Размисли върху трите „Гъ”-та на Иван Динков

Когато четем или още повече говорим, или опазил ни Бог, пишем за Иван, задължително здравословно е да се „самореспектираме”. Звучи малко като „саморекетираме” или „саморекламираме”; очевидно за мене това понятие не е еднозначно и дори нещо ми нашепва, че е и опасно – току виж съм се „самоизбайконурил”, (самопритурил),  в нечий „затворен” за неправоимащи космос, а това може да се възприеме от бдителния читател наистина и като самореклама. Ще ми се още в началото да се съглася с него и да му споделя, че наистина от саморекламата до самоизмамата разликата е само седем букви и е време да се самореспектирам от факта, че Иван употребява само три скромни „Гъ” – та, за да ни остави недоумяващи в един „самоизстрадан” космос. 
И така – лековатостта на анализа ни е недопустима! Към Иван трябва да пристъпваш дълбоко окопан, не само защото името му е съзвучно на Балкан, Океан или на „Барабан!”, ако щеш, но и дълбоко окован в сладките, но и жестоки вериги на поезията, за да се гмурнеш в „тежките води”, на „трудните му”, (по думите на някои сладководни сирени), текстове. Няма как да не се съглася – за тези рисковани потапяния трябва да си поне с екипировка на тежководолаз и да си малко нещо луда глава, за да се хвърлиш в рискованата мисия, което ще рече, да изследваш подмолите из подводните пещери на мисълта Му – мисълта на Иван Динков. Поетът, който иде подир Вапцаров… 
Но липсата на благоразумие понякога е и качество. Окрилен с онази, крехката утеха – „свестните у нас  считат за луди”, се гмуркам. 
Спирам се удивен пред стиха с който завършва онова негово „подмолно” стихотворение, озаглавил го „Референдум”!, (от „Славянски псалми”, 2001), а именно: „Главно от майчини клетви!” Спирам се и уловен за стиха, губя кислород. Усещането е като на тежководолаз, тежко поразен от дълбинната „кесонна болест”. Само съм чел за тая омая, макар, че съгреших пред приятел, като в самохвално едно опиянение го послъгах, че моя милост е служил в „подводните войски” на Народната Република, сиреч – в „тюлените” и в подводния флот съм изкибичил, има-нема, три годинки. Е, милостта ми сега изказва предположението си на лаик и самореспектирайки се, се питам – а за мене ли е тая? Щото кибиченето в поезията е не по-малко опасно. Но е късно – вече съм се хлъзнал по невероятната верига от трите тъмни „Гъ”-та, а излизането от бездната, най-вероятно, е проблематично и вече се на„гъ”лтвам:
Г ...
Г ...
Г ...
Главно от...
Защо? Гъ, Гъ,Гъ? Какво иска да ни каже с това тежко и тъмно „гъ”гнене И.Д.? Мястото, това е мястото за сериозен размисъл върху този Му поетичен ребус. Но ребусът не е само поетичен. Той е тъмнодълбинен, или още – тъжнодълбинен, не дай си Боже, тънкозабавен, а може и тънкозабравен – за някои леководолази от лекия поетичен флирт, (или финт). Според моето скромно тълкуване из тези подмоли витае нещо тъжносакрално от българския дух, някакъв спазматичен дъх, стон безпомощен и вопъл безнадежден от нашите майки, а може и чак от техните майки, ще рече от нашите баби, а може и от техните, и …. И тая сакралност я носи не от вчера народопсихологията на племето ни. Уви, тя ни гнети и днес – сакралността на „майчините клетви”. Ето, точно тук ловя въздуха като риба на сухо – кесонната ми поетична болест ме сгромолясва – кислородът е удавен от азот.
В приглушения тътен на тези букви, сподирен от тайнствената неизвестност и мистика на по три трудно поносими точки, аз безумно пророкувам нещо познато, но нещо отколе неразбираемо и страшно. Страшно, защото са ми скъпи ония пропукани устни, които изричаха и още изричат клетвите кървави, клетвите дето ги започват и свършват с онова: „Господ да ги убие!” Три пъти Гъ...! Три пъти! Но кого да убие Господ, кому да отдаде справедливата десница на добрия Дядо Боже? И защо го призовават да наметне върху ореола капишона на палач? И как да проумея, как, че оная която ни дарява Живота и Светлината, сега, в черен несвяст, моли, моли за Смърт!? Кого да убие Всевишният, бащите ли ни? Възможно е понякога да се изпускат такива думи и спрямо тях, малко ли камъчета дебнат тежката семейна кола дорде крета из кривините на нелекия ни път. Нанагорнища и нанадолнища из него дал Господ, но в тези случаи звучат ми тия благопожелания само като упрек, като градивна критика, макар и бая сурова. И толкова.
Тук, според мене, става дума за нещо по-дълбоко, по-трагично и съдбовно. Не че нашите майки са били особено възхитени и са се възклицавали, запленени от тежките мохабети мъжки из тия кръчми – „пусти да опустеят!” или денгубенето по гюмета и пусии авджийски, мотането по събори и панаири. Е, имало го е и тоя рахатлък, има го и ще ги бъде и занапред тия греховце бащини. Личната, семейно адресирана клетва, обаче, колкото и поетична да е, не бе намерила никога подслон при И.Д. Под тая стряха за нея няма сушина.
Тук става въпрос, именно въпрос, за „Генерал пред войници” и за „Войници пред генерал”! Е, тук е, мисля, тая е халката, разковничето на тоя ребус – ребус социално-политически, хуманен и, смятам, антивоенен! Ката ден „референдум”! Майчин! Така си разчитам аз „Гъ”-то, така: „Господ да ги убие!” 
Г... 
- Господ да ги убие! – тия, дето сториха милите ми дечица сироти, само на две женски ръце ги оставиха! Как да ви отчувам!? А мен, мен зачерниха без стопанин... 
Г ...
- Господ да ги убие! – тия, дето пратиха детето ми на смърт, батко ви. Момчето ми...
Г ...
- Господ да ги убие! – тия, дето усмъртиха внучето ми, радост и надежда бабина... 
Главно от майчини клетви...
- Тия, па и ония – дето ни грабнаха най-милното и ни живи загробиха...
Там, при Сливница и Пирот, по Източна Тракия – при Одрин, БунарХисар, ЛюлеБургас, пред Чаталджа, там, някъде из Беломорието – из тресавища и малария, там, из Македония – посреди холера, глад и студ, там, при Страцин, под Стражин, и на Косово поле, там, из Пустата унгарска, там, някъде далеч. И там..., в Ирак,  и...
Бяха лъвове!
Тигри!
Титани!
Бяха... Но тия мъже и момчетии, накачулени с шинели, с пушки, щикове, каски и паласки, призовани под ласкавото и лъскаво лъвско знаме, знамето на тигри и титани, тия „нежни адамови ябълки” с лъвски трепет в сърцата, как да „познават бащите си”, като ги не помнят! Лъвове, тигри, титани! Да, но... „главно от майчини клетви”. И ако допуснем, че има някое изключение, то ще да е овехтяла от сълзи снимка, скътана заедно с неокачен на ничии гърди медал – таткото се е кадросал я на венчило, я на войнишка вечеря, я на прасе, я,… най-вече, при друг съдбовен момент, но винаги туй се е случвало „вече” – преди да тръгне и легне там... Там... завинаги.
Очите ми се пълнят, преливат от тия Динковски „Гъ”-та, защото той бе издялал в гранита на паметта ни още оня безпощаден, единствен стих, в който кърви и во веки веков ще кърви майчината неутешимост: „Никоя победа не връща мъртвите…”, защото знам, знам, помня в Панагюрище колко вдовици по съседските къщя живееха в детството ми – бяха четиридесетте, петдесетте години на двадесетия век след Христа! Живи бяха още! Живи?! По милостта на Всевишния и Всеблаг Отец или волята жалостива на съдбата, бяха още живи, още крееха тия съсухрени, съсипани женици, останали до край вдовици – невести, майки и баби, пребрадили черните забрадки – безмилостните, неутешими знамена на Смъртта. 
Лъвове!
Тигри!
Титани!
Тогава, в ония ми наивни детски представи, не зная защо, вдовицата беше за мене нещо неразгадаемо и странно, една черна сянка, една хърба невестулка, която предръсва отвреме-навреме покрай дуварите, из сенките на човешката гузност и крие лицето си по навик, като прокажена, дори си мислех, че да си вдовица е нещо, едва ли не, срамно! Никак не проумявах казаното от мама за тези нещастни, отбрулени в младостта им листа. През гладкия ми мозък не ми и минаваше, че тия жени всеки божи ден водят, лишени от мъжете си и вместо тях, битката с красивия и светъл живот. Нежни и крехки „лъвове, тигри, титани”, загърбят женственост и красота, удавят нежните помисли и страсти, вадят зъби и нокти, и люшкани от отчаяния и надежди, в титанични борби отчуваха челядта, завещана им от мъжете и провидението. 
Това прочетох от Иван Динков! Това!
За да се закова отново на онова: „Никоя победа не връща мъртвите!” 
- Бабо Цветанковице, Бабо Деенице, Бабо Гьоргьовице, Бабо Дело, Лельо Деянице, Бабо Добро, Бабо Гълъбино, Бабо Недо, Бабо Иванке, Стрино Велико, Бабо Гино…, Бабо…
Простете!

Михаил Гунчев(Из „Опитомяване на Свободата”, 2017 г.)

