Нешо Бончев: "Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти"

Нешо Бончев

Творчеството на Нешо Бончев не е голямо по обем - няколко статии за образователната система, няколко литературно-критични статии, изключително ценната му кореспонденция с Марин Дринов и други видни български възрожденци - и това е всичко. Имайки предвид и краткия период от четири години /1870-1873 г./, през които публикува статиите си, това е несправедливо малко. Несправедливо, защото той е един от най-образованите българи за своето време. Но неговото присъствие във възрожденската ни култура е така внушително, че и днес той се оценява като най-авторитетният литературен критик през Възраждането и теоретик на организирането на българската просвета.
Нешо Бончев е роден на 2 януари 1839 г. в Панагюрище. Семейството на Бончо Бояджията и Лула Арбалиева  имало четири деца: Петко, Иван, Нешо и Ана. Бащата се занимавал с бояджийство и сапунджийство, но умира рано на 35 години, когато Нешо е четиригодишен. Майката полага неимоверни усилия /по думите на Ана Бончева "работила дононощно, за да изхрани децата си"/ не само за отглеждането на челядта си, но и за тяхното образование. Нешо Бончев тръгва на училище на 6 години при големия педагог Сава Радулов, но две години по-късно майката е принудена да го спре поради голямата бедност и ог дава чирак да учи мутафчийския занаят.  [1]
По настояване на новия му учител Атанасий Чолаков, който е възхитен от успеха и поведението на малкото момче, и по съвета на училищните настоятели, които обещали и осигурили материална помощ, майката се съгласила да продължи учението на сина и. През 1851 г. за главен учител е назначен Йордан Ненов; той взема дванадесетгодишното момче при себе си "да му шета и да се учи" и през четирите години, докато е бил в Панагюрище, живял при него, което оказало сериозно влияние на развитието. Учителят изисквал "да чете не само уроците, но и други книги". "През това време Нешо заякна, - споделя учителят - и силно се заинтересува с библиотеката ми, в която имаше книги на разни езици, а най-много на руски, които повече и привличаха вниманието му. Най-много обичаше да чете поетически съчинения. Много беше трудолюбив и изобщо примерно момче. Като че и сега го гледам пред очите си: телесно слабичък, но пъргав, остроумен, сериозен и се носеше с една благородна гордост; аз не го чух през цели четири години нито едни път да празнослови, когато за другите момчета празнословието беше обикновена работа."[2]  По-късно Нешо Бончев и сам започва да припечелва по малко като помощник учител и църковен певец /сестра му пише, че имал чуден глас/. [3]
Нешо Бончев има щастието да се учи при такива бележити педагози и книжовници като Сава Радулов, Атанасий Чолаков и Йордан Ненков. 
По тяхно време Панагюрското класно училище дава солидна подготовка на своите възпитаници. В него е застъпена широка и разнообразна програма: свещена история и катехизис, землеописание, математика, всеобща история, физика, антропология, естествена история. Особено място е отделено на езиковото обучение - обширен курс по български език /"Българска граматика с филологическо издирване, сравнение със старобългарски" и др./, руски език /"руска граматика, стихосложение, превод на български и обратно, четенье разни сочинения, разговори"/, новогръцки, черковнославянски, сръбски, латински и френски. [4]   Широтата на тази програма едва ли е по силите и подготовката на един учител да бъде преподавана задълбочено, но нейният енциклопедичен характер и характерната и носоченост буди у любознателните младежи стремеж към постиженията на науката и културата, и нагласа за самоусъвършенстване.
Още в тези години двама от учениците в Панагюрското училище се открояват ярко от връстниците си - Нешо Бончев и Марин Дринов. Оттам започва дружбата им и "в течение на годините закрепва и се превръща в голямо и рядко в нашата културна история приятелство, основано на дълбоко взаимно уважение и плодотворно интелектуално сътрудничество."[5]  Още по времето на учението им Йордан Ненов ги прави свои помощници във взаимното училище, а след заминаването му през 1855 г. общината ги кани да заместят временно напусналия главен учител с обещанието да ги изпрати да продължат образованието си. През трите години освен напрегнатата преподавателска дейност двамата усилено продължават самообразованието си чрез богатата училищна библиотека, в която има български, руски и сръбски книги.
През 1858 г., подпомогнати материално от общината и панагюрски граждани, Нешо Бончев и Марин Дринов заминават за Русия. Там Н. Бончев завършва философския клас на Духовната семинария в Киев, а после  и Историко-филологическия факултет в Московския университет със степен "кандидат", защитавайки дипломна работа на тема "Время преобразованы Селима III-го и Турция". Непосредствено след това е назначен за учител по старогръцки в Първа московска гимназия и за проподавател в Лазаревския институт по източни езици.
