекъсне. Това е много интересна шизофрения. Не я опровергах, съгласих се, че е Камелия Кондова, защото ми стана инитересно. Момичето извади тефтер и зачете моите стихове. Оставих я да слезе от влака като Камелия Кондова. Маргарита Петкова например знае, че се появила още една Маргарита Петкова, която дори раздавала автографи от нейно име.

- Графоманите по-малко ли са сега, или повече?
- Те си плащат книжката. Поръчват си по 500 бройки и бият хората по главите, като им ги подаряват. Амбицията винаги е била обратнопропорционална на таланта. Сега не е трудно. Има толкова много медии. А в интернет пък въобще не е проблем - влизаш и пишеш денонощно.

- Ако човек пише само в нета, може ли да стане популярен поет?
- Интернет е нож с две остриета. Той е бързо средство за постигане на популярност, но нали зад това трябва да стои качество. Този, който чете литературните сайтове, ще те забележи. Аз така съм открила не едно или две млади дарования. Дълго спорихме по въпроса с Гриша Трифонов, голям наш поет.
Той подскача от радост, когато открие талантлив млад автор. Имаме шантаво книгоиздаване и ако нямаш 1000 лева в джоба си, какво правиш? Вярно, че за да забележиш таланта в нета, трябва да минеш през тонове графомани. Но аз открих там страхотни момичета и момчета. Има прекрасни литературни сайтове, в които влизам основно за да чета. Така намерих едно гениално момиче от Полски Тръмбеш, казва се Елена Денева.
Запознах и издателство "Захарий Стоянов" с нея. Живот и здраве, ще излезе и нейната книга. Това са начините сега. Интернет е една огромна виртуална книжарница. Има всичко. Има обаче и мегдан да се развиват много шизофрении. Има няколко Маргарити Петкови, три Весели Йосифови, две Камелии Кондови....

- Това ли са единствените рискове в нета?
- Най-страшното е, че по ред причини младите хора са литературно неграмотни. Нямат представа от Дамян Дамянов и Давид Овадия, в същото време имат сърце и могат да припознаят за свое някое чуждо стихотворение. Объркването може да стане и съвсем невинно. Веднъж получих мила покана от едно училище. Спечелили проект, получили пари, направили декори и ми звънят и да питат могат ли да направят спектакъл по мои стихове.
Съгласих се. Поканиха ме на премиерата. Започна голямата рецитация. Първото стихотворение изобщо не е мое - на Валя Радинска. Второто стихотворение също не е мое, а на Маргарита Петкова. От 40-минутен спектакъл 10-12 стихотворения бяха наистина мои. И тези неща се получават, защото на някого му харесва нещо, пльоска го в някой форум, не го подписва, но казва, че е на еди-кого си и край. При децата, които ме поканиха, нямаше користен момент. Напротив, бяха много мили, а на мен ми стана малко неудобно.

- Какъв според вас е профилът на хората, интересуващи се от поезия в днешно време?
- Много приятно съм изненадана, че сред ценителите на поезия сега има млади хора. Има, разбира се, и мои набори на по 40 години, но моето поколение много четеше и имаше потребност от поезия. Веднъж ми се случи един куриоз. В един град ме посрещна една жена на видима възраст 50-55 години и ми каза, че е отраснала с моите стихове. Иначе сега има голямо желание да се избълва всичко, а интернет позволява това.

- Разбрах, че две от книгите ви се издават безплатно от ИК “З. Стоянов”.
- Никога не съм издавала книги срещу пари. Всички са ми издадени безплатно. Не виждам логика да си платя, за да си издам стихосбирката. Последната с избрани стихове се казва “Колко е живот, да му се сърдиш”.

- Какво сте спечелили от това, че издавате книги? Може ли да се препитавате с тези пари?
- Абсурд! Печеля това, че след известен период в живота си, в който съм натрупала стихотворения и искам да ги споделя с публиката, не си бъркам в семейния бюджет, за да видят бял свят. Може би някой има потребност от тях, щом издателят иска да инвестира в теб. 
Интервю на Юлиана Велчева, в. "24 часа", снимка Павел Николов 

Животът - начин на употреба

Животът снощи зверски се напи.
(Със всички извинителни причини.)
Така поне преминахме на "ти" -
дистанцията се скъсява с вино.