Dernier / от Михаил Гунчев

                                                                                        На Никола Радев

     Таз френска дума – “дерние”, кумец, как ти дойде, чак ме сецна, спомня ми един човек, дето не забравям и дорде съм жив. Ще ми се да ти разкажа. Той наистина като да бе “последен”, отминал екземпляр от една изчезнала фауна. Друг след него няма такъв, и да има – и в живота си, и из природата човешка, повече не срещнах.
     Ехе-е-е, още от преди Девети, в село си имахме доктор! Селото ни не е току-така, имахме си докторче, влашки възпитаник, хъм, в Bucureşti медицина хуманна завършило – хем да ни лекува, хем, пу, пу, да ни и влашки попсува, доктор, ама доктор – чак и псувнята му лекува. (Ще вметна аз, че кум ми е притеснителен, ама много, стара школа даскал, северняк, из славното село, ще го споменем тук като Кармалин, ширнало се насред житища и лозища, та до хоризонта на световно известната Севлиевска губерния. Има туй ни селце нещо в името си като съдба, като “карма” го речи, зер, Къкринското ханче не е далеч, има обаче и “лин”, щото то си бе един съдбовно непрекипял лин, виното му младо, дето “перманентно” се разлива и опива не само селския народец, ами и гражданята из губернията, не само из Отечеството ни любезно шуполи и шета, ами и по Европата, че и отвъд океана, ако щеш, го знаят туй интелигентно вино кармалинско. Как ли се реши кумът, с тая му притеснителност интелигентна, да ми приказва за тоя им доктор, тая панта, не проумявам, но ще го слушам, сигур оня хубавец ще е наистина рядка птица, може и застрашен екземпляр да е, ама чак за изчезнал ... )
     Тоя наш доктор, “Минцо Ницков” се вика, кумец, не бе нашенец. (Ще се вмъкна пак аз, кумецът, в повестованието, за да отбележа, че името на доктора го криптографирам, но инициалите и историческата истина не са похитени. Един път ще го отбележа само с кавички тук и толкоз, да се сещаме насетне, че не си е баш както е.)
     Има-няма, до Девети и подир Девети пак, петнайсетина годинки как ни псувà из село, докато не го прибраха в София. Можеше да го “приберат” и преди да дойде Девети, щото той, в онуй време, бе спастрял “по нещо”от медикаментите и бе го провождал армаган “туй нещо” в Габровско-Севлиевския отряд, да се лекуват партизаните, ама му се размина лечението в полицията. След Девети обаче – не! При народната власт разминка няма!
     Та драгият ни доктор Минцо бе дежурен двадесет и пет часа в денонощието; като да нямаше си семейство – ни дете, ни коте, остави, ами и съпруга като да нямаше; денем, нощем – там, амбулаторията свети – хан бе, хан. Една заран, едва се развиделява, тръгнал съм пеш за града, гледам – лампата палната, чакай да се отбия, викам си, пътем за консултация. Влизам – две бабички, сгушили се на пейката, не смеят да шукнат. “Добрутро!”, “Добрутро!” Как едва си го рекохме “добрутрото”, с ряз се тресна вратата на кабинета, излетя оная ми ти хала – чула е и тя “добрутрото”, а че като ни подбара:
     - Не ще чак толкоз да ви е добро “добутрото”, щом още гурелите ви на очите, ама ми се тука бутате ... Коя от две ви е първа? Другата да трае, ама да не се напикае! Ти ма, бабо Гицке, що не си лежиш при младоженека, под чергите, ами ми си се юрнала рано-рано? Я си закопчей пазухата – още ти зее!
     - Ти пък дохторе, виж, нà, на горната устна, нещо ми кърви бая време ...
     - Как нема да ти кърви, като са ръфате и смучете по цели нощи! Ами ти, лельо Иваничке, – подмладява от раз другата бабка докторът, – да не си трудна, а, имах си хас, гледам нещо по лицето ти – нишан га че избива?
     - Пепел ти на езика, Минцко сине, майтап си чиниш, старешки нишан са тия, ама ей тук насинила съм се нещо, та да видиш ...
     - Насинил те е рано-рано чичо Петър, за добро поведение, да не му пошавваш ма, ей!? Я сваляй сукманя да видя, ами те бе, Данчо, – пита ме, – русен здравец, по росиляк бран, ти какво си го вириш тука, покрай бабите, че не си гледаш ергенлъка, да не си согрешил бе, някоя пеперуда да си хванал, че ми я носиш?
     Фамилията нали ми е “Ruseff”, (по френската транскрипция и правопис), също като на оная, бразилската президентка, наша Вилма – благородна фамилия, вехта, та чак аристократична, ей оттам прекàдя ме той на “русен”, а не “росен” здравец. Ала тая заран бе докторът цивилизован, псувня се не чу; иначе, Боже, Боже, всякоя рецепта подпечатва с псувня, да не ги изказвам, че тоз илач изказ няма; виртуоз да ги докарва, “шипка” бе, от онез чушлета лютите, на въглен пернати, броеница – край няма, те нашенци им нямаха насита и наслада. Диагнозата му точна, ама и нашата, селската, и тя по-долу не пада. И други села идваха, като за награда, да почетат тая му слава, натискат се да се врачуват, кой телом, кой духом, чак ни облазяват и завиждаха ни: “С Бога сте вечеряли, благатки с тоя ви Минцко! И приказката, и псувнята му сладка, че чак лекува!" Ей туй, нà, ако не е слава и признание народно, здраве му кажи!
     Да, ама се разчухме непредпазливо, наивно, да ти кажа, чак опасно се разчухме, та ни завидяха ония софиянци, че го прибраха. В Министерството. Да инспектирал всички болници и болни по България, щото бил годен. Как не – той от годност си е болен! По рождение и по убеждение. От годност! Той си е годен за всичко, биля небесните болници да му поверят, и Господа ще инспектира и басма няма да му цепи, нежели псувня да пожали, да спести, ще му я включи като нищо на Всевишния в рецептата, знаем си ний стоката.
     Изработили го бяхме с прякор – “Червен!” Ти се смей, ама без прякор в село никой не замръква, пази Боже, да си легне обиден! “Името ми е Червен”, взе че после кръсти оня си роман Орхан Памук, турчина, ала прякорът дето му го турихме на докторчето, наша рожба си е, с приоритет; и си е чиста мистификация, бетер роман, да не река “селска конспирация”; дали дето си бе комунист – червен и в червата; или че си е червендалест и кръвен – “меча кръв”!, че и с перчем отгоре – същи тогавашния наш Пръв министър и Отговорник – Вълко Червенков; дали щото как идеха булките на преглед, като кръв червени из кабинета се повръщат, па прихваха в забрадка и тъй зафундросани се по дома прибират, та ги свекървите им подпитват какво ще да е туй червило, дето са си го по обрàза наклепали. Знам ли? “Колегия по прякорите и авторските права” си имахме, ама нà, разпиля се по градища и по гробища, та кой да иде сега, че да ги пита.

    Хеле, кога да го изпращаме, ела да видиш – пчелна пита! Народ, народ, цялата губерния на мегдана, жужи; потоп – ама това огради, сгради общински – всичкото помляно, по прозорци, по дърветата окол, шумка де има – отгоре й изпращач, пращи, и кучетата, да ти река, и те по камъни и паметници стърчат, клечат, ох, щото той и стоката ни вардеше и почиташе, нищо че бе хуманен, та и те – мемлекет селски, да си го проводят и поскърбят с нас наедно. Сврака що е, от Калиманица чак побегнала, на кръста черковни се курдисала – да види! Сухиндолската музика, сешила се с нашата – имахме си седем-осем цигани надарени, небесата цепи – ще прокапят; китки, армагни, бохчи, бъклици, месали се мятат. И сълзи, сълзи, не може я спре, как да я потули сълзата народецът, едва ли, като че не бе провождане, ами сбогом, прощавай, като да се погребваше владика, щото той си ни беше и за поп и за владика, па макар и от вярата “medica”. Един, другоселец, с каруца, като не смогнал път да си отвори из навалицата, бързал за некъде си че куцал, разбрал-неразбрал за какво се е народът сбрал, взел че го изругал. Да вземе докторът да го чуе, че като пусна една славна и празнична псувня, пледоария!, па й тури и влашка мерудия – “futus mamalui!”, хъ, хъ, за изпроводяк, та обра точките. Народът реве, а че се и смее през сълзи. Картинка от Стоян Венев, сещай се, и трий сопола, ако си забравил!
     - Ревахте от мене, – вика ни Минцко, – ревахте, ръце бяхте вдигнали, щото ляк сладък няма, само любовта понявга сладни, тè, сега са ви сълзите истински, верòвни, че и аз ще ревна. Как да ида в София!? А? Щото тук ми и горча, ама галиба, повеч ми сладня. И какво сте ми ги надонесли тия, какво ме като мъртвец отрупвате! Какво ще отнеса от Кармалин аз в София, нищо, само детето, ... дето ми го направихте! ... Ревете, реви народе, реви горо, заедно да ревеме, “ти за твойте листе, сестро, аз за мойта младост”! (Ей такъв човек – народа на гора оприличи!) ... Реването лекува! И още по-истински ще ревнем, да знаете, как потъна там. Както сме разделени вече, че посечени. Уйдисвах ви, а че ма сайдисвахте ... Ама чуйте – ще ви аз пореввам и там дорде съм, мамка му, никой не ще назад повърна, на вратата ми щом похлопа, какво приказвам, отворена ще е жив дорде съм, дорде шавам – хич и не тропайте, да ви не ... !
     Е, кажи ми, как да не плачеш!
     Ей тъй, ... тропна съдбата ли, началството ли по масата, и ни го взеха. Ни сълзи, ни сополи дикиш хващат, нежели депутация до софиянци, не приемат, не става, властта назад не връща. Че ни осиротя “отечеството малко”, както дума адаша Радичков из Калиманица .... да не забрави да си прибере свраката.