По това време в Русия творят едни от най-големите умове в руската политическа мисъл и художествена култура. Двадесет-годишният престой на Нешо Бончев там го прави свидетел на забележителни литературни явления. През този период още витаят непримиримият дух на Белински и мощното излъчване на Пушкин, Гогол, Лермонтов; създават най-добрите си произведения крупни писатели като Тургенев, Толстой, Достоевски, Некрасов, Островски, Салтиков-Щедрин. В революционно-демократичната литература се изявяват такива светли умове като Чернишевски, Херцен и Добролюбов. Като прибавим към това широката култура, която получава като студент в Московския университет, и непрестанния му интерес към западноевропейската и старогръцка литература, ще открием корените огромната му ерудиция. Така в литературно-критическото поприще Н. Бончев се явява като завършен литературовед. До появата му в печата културно-критически статии са писали и Каравелов, и Друмев. В оценките си те също се опират на естетиката на руските писатели-реалисти. Но нито един от тях не е разбунвал така духовете, не е разделял така поляризирано литературните среди.
Със статията си "Читалище, повременно списание", поместена през 1871 г. в "Периодическо списание" на Българското книжовно дружество, която е сред най-хубавото, написано от него, си спечелва много приятели и два пъти повече врагове. В нея той излиза с ясно и определено мнение за назначението на критиката:
"Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти. На литературното поле няма място за деликатни чувства. На това поле, който не е с нас, той е против нас".
Нешо Бончев е обезпокоен от посредствеността, 
която се шири във възрожденския печат и благосклонността, с която и се дава път, като по тоя начин се насажда примитивен вкус у читателите. Това е опасност, която застрашава да задържи развитието на народа ни във високо-културна нация. Това е тревогата на Бончев. Неговият единствен критерий са най-добрите образци на западноевропейската и руската литература. Взискателността му, макар и малко прекалена, като се има предвид слабата подготовка на нашите писатели, недостатъчно развитото просветно дело по онова време и най-вече липсата на традиция, сочи високото му съзнание за литературата като общонационално дело, като фактор за духовното усъвършенстване на човека. Ботев и Каравело, съзрели най-после в негово лице един категоричен съмишленик, радушно приемат заключенията му.
И още един важен въпрос засяга авторът на тази статия - качеството на преводите. В стремежа си да поднесат на читателите някои знаменити произведения на чуждите литератури в достъпна форма, повечето от преводачите осакатяват художествените достойнства на творбите. Голям познавач на старогръцки език и старогръцката литература, той не може да се примири със слабия превод, който прави Григор Пърличев на Омировата "Илиада", поместен в сп. "Читалище". Н. Бончев прави превод на 225 стиха от песен първа на "Илиада" и ги помества паралелно на превода на Пърличев. Разликата е огромно и Бончев пише: "Който дерзае да се качва на Олимп, той трябва да се просвети духом, да се напои до костите със сладостната Омирова поезия и да не се връща назад с празни ръце, та да ни свири на гайда". Силно засегнат от безпощадната критика Пърличев изгаря превода си.
Нешо Бончев е убеден, че създаването на литературата е дълъг процес, още повече, когато социалните и национални условия не предразполагат към това. Още по-трудно е, когато липсва традиция. Точно в такова положение е българската възрожденска литература. Затова трябва да се обърне поглед към образците на чуждите литератури и преди всичко руските. С рядко проникновение в статията си "Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им" той доказва взаимната връзка на нашата с руската литература. И отново насочва перото си не само към бездарните преводи, но и срещу подбирането от преводачите на слаби произведения. Отново на преден план излиза изключителната взискателност при формирането на художествения вкус у читателите.
Съзнавайки голямата познавателна и възпитателна сила на произведенията на великите писатели, сам се заема с преводаческа дейност. Подпорът на творбите, които превежда и издава - "Разбойници" от Фр. Шилер /1870 / и "Тарас Булба" на Н. В. Гогол /1872/ - подкрепят неговите убеждения. Той се готви да преведе още "Орлеанската дева" от Шилер и "Гьоц фон Берлихинген" от Гьоте, започва да превежда на руски Херодотовата "История", но тежкото му заболяване през 1874 г. попречва на неговите планове.
Три от статиите на Нешо Бончев са посветени на просветното дело: "Да училищата" /1871/, "Две думи за програмата на училището в Плодвив" /1870/ и "Две думи поради програмите на Габровските училища" /1873/. В тях демонстрира не само широка педагогическа компетентност, но извежда на първо място образованието като главен фактор за общественото, икономическото и културно развитие на българите и просперитета на народа. Той е много добре запознат с педагогическите въпроси, както теоретически, така и практически - извън годините на своето учение през всичкото време от Панагюрище до Москва се занимава с преподавателска дейност. Добре познава състоянието на българските училища от посещенията си в родината през 1869 г. и 1873 г., когато навестява и редица градове, редовно следи и публикациите за образованието в българския печат.