На първа фаза беше страшно мил:
Недей, любов, не се хаби напразно!
Не става Аполон от крокодил,
повяхнали цветя не правят празник...

На втора фаза, вече свил юмрук:
Ти докога така ще ме живееш?
Споделяш ме с поредния боклук -
без мисъл, без сърце. И без идея!

На трета фаза и прегърнал стол,
животът със езика си преплетен
изфъфли, че човек се ражда гол -
със кожата си всичко да усети.

И после падна под една дъга
от виненки наместо пеперуди.
Усмихнат като детството заспа.

Проклета да съм, ако го събудя!

Минало време в бъдещето с женен мъж
                                                На Лени и Лора с обич

Няма да споделям с него празници.
Аз самата празник ще му стана.
... Между два и четири. Сред разни
други причинители на рани.

Той без мен ще боледува зимата.
Аз ще го лекувам, но на пролет.
Срещу мен ще се изправят климата,
клюката и крехката му воля.

Ще се крием, ето, вижте – няма ни.
Има я единствено вината.
Аз сама ще се пребивам с камъни -
като гледам снимки на децата му.

Но ще съм вълшебно огледало,
ще показвам само смях и песни.
Само че... това съм го живяла.

И смъртта, ви казвам, пó е лесна.


На 43
Фалшиви – одите за любовта.
И ето, че ми стана безразличен
Животът, който проговаря с „Да!”,
а после три живота го отрича.

Но всеки ден се будя със сърце
и то се влюбва глупаво и гласно,
в Живота, който заявява „Не”,
а после...три живота е съгласен.

И уж е тайна стръмният пейзаж.
И уж съвсем сама си го катеря –
Живота, който иска да е  страж,
но няма как да ми остане верен.

Разбирам го, преди да сподели
душата си (остатъка от нея).
Животът с побелелите коси
не вярва на каляски и на феи.

И аз във всяка приказка греша,
но пак се вкопчвам (сигурно съм жива?!)
в Живота – опашатата лъжа.

Опашката е смърт. Но е красива!
                                           (27.02.2012 г.)

Стихове Камелия Кондова

По стъпките на Павел Бобеков до Търново

165 години от рождението на големия български революционер Павел Бобеков се навършват през 2017 г. Роден е на 26 октомври 1852 г. в Панагюрище. Той е председател на Военния съвет (Привременно правителство) в Панагюрище и хилядник по време на Априлското въстание в IV-ти Революционен окръг.

Павел Бобеков е най-големият син в бедно панагюрско семейство. Завършва класното училище в града при учител Найден Попстоянов като един от най-добрите ученици. През 1864 г. е пратен да учи в Цариград, вероятно в Роберт колеж. През 1866 г. почива баща му. През 1870 г. се записва в султанското военно-медицинско училище. Там се запознава с други будни български младежи. През 1874 г. е принуден да прекъсне обучението си и да се върне в родния град, за да поддържа семейството си.
Доброто му образование (знаел е френски, гръцки, руски и вероятно английски език) е причина да бъде издигнат като главен учител на панагюрското класно училище и председател на читалището. Уважаван е от съгражданите си за добрия си характер и висока култура.
След пристигането на Георги Бенковски във въстановения революционен комитет на Панагюрище влиза и Бобеков и скоро застава на чело. Преди началото на въстанието той е единодушно избран за хилядник на панагюрци и изпълнява ролята с достойнство.
След потушаване на въстанието успява да избяга във Влашко, след което участва като доброволец в Сръбско-турската война през 1876 г. През 1877 г., заедно с Иван Аджиенов от Казанлък издават българския вестник "Секидневний новинар" в Букурещ, на който Бобеков е първи редактор.
При обявяването на Руско-турската война Павел Бобеков се записва като доброволец и е зачислен при щаба на генерал Гурко. При Велико Търново заболява от тиф. Умира в прегръдките на майка си на 29 октомври 1877 и бива погребан в Търново.