     Сетне, трябва да беше четиридесет и девета година, петдесета ли, студент съм вече, френската филология ми се тръшнала на глава, обади ми се татко, че идват с мама. Ама защо? “Телеграма”! – не обелва дума повече! “Да ни посрещнеш!” Ами София – още в порутини, от бомбардировките. Аз – на квартира, в една стаица наедно с едно – смядовче, докторлък учи, на пъпа на булевард “Маршал Толбухин”, до зоологическата градина, току-що пак я бяха отворили, лъв наруваше нощем; квартирката – “комуналка”, тъй им тогава викаха още, по съветски тертип, не ти трябва “коробочка”, не е маршалка ами една кутийка малка, ама ни прибраха хората: дъщерята, зетя, с детенце, бившата слугиня, метреса ли, Пека, не се разбра, и тя там – на дядо Иван, Иван Попов, народния артист, маршала на театъра български; та в квартирката – ние, семейството, Пека, (тя си бе душа – “мека Мария”), дядо Иван, и той там, кажи го – маршалува, марширува, с патерицата – деветдесет и кусур, мизерува, (като всички) – “лъвище театрално” в клетка, мамата си трака – “грамфон свири, майка плаче!”
     От влака – хайде, в “Александровската”. Мама не може да стои, на ляво се люшка, тегли е, та прилегна на пейка в коридора. Тоя доктор, оня доктор, кой, кой, моля един, отказва, друг не му била смяната, трети – взе та ни привика. Тумор в мозъка. Бре! Притиснал вестибуларния апарат. Ами сега!? Ама сега “нямат място”, та по-късно да им се обадим. Ами сега? Влак няма, утре чак. Какво да ги правя, де да ги подслоня! У дядо Иван, народен човек, ама няма къде. За хотел и дума да не става – няма хотели. Татко разтреперан, от диагнозата, от всичко, не е и той на себе си, люлее се, оставил се, ослонил се на мене. Имах си аз вече и приятелка, и тя студентка, кума ти, като карамфил бе, червен, тя – русофилка и филоложка, но не им я бях още представил, не иде, няма как да водя мама там. Сетих се за нашия доктор, взехме трамвая и – в Министерството. Министерството и сега си седи там – на “Стамболийски”. Ама отдолу ни не пускат: ”Имате ли пропуск?”, нямам, “Имате ли покана?”, нямам, “Какво имате тогава?”, имам нужда, викам, нужда,  “Всички имаме нужда, кой по голяма, кой по малка!”, на хумор го избива, мене ми се плаче, “Не може!”; не може ли, сещам се за прощалното му слово, той ни е разрешил – “хич и не тропайте!", хлопвам вратата, влизам аз силом, тичам, да ме гони байчото по коридорите като си няма работа, стая еди коя си, на еди кой си етаж – беше се обадил на нашенци, та го знаех.
     -Ха, Данчо, – позна ме, – що щеш тука, какъв го дириш, да му е.. мамата?
     Същият, той е, не е мръднал, нищо че е станал и софиянец, марсианец да бе се предрешил, пак няма да сгреша аз:
     - Вас “ща”, докторе, Вашия “го диря”, – отговарям му в тон, ама “на Вие”, па му разправям. Барва той телефона, да ги прибере охраната родителите ми на сушина, че вън бе запушено и хвана да ръми. Па вади цигарена кутия и драще, нàдве-нàтри,  нещо на дъното, а че го откъсна и  ми го подава:
     - Не е джинс работата-а-а, пляв-а-а – да им го на ... , – отпраши им на ония доктори една, – Хайде пак там, ще дириш доктор, – казва го кой, – тук пише името му, ще кажеш, ако някой те спре, че ви аз пращам, мамицата им да ... ! – да не ти го цитирам аз до край, кумец, – Че ако се вдигна, кажи им, да ида – за тях “място няма да има”! Тъй им речи!
     Да видиш, кумец, трепане и треперкане! Едва влезли, търчи един: “Коя е тука Гана едикоя си? “, ченето му играе. Мама се надигна. Тъй и не смогнах да извадя цигареното дъно. А преди час само, бяхме си “на дъното”. Преглед светкавичен. Консилиум. Потвърди се диагнозата на ловешките доктори. Настаняване, места ли няма!? Бързат. Подготовки. На другия ден – нови изследвания. На третия – операция. Мама сега, като си посочи мястото на трапанацията, вика на комшийките: “Ей тая паметна плоча, наш Минцко ми я уреди, Господ здраве да му дава! Ако не би той, сега на друга плоча щяхте да ма четете!”

     Трябва да бе минала година, или две, завърших аз флиртовете изпитни с френската си университетска любов, мама цъфти, та се чак виши – “Имам си и аз вишист!”, “И снаха вишистка ми доведе, я, по руски учителка!”, “А да ми се надуват сега из село!”; та ми стегна тя една яка кошница ябълки, трети пробир, ябълка ама ябълка, на пловдивския панаир да ги покажа, ще оберат слюнките. На хазаите, на дядо Ивана – една торбица фасул, “Стрèлешки бундрàк”, мозък, заешко мъдò прощавай, – първа световна марка, те си обичаха фасула и често ни гощаваха със “съкафезника” ми, кога закъсвахме откъм храна. Има да връщам. Ще ти кажа, кумец: “Цял живот съм правил-струвал материален борч, материален дълг да нямам. Виж, моралния, моралния дълг е дорде си жив!”
     Вземаме с жената “трена”, слизаме на гарата столична, тъкъм-тъкъм, на смръкване, ей ни пред кооперацията на доктора. Чакай тук, викам на кумата. Тътря кошницата по стълбището, асансьор има, но не бил пуснат, ябълката мамина ми откъсва ръцете, звъня, едно момиченце ми отваря, подава главица иззад резето.
     - Другаря доктор Ницков диря, миличко?
      Пък то изчурулика с гласче на врабче – тъничко, ще се скъса:
     - Татко не си е дошъл още в къщи, Вие кой сте? За кого да предам?
     Обяснявам, че аз има да “предавам” – благодарност, поколон още се вика,  доземи се покланям, па тиквам кошницата под нослето му.
     - Не, не мога да приема! Не е редно, моля, татко ми е забранил, не бива!
     Ха сега! Редя му неопровержимите си аргументи: аз го моля, селото, хората, с кучетата и котките барабар, не, не, та не! Па му описвам сълзите, и горчиви, и сладки, че му просветва личицето, ала пак упорства. Накрая, реших се да прибегна до “благородната лъжа”:
     - Миличко, но твоят татко знае, че ще ви посетя, той не ти ли е казал, пропуснал е, а пък аз – по негова воля, моля, с неговото съгласие! Ако не я приемеш кошничката, ще я оставя тук, пред вратата ви!
     Слушай сега! Понаклони детето главица, като кученце, кога се чуди и диви на нещо любопитно, непознато, дето първом го среща; да му хваща ли вяра, мига с очички, заблещука влага из тях, сеща то насилието, неистината – реакция инстинктивна, пък аз – влетях  кошницата с ябълките в антрето и се спуснах през стъпало надолу.
      По средата на стълбището, не е за вярване, аха да се сблъскам с нашия! Прегръдки, какво, що, старо-ново, “Няма ли да се върнеш горе, мамка му ... ?”, ”За влака бързаме”, послъгвам и него, пък той, гледа ме хитро, пита ме за френския, викам му: “Аз вече не френски, ами и руски завърших, покрай любовта. Покрай нея, къде ще ида – руско-франкофонска колония основахме на земята стрелчанска” Пък той пак: “Няма да се качиш?”, “Да, не!”, бъркам се, и тогава, знаеш що ме попита, кумец, слушай!:
     - Как е на френски “гъз”?
     - Моля!?
     - Не се стряскай, без пардончета – “гъз”?
     Да се не стряскам аз! Стрелчани на туй, знаеш, му викат “газ”! Па му пускам едно смотано, кротко, че и свенливо “dernier”, а то ще рече “последен”, последно зърно в броеничката, последна част от тялото, ако се сещаш коя, викам му.
     - Не е това, – ръмжи, – друго е. Казвай право!
     - Добре, тогава – “derrière”.
     -А-а-а, абе ти ... !?
     - “Culle”.
     Лавирам аз с тия “деррие” и “кюль” и гадая – абе защо .... А тия думички, синоними знаеш, са си “задник”, ако щеш “дупе”. Ама му звучи пак много цивилизовано и вече се пени:
     - Не е това, не е, давай, давай, “гъз”, мамка ти ... , “гъз”!
     Е, няма къде да шавам, изцепих се аз, на раз-прас:
     - “Fessе!”
     - Тъй, най-сетне! С триста зора, с вазелин, чак ми падна феса! И знаеш ли защо те питам? Ще ти кажа: В медицината, има си термин – “фесално раждане”, не че е неестествено, ала е от най-трудните, най-опасните! Ако не се намесиш, току си отишла  майката! С младенеца барабар. Ония синковци, от оная болница, помниш ги, нали, гъзове с гъзове? Само те да са, с мед да ги намажеш, мамка им ... Ти си селско момче, внимавай, ама хубавко, да не си вкараш вестибуларния апарат в гъза. Сещаш се, учено си. А това, господинчо мой,  е зле. Ама много! За човек някой – да “пази равновесие” с гъза си, иди-доди, позор! Ала за обществото, за държавата – гибелно! Гибел! Ей с такива се давичкам откак съм тука затънал. С “фесално предлежание” се ражда новото, Данчо. И трябват ни очи, ръце и душа. Ти си учител. Запомни го! Раждайте новите хора нормално! Пази апарата си вестибуларен, да си върши работата и да си седи в главата! Винаги изправен, в правата, народната посока; това шикалкавене, шмекерии, смъкнати гащи, мамицата им мръсна на тия задници да ... – в пряк и в преносен смисъл да ги онодиш! Никакво люлеене, да му е.. мамката! А детето е право! Не е трябвало така ... Ама хайде, благодаря за ябълките – и носи много здраве на мама Гана!
     Слизам на входа, жената ме чака, бе се мръкнало съвсем:
     - Какво стана, забави се?
     - Урок по френски, мадам, обясни ми една думичка човекът! – а тя ме хваща подръка. И се притисна.

Михаил Гунчев
Стрелча, 18-21 май 2012 

Метеопрогноза / Лаладжилъци от Михаил Гунчев

"Седянка", рисунка от Александър Миленков

Дядо, бащата на жена ми, цял живот овчар, отива на седянка с невястата си. Там са и други стрелчански овчере, жените им ще предат или плетат, ще одумват, мъжете ще подклаждат огъня, ще наглеждат мръвката на жарта, ще правят дружина на сливовата и винцето, кой каквото донесъл и ще пускат, уж “по търлък”, смехории. Седянката напредва, джумбушите са все по-неудържими, главите се понаправят една подир друга, кой колкото му удържи ангелът. Мръвката привършва, замезват си винцето със “сирене в меше”. Тоя овчерски “специалитет” се натъкмява от прясно овче сирене, с него се пълни меше (тулум) от козя кожа, щавена и подготвена с мерак за целта, като в нея вместо саламура се долива прясно овче мляко и там сиренето уж зазрява. Зрее дорде опре в някоя седянка. Мезето сладко, обикаля седянката и всеки си го вади с голи пръсти от мешето. Нощта е на превала, виното и мезето привършени, седянката се прозява и решават да проводят някой вън - да види как е времето, дали да се разтуря вече седянката. Надига се доброволец, аха да се кротне в скута на една невяста, но се удържа и хваща мандалото на вратата. Тогава друг юнак, по-ербап от него, за изпроводяк му нахлузва на главата опразненото меше. Връща се подир някое време “синоптикът”, мешето му още на главата и докладва: “Тъмно е като в рог и мерише на сирене”.

Разказа Михаил Гунчев, 
16.12.2012 , Стрелча, ЧерноЛале
_____________________________
Рисунката "Седянка" Александър Миленков прави с водни бои някъде през 1941 г., тя е с размери 46 х 31 см. Художникът е роден на 19.01.1882 г. в Самоков. През 1901 г. завършва общия курс на Рисувалното училище в София при Петко Клисуров и Иван Ангелов. В периода 1901 г.-1906 г. специализира стенопис и театрална декорация в Мюнхен. Миленков е първият български професионален театрален художник. Автор е на сценографията на повече от 370 драми, опери, оперети. Работил е във всички жанрове: пейзаж, натюрморт, композиция. Редовно участвал в ОХИ. Организирал пет свои самостиятелни изложби. Бил е председател на СБХ. Умира на 03.01.1971 г. в София.