В статията "За училищата" Н. Бончев изразява не само недоволството си от състоянието на училищата в края на 60-те и началото на 70-те години на XIX в., но на основата на дълбок анализ на българската обществена действителност поставя остро въпроса за нова уредба на българското учебно дело. Той не оспорва, че съществува остър социален въпрос за прехраната на хората, но не приема това като извинение или аргумент да се оневинява занемаряването на образованието. [6] Съкровено вярва в силата на науката и с възхищение говори за напредъка на естествените науки, виждайки в тях бъдещето на човечеството, а за своя народ - създаването на такива реални училища, които ще доведат до икономическото развитие на страната, до модернизирането на земеделието, до разработването на рудните богатства и т.н. Той пише, че "юношите трябва да изучават най-много ония науки, които са най-потребни в живота... А най-много трябват човеку науки, които го учат как да си варди живота и здравето, да си добива прехраната, да извършва родителските си длъжности. После идват науки, които са потребни човек, като гражданин на едно общество. Най-накрая стоят науки за украшение и забава и на които да се оставя най-малко време."
Нешо Бончев препоръчва например откриването на училища по земеделие в Стара Загора, София и в други "хлебородни места",  за градинарството и копринарството в Одрин, търговско училище в Русе или Свищов, техническо училище в Сливен и училища в Самоков, Пазарджик, Охрид, Солун, Шумен, Търново, Габрово, в които да се изучават науки, потребни за местните нужди и занаяти.[7]  Особено място отделя и на учебните дисциплини, които трябва да се изучават в българските училища - езиците,  историята, естествените науки, математиката, гимнастиката с оглед хармоничното развитие на младежта и на пеенето като изтъква необходимостта от естетическо възпитание чрез музиката и чрез националното ни изкуство изобщо.
Той определя три вида средни училища: класически гимназии, за да се разработи езикът и историята ни; реални училища, които да помагат в подготовката за професията и духовни семинарии, за да се просвети във вярата духовенството ни и покрай него - народът.
За първи път в историята на ново-българската просвета предлага да се създаде общонационален орган за ръководство на образованието - Попечително дружество на българското просвещение, което да се формира на изборен принцип и да бъде утвърдено от османското правителство.
Статиите на Н. Бончев за учебното дело имат широк обществен отзвук и играят значителна, по-точно е да се каже историческа, роля в организирането на учебното дело след Освобождението. Сам М. Дринов, първият министър на народната просвета, признава с благодарност:
"Статията на Бончев "За училищата" е необикновено хубава. Дотогава такава статия не бе се явявала в нашата книжнина. 
Тя напълно и всестранно обсъжда въпроса за училищата. Тя може и сега де се чете с полза и удоволствие не само от учители, но и от управители на народната просвета. С благодарност изповядам, че тя не малко послужи в 1878-1879 г. при изработване първоначалните училищни наредби в политически създадените български области." [8]
И в другите си публицистични статии /"Празникът на тисящелетието на българското кръщение" и "Разсъждения за католишката и протестантската пропаганда"/ Н. Бончев поставя интересни актуални въпроси - за чуждата религиозна пропаганда и верската търпимост и толерантност, за общественото положение на жената, за свободата на културния избор и изяви на младежта и др.
По време на дългото си пребиваване в Русия Нешо Бончев изпитва дълбоки терзания, че не може да бъде напълно полезен на родината си. Пречат му болестите, които се редуват една след друга. През 1866 г. боледува от тиф и едва се отървава от смъртта /даже Райко Жинзифов съчинява надгробно слово/. След две години се оплаква от ревматизъм. А през 1874 г. отслабналият му организъм пада в плен на туберкулозата, заради която от следващата година е принуден да напусне преподавателската си дейност. [9]  За да се лекува и облекчи страданията, прекарва доста време на юг - в Одеса, Мелитопол, Федосия, Симферопол и в последните месеци от живота си - в Москва. Болен посреща вестта за Априлското въстание и започването на Освободителната война, но все пак намира сили и заедно с Р. Жинзифов превежда за руските вестници сведения за положението в България. В последните дни от живота му го навестява панагюрецът д-р Георги Мачев, който му съобщава за освобождението на България. Нешо Бончев посреща вестта със сълзи на очи с думите: "Нине опуштаеши, Владико, дух мой с миром! Благодаря ти, Боже, че ме подържа да видя отечеството, за което толкова години отдалеч съм жадува, свободно!"
Още едно доказателство за хуманните чувства и гражданската му съвест намираме в неговото завещание. Той разпределя спестените с много труд и лишения 4 500 рубли така: 1 000 р. - за пангюрските училища, 1 000 р. на Славянския комитет в Москва, 1 000 р. на сестра си Ана и 1 500 р. за бедни, вдовици и сирачета. От богатата си библиотека отделя книги и за панагюрските училища.