Иван Радулов (в дясно) като Павел Бобеков

Павел Бобеков е единственият панагюрец сред апостолите на Априлското въстание през 1876 г. от Четвърти революционен окръг - Панагюрският. Не само поради тази причина обаче неговият образ винаги ме е запленявал. А и защото баща ми - Иван Радулов - не веднъж е влизал в неговия образ по време на възстановките на въстанието, които се правеха в недалечното минало в Панагюрище.
Тази причина, битността ми на журналист, а и 130-годишнината от смъртта на Бобеков, която бе отбелязана на 29 октомври 2007 г. ме накараха да предприема едно вълнуващо пътуване до любимия град Велико Търново. За да открия неизвестния гроб на революционера. И да му се поклоня.

По стъпките на Павел Бобеков в Търново
Стъпките ми отекват по кълдаръма на улица “Въстаническа”. Слънчевият ден хвърля живописни сенки по стария град на Велико Търново. Зад гърба ми е останала Самоводската чаршия – сърцето на Старо Търново - с паметника и родната къща на Емилиян Станев.
Стъпките ми имат цел. Поглеждайки към синьото небе, забелязвам камбанарията на църквата “Св. Никола Чудотворец”. И току под нея, в малка градинка, се открива малък барелеф върху родопски гранит с надпис “Аз умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна... Павел Бобеков”. Това е.

Дворът на църквата "Св. Никола" в Търново

Хубаво е да се показват снимките на това място, да бъде разказана неговата история, защото малко панагюрци го знаят. Някъде в църковния двор са положени тленните останки на родолюбеца и революционера Павел Бобеков, апостол на Априлското въстание и председател на привременното правителство през онези десет велики дни на Април 1876-та.
“Камбаните пеят...”
130 години след това обаче мястото на гроба не е точно определено и все още е така. Изминалите десетилетия са отнели възможността да се поклоним над костите му. Някъде тук е, каза ми тогава отец Славчо и ръката му прави полукръг из двора, където сред рози и гербери се подаваха надгробни обелиски.
Търновци обаче намират начин всички признателни българи да могат да поставят цветя пред една от своите светини. На 25 април 1996 г. по инициатива на местния културен отдел към общината пред храма “Св. Никола” е издигнат паметник на Павел Бобеков. Гранитът е донесен от Малко Търново. Тогавашният НИПК към Министерство на културата, местната структура на Общобългарския комитет “Васил Левски” и Висшето военно общовойсково училище “Васил Левски” помагат на община Велико Търново паметникът да бъде поставен навръх 120-годишнината от Априлското въстание. Привлечени са скулпторът Панайот Димитров и архитектът Теофил Теофилов - това разбирам от Марин Маринов, специалист в отдел “Културно-историческо наследство” на старопрестолнината ни. На церемонията по откриването присъстват акад. Благовест Сендов, по това време председател на Народното събрание, а словото е прочетено от Илчо Димитров, тогавашният министър на образованието. Паметникът е осветен от търновският владика митрополит Григорий.

Паметникът на Павел Бобеков непосредствено до църквата. На паметната плоча върху него е взета част от предсмъртните му думи "Майко, аз умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна! Никога не допусках, че ще видя това! Умирам, майко, спокоен и за това, че докрай изпълних дългът към Отечеството, на което дадох слабите си сили, които му дължех!"

Мястото за вечния покой на Бобеков не е избрано случайно. Църквата се намира точно под улица “Поборническа”. Съвсем наблизо е къщата на Иван Хаджидимитров (1845-1922), председател на революционния комитет във Велико Търново и участник във въстанията от 1875 и 1876 г. А във взаимното училище, в самата църква, през 1879 г. са проведени неофициалните събрания на Учредителното събрание по “Общонародния върпос”, т.е. Съединението, с участието на депутати от Мизия, Тракия и Македония.
Историята наднича от всеки ъгъл на тесните и стръмни търновски улички. Самата църква “Св. Никола” е построена в периода 1836-1840 г. от майстор Иван Давдата и архитект Колю Фичето. Иконостасът и владишкият трон в нея са дело на тревненския дърворезбар Йонко Попвитанов.
От високото място, където се намира църквата, се вижда прекрасната панорама на Търново, паметникът на Асеневци, Света гора, Царевец и Трапезица. Град на царе и църкви, на възрожденци и въстаници. В този град почива и частица от Панагюрище. И няма случай, в който да съм дошъл в Търново, и да не съм се отбил дотук.