3 март: Паметта надвива времето

3-ти март! 
Днес всичко българско трябва да коленичи! Днес е Великият Ден на Българската благодарност! Най-отвратителата беда за душата, според мен, е неблагодарността. Неблагодарност към майката, към бащата, към братя и сестри, близки, приятели и другари, към деди и прадеди, към Учителя, към Благодетеля, и най-сетне - към “малкото отечество”, малко и свидно, което всеки има и носи от детството си, до голямото Отечество - към Отечеството на всички, които все още се имат българи! Непростим грях е неблагодарността към ония, дарили ни живот – тяло и дух, осенили ни с животворящата светлина на обичта и доверието, и като така, сторили ни свободни!
Емилиян Станев пише: “Всеки народ и всяко Отечество са създадени от праха на мъртвите.” Недопустимо е това да се забравя! “Паметта е може би най-силното нещо, което се бори с времето и го надвива”, изповядва, сякаш го допълва, писателят Иван Паунòвски.
Паметта! А имаме ли я?
С риск да засегна някои височайши особи, не мога да не спомена за два случая на “загуба” на памет и на не по-срамна загуба на благодарност. Един пръв наш държавен мъж, захленчи, засополиви се, преди време, че видите ли, цитирам по памет – Свободата на българите от османско владичество, не била дошла по най-добрия, най-достойния начин. Санким, дошла е по позорен!? Ще попитам: А имало ли е, в ония години, друг начин? И какъв е той? Докторът не си прави труда да го посочи? Кои от Великите сили, питам, след провала на Цариградската конференция, заплакаха за роба? И кои “скокнаха” в наша защита? Една единствена! И нейният велик народ. Една! За нея Вазов пише с вдъхновено, влажно от сълза, перо:
“ ... затуй зовеш се ти С в е т а,
затуй те любим кат баща
и чакаме като месия:
затуй си ти Р у с и я !" (22 ноемврий 1876”)
Една друга ”Велика” Сила, когато руските бойни знамена се вееха при Сан Стефано, под напора на морския вятър, а във въздуха хвърчаха фуражки и драгунски папахи, когато конете тръпнеха под призивните тържествени звуци на полковите тръби, тази велика сила, прати нота до руския император, че ако полковете стъпят в Константинопол, в Златния рог ще ги посрещнат оръдията на корабите от Армадата на Обединеното Кралство, но не за да ги приветстват. Този е “приноса” за нашата Свобода, за който хленчи бившия ни държавен глава. Този е приноса, който същата година тази велика сила, заедно с още други, на Берлинския конгрес има за разсичане тялото на Отечеството ни на пет части, което тяло и днес кърви.
Ще ми се да спомена думите, изречени от други, че народ, който губи историческата си памет, губи бъдещето си!
С прискърбие и гняв ще напомня, че един сегашен наш първенец, само преди година, на 3 март, не спомена нито веднъж в “речта“ си “туй име свято, родно, мило! “ И не поради загуба на памет, не, а поради унижаващо националното ни достойнство раболепие, в угодничество на една “нова” Велика сила. И тоз човек заяви, че сам пише речите си и се гордее с това!!!
Той обиди, в слепотата си, един велик, достоен, състрадателен народ. Тоя народ, начело с най-великите си умове и пророци, ще спомена само едни Достоевски, Толстой и Тургенев, и още колко, колко, под призивния тътен на камбаните на Иссакиевския Събор, се вдигна единствен, вдигна се единен, за българската кауза – идеала на Свободата! И синовете и дъщерите му легнаха в топлия чернозем и по белите скали и “орляци” на снежния Балкан, завинаги. В братска земя. Тоя човек зачерта безумно свещената братска кръв, пролята за нас, за децата, за внуците ни! Кощунство и безумие, уви, на държавен глава.
Не мога да отмина това, аз съм унизен, душата ми е поругана. Гаврата с националните светини е непростима! Някой трябва да отрие тоя срам.
Ето защо, днес, Аз, от свое име, от името на предците си, проляли кръв за тая наша Свобода, от името на децата и внуците ми, заедно с приятелите и другарите, прося прошка от руския народ, за нанесената му дъблока и незаслужена обида! Простете, братя и сестри! И на “онез”, простете!? Те не знаят какво вършат!
Българите още не сме загубили душите си! Днешният ден, изгаря паметтта ни! Защото още Вазов, сви венеца на признателността ни, като изрече пророческите думи:
“ Русия ! Таз земя велика
по шир, по брой, по сила! Тя
с небето има си прилика
и само с руската душа!”
Какво да прошепне моята, българската ми душа, днес!?
Покайно се моля. Сълзата Ми е за вас! Сълзата Ни е за вас!
Поклон! Вечная Память! И Вечная Слава!

Текст Михаил Гунчев, 18 януарий 2013, Стрелча
Снимки Нина Радулова, връх Шипка, Стара планина

Навръх 3 март
Запънал лък на ъгъла на българската твърд,
коси развял, без злъч – дълбок като отшелник,
тъжиш под вятъра на свободата дръзка,
Ти, празник мой, мой сдържан делник!
Плътта ти, като пъпна връв, с безсъния е дълга,
и древният й въглен стопля нощите огромни,
щом чувам още “Аз съм българче, …!” –
да срича внучето ми, когато те запомня.
Ти, звук и образ, мой съдник малък, не умирай,
от мама, с млякото й тъмно, което суках – завещан!
Покръстен, на бунта в свилата зелена те съзирам,
но не на “Смърт!”, за сладък дълг съм днеска призован.
… Ах, оня рът, от слава - на възбог висок и тръпен
от словата стръмни – “Млади опълченци,
венчайте България …!”, ах, тътне още бойният ти тъпан,
под кърваво венчило главил деди ми – младоженци …
И все такъв, звънлив като бакър – непостижим за чужденеца,с дъха на дъб и в ритъма на ръченица разлюляна,
ти, рошаво орле, трънливо слънце, дивиш на звуците венеца
и бдиш над нас, прострял криле, като Бъл-Кана.
О, зная, зная – златната ти древност е прадълга,
кръвта й ще отмие дните ми, които просветляват.
Ушите ми, със пръст, като с жълтици пълни,
все – “Аз съм българче!”,
ще чуват, че срича Времето, което се задава.
 
Стихове Михаил Гунчев 

За слуховата памет. А може би - духовната ...

Панагюрище, църквата "Св. Георги" - изд. Ив. Д. Баждаров, София, 1909 г.

В Сопот съм, у дома, преди години, и изведнъж чувам нещо, което ме стресна - познат камбанен звън! Настръхнах - бият камбаните на черквата "Свети Георги"!!! Панагюрската, нашата! Там, като дете, "на черкова", ме е водила баба ми Делка. Не мога да ги объркам с никои други. Каква е тая работа, викам си, какво ми става? Халюцинирам ли? А те - бият ли, бият и сладкият им звън облагва, плакне и се подмушва под сърцето ми! Влизам в гостната - на екрана на телевизора - Панагюрище! И двете свещи на камбанарията на най-красивата и свидна ми черкова! А снимката е правена, когато мама е била на годинка и сигурно точно тогава е била кръстена там - дали й името Катерина.
Какво нещо е слуховата памет! А може би духовната ...
Михаил Гунчев

За философията на самотата или “Защо ме оставихте сам, бе?” / Лаладжилъци от Михаил Гунчев

Худ. Никола Златев - "Пейзаж", 40 х 50 см, масло върху дърво, 1947 г.

Стягат се да тръгват къде “Три полени”, (между “Влък” и “Богдан”), татко, най-големият ми батко и най-голямото му момче, имаше четири-пет годинки, “на малинки”. Приготовления впечатляващи: магарето Кирчо – достолепен другар, удостоен с име и самар, дисаги, в дисагите по една висока емайлирана съдина, (да се не смачка сетне малината), в едната съдинка – хлебец, сиренце, сланинка, в другата – домат, краставица, чушчица, все необходими благинки и угоди, отстрани на самара увесено бъкле с водица, денк с палатка, постелка, завивка, да не пропусна тояжката, бая длъжка – ще задава направлението на ушите Кирчови, кога странстват пътешествениците из горските потайности. А, и по нож на кръста, под ръка да е, за сигурност – не се знае, може и Меца Малинарка да срещнат, пък тя си е чевръста!
Пристигнали, по живо-по здраво, разтоварили транспортния другар, брали каквото брали – балкан широк, малина много, свечерило, опнали палатката, стъкнали огнец, сядат да вечерят. Месечината се бави, нощна птица улулица се киска с глас на вещица, издълбоко ечат води, Кирчо пръхти спънат наблизо, пламъчета последни се гушат, плахо полягат, кобен час – тъмнина като вълк пълзи. Вечерята сладка, ама сънят дваж по-сладък – как положили глави мъжагите, тъй и захъркали.
По едно време, разказва ми татко, сещам, нещо ме разтърсва, дърпа ме, друса, сбутва ме и се вика, та се цепи: Защо ме оставихте сам, бе?
И заключава: Какво нещо – между двама ни е детенцето, пък се усетило самò!
Да, съгласявам се. Какъв по-прост, по-нагледен урок по философия на съобществото!? Не физическото, а душевното отсъствие поражда чувството за самота!

Разказа Михаил Гунчев,
21.08.2012 г., Стрелча

Цигулки / Из дивите песни на Гунчев

Отдавна, в “петдесетте” на миналия век, има-няма преди около шейсет години, (имаше сняг и студ до стрехите), в старата къща, на Горната чаршия в Панагюрище, в семейството ни живееха четирима мъже, две цигулки и една жена. Най-големият мъж, обичаше да казва: “От всички музикални инструменти както докосва сърцето и плаче цигулката – никой не може!” А мама плачеше понякога. После татко продаде цигулките и семейството ни се сдоби с двоица студенти. Останахме у дома двама мъже и една жена. А мама плачеше понякога ... Така татко “изневери” на цигулката и не след дълго го чух да казва същите думи за кавала. А мама плачеше понякога ... Сега няма и сняг.
26 декемврий 2013 г.

♥♥♥

Грозд връз грозда – в косите ти се спуска есен.
Там срамно слънце зрее, там лунни струни
дирят още облак нецелунат
и блуден вятър усмивката ти крие в цвят на кестен.

През тъжния овал на ханша до раменете тесни
изтегля будната луна оная неразумна нишка –
цигулка с профил на жена, мелодия като въздишка –
от бедна светлина и мрак замесена.

Тъй непрогледна си и тъй си късна
и на природата как гасне в тебе веществото!
Неуловим, с вечерната си хладина, докосва те животът.

Рискувай, цигулко моя, сънуваща все тоя лък и тия пръсти!
О, колко тайни в струни недокоснати,
о Миг, с обреченост прекрасен, когато в песен …
ще ги скъсаш!

Михаил Гунчев,  “Диви песни”

Не е късно още да се опомним! . . .