Георги Гемиджиев

Едни от най-чистите и съкровени мисли за Нешо Бончев принадлежат на д-р Георги Мачев:
"Никога няма да ми се изгладят из ума благородните черти на неговия характер, рядката любов и възвишените му чувства към отечеството, както и безграничната готовност да помогне всекиму, който се явяваше при него за какъвто и да било съвет по образованието си, а също и щедростта му да помага материално нуждаещите се ученици..." [10]

Георги Гемиджиев, 
откъс от книгата "Панагюрци вчера и днес" (т. I, 2007)
__________________________
Бележки:
1. Горинов, Н. Нешо Бончев - животопис. - В: Сборник Нешо Бончев. С.,1939, с.5.  ↑
2. Костурков, С. Нешо Бончев. - В: сп. "Учител", г. V, кн. VI, м. февруари 1898 г., с.434 .↑
3. НБИВ, отдел "Специални сбирки". ф. 3, а-е. 1, л.1. ↑
4. НБКМ-БИА. Ф.111, а.е. 1, л. 1. ↑
5. Динеков, П. Нешо Бончев. - В: Възрожденски писатели. С., 1964, с.357. ↑
6. Бончев, Н. Съчинения. I. С., 1942, с. 67. ↑
7. Бончев, Н. Съчинения. I. С., 1942, с. 77. ↑
8. Русева, Д. Нешо Бончев. - В: Бележити българи. т. III. с., 1969, с. 538-539. ↑
9. Динеков, П. Пос.съч., с.361. ↑
10. Костурков, Ст. Пос. съч., с. 436. ↑ 