Текст и снимки Стоян Радулов

СВЪРЗАНИ ТЕКСТОВЕ, ПОСВЕТЕНИ НА ГЕРОИ ОТ АПРИЛСКТА ЕПОПЕЯ:

За Петър Чардаков от Попинци и защо гръмва по-рано въстанието, четете тук

За Георги Зафиров - аптекар и родолюбив априлец, четете тукЗа Делчо Уливеров и признателните към делото му поибренци, четете тук 

За Орчо войвода - ратник на националната кауза, четете тук 

За Искрьо Мачев - учителят-революционер, четете тук 

Поезия от Нина Радулова

Нина Радулова

Обичам

Миниатюрен букет светлина
пак поднасят звездите,
обвит със сенките къдрокоси.
Лампите улични мигат очудени.
Тичам, подмишила немирника-вятър.
Тичам съдбовно и шепна:
"Обичам! Обичам!"
                           (1969 г.)

Възрасти

Покълвах до тебе
стръкче
цвете-
все още
несбъднато,
ала истинско…

Днес
съм роза
разлистена,
странно
примамлива,
но и
б о д л и в а …
                          (1984 г.)

Дай

                 "Поддържам денем своите илюзии…"

                                         Любомир Тонев

Дай да те докосна.
Дай да те погаля.
Наръч от въпроси.
Болката догаря.

Бързометни искри
думите раняват.
Отговори стенат.
Тишина припада.

Виж! Копнеж постилам-
черга пъстроткана.
Спри се! Отдъхни!
И стопи гнева си.

Дай да те накуся,
плод тръпчив и сочен.
Жадно да напия
устните сърдити.

През вълшебни порти
да пристъпим двама.
Дай да те докосна.
Дай да те погаля.
                           (2000 г.)

С оптимизъм

Прекъсвана, заветна песен
приижда бавно с вечерта.
А кучето самотно вие
за своята несбъдната мечта.

И недостатъците ме притискат.
Валят мълчания от мигове и дни.
Приемам риска, който е стихия,
помитаща и злоба, и сплетни.

Събирам капчиците-истини
със тайната на старите магьосници.
Във изнемога птиците отлитащи
кълват, кълват жестоките въпроси.

Камбани времето отмерват. Камбаните -
все още не сгрешили. Открила
тяхната увереност, напред поемам
на загубата ми поредна с оптимизма.

Стихове Нина Радулова

Стиховете изпълнява Мариана Лечева

 
(Първите три стихотворения са публикувани в книгата "Мигове", в която са събрани разкази от съпруга на Нина - Иван Радулов, но и някои творби от останалите членове на семейството му. Четвъртото стихотворение е поместено в книгата "Дойдох. Видях!..." - антологичната хроника на литературните клубове в Панагюрище с автор Димитър (Стефанов) Дънеков.)

Томи Наплатанов - "Просто да ни е на всички"

Томи Наплатанов

Днес е Сирни заговезни -
дадена от Бога дата,
за постъпките перверзни
да си облекчим душата.
Първо ще поискам прошка
от гащатата кокошка,
дето вместо да пасе
се свари на фрикасе.
После ще поискам прошка
от прогнилата ми трошка.
Че я карам до бостана
вместо с газ по аутобана.
Сетих се, ще искам прошка
от колежка – филоложка,
дет във ВУЗ-а покрай мен
учи що е пълен член.
(В крайна сметка се получи,
както пее песента:
"Правописа не научи,
най-научи любовта.)
Грешки-прошки, грешки-прошки,
плъзнали като стоножки.
Грешки-прошки, грешки-прошки,
кичим си ги като брошки.
Прошка давам на съседа,
че на кестерме ме гледа
Прошка давам на бакала,
че горчи му кашкавала.
Грешки-прошки, грешки-прошки,
влачим ги като галошки.
Прошка давам на жената –
харчи моята заплата.
Прошки давай, прошки искай
и за прошки се не стискай!
Давай прошки, взимай прошки,
гълтай ги като пирожки,
свивай ги като мекички.
Просто да ни е на всички!