Или в Деня на народните будители

               На пресветата памят
               на Димитрия и Константина Миладинови

Отечество, Отречество, Отсечество…
  
О, Отче наш!
Иже не си
на небеси.
Татко, отреден
на Себеотречените,
Бащице посечен
на Себеотсечените,
помилуй нас,
грешните Твои чада –
викащи в мъглата!
И изпод земята ...

Михаил Гунчев, 1 ноемврия 2008 г., Стрелча

Мурджо и кокошчицата партизанка / от Михаил Гунчев

Така го кръстиха още като пиленце това кокошле моите момичета. Най-голямата ни внучка Гина, на три-четири годинки, си нямаше и хал-хабер какво означава то, но така го запомни и си остана това име за историята, която следва. Тя, историята, се беше заплела в първите години на “приватизацията”, когато най-големият ни брат купи десетина пиленца с едничка цел да ги отгледаме и си подкрепи с “едно кокоше рамо” тънкия бюджет маститият доцент. Стана така, че грижите по отхранването и охраната им се падна без жребий на две персони – на моя милост и на Мурджо. Мурджо бе приет за член на кокошето и нашето семейство за да изпълнява стражеви функции, или казано другояче – да бъде “бодигард” на фамилното пернато богатство. Трябва веднага да поясня, че Мурджо още от детската им възраст прояви симпатии към тях; наблюдаваше ги с прикрито отеческо одобрение как щъкат около него, заети с разрешаване на генералния въпрос – къде се крият тия сладки червейчета, че да ги изровят от калта и видят и те бял свят и ги аплодираше искрено и спонтанно, и полизваше ги насърчително по перушинките. Изобщо Мурджо е човек на чувствата. Това се разбра по-сетне, когато настъпиха преломните времена в нашата история. Кризисните явления докараха нещата до там, че брат ми замина в столицата да партизанства, простете, да се оправя с Висшата атестационна комисия (ВАК), която отказваше, (поради налегнала я научна глухота), да му присвои професорска титла по “Кокошарлък”, уж по причина любителския характер на неговите лекции и занимания в местния, новооснован наш университет (под секрет – курник, обозначен в друга една достоверна история като “Мулен руж”). Ще ви кажа верително, че таквизи университетчета се пръкнаха в ония времена под всякоя керемида,  коя се усети òвреме, наснесоха си яйца и си изчупиха научен персонаж, прощавайте, персонал, та не ще е била лесна работата на ВАК да ги изатестирва. Вай, вай, вай! Жива да я оплачеш тая ВАК! Ще изпреваря аз събитията и ще ви осведомя, че същата ни ВАК, в по-късни доби, беше скъсана на изпитите по “Новата Вяра” и “Новото Време”, което идвало, но не се виждало – според академичните й глухари не можело да им се има вяра на “Вярата” и “Времето”. И се вдигна голяма врява. Оказа се, че ВАК освен глуха, била и сляпа. Както и да е, прати я новото време в “девета глуха”. И си остана моят брат непризнат. Простете ме за отклонението, но какви мотиви само – не само, че дойде това време, но то си и отидè, Бог да го прости! И “времето на нàдането”, сиреч “надеждата”, може още да го наречем и “падането”, падна нещо, контузи се и не стана. Станаха други събития и оная вяра се изкелефущи.
Та, докато брат ми се снишаваше по партизанлък из софийските академични потайности, ние с Мурджо тук взехме да си играем на “стражар и апаш”. На първо време само репетирахме. В първо действие Стражарьт бе на поста си и бяхме с него достове. Апашите се появиха за второ, а то се оказа и последно действие. Това дето го разказвам сега е епилог, може да го вземем и за некролог, кой както го възприеме.
Забърквам аз една голяма тенджара с разни варива за кокошките – за цяла седмица. В друга – вода. Мурджо – на синджир, пред курника, в охранителния периметър. И той обезпечен надлежно, включително зъби и нокти. Хващаме си пътя със семейството – на работа и на учение, но на друго място. Връщаме се в петък. Контрол на обстановката. Всичко е нормално – тенджерите празни, поданиците – гладни. Това е доста поучително за подрастващите “електорални единици”, както взеха да ги именуват някои свободните поданици в новоосвободената ни от “комунизъма” татковина. Казах татковина, та се сетих за татковата вина. Но да не избързваме, ще дойде време да се отваря дума и за вината, то без виновни татковци кое време синовно се е разминало!
Мина се що се мина и баш крепителите на режима взеха да го ровят. Стар номер, византийски. Най-големите душмани на императора са в двореца. Уж всичко си е както му е реда, спокойно, муха не брънка под сянката на падишаха, пък то да му омръзне на Мурджо комунизма бащин. Най-първият ни стражар взе, че почна да си мечтае да смени вярата си на апаш, да се оапаши. Тяхната верица нова е неолиберална. Нещо като “свободните зидари”, или “свободните радикали”, само че тук става дума за “свободните апаши”. Много свободен апаш се либералнонавъди по онуй време на радикални промени. Та взе изпървом Мурджо да подкокоросва хрисимите поданички към емигрантство. Бягството “зад граница” бе станало модно и той бе решил, че е време да разруши и последния бастион на село, дето, както се изразяваха познавачите, зубрили и запетайките на “научния комунизъм”, се раждаше и въпроизвеждаше все още “зрял” (като боб)  социализъм ката ден. Така нашето опасно за либералните апашори “текезесе” се оказа семейният ни курник. Но стига философии, да карам по същество. Нищо че бе надзирател, Мурджо се оказа подривник “под прикритие”, “пета колона” на апашите, а това, че бе и той на синджир, се оказа най-голямата историческа заблуда на Държавната Ми Сигурност (Не е оная “МИ ПЕТ”, “МИ ГУН” е!).  Ще го разбера това, но късно.
Пристигаме ний със семейството, както вече казах, жената се захваща да съживява икономиката на корема, аз въвеждам ред – раздавам купонно дажбите на поданичките, окачвам орден на надзирателя, оглеждам мрежата и потягам пробойните, изобщо слагам периодично ред – някой понижа за назидание, някой поощря с един комат, стара тактика, знаете за “моркова и тоягата”. Пилетата станаха в резултат на “непрестанните грижи” ярки и петлета. Брат ми се появи, отвреме на време, снишен като пор, нали е в академична нелегалност, отмъкне някое току що пропяло петле, оставя ме в неведение да се чудя – нему ли ще пее или на някой член ВАКу? По едно време петлетата секнаха, но неговия мерак по ВАК – не. Та останаха само труженичките тук, търтеите търтиха къде София.
Ама и работническата класа се ояде, в социализъм е все още, почна да се гои и не помисля за яйце изобщо. На такива кокошки мама им туря едно: “Тегне като туч, та ще ти пронесе тя!? Да се огладù, иначе – на дръвника!” Мамините прогнози се сбъднаха – никоя работничка не бе обзета от родолюбив трудов ентусиазъм, яйца няма, само тлъстеят и курешка трупат. Повдигна аз някоя трътлеста представителка на “работническата аристокрация” – мама е права, тегне като туч, трябва да има къде седем-осем кила гола и чиста – без перушина и карантии. Викам си, тая работа върви към смяна на режима, кога нещо се ояде материално и морално, не е на добро – я революция, я контрареволюция! Като остана без ухажори, ярката го удари на лезбийство, проституция и содомия – приближи я Мурджо, пък тя му клекне от раз, на изкушение подлага надзирателя, че той взе да се колебае – да наруши ли закона на морала социалистически или да си остане “тъп, но твърд” страж на режима! Пристъпя и аз, с тенджарата, тя клекне и мен и се гевези. Взеха да се предлагат без да подбират. На пагонлия, на паралия, все там. Ясно като бял ден, Содом и Гомор няма да ни се размине, ами я да хващам калема и да пусна едно писъмце – “На село, за дядо”, демек до нелегалния, че да дойде и си вземе държавническото решение. Щото аз не съм собственик, само на мениджър се правя. Братът отговаря с криптограма: “Зает съм с неотложни държавни дела. Оправяй се сам!” И докато аз се туткам като муха без глава, заговорът набъбва – главният завераджия Мурджо пробва с първите си “кристални” провокации. Нещо като “разузнаване с бой”.
Пропускам, ама ще ви кажа, нали всяко стадо си има мърша, та и нашето. Тая почетна роля се падна на онова кокошле, (стана лаф за него), дето му се лепна тоя станал вече мръсен и минал в нелегалност прякор – “партизанка”. Не че в новото време няма партизанлък, но се вложи отново в това понятие съдържанието старо от време Алеково. Старите, класическите партизанки, бяха взели да се подмокрят милите, имаха тоя си адет още от политбюра и исторически конгреси, та трябваше му наистина ново съдържание и имидж. Пак се отплеснах!
Дели се от стадото това кокошле, щура се из кюшетиите на курника, под стрък лобода се крие, не се натиска пред прожекторите, не налита на хранителни изкушения, вечер, по мръкнало се измъчиня из скривалището си, боязливо си клъвва по някоя яташка троха, изобщо скромност и морал. Знайно е, от морални добродетели не се дебелее, не се “натучи” то и си остана леко като перушинка, класическа партизанка, шугаво същество, с други ценности, не според времето. Дебелото общество тече надясно, тя наляво, то се затече към копанята, тя – встрани от банкети и салтанати. Такива бяха истинните, небанкетни, несиликонови партизанки, за тях народът още песни пее. И ще има да пее и възпява. Та и аз да попея, че и да опея.
Презимува електоратът поживо-поздраво, мен обаче е тревожно, както написа един поет, приятелят ми Йоан, по-сетне, да ме ободри: “Не се отчайвай, ако идва пролет ...” Усещам, кълнят тайни политически “пролети”, че и други сътресения може да ни затресат. Ама чуйте. Пристигаме един петък, гледам народът щъка свободен по двора, из лехите, по пътеките, напуснал мрежите, изпуснал му края, все едно гледам син, пардон, бял, митинг на Орлов мост. Бре, започна се! Мрежата подровена, Мурджо седи и се куми на синджира, демек – “ни лук ял, ни лук мирисал”. И как мислите – единствено не митингува, познайте кой! Кокошчицата партизанка – клюнка се, попява си бригадирски песни – “Пред нас са блеснали житата ... “,  занича дупката на мрежата, но навън не се измушва. Ей това е – вярна на закона и морала! Затискам дупката с някой и друг камък, възстановявам реда, викам им: За “Луканова зима” плачете, трътли с трътли, соцдебелуши с дебелуши.” Защо ги соцдебелушвам да ви кажа, щото те не са готови за либералните полюции, нямат нужния имунитет, “Лесна плячка ще паднете, викам, на сутеньорите на разните отворени общества, да го знаете!” Мурджо, заговорникът, се размина с едно другарско мъмрене, милият. Кой да ти знае, да съм го снел още тогава тоя ми “втори човек”на някой следващ “редовен” пленум. Щото тоя дето най-обичаме, най ще ни измъчва!
Всеки, що се кани правителство да сваля, трябва да си подири òвреме и некои деца на революцията, дето после революцията майка ще си ги изяде. Ама народ прост, ако е чел той лъвовете на Френската революция, презкуп-загрош ще е  било, предчувствам, че и на моя народец не ще се размине това удоволствие – гилотината. Втори път, пак петък – същото. Електоратът – по-свободен в поведение, неведение и обноски, щура се, кряка, митингува, ръси стари перушини  по улицата на новото бъдеще. Либерализирали се застрашително нравите. Обаче, отбелязвам си аз, че старият порок – да се слагат дамите пред лампаз, пред палат, или комат, си остава. Разпуснати неолиберално, апетитът идва с яденето, че ми клякат на поразия. Ето, тук проявих аз историческата грешка. Вместо да поохлабя режима, да дам някоя и друга свободица, например като ги уредя с петел, с нощен клуб, че да мирясат сексуално, или въведа мандатност на постовете, избори политически с повече от една кандидатура уж, аз, с всичкия си акъл, телеграфирах вероподанно на централната власт в София, че положението вече се омирисва на контрареволюция, пък тя, властта, ми отговори както в оня радиоскеч на Мирча Кришан, за щурмовщината, знаете ли го? Много популярен беше на времето, пък и румънецът го разиграваше по радио София на развален българо-влашки, та разсмива и подмокря народа, слушай в резюме сега: “Начало на месеца. Една строителна бригада на национален обект. “Кипи ударен” труд: “Майсторе, пода-а-а-й ми един пиро-о-он! Тикни ми теслъта-а-а! Кога ша еде-е-ме, доде ли време-е-е? На ти пироня-я-я! Баш сега ли ми го подава-а-аш, вече ми мина-а-а-а. Многу напича, бе-е-е, ела на сенкя” Такива ми ти работи – прозявки и прозяпки. До двадесет и девето, че и до трйсето число. Сетне ела да видиш: “Тутуру-тутуру, тутуруте, тутуру-тутуру, тутуруту! Свири тръбата на поразия, време йок, план се гони, месеца за два деня, че и за един, както и петилетките – за три години, за две, че и за хич. “Давай бърже тоя ваджишки пирон, дръж теслъта, дай триона бе, какво се туткаш, тук режи бе, не там, че ще ми отрежеш главъта. Майсторе, майсторе, жената ражда! След първи, след първи! Майсторе, майсторе жена ти ражда, бе! След първи, след първи рекох! Сега не може! След първи! Ей, млого лошу е туй зивотну – стурмувстинътъ, да знаете!” Последното, “да знаете”, бе на чист влашки.
Та и брат ми, и той “знае”, и щурмува някоя академическа крепост, къде ти да ми отговаря на депешата.  “След първи, след първи!” Закърпих как да е мрежата на соцконцлагера, дорде чакам аз депешата височайша, проявих самоинициатива та наругах Мурджо, (за кокошолюбието му), съмнителен взе да ми се вижда, ама слепота кокоша, опростих ги прегрешенията им бащински и толкова. А то наистина да се е чакало – “След “Първи!” май, та дочакало Двадесет и четвърти. Революциите, до една, все си избират някоя лична дата, та да се покажат пред света. Седми ноември ли не щеш, Девети Септември ли, та и Десети Ноември. Обаче за тия дати се шушне, че са били преврати. Щото на тия дати не са били още забърсали собствеността новите чорбаджии, само се топорчели, та след туй. Но нашето се оказа революция! Революция Двадесет и четвъртомайска! Прегази ни, мина като Конна армия, революцията на “Таз сила нова!”
Изманифестираха пред портрета на Светите братя дечицата, (и пред жената, тя нали е директорка на школото) и хайде, фамилията  – пак тук. Тишина, ни синджири надзирателски прозвекват, ни музики, ни манифестации се бродят. Мурджо го хванала липсата, синджира скъсан, народът го няма, “берлинската” ми стена подровена и проломена, никой, никой! Е, това е, стана тя! Тук народ, там народ, свещ палвам, диря Го, няма Го народа. Туй е, викам си, и свещ му палнах. И замръкнахме в неизвестности революционни и плахи надежди. Как се развидели, скачам за оглед на събитията, на видело. По едно време чувам: Дзън, дзън, на верига дзънка. Придзънка се Мурджо, (долавяше от километър и познава той песента на моята Жигула, знае графика й), та току се присламчва сега към копанята огладнелият колаборационист, уж разкаян, стиснал опашка между краката. Сложих му аз букаите, и чувам – песен се пее, тихичко, “Шумете дебри и балкани ... ” га че е, ама – под сурдинка! Кой мислите – кокошчицата партизанка, пак тя, пее си девойчето, единствено оцеляло в революцията, единствено то ми остана зад мрежата. Е, не сме чак толкова “Много сме, силни сме!”, ама поне още “идем бодри” и сме “верни”, какво друго ни остава покрай междата на двата свята, дето я насмете революцията и вече уж сме едно. Че то верните деца на тая революция си стнаха курбан на либералната апашòрия. Отидоха, до перушинка, не ми се смятат сега ни грижи, ни парà, ни надежди и блянове. Както бе още във Великата Френска, че и в още по-великата Велика Октомврийска, да не изброявам за по-сетне. Как да го не в уста разцелуваш туй дребното верно кокошле! Устоя! И единствен устой ми остана.
Преди брат ми, опечален, полулегален и полугладен, да дойде да я спаси от шумовете на “дебрите и балканите”, снимах аз кокошчицата партизанка и я окачих в рамка. Това ми остана, може да се види тя в домашния музей на революционните борби, до дедите ми. А брат ми – седем-осем кокошки по седем-осем кила багаж всяка, колко мръвка прави, от колко си лиши брата челядта в тия гладни времена, ти смятай! Ама като брат ми, доцентът, е зле с новата сметка, апашорският синдикат му я точно сметна, и датата Двадесет и четвърти включи вътре, от морални съображения, щото е празник на просветата. И се славят учителите.
А Мурджо, питаш? Аз съм консервативно демократично копеле, спретнах му един поучителен неолиберален спектакл. Три дена, от петък вечер до неделя вечер – живот, брате,  при “социализъма”: храна, покрив, медицинско обслужване, социални глезотии, ама - верига! Яка! Верига, никакво мърдане, никакво свободно движение на кучета, хора, идеи, стоки и материали. Пази Боже – капитали!
Неделя вечер, оставям го да се оправя сам, от нея вечер, та до петък вечер – капитализъм: малко социална помощ – тенджара със скромни угоди, ама свобода на движение (с една каишка на врата, че не е бездомен клошар или безпрзорен помияр, има си все пак “патрон”), свобода на общуване, ще рече и сексуална,  свобода на идеи, на  това свобода,  на онова, е, на капитали –  да прощава, оставих го без начален капитал, за кредитен милионер не се вреди, щото е лапнимуха, та свободи бол, ама – капитализъм! Джунгла! Наобикалят му тенджарата метреси, та от сряда насетне тримири нашият човек. Ама нали искаш капитализъм, на ти капитализъм!  Да се оправя свободно с душманите на народа!
Е, оправя се и оправи се. Близо година. Петъчна вечер. Разпети петък! Черен облак, кълби се и пълзешком влачи бавно хоризонта към мен. Изведнъж спусна той черни воали, като траурна мантия, поръбиха я със синьо злато  светкавиците. Потреперах неволно, сякаш идеше краят на света, на светлината.
Пристигаме ний в тъмна тъмница, не пъхти никой подир Жигулата, няма синджир да издзвънка, никой не ми лизва с виновна любов ръката. Тишина, тишина! Изчезна и Мурджо! Като дух! Невидим и тих, без да ми създаде, милият, погребални дертове. Така става в тоя ни свят, на изпълнители и поръчители на всякакви поръчки. И свят на светии. Траурни мантии се спускат завинаги.
И чезнат хора и кучета, я в някой кладенец, я в чашата на язовир, я в блато. Я в легенда, я в памет се губят. Какъв скромен и благороден край на историята!
А блата в нашенско бол. И легенди.
Но все още тук-там шумят дебри и балкани.
Поне на снимка!