Гемиджиев - един живот не му стигна да опише любимото Панагюрще и хората му

"Поет по душа, Георги Гемиджиев даде пример на историците и краеведите за безкористен патриотизъм."

Михаил Гунчев

В ПАМЕТ НА ГЕОРГИ ГЕМИДЖИЕВ (25.X.1942 г. - 14. I.2013 г.)

Георги Гемиджиев

Дългата редица на панагюрските възрожденци,  пламенни и отговорни родолюбци, бунтовници и книжовници, в чието начало са хора като Петър Карапетров - Черновежд, Василий Чолаков и Павел Делирадев, през ХХ век има своето достойно продължение в лицето на деятели като Атанас Сугарев, Лука Меченов, Георги Гемиджиев...
"Поет по душа, Георги Гемиджиев даде пример на историците и краеведите за безкористен патриотизъм", ще напише след смъртта на последния през 2013 г. неговият приятел и също човек на буквите Михаил Гунчев.
Хилядите страници за Панагюрище и хората му, за историята и местата, написани от Гемиджиев, са плод на голям труд, дължащ се на любовта му към родното място и естественото му любопитство към скритата в спомени и изворни документи памет за миналото. Но, сигурен съм, за да остави ясни следи и послания към бъдещето.
Филолог по образование, журналист и историк по призвание, любител на изкуството, ерудит с аналитичен ум и енциклопедични знания, Георги Гемиджиев има богата житейска и творческа биография. Роден е през 1942 година в Панагюрище, в семейството на Василка и Иван Гемиджиеви. Завършва достолепната за времето си панагюрска гимназия, а по-късно – българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Започва трудовия си път от местния и вече вековен вестник "Оборище", където работи на щат само 2 години, но впоследствие остава до края на земния си път тясно свързан с него като сътрудник. От 1969 г. до 1990 г. е на щатна длъжност като председател на Градския съвет за изкуство и култура; инструктор, завеждащ отдел на Общинския народен съвет и председател на Общинската социална комисия. От 1990 г., в продължение на 15 години, до пенсионирането му е музеен работник.

Георги и Дида Гемиджиеви

Георги Гемиджиев посвещава целия си живот на обществена и научна дейност. Целта му е да покаже приноса на родния си град и неговите най-бележити представители в националния, политически и обществен живот, в науката и културата, както и да формира у своите съграждани естетически вкус и да въпита морални ценности и патриотичен дух.
Автор е на десетки книги и научни публикации, на стотици статии в местния печат на Панагюрище. "Не може да живееш в Панагюрище, без историята на твоя роден град да не е твой спътник от ранна детска възраст. В проучванията ми за миналото магнетично ме привличат миговете, в които откривам нови, недокоснати досега документи и факти", казва приживе Георги Гемиджиев.
Проучванията, които Георги Гемиджиев прави в архивите на Българската академия на науките и Светия Синод, във Военно-историческия музей във Велико Търново, в Националната библиотека "Кирил и Методий" в София, в Народната библиотека "Иван Вазов" в Пловдив, в Държавен архив - София и Пазарджик, му позволяват да натрупа богата информация за Панагюрище.