Томи Наплатанов
26.02.2012 г.

Стоян Радулов - "Абсолютно: Любов"

Стоян Радулов

Цъфтят липите

и всичко живо във това градче 
е под властта

                        на аромата,

набъбват кестените,

а непометената улица             си е постлала

                             шарената сянка.

И хората вървят

                           така спокойни,

даже в двете кафенета – чудо! – има празни маси,

                                               които вероятно ни очакват.

Ние сме с хванати ръце

                                         и незабелязани

(което всъщност е страшно необичайно точно тук)

се сливаме

                    със светлината, а тя... Тя             цял ден

                                                             има цвят

                                                                     на сутрин.

Не бързаме за никъде.

                 Принадлежим на себе си

                                               и скоро

                                                            ще се любим.

И тогава старите огради        ни правят,

                                          път

прахът и мирисът на козя тор

                                                  изчезват,

а паважът става гладък,

                                        та нищо в този

                                        чуден ден

                                        да не нарушава

съвършенството

                            на близостта ни.

 Стихове Стоян Радулов

Рисунка Мария Баджикчиян

Литературният клуб: Поглед назад към учредителите и първия му председател

„И най-дългият път започва от първата крачка” – гласи една древна мъдрост. За литературния кръжок на Панагюрище тя, първата крачка, е направена още в далечната 1951-ва. Идеята за създаване на Литературен кръжок се приема с въодушевление от пишещите събратя в Панагюрище. Особено от по-младите.
Сред учредителите са Лука Меченов, Иван Страхинов, Петър Горбанов, Иван Китанов - Китана, Тодор Дерменджиев, Йосиф Клисуров, Борислав Станчев, Митра Богоева, Миодраг Ненков и Латинка Герова...

Делчо Карайлев

Но трудно щяхме да си спомним за онова далечно начало през 1951, а и да възстановяваме историята без първия хроникьор на кръжока Делчо Карайлев (25 юли 1927 – 16 май 2003). „Щедра натура!” – така го определя историкът Георги Керкеняков в статия, писана по случай 80-годишнината на Делчо. И добавя: „Всичко в неговата дейност е подчинено на отколешното разбиране, че градът и неговото Оборище трябва да бъдат Йерусалим на българския дух...”.
И още: „За него музеят е храм на духовността, от чийто амвон проповядва любов към всичко българско....”
Тези определения биха потвърдили и тези, които го помнят, защото през целия си живот Делчо Карайлев е бил навсякъде, където би могло да се поработи здраво „в ползу роду”.

Недьо Горинов

А първият председател на клуба е Недьо Горинов (11 октомври 1882 – 11 май 1964). Когато го избират за председател на кръжока, Недьо Горинов е бил 69-годишен! Достолепна възраст, на която хората обикновено отдавна са се оттеглили от обществена дейност или пък пишат мемоарите си.
Да, но хората. Не и Недьо, чиято жива страст към книжовната и просветителската дейност е пословична и всепризната от всички негови съвременници. А самият избор е най-доброто доказателство за авторитета, с който се е ползвал сред съмишлениците си отдавна пенсионираният учител.
Никак не е трудно да се предположи в какъв дух е възпитаван бъдещият председател, син на един от най-самоотвержените участници в битката за Панагюрище през 1876-а. Още повече, че като такъв получава стипендия, която му позволява да завърши „Славянска филология” в Софийския университет - през 1904-та.
Родолюбец до мозъка на костите!
Панагюрище и панагюрци си остават неговата голяма любов, която той не престава да носи дълбоко, дълбоко в сърцето. За периода 1912–1914-а той е председател на читалището. През 1918-а съставя „Азбучен правописен речник на българския език”, а през 1927-а инициира издаването на в. „Панагюрски глас”, след което го редактира в продължение на две години, за да го превърне в излизащия до ден днешен вестник „Оборище”.
По време на пребиваването си в столицата Недьо Горинов, ведно с група съмишленици, организира създаването на комитета „Бележити панагюрци и Панагюрско”, преименуван малко по-късно в „Комитет за проучване миналото на Панагюрище“.
Недьо Горинов е кръстникът на панагюрската гимназия, която се помни като училище от 1839-а, а първият й гимназиален клас датира от средата на шестдесетте години на ХIХ в.! През 1946-а по негово предложение тя се нарича „Нешо Бончев” - име, което училището носи и до днес.
За цялостната си дейност през 1954 г. Недьо Горинов е удостоен с орден „Кирил и Методий”.