Михаил Гунчев
21 юни 2012, Стрелча

На моя сакрален 2 юни

“Всеки народ и всяко Отечество са създадени от праха на мъртвите”, пише големият български писател Емилиян  Станев.
От времето на Възраждането насам, по волята на съдбата, българите записахме в историческата си памет няколко особени, сакрални дати. Те са дамгосани с кръв, с позор и проклятия, и бездната на отчаянието поглъща цял един народ, и риданията стигат небесните двери. Дати в които крехката надежда за справедливост, за Божия намеса и възмездие, и просветлението на вярата се давят в болката, скръбта и покрусата. Болка, скръб и покруса от невъзвратимостта на загубата. И съзнанието за тази невъзвратимост хвърля в безнадеждност целия народ. Но това са и дати белязани със заветни, светли имена, произнасянето на които днес ни вдига и изправя и бележи челата ни с достойнство.
Можем да кажем, че това са датите на нашата национална скръб. Но също така те са датите и на нашето просветление и клетва. Скръб, просветление и клетва на всички онез, които се имат или ще се имат за българи!
В календара на националния ни пантеон ще останат вечни 19 февруари и 2 юни! Но какво знаем ние за тези безсмъртия? И какви са нашите съкровени, чисти думи с които ще ги завещаем на децата си? ...