Георги Гемиджиев работи "с чисто чело, осенено от мисъл и съзнание за мисия и дълг"

 Първата му самостоятелно публикувана книга, след многобройни статии и радиолектории, е студията "Панагюрската община от Освобождението 1978 г. до Съединението 1885 г.", излязла през 2005 година. Тя проследява дейността на общинските съвети, кметове и депутати в периода на Временното руско управление в периода 1877 - 1879 г. и развитието на Панагюрската община в Източна Румелия. Оттам насетне списъкът с трудовете му е внушителен: „Никола Белопитов и приятели” (в съавторство с проф. Панчо Дундаров, 2006), „Поглед върху историческите места на Панагюрище” (пътеводител, 2006), „Лирика” (стихосбирка, 2006), „Магията на изкуствата” (2006), „Панагюрци – вчера и днес” (в две книги, в съавторство с проф. Лука Кръстев и Павлина Вайсилова, 2007 и 2008), „История на Панагюрище от Освобождението до 1944 г.” (2009) и албум „60 години ансамбъл „Ралчо Сапунджиев” (в съавторство с Цвятко Ценов и Иван Нинов, 2011). Посмъртно и благодарение на усилията на съпругата му Дида Гемиджиева, излизат още няколко труда с негово съавторство и проучвания: "Панагюрски исторически календар" (2014), "Панагюрище – секрасте, секрасна!" (сборник за Възрожденския период в развитието на града, 2015) и "Речник на панагюрския говор" (2015).
Междувременно в юбилейни научни сборници са публикувани десетки статии на Георги Гемиджиев. През 2003 г. в десетата книга „Духовна култура“, издание на Светия синод на Българската патриаршия, е включена статията му „Свещеник Манчо Джуджев – спасител на Тулчанския препис на Манасиевата хроника“. През 2009 г. Институтът по история на БАН издава сборник по случай 170-годишнината от рождението на проф. Марин Дринов, в който е включена статията на Гемиджиев „Славянските ръкописи, притежавани от професор Марин Дринов, и ролята им в научното творчество“. През 2011 г. Институтът за изследване на изкуството при БАН издава сборника „Културното наследство на Рилския манастир“ във връзка с 540 г. от пренасянето на мощите на Св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир, в който е включена статията „Панагюрище и Рилският манастир“. Същата 2011 г. в сборника „Факти и мистификации в старите текстове“, издание на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ и Историческия факултет на СУ „Климент Охридски“ е поместена статията „Приписки, свързани с Панагюрище и панагюрци, в славянските ръкописи“. С малки съкращения посочените статиите влизат и в сборника "Панагюрище – секрасте, секрасна!"(2015).
Пише десетки исторически и краеведчески статии за вестниците "Оборище" и "Време" в Панагюрище. Един от най-хубавите критически материали за литературоведът Катя Зографова от Панагюрище също е негова - публикувана в портал "Литернет".
Както казва за родолюбивите трудове на Георги доц. д-р Юлия Николова: "На читателите - приятен път в тоя отминал, но и толкова близък свят!"