Откъси със съкращения от книгата "Дойдох. Видях!..." - антологична хроника по повод 60 години литературно братство в Панагюрище с автор Димитър (Стефанов) Дънеков

Бунай

(неофициален химн на Панагюрище)

На Средната гора високий връх Бунай
при слънчеви зари като рубин сияй.
С открито чело е той любимец наш,
отпред покрит с красив букаш.

Средногорски звуци долитат,
носят се навред по наший край.
Дружно наште мисли отлитат
Къмто гордия Бунай.

Там на високий връх,
обвит в чаровен плащ,
дружна песен в хор оглася
хоризонта наш.

Текст Недьо Горинов, музика Петър Спиридонов

Албуми: "Музикално съкровище от Панагюрище"

Един наистина ценен за всяка домашна фонотека албум, особено на родолюбивите българи (и панагюрци в частност), се появи през 2011 г. Това е двойният CD, включващ дисковете „Панагюрище, слава бунтовна” и „Панагюрски народни песни”, съдържащ и синбеци на всички изпълнения.
Слушайки го, се пренасяш от шумното ежедневие на XXI век в един друг свят - свят на духовна радост и ентусиазъм. Усещането е подобно на онова, което човек има, когато се намира в някое от светите места, съхраняващи българския дух от векове. Песните успешно обединяват традициите със съвремието и буквално изобразяват наслагването на различните пластове в музикалната ни култура. Специално внимание заслужават изумително професионалните оркестрации, реализирани от Делчо Радивчев през 60-те и 70-те години на XX век. Те дават нов живот на песните, част от които ще останат завинаги в съкровищницата на българската музикална култура.
Музикалната палитра на двойния албум е пъстра и богата – от ярките бунтовни песни „Стани, стани, юнак балкански” и „Вятър ечи”, през емблематичната за града ни „Песен за Райна Княгиня”, въздействащите „Песен на панагюрските въстаници” и „Топчето пукна”, заедно с „Априлска епопея”, „Хвърковатата чета” и „Сдумали се три юнака”... Наред с любимите народни песни „Знай, Радо”, „Два са млади залибиле” и „Иване, Иване” звучат още закачливите „Пусто либе дядо Харо” и „Станка е сяно сбирала”, както и впечатляваща китка народни песни, обединила колорита на „Месечинко деничке”, „Месечинко ясна”, „Не стой, Дойне моме”, „Легнала мома”, „Мама ми думаше”, „Довечера, Кольо” и възхитителната „Чобричанке ле”...
Ще останете впечатлени и от майсторството на многогласното хорово изпълнение, изявата на солистите Юлия Богоева, Гинка Илчева и Иван Иванов, впечатляващите индивидуални изпълнители - Никола Скачков с „Орчо войвода” и „Стоян войвода”, и Цвятко Ценов с „Песен на войводата” и „Мануш войвода”.
Този комплект дискове е убедително доказателство за възраждането на българската духовност. Поклон пред непреходните музикални корени на България и поздравления за всички, допринесли за реализацията на този проект.Продуцент на албума е Община Панагюрище, а издател - „Музикален свят” - Пловдив. Дарител и инициатор за реализацията на целия проект по издаването му е  д-р инж. Лъчезар Цоцорков.

Стайо Гарноев - Защото мечтите стават по-големи

след плеядата международни, 

национални и регионални признания

"В градината на Дядо Боже", художник Стайо Гарноев

Стайо Гарноев откъсна най-жадувания плод в „Градината на дядо Боже” - стана официален член на Съюза на българските художници. Но за да се изкачи до него - само той си знае колко труд, упоритост и постоянство е вложил...
Това признание идва логично, след плеядата международни, национални и регионални участия и награди за Стайо, след като в края на 2011 година грабна голямата награда за живопис „Георги Машев”. С това отличие ежегодно се удостояват най-изявените творци от Дружеството на пазарджишките художници. То официално е връчено на 9 декември по време на официалното откриване на традиционната коледна изложба в Пазарджик.