ВТОРИ  ЮНИ
Председател на комитета “Васил Левски” в общината съм, а нищо не направих да отбележим деня, както подобава. Миналата година положихме по цвете на всичките знаци, белязали  паметта ни за хората, дето ни правят народ. Сега – нищо.
Рекох на жената – ще откъсна някое и друго цвете, ще ида да го сложа на паметника на Апостола и на морената до него; изписани са там имената от първия комитет, в 1871-а от него основан.
Цветето – зеленика, цъфнал здравец, няколко макчета като капчици кръв, ситни и почти невидими,  жълтурче, лилави гроздчета повесма от фиевина. Срязах две шишета от безалкохолно, сипах водица и таман се готвя да тръгвам – бързам да го сторая преди дванайсе, да изпреваря сирените – заваля. Днес е и “Свети дух”, Спасовден. Заранта камбана би. Дъждът иде като от Господа, че е и розобер. Народът стрелчански е по къра, ще го окъпе хубаво, но за розите и рандемана е добре. Жената замина на черкова, мен ме затисна пороят, а времето не чака. Взех аз чадър, един стар, разпертушинен, излизам – дванайсе без двайсе, дъждът хвана да попревалява. До паметника имам пет минути; там –  никой, бронз и гранит лъщят, Апостолът се подпрял на сабята, гледа през мъглицата, цвете пред тях няма – народът е по гюловете от тъмно. Вода заляла наоколо, щрапам, до глезените – да поставя вазичките; току до мене закуцука бившият председател на клуб “Родолюбие” – “Здравей! Какво правиш?” “Да сложа, викам, някое цвете”. “А, бива!”
Отдалечих се от паметниците, попогледнах, попогледнах как стоят цветята, хубаво стоят, кваси ги дъждецът, няма да клюмнат скоро, сега и да минат почиващи покрай тях, ще видят, че сме се сетили какъв е денят днес, па си тръгнах – бързам да се прибера преди сирените. Драпам по нанагорното и вече съм до гората, на завоя, до дома, и – “А-у-у-у-у”, спирам се, дъждецът ръми, ръми; две сирени - преплитат се жално и скръбно оплакват. В двора на балнеохотела един човечец, излязъл до автомобила си, се закова също. Откъм гората пилета пеят, кос и славейче – в дъжд, в росиляк,  пей дават те да пеят. Сещам се за Йолковица, виждам го тоя дъжд как плакне лобната скала, виждам мокрото и бледо лице на войводата, обърнато към небето, с незатворени очи. Дали така е пяло славейче и оня ден? Не зная защо, съзирам  да стърчи пред обвития в мъгла Къкрински хан като призрак мокро бесилото! Мълком мълвя имена: дядо Ангел, дядо Вълко (Стойнов), дядо Тодор, дядо Продан (Ружин), дядо Петко (Колара), Бенковски, Отец Кирил, Ана Козинарова, Васил Петлешков, Боже, кой ли ще пропусна; Волов, другия Ангел (Кънчев), Катерина от Любница, броя, ..., Кочо, Стамболийски, Иван Загубански, Гина, Минчо Вазов, ..., изказване няма, Отца Паисия, Миткалото, Димчо, Тодор Даскала, Ноно войвода, Поп Груйо, ...
Сирените ту вдигат до небесата безнадежден вопъл, ту се сриват надолу, преплитат се, гонят се, сепнати – сякаш дирят нещо забравено, изгубено от света; заливат отново и отново земята с отчаяние. Така неутешима съм слушал да плаче, да вие майка, загубила чедото си. 
Поменавам жертвите и страдлците: Вапцаров, Цвятко Радойнов, Стоян Виденов, Йордан Кискинов, калеко Йордан (Ципорков), Ванчо Пашов, Ралчо Сапунджиев, Борис Делов (Бомбата), Иван Хаджийски, Цвятко Еничаров, Филип Карапенчев, Бачо Киро, батачени, Хаджи Димитър Асенов, Стефан Караджа, Тома Георгиев, Светослав Миларов, Гео, ..., Гаджевите баща и синове, още дядо Ильо, дядо Стойо, ...
Стоя, в краката ми шуполи бозаво поточе, бърза да се шмугне в шахтата, отсреща зеленият рид на Усойната едва се провижда през дъждовната пелена, свил съм чадъра и във врата си усещам капките. 
Господи, много са, не мога спомена всички – Дели Дело, поп Бойчо, Сава поп Евстатиев, мъченици Боже, Рад Клисаря, Отец Георги Футеков, Райна, кои  още ..., Гоце, Яне, ...., Софрония грешнаго, Захария, Боже, няма да ...
Сирените са се забравили, усукват се една друга, вият, един  циганин на средна възраст, сливналия, дошъл да сече гора със синовете му, се задава, не ме заговаря, аз гледам в краката си, той не спира,  едната сирена спря, другата още оплаква ... 
Угасна и тя. Ушите ми чуха – капки тупкат от листата, поточето бърза да ги  поема, пеят и се надпяват птици.
А аз съм гузен.

Михаил Гунчев, 2 юни 2011 г, Стрелча

Прочетете още по темата:

Из писмата на Ботев - за да знаем кои сме

2 юни: Писма от Околчица към Родината

19 февруари: Най-тъжната песен

Снимка Стоян Радулов

Всяка заран слушам музика. Програма “Христо Ботев”. На нея съм си настроил за постоянно приемника. Ако се събудя около три часа, често се случва, слушам класика – “Еврокласик ноктюрно”. Истинско удоволствие, два часа наслада. От пет насетне - музика на народите, от пет и тридесет до шест – българска народна музика. Една заран, подир изпълнението на Амалия Родригес, дарила ми трепета на португалската си душа, трагичен мъжки глас закова сърцето ми. Иван Пановски! Познат глас, позната мелодия, познати думи, остри и безмилостни като кама. На секундата очите ми плувнаха в сълзи – “Еничари ходят, мамо, от село на село ...” Нямам обяснение защо тази песен ме поразява така. Мисълта за безкрайните петстотин години ме води все в тая песен, сякаш тук, като в черна дупка, в непостижимата за разума черна точка се съсредоточава всичко, казва се всичко и няма повече накъде да отиде майчиното сърце, надеждата е умъртвена ... Това е бездната на едно сърце. Сърце, чиято свидна кръв е изтекла. Завинаги!
Винаги, чуя ли тая песен, плача. И не крия сълзите си. От никого.
Някога Федерико Гарсия Лорка, като говори за поезията, бе изрекъл знаменателната фраза, какво, че “Най-съвършеното стихотворение е онова, което пробожда сърцето като шпага!” И че то още не е написано. Приемам тези думи дословно, че след него следва смъртта. Тази песен ме води в смъртта.
Но има за мен в българската поезия още една песен, по трагизъм равна с първата. Това е бездната “О, Майко моя, родино света!...” Още първият вопъл, първите думи ме люшват земетръсно. Това е бездната на един народ, нашия. Тая песен постави гения на Христо Ботйов наравно с народния. Тя пробожда сърцето на цял народ.
На 19 февруари, моето сърце е мокро.
На 19 февруари, моето сърце е прободено. 

Две слова за Левски 

Тия дни, по всички наши земи, из цяло Българско, се споменува един човек, който остави незаличима диря в народната душа, в стремленията й за човещина и правдини, във вековечното й бленуване по достоен живот. С мечта и страдания той срина българската прокоба, преобърна и българската душевност и история, в общочовешката съкровищница той вложи безценните помисли на проникновението, осенило страстно младия мъж с даровете на мъдрите.

Васил Левски

И така, преди 173 години карловката Гина дарява семейството си със сина, който кръстиха Васил. Народът по-сетне му туря своето име – Апостола. На Свободата човешка! Знаела ли е тая негова майка, че родилните й мъки са сравними с тези на Богородица, че дава живот на най-великия народен син, че ражда българския Христос, Спасителя и Изкупителя на греховете ни, трупани в безпросветния и неизбродния мрак на вековете робство? Нада ли! В ония дни, в оная година, чума е косяла черна жетва и раждането на нов човек е носило преди всичко тревога, нежели мечти. Но съдбата на българите, най-сетне е довела над новороденото добрата орисница, за да го запази тя за нас. И за тези след нас, докато има дори един човек, който се изповядва българин! Въпреки големите трудове, вече толкова години, ние надали сме проумели напълно какво е Васил Иванов Кунчев, какво е йеродяконът Игнатий, какво е митичният за властите, но и за народа си Левски. И надали ще узнаем! Помислите на тоя наш син са необятни, мечтите му  - гибелни за всяка тиранична власт, словото му – “ сладко и опасно”! И днес! Да, и днес. Когато азиатското национално потисничество е далеч в историята, ние свободни ли сме? Не са ли надвиснали над нас други потисничества? Неговия идеал постигнахме ли? Ние още нямаме отговор на онзи апакалиптичен вопъл с четирите въпросителни! Та какво можем да кажем нему днес? Имаме ли какво? И стига ли ни куража? Много се съмнявам.
А тогава, какво е мътило душите тогава? Страх, крехко съмнение, уплетени с трепетни надежди, чиста сълза и привично недоверие са се мешали в простата молитва към Бога, след неговата скромна проповед, що е оставяла без сън душата. Така, от най-ниското стъпало на църковната иерархия, в тая именно душа той прекрачва до непостижимите, патриаршески висини на общочовешката духовност и идеали. Един самороден, безценен и свят къс от утробата, от плътта народна, зрял столетия. Не случайно Иван Вазов, там някъде, из скръбните химни на “Епопея на забравените”, поразен възкликва: “Селяните прости светец го зовяха!” Той, “на сляпата История подал надежда”, сам той Надежда!
Нему ще палне свещ утре България. Нему, и на светата му благатка майка. Нека ги пали вовеки! Амин!

Текстове Михаил Гунчев

Михаил Гунчев - "Колко струва" (Разказ)

Михаил Гунчев

Направих си труда, приказвам на бай Ахмед, да вдигна асмалък на бащината къща. Гледам и ти си посял, дано вино да пиеш, тук е таман за лозя, Бяло море – ширине, слънце бол, бива. Бащата харно бе бочнал и той някой и друг корен дома, ама лоза дето се не пръска, та рекох след него и аз да се отлича. Взеха да раждат, провесят някоя и друга чепчица, едно зърно заморавее в края на августа, и хоп, налети го косът. Не чака той. Къщата е на предна линия, до гората, та му е уйгун, под крило, съмнало-несъмнало – той там, дежурен на лозниците, зоба и рони. Че и кослетата води, канени-неканени, досущ като в оная приказка. А-а-а, викам, братя, не така! Па задигам от жената два капака от стара тенджара и блъскам с тях като с чинели. А че и внучките впрегнах. Екологично чист концерт – хуманна защита, няма пушка, няма мушка. Е, не ни е много чиста работата, щото нали дигаме децибелите над допустимото. Ако мислиш, че чува косът, лъжеш се. Той е на шум обръгнал. И той като нас, урбанизирал се и си прави оглушки. Пък може и наистина да е оглушал. На метър съм – да не вярваш!  – ни от чинел, ни от мен си взема бележка. Ама комшиите – не са глухи, не им е до утринни концерти. И ни пишат забележка. А има още месец до гроздобер. Ако оставим работата така, ще има само чепкобер. Една заран, гледам, кос един, паднал черньо до верандата, по жълтото на човчицата – кръв. Пак се е блъскал тоя завалия в стъклата, що дири, та се пребил. Не е първия, и с други се е случвало. Па си рекох, що не го овеся на лозницата, за плашило. За предупреждение уж -- демек чуденка и питанка – тук ви чака грозде, ама и друго има!? А? И тая не е съвсем чиста – страх, стрес, да прощаваш – де ти е екологията? Ще има да вземаш, ти казвам обаче, бай Ахмед – нямат грам страх, виси си обесената черна чуденка, полюшва ветрецът смъртта, изсъхна си питанката, налитат те като щурмови самолети откъм гората, а на мумията – нула внимание, за декор го имат. Тъй е, гладно се не трае. Казал го е и Андрей Германов, ехе, кога-кога бродил из Лонгоза той: “И на глада под удара корав ...”
Слуша ме бай Ахмед и по лицето му преплъзва усмивка. И аз знам един от Герман, до София, вика, ама за него по-подир, та слушай да ти кажа, вика, видя ли оня кукуруз, на влизане в селото? Мой е. Видя ли гаргите?
Как няма да съм ги видял, първо тях видяхме преди да видим селото. Царевицата – ошмулена, окършена до мамула. На четирите краища забит  по един кол и на кола – обесена гарга. Плаши. Челен селски опит, от България, и опита, и той мигрирал. Икономически, прескочил комшулука и хоп – шопнал се в Ширинкьой, Щастливото село. Отвъд кукуруза – голо, зокум цъфти та се къса, гущери, из камънака – някоя и друга коза, някоя и друга маслина, стърчи като каракачанка кога преде,  с посребрени листи маха, нам ли, на  жегата ли.
Лежахме преди обеда ний, гостите, на плажа. Морето топло, не бяло, ами синьо та зелено, изумруд, ама на плиткото – тюркоаз. Много го обичам тоя цвят, любимите очи са ми такива! И мамините! Като споменах мама, сетих се за татко. Хе, преди години и той се е топил в тия води, е, малко по на северозапад, при Неа Кавали, там е кметувал има-нема година, в Новите земи. Морето топло, та солено, и да искаш не можеш потъна. Ама Новите земи на Царство България излязоха сетне солени на Народната република, та попотъна тя финансово. Да внимавам и аз как се плацикам, нищо че станах от раз милионер как преминахме митницата  на Капъкуле, сто двадесет и пет хиляди лири дадох само да посетя тоалета, та не ще ми стигнат авоарите да плащам сега репарации и контрибуции.
Ама плаши Кольо гаргите, охлажда виденията за челния ни опит, непотъващите репарации и прочие удоволствия бай Ахмед, че ми вика – сигур ще видим и ние кукуруз тук, колкото и ти грозде. С туй се мъча сега, а и с маслина се кана да се захвана. Тук друго не вирее, на тоя камик. Ти се преквалифицираш от строител на чифчия, викам му, пък у дома, в България, брат ми уж доцент, пък козарлъка изучи. Гледам при вас, на острова, козите свободни, никой ги не варди, що така? Тук а краднеш, а си загинал, вика.  Свободни са козите, шарат из острова дорде ги посети сайбията, че задели някое и друго яре за Курбан байрамът. Туй им е свободата – острова. Ама не вярвам да е чак толкова зле свободата сега при вас, вика, не може да бъде тая дето ми я разправяш, хубава си е България. Знам аз! И аз знам, ама няма да огорчавам сега бай си Ахмеда, нека си живее сиромахът с тия си щастливи видения, от щастливия някога остров България, да му услаждат душата и блажат дните на сегашния му тоя остров. Старото, гръцкото име на това островче е Ймроз, на един лакът море от Галиполи, на залез. Сега, откак е техен, прекръстили го братята турци Гьокчеада, Поднебесен остров. Той си е бил Поднебесен и по гръцко, та как няма да има поне едно щастливо село под тия небеса, гръцки, че и турски, викам си. Ама турската държава как им построила новото село, тозчас му турила и туй име – да знаят, че са щастливи новозаселниците. По декрет още. Гледам аз – новите къщи – по декрет и под канап. Развежда ме моят благ турчин – спретната, дворче, оградки, подредена работа. Отвън – уж малка, пък вътре – всичко има, прибрано, всичко си е по декрет, ама и в ред, добър архитект трябва да е проектирал на бай Ахмед новия дом подир оная “голяма екскурзия”. Ний, в България, им спретнахме на хората екскурзията, пък комшиите им спретнаха къщиците. Виж, с гръцките села не знам как стоят работите по декрет, все едно курешки на чайки белеят, реят се далечни, като загадка. Пазят скромно мълчание. И зъб не обелват братята турци, че там, високо, под небето стръмно на заспалия вулкан, се е пръкнал човекът с най-стръмния православен сан, Негово Светейшество Вселенският патриарх Вартоломей. Ама пей не дава щастливата гарга за Вартоломей, та от поднебесния бай ти Ахмед ще ти се плаши!
Та умувам аз над моята си обесена мумия и смъртта и нали съм в косовска война – иде ми на акъла друга, стара хватка, и на пропагандните аслани любима: що ли не пусна една опашата лъжа, да я впрегна и повтарям хиляда пъти, да нарува дорде стане тя истина, де има дума в Карлово –  “на Сучурума – перушина, на Балабанов мост – гъска”, че да плаши косия електорат. Но ми трябва живо косле, да го попритисна, че да му записка човката, да запиша отчаянието и страха в предсмъртните вопли, па да го курдиша магнетофончето под лозата, да им го пусна и – пей сърце, да си гледам кефа! Пошушвам аз на бай Ахмед, с подобаващ откривателски тембър за тоя ми патент за отчуване на лозата и свободно пиене вино, пък той бели зъби срещу мен, хихика тъжно и ми вика: Кажи-речи, както ни се погоди тоя номер и нам, че го пием туй свободно вино и сега.
Айде, отиде ми патента! Ще изпреваря събитията и ще кажа, че съм на път да го осъществя чак сега тоя ми пъклен трик. Гьобелс, немеца, ако бе жив,  ще има да си почесва щръкналата четина. Ама ако даде резултат, ще пална една свещица Гьобелсу, па ще бия една телеграма и бай Ахмеду. Само дето не мога му даде акъл как да ловне жива беломорската гарга. Тия дни хванах едно малко, попрохвръкнало вече, захлупих го с шапката, па го записах: “Кри, крък, крик, кръц, чирък, ци-и-ир, кръци, ци-и-рк, ци-ик, кри, крък, крик, ци-и-рк!” Цирк, ама тъжен – разпискаха се и внучките: Дядо, пусни го, не го мъчи! Само си побегна, пойно дроздле беше, внучките скандират, в него ми е сега надеждата вино да пия зимъс и да си пея. Четох тия дни в една дебела книга, писали орнитолозите, че моите лози, а че и окол тях, в Средна гора, било “орнитологично важно място в България и Натура 2000”! А де! Аз си го откога подозирах. Имат се тия учени младоци в закачка с държавата и нема-нема – пишат ли пишат, че и пискат – пойният дрозд и косът били застрашени и трябвало да ги овардим в ареала, че да не станат покойни. Иди сега та не прави записи и не пускай магнетофончето – хем вълкът сит, хем агнето цяло. Ама да кажа. Спретнаха ни и домакините едно магнетофонче предната заран, като за пред нас – военен парад. Щото било националния празник на Републиката. Щото туй островче е шпиковано с войска. И щото Войската е Републиката! Надойдоха едни салтанатлии от материка – с лампази, нагайки, мустак до мустака, орден до ордена, тъпанът блъска, толчав тъпан за сефте виждам, оглушахме, все едно чак смъртта сърцата ни стиска, бие крак войската, танкови вериги, бурии, хай гъкни ако ти стиска! Тъй де – “Думам ти щерко, сещай се снахо!” Вечерта – на стадиона, няма яйце да хвърлиш, народ, младеж, младеж, сукалчета, младежта реве – “Дарданмюзик” от  Чанак кале е преплувала, блъска че калесва, бабите ще изтърват сукалчетата в данданията, над всички и всичко – Той, Кемал Ататюрк, бащицата, ще изскочи и той от екрана, голям, по-голям, най-голям, гледа строго народа и знамето с полумесеца биля.
Ама бай Ахмед дали тоя национален гърмел чува или моето магнетофонче послушва, щото се заплесва та унася по тракийските танци, дето ги тропа нашият танцов състав. Дошли сме на острова, без войска!, карловски общинари и културтрегери, да им гостуваме с цел установяване топли връзки и “бизнес контакти”. Като си ги изпуснахме в България, сега ще ги гоним в Турция! Та покрай контактите, за армаган – концерти. Ама си ги бива нашите, як пушилек дигат на тая земя щастлива.
Че се отпуши по едно време бай ми Ахмед, ти само слушай. Слушай, вика, аз последно работих на Меден рудник, до Бургас, се в Строителни войски, се на Кольо Радованов в бригадата, башмайстора, дето сме работели с него наедно пет годин още по Баташкия водносилов. Убави години беха, млади, имахме сичко, берекят версън! И булката, Незифя, водих – се с мен, че сетне я проводих сама да ражда в града, че ние имахме пуск на главите си, седемдесе и два часа проба, па тя за два часа добила, та кога пробата я нагласихме и са пусна централата, слизам аз от обекта при Незифето, пък на Рамаданчо вече пораснала пишката на седемдесе и два и кусур сахатя. Хъ, хъ, хъ! ... Незифя сега е нема тук, на Чанак кале седи, въздъхва той, при Рамадана и снахата, че имаме вече пети внук, пак мъжко. Да ти е жива и здрава челядта!, викам му. Слушай, мъчи се той, снишава глава – натиска го нашият “плей бек” и виковете на игралците, убаво ни беше наедно, ама що ни обидихте, та посегнахте ни на имената? Иде ми и ... сè плача ... Аз апартамента в Меден рудник сглупих та продадох. Има в града едни млади, българи, ама мюслюмани, из Сърница забегнали, държат кафене, жената го крепи, мъжът прехожда на Чанак кале, работа намирва, та с тях са имам. Ама сега – тук! Сами! Се едно интерниран, бетер заточеник ... Мълча, нямам какво да му река на Ахмеда ...Чуй, да та питам, ти Кольо Радована знаеш ли? Ако го срещнеш да му носиш много здраве – от бай Ахмед, речи, дето наедно ви затисна коминя под Узун дере, знаеш ли Узун дере, на деривацията под Снежника ... Кажи му как съм тука, имаме сичко, само дето България е нема ... Ама слушай, да та питам, ти като си по-младо и учено: Ха, кажи ми ти, ако знаеш, и аз да знам – като колко пара чини тая пущина свободата?
Ех, бай Ахмед, бай Ахмед, ех, Ахмеде Рамаданов Караосманов, де да знам и аз колко струва свободата, кой ни би по главите, та сега си седиш тук, самин, Ахмед ага Рамадан Караосманооглу, в Щастливото село, мисля си, ще му го нося, нарочно, многото ти здраве на твоя Кольо Радован, де да го диря сега, нося му го задочно, щото зад очите ти какво ли друго да видя, освен сълза ...
А се сълза не носи!

Михаил Гунчев
19 юни 2012, Стрелча