С Катя Зографова по време на представяне на нейна книга в Панагюрище

Затова е естествено, че Гемиджиев е носител на орден „Кирил и Методий” – първа степен - едно от най-високите отличия на българската държава, „за дейност в областта на науката, просветата и културата и за големи заслуги за възпитанието на българския народ“, на три почетни значки за заслуги към Панагюрище (от ОбА, от Ротари клуб и от НДСВ), на юбилеен медал „Георги Димитров”, както и на златна значка „Вечна дружба” за заслуги към побратимения руски град Пятигорск, на медали и значки от конгресите на Българската култура и някогашното движение за Българосъветска дружба.
При подобна активна писателска, съборателска и обществена дйност, Георги Гемиджиев естествено е част и от литературния кръжок, по-късно клуб, към Читалище "Виделина" в Панагюрище. „В кръжока пристъпих през 1975-а – спомня си Георги пред Димитър Дънеков (Стефанов), който подготви книгата-хроника на литературното братство в Панагюрище, - когато се включих в подготовката по издаването на втория му сборник – „Топчето пукна”. От 2000 г. насам при възстановяването на дйността на клуба до кончината си Георги Гемиджиев е неизменна част от живота му. Включително и в събирането на част от архивните материали за въпросния сборник "Дойдох, видях!".
Но да се върнем към правдивата оценка за делото му, която прави приятелят му Михаил Гунчев: "Той (Георги) работѝ като един съвременен Възрожденец, аскетично отдаден, с голи гърди към житейските тегоби и с чисто чело, осенено от мисъл и съзнание за мисия и дълг. И неговият яростен работохолизъм не му позволи дори и мисъл за отдих. В главата му се тълпяха и съперничеха десетки идеи за нови и нови дирения из старините на Панагюрище, из достолепието на неговата култура и принос към духовните съкровища на Отечеството. И всичко това – с мисъл за бъдещето! Отдих, обаче, му позволи единствено... смъртта!"
Ето какво споделя и съпругата му Дида в предговора „Белите паметници в душите ни“ към един от сборниците: „За двете години след издаването на „История на Панагюрище 1878 - 1944 година“, високо оценена от научните среди в България и приета с гордост от панагюрци историческа книга, Георги успя да издири и ксерографира със средства на Общината извадки от научни издания, касаещи Българското възраждане. Направи и библиография по темата, но беше много уморен и не седна да пише новата част от панагюрската история. Когато го „пришпорвах“, отговаряше: „Не бързай! Всичко е в главата ми.”

На своята 70-годишнина Георги Гемиджиев е обграден от приятели

На снимката (от ляво на дясно): Михаил Гунчев, Николай Радулов, Манол Панчовски, Таня Симеонова, Николай Немигенчев и (седнали) Георги и Дида Гемиджиеви

Но, оказва се, че когато си устремен към съзидание и творчество, твърде вероятно е един живот да не ти стигне. Както се случва с Георги.
Прочее, ако не беше тъкмо Дида, нямаше да резберем никога за поетичния талант на Георги.
Но вярната съпруга събира ръкописите на лирическите му творби и с материалната помощ на колеги и приятели, обединени от Секретаря на Общинска администрация Иванка Димитрова, подготвя издаването на стихосбирката "Лирика" (ИК "Кънчев и сие", София) тайно от скромния автор, притеснен да се афишира като поет. В последния момент, разкривайки "заговора", Георги Гемиджиев редактира стихосбирката и тя излиза през 2006 г. - любимо, настолно четиво, към което често се връщам. Повече за поезията на Георги прочетете тук.
Абсолютно съм съгласен с хората, работели тясно с Георги Гемиджиев и сътрудничели си с него в единодушната им оценка, че до сетния си дъх той остава ярък пример за невероятен интелект, пословично трудолюбие и обич към родния край. Пример за доброта и човечност.
Затова ми се ще да завърша този кратък очерк за Георги отново с думи на Михаил Гунчев (нали с него започнах): "Един връх може да се оцени колко е висок, когато се изкачиш на него, или когато се отдалечиш достатъчно от него. Върхът Георги Гемиджиев е безпощадно труден за изкачване, затова ни остава втората възможност. Да се отдалечим, за да го обхванем в цялото му величие! Ако пък приемем алегорията на един друг образ – водата, то, уверен съм, водата в животворния кладенец, който сътвориха за Панагюрище двамата Гемиджиеви, няма да пресъхне никога! Пантеонът на безсмъртните дела за Панагюрище прие и съхрани за вечни времена техните книги." 

Събра и редактира Стоян Радулов
______________________________

Източници: 

• Авторските книги на Георги Гемиджиев, споменати в текста.
• Отзив на Михаил Гунчев за Георги Гемиджиев при излизането на "Панагюрище – секрасте, секрасна!"(2015), публикуван в групата на "Чат-пат" във Фейсбук.
• Блогът, посветен на Георги Гемиджиев.
• Публикации в "Чат-пат" с етикет "Георги Гемиджиев". 
• Използвани са снимки от личния архив на автора и от архива на сем. Гемиджиеви.