Стайо и Мая

Стайо, съпругата му Мая и кучето ни посрещат сърдечно у дома си. Втурват се да ни настанят, да ни почерпят. А наоколо е невероятно очарование, защото картини, дърворезби, мебели, сътворени от Стайо - бдят и ни провокират... За какво ли? С предпазливото си българско съзнание се чудя как и в творбите си, и в разговорите, той има смелостта и таланта да каже всичко, да няма нищо скрито покрито. През 2011 г. Стайо беше избран и за „Творец на годината” в Панагюрище, но върна наградата - има сериозни мотиви за това. „Чини ми се, че ако няма петли да кукуригат и тъмнината да изринат - няма да дойде зазоряването никога!”, споделя героят от разказа „Страх” на Николай Хайтов. Сякаш тези думи са изречени и от Стайо, защото е неистова неговата потребност да разголи душата си ... Навярно защото тогава тя пее и танцува, а сърцето се отпуска на свобода...
Първата си самостоятелна изложба той подрежда през 2008 г., следва я още една - пак в Асеновград, след това в Етнографския музей в Пловдив - през 2009 г. След прецизна селекция от международно жури,  неговата картина „Семейството на старшина Страшников” е включена в раздел „Живопис” в 19-то международно биенале  на хумора и сатирата в изкуствата - Габрово `2009, а друга негова творба - в 5-то международно бианале „Майстори на карикатурата” - Пловдив `2009 на тема „Алкохолът и народите по света”.

Стайо и Иван Радулов

Участва в общи изложби, организирани от Дружеството на пазарджишките художници, включително и в престижната национална галерия „Шипка” 6 в София. Две поредни 2010 и 2011 години получава признание за таланта си: „Диплом за най-добро представяне”. На завиден интерес се радват през 2010 г. творбите му - в Дома на хумора и сатирата в Габрово и в плевенската галерия „Илия Бешков”; през април 2011 година - в галерия „Кредо” на Хасково, по време на 39-ия Национален конкурс за дебютна литература “Южна пролет”; през юни - в галерията за изящни изкуства „Алба-Авитохол” в Стара Загора, през септември - изложба в Димитровград.
Гостуването на Стайо в морската ни столица Варна със самостоятелна изложба, подредена в художествената галерия на „Радио Варна”, се превръща в едно от водещите културни събития за местните почитатели на изобразителното изкуство. Творчески портрет на Стайо от 9 страници е публикуван във Варненския алманах за литература, изкуство общество „Знаци”, № 4 от 2011 г.
А в откритата на 7 февруари 2012 г. експозиция на съвременни художници в най-престижната българска галерия - на "Шипка" 6 в столицата, Стайо участва с три платна.
В резултат на проявен интерес и отправени покани, през 2012 година предстоят още изяви и нови запознанства, раждат се мечти с нови измерения ... и още... 
Разглеждам творбите на Стайо и се възхищавам на високото ниво на интуиция и точен мерник - и за комичното, и за трагичното, на неговото умение да придаде дълбочина на разпаленото въображение и страст... Захласната в персонажите, сякаш един глас нашепва: „В такова време ти се ще да имаш две сърца - едно за чест, друго за мерак, а то, опустяло - едно: разсечи го, разкъсай го - пак едно!” Това е гласът на героя от разказа „Мъжки времена”.
А меракът на Стайо е да живее и твори в Родопите, навярно защото мечтите му стават все по-големи и се издигат нависоко като билото на планината... За нови творби, за нови изложби, за нови срещи, за нови приятелства!
Защото той е в настроение за успех!

Текст и снимки Нина Радулова

Още за един от най-активните и харесвани творци на Панагюрище вижте ТУК и ТУК

Вижте Стайо и още творци от Панагюрище в страницата

Love.Panagyuriste във Facebook.

 

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